Айлин Гоудж
Благословени лъжи (29)

Двадесет и осма глава

Докато сядаше, Грейс забеляза, че салонът на първа класа е почти празен. Какво облекчение. Ако е така в целия самолет, може би ще успее да се отпусне по време на полета. Това вероятно противоречеше на всички аеродинамични закони, но на Грейс й изглеждаше просто: колкото по-малко пътници, толкова по-малко тежест за самолета по време на излитането. Беше уверена, че след това единственото, което може да задържи във въздуха тоновете стомана, двигатели и товар, е… магията.

Същата магия, която й помагаше в момента да не рухне.

„Ще се оправя — каза си тя. — А след около час ще бъда в Париж… достатъчно далече от Джек.“ В продължение на четири дни ще тъне в разкоша на стария свят в „Ланкастър“, точно до Шанз Елизе, и ще прогони веднъж завинаги Джек от ума си.

Да бе, как не.

Но те се разделиха още преди девет месеца. Тази нова вълна от копнеж е временна. Като връщането на наркотичния глад, за който са й разказвали хипита от шейсетте години, дето бяха взимали ЛСД.

Насили се да изброи всички хубави неща в живота си. Крис, любимият й син, вече се оправя. Сега е президент на компютърния клуб и не кисне вечно долу при Пит Скъли, у тях непрекъснато влизат и излизат деца, тропат наоколо като баскетболен отбор по време на тренировка, хвърлят си якетата, чантите и касетофоните по всичките й мебели. Крис навярно изобщо не е забелязал, че тази сутрин майка му пропусна да се обади.

Освен това има Нола. Да не забрави да й изпрати картичка от Париж. Грейс се сети за вечерта преди отпътуването за Франкфурт, когато Нола, Таша и Дани им дойдоха на гости и помогнаха на Крис да построи някакъв сложен модел на средновековен град от дървени пръчици. После Крис намаза пръстите си с лепило и за голям ужас и удоволствие на момичетата, щом изсъхна, започна да го бели все едно е кожа. Споменът още я караше да се усмихва.

А скоро ще пристигне в Париж и за нея ще се погрижи „Ашет“, а „Фигаро“ и „Пари мач“ ще я интервюират. Всяка сутрин ще изяжда един голям крем и кошничка топли кифлички и кроасани в интимната, изискана атмосфера на „Ланкастър“.

— Ще си прекараш чудесно в Париж, просто прекрасно! — изсъска на себе си Грейс през стиснати зъби.

Вдигна очи и срещна погледа на една от стюардесите.

Но тя попита само:

— Да ви донеса нещо за пиене, мадам, портокалов сок, шампанско?

Е, не е ли възхитително в първа класа! Тъпчат те с толкова храна и пиене, че дори ако случайно самолетът полети надолу в пламъци, сигурно няма да забележиш.

— Шампанско, ако обичате — помоли Грейс. Обикновено не пиеше по самолетите, но ако не направи нещо, за да се отърве от това свое смехотворно и неоснователно отчаяние, сигурно някъде над Люксембург ще избухне в сълзи.

„Какво би направила на мое място Лила?“ Ще стане, ще открие телефона и ще се обади на Джек. А после ще му обясни съвсем точно какво мисли за него. Ще го осведоми как всеки мъж, който я е изпуснал между пръстите неведнъж, а цели два пъти, заслужава да прекара лишен от нея остатъка от живота си. Ще… Ох, това е абсурдно. Тук не седи Лила. А и ще трябва да се оправя с непознатите германски телефонни кодове, да се мъчи да обясни какво иска на немски, практически, без да знае езика — това не е по силите й.

Изпи шампанското на две големи глътки. Но не й помогна особено.

Сети се как по-миналото лято се спъна в една решетка в метрото и си счупи големия пръст на крака. Тогава въпреки протеста й Джек, който беше в провинцията с Хана, се върна чак до Ню Йорк посред нощ и в проливен дъжд.

„Но къде е, когато наистина имаш нужда от него?“

— Голям глупак си, Джек Голд — измърмори Грейс. Този път погледът на стюардесата беше откровено подозрителен. Грейс само даде знак с празната си чаша, че е напълно готова за нова доза.

Наистина, Джек се опита да й телефонира. Сутринта в хотела имаше съобщение, в което молеше спешно да му се обади. Почти отстъпи… но нещо я спря. Защо да започват пак, когато най-сетне взе да свиква да живее без Джек?

„Да свиква? Ти на това свикване ли му викаш?“ Грейс осъзна, че стиска облегалките на креслото, и с усилие на волята отпусна ръце. Но чувството за обреченост ставаше все по-силно. Дощя й се да натисне копчето за повикване, да поиска помощ… но за какво? Пък и кой всъщност може да я утеши?

Моторите се пробудиха и ревнаха, а стюардесата нареди на пътниците да закопчаят предпазните колани.

Грейс сведе поглед и откри, че нейният вече е закопчан, макар да не помнеше кога го е направила. Май не помнеше също и защо реши, че да лети до Париж е добра идея.

Самолетът тъкмо се отдели от изхода на летището и моторите заглъхнаха.

„Дявол го взел — помисли Грейс. — Сега ще заседна тук за два часа, докато тъпите механици се мотаят с някой скъсан кабел в крилете или нещо подобно.“

Погледна през прозореца и видя през пистата към тях да се носи оранжева кола от поддръжката. Боже, трябва да е нещо извънредно. Заплаха от бомба? Германия е пълна с терористи.

Усети рязко покачване на адреналина и се поизправи, въпреки че студената закопчалка на предпазния колан се впи в корема й. Ето, виждате ли, не й е безразлично, не е готова да се предаде и да си пише завещанието. Може би има още надежда.

Хвърли поглед към останалите пътници, които очевидно хич не се трогваха. Какво си мислят, че като платят тройно за първа класа, и вече нищо не може да им се случи? Че ако стане нещо лошо, ще пострадат селяните отзад?

Само слабичката руса стюардеса изглеждаше развълнувана. Не, по-скоро… нервна. Е, поне не се паникьосва. Обикновено се дразнят, когато става дума…

— Извинете, това място заето ли е?

— … за някой от голямото добро утро, който закъснява, но е достатъчно влиятелен да върне самолета в последната минута.

Грейс погледна нагоре стресната и й трябваше минута, преди да успее да фокусира лицето над себе си. Но този глас би познала винаги.

— Джек!

Притисна с ръка устата си, а после я отпусна и прошепна:

— Изкара ми акъла. Какво правиш тука?

— Същото, каквото и ти. Летя за Париж.

Имаше вид на човек, който е тичал от Панаира на книгата дотук. Прошарената къдрава коса беше по-разрошена от обикновено, а по челото му светеха капчици пот. От шампанското й се въртеше свят… или може би заради Джек? Обаче толкова се радваше да го види, че не й пукаше дори да е отвлякъл проклетия самолет.

— Ама как разбра?… — тя спря, преди да се изложи. Дали не е просто съвпадение, че и двамата летят до Париж по едно и също време?

— Направих си домашното — намигна Джек.

— Джек, как успя, за Бога?

— Високопоставени приятели. Освен това мога да бъда невероятно нахален — захили се и сгъна високото си тяло на седалката до нея. — Обадих се в хотела ти и там ми казаха, че си се изнесла. Портиерът забелязал от етикетите на багажа, че летиш с „Луфтханза“. После накарах зетя на госпожа Щрутц, който работи в „Луфтханза“, да провери всички списъци на пътниците до Париж днес, но докато те открие, почти не остана време да хвана полета ти.

Двигателите запалиха отново и самолетът набра скорост, докато рулираха по пистата. Русата стюардеса взе палтото на Джек с най-пленителна усмивка, като че се чудеше дали познава лицето му от телевизията или от вестниците.

— А как разбра, че пътувам за Париж? — Грейс довърши въпроса, който почти зададе преди минута.

— Догадка — той почука с пръст по слепоочието си.

— Доста голяма, мен ако питаш.

— Всъщност Лила ми каза — призна си Джек. — Звъннах й снощи, след като не можах да се свържа с тебе. Тя ми каза, че ще ходиш в Париж.

— И предположи, че няма да имам нищо против, ако дойдеш да ми правиш компания?

Грейс изгледа ядосано Джек и усети надигащия се у нея гняв.

— Имаш ли нещо против?

Очите му вече не бяха сини, а сиви като бойни кораби и бодлива тел.

— Престани, Джек — отвърна Грейс.

Той не отмести поглед от нея, изгаряше я с очи като адвокат, който разпитва труден свидетел.

— Още не си ми отговорила на въпроса.

— Не е задължително. Ако толкова ти пукаше, защо не тръгна след мене снощи? — Гневът й нарастваше и заличаваше фалшивия лъч щастие отпреди малко.

— Грейс — дрезгаво изрече Джек. Нищо повече, само името й.

Мътните го взели, ако не престане, наистина ще ревне.

— Не може ли просто да спрем? — попита тихо Грейс. — Както правехме досега?

— Не — отвърна Джек. — Не можем, освен ако всичко между нас не е свършило.

— Свършило е.

— Кой ти каза?

— Ти ми каза, не помниш ли? И аз се съгласих — Грейс затвори за миг очи и се опита да се овладее. — Джек, мисля, че и двамата казахме повече от достатъчно. Мисля, че е време да забравим всичко и да продължим нататък.

Произнасяше думите и те звучаха правилно, уместно, смело. Но дали им вярва?

Джек се обърна към нея, хвана я здраво за раменете и тя усети през тялото й да преминават мехурчета като от шампанско — хиляди искрици, които пощипваха вътрешностите й.

О, Боже, толкова е хубаво да я прегръща. Ръцете му сякаш казваха, че този път няма да я изпусне дори да се опитва да избяга.

Въпреки това Грейс се дръпна.

— Недей — Джек я спря с треперещ, накъсан от чувства глас, — недей да постъпваш така. Кажи ми, че съм голямо лайно, че никога няма да изградим доверие между нас. Ще ти повярвам, ако заявиш, че не можеш да бъдеш втора майка на децата ми. Но не казвай, че не ме обичаш, защото няма да ти повярвам.

— Страх ме е — прошепна Грейс.

Джек се поусмихна и каза нежно:

— Тебе ли те е страх, храбрата млада дама на летящия трапец?

— Всъщност нищо не се е променило.

— Това ли те спира? Че никога не сме били съвършена двойка?

— О, Джек. Няма да е лесно.

— Че кое е лесно в този живот?

— Аз те разочаровам. Ти ме разочароваш.

— И ще продължим, без съмнение, да го правим.

— Децата ти…

— Пак се връщаме, а? — Джек се усмихна.

— Хана разказа ли ти, че мина да ме види?

Той поклати глава.

— Не, но не се учудвам. Непрекъснато пита за тебе. Станала е невероятно досадна.

— Крис оня ден каза, че ако с тебе се съберем пак, Хана ще му стане сестра и това е „доста гот“.

— Какво ще кажеш? — попита уж между другото Джек, както правят понякога хората, когато нещо е толкова важно, че би било непоносимо да го покажат. Усети, че ръцете му я хванаха още по-здраво, а очите му потърсиха отговор.

Но какъв е отговорът? Как да разбере?

— Предложение ли ми правиш, Джек?

Зачака със сърце в петите. Тялото й беше станало леко като пяна, невеществено, все едно може просто да се зарее в пространството. Но защо Джек мълчи?

После той заговори… но не с думи, а с ръце, с цялото си тяло. Прегърна я. Измърмори до ухото й:

— По дяволите, да… ако ме искаш. — Дръпна се назад с искрящи очи. — Всъщност реших да рискувам и резервирах апартамента за младоженци в „Бристол“.

— Искаш да кажеш, че ще прекараме медения месец преди сватбата? Това някак не ме учудва, щом става дума за нас.

Грейс се смееше и плачеше едновременно. Този път въобще не я интересуваше дали някой ги гледа.

— За човек, който си изкарва прехраната с думи, невинаги се изразявам много добре — предупреди Джек с топъл глас, глас на мъж, прекрасен като книга, която искаш да продължи вечно. — Но едно нещо умея да казвам… Обичам те. Грейс, обичам те толкова много, че ще се побъркам, ако трябва да понасям липсата ти до края на живота си.

Грейс реши, че ако самолетът рязко тръгне надолу, дори няма да го забележи, защото плува в небесата от щастие.

После отвори голямата си чанта и започна да тършува в този битпазар: портмоне, паспорт, слънчеви очила, стари визитни картички, ключове, репортерски касетофон, три химикалки, случайно, или по-скоро нарочно, забравена снимка на Джек.

— Грейс… добре ли си? — попита Джек.

Русата стюардеса зяпаше открито, като че очакваше Грейс да измъкне пистолет. Тя провери дали свети още нареждането да закопчаят коланите.

— Добре съм — успокои го и сграбчи фонокартата и тефтера с телефоните. — Ей сега се връщам.

Усети нови сили в жилите си, докато се промъкваше покрай Джек, за да стигне до телефона отпред. „Виждаш ли — каза си сама, пъхна картата в телефона и започна да набира. — Значи не било толкова трудно.“ Може би защото се обаждаше в „Ланкастър“ да отмени резервацията за единична стая с изглед към двора.

След това се успокои. Държеше ръката на Джек, докато небостъргачите във Франкфурт се смалиха като детски кубчета, а околните зелени поляни отстъпиха място на внимателно разграфената земя в Шампан. Вече не се страхуваше от катастрофа. Щом магията може да задържи във въздуха огромната машина, сигурно ще помогне и на една петдесеткилограмова жена, която смята отново да полети над пропастта.