Айлин Гоудж
Благословени лъжи (28)

Двадесет и седма глава

Франкфурт, Германия, октомври, 1992

— Менделсон щрасе, четирийсет и три — нареди Джек на шофьора.

Докато таксито му се отдалечаваше от летището, той се запита, както всеки октомври при пристигането във Франкфурт, защо в родината си трябва да се вози в раздрънкани, опърпани коли, а в Германия, която в края на краищата загуби Втората световна, всички таксита са елегантни, безупречни мерцедеси.

Докато се носеше по аутобана, мислите му се върнаха към празненството довечера — Ханк Карол всяка година уреждаше празника в чест на автор, чиито книги са издадени на много езици. Този път в центъра на приема щеше да бъде Грейс Траскот.

Грейс. Джек усети как стомахът му се сви. Трябва да е от хайвера и шампанското, които, вместо да откаже, излапа в първа класа на самолета.

Не, не е от тежката храна. Заради нея е.

Бяха минали девет месеца и половина, но нуждата да я вижда, да я докосва не угасваше, също като вечния огън, който гореше на гроба на баща му в гробището Арлингтън. Трябва да спре да се чувства така. Какъв е смисълът?

Джек се помъчи да изтика Грейс от ума си. Тази година ще се занимава с Клотилд Гранди. Седемдесетгодишното бабче раздвижи духовете с роман, в който, макар и прикрити под измислени имена, се криеха реални исторически личности. Разказваше се за годините, през които Клотилд е била едновременно кабаретна певица и участничка в Съпротивата в безпътната атмосфера на окупирания от нацистите Париж. Всичко това, преди да избяга в Америка с първия помощник на генерал Патън. Офертата на издателство „Бертелсман“ беше ниска, но кой очаква германците да налитат на нацистка история? В Италия обаче „Рицоли“ още се надпреварва с „Мондадори“. А и след като убеди Клотилд да се върне във Франция за рекламната кампания, „Ашет“ и „Ле Прес дю ла сите“ вероятно ще се избият за книгата, която ще достави на мнозина огромно удоволствие.

Само че точно сега след продължителния нощен полет искаше да се добере до своя пансион и да се пъхне в леглото. Интересно дали фрау Щрутц е понаучила още няколко английски думи… и дали ще се отнася с повече разбиране към нехайността на американските си гости, които все забравят да изключат нагревателя за водата под мивката. Обмисли, както всяка година, дали да не се настани в някой от луксозните хотели — „Интер континентал“ или „Парк“. Но спартанската обстановка в „Пансион Щрутц“ напълно се компенсираше от близостта му до панаира, а и от цената, която беше шейсет долара на вечер, а не четиристотин.

Освен това старата дама сигурно би му липсвала въпреки натякванията й. А кой друг би го изпрал още същата вечер, и то без да иска пари? В продължение на двайсет години всеки октомври прекарваше при фрау Щрутц по една седмица — повече време от брака му с Натали.

Странно, помисли Джек, как напоследък винаги пресмяташе нещата в седмици, месеци и години. Ето и сега изчислява откога е разделен с Грейс. Девет месеца и две седмици, ако бъдем точни.

„Боже, би трябвало да се потупам по рамото.“ Нали с продажбата на повече от четиристотин хиляди бройки от „Честта над всичко“ измъкна „Кадоган“ от блатото и покрай другото спаси собственото си място?

Но като любовник? Като мъж?

Нещо се преобърна у Джек, топлина се разля по тялото му.

Увереността, че точно след десет часа и половина ще я види, ще бъде с нея, не му помагаше да се чувства по-добре. Нещо повече от пояс и седефени копчета ще му трябват довечера, за да се задържи на повърхността.

Ще има нужда от анестезия.

Джек погледна през прозореца към правоъгълните небостъргачи, които се извисяваха над полето покрай пътя. Какъв ли е бил градът преди войната? Бяха му разправяли колко привлекателен бил в миналото, преди бомбардировките да го превърнат в развалини. Е, още ги имаше калдъръмените улици в Сашенхаузен, но те са предимно за туристите, нещо като Дисниленд за хора, които обичат да глозгат свински джолани и да се наливат с бира в необичайни бирарии. Като цяло Франкфурт, който той познаваше, се състоеше от високи стъклени фасади — не много привлекателен паметник на германската търговия и човешката приспособимост… а също и напомняне, че това, което е погубено и изчезнало, не може да се върне.

Все едно има нужда да му се напомня. Виждаше непрекъснато Грейс. В „Опра“, в „Нюзуик“, в „Пипъл“, на празненството по случай издаването на книгата й, във Вашингтон в Американската литературна асоциация. А миналата година на промоцията на изданието с меки корици бяха седели само на три метра един от друг…

Какво стана с тревогата, че е твърде стар за нея? Един глас у него продължи да настоява: „Наистина ли е твърде късно? Ами ако и тя се чувства като тебе?“

Знаеш, че не е така, скара се Джек сам на себе си, вече не. Пък и ти сложи край на връзката.

Таксито сега пътуваше по „Фридрих-Еберт Анлаге“. Джек видя Панаира отдясно — група модерни сгради от бял камък и стъкло, които скоро щяха да се изпълнят с издатели, агенти, редактори от петдесет и няколко страни. Любители на книгата в ролите си на предприемачи ще се опитват да намерят клиенти за финландски и френски, да купят права за компаниите си или да пласират нови „горещи“ книги — като тази на Клотилд Гранди, надяваше се Джек. Над улицата бяха закачени плакати, които рекламираха различни книги, автори и издатели, а един от тях просто поздравяваше на немски посетителите на панаира с добре дошли.

Движението, препълнило улицата, спря за миг и Джек се сети за Бенджамин. Колко ли е трябвало да се бръкне Бен, за да си изкрънка стая в „Парк хотела“? Момчето позеленя от яд, когато Джек му съобщи, че „Кадоган“ няма да плаща сметките. Щом той може да отседне в „Пансион Щрутц“, опита се да обясни, значи и останалите могат. За миг изглеждаше, като че Бен ще загуби самообладание… но после отстъпи и се съгласи да си плати сам. Бог знае кому се опитва да направи впечатление.

Прокара ръка през лицето си. Сън, ето от какво има нужда. Няколко часа и ще се оправи, ще бъде пак във форма.

Таксито сви и спря в алеята пред малко овехтяла тухлена, измазана с хоросан къща, засенчена отчасти от дърветата. Сградата беше от края на деветнайсети век и беше имала късмета да избегне съюзническите бомби, а в последствие я бяха разделили на отделни апартаменти.

Джек се качи на третия етаж, позвъни и влезе вътре. Фрау Щрутц, висока широкобедра дама със свита на кок побеляла коса, го поздрави с онази военна точност, която проявяваше през всичките тези двайсет години. Въведе го в стаята му с еркерен прозорец, който гледаше към поляната отпред и част от тротоара — широка, спартанска, обзаведена с двойно легло, умивалник и гардероб. Но леглото — ах! — то беше покрито с мек като облак юрган от гъши пух, с чисти, белоснежни, колосани чаршафи, които като че скърцаха.

Къде ли е отседнала Грейс, запита се Джек, докато смъкваше измачканите си дрехи. Беше забравил да пита Нел Соренсън, по-точно умишлено пропусна да се поинтересува.

По същия начин преднамерено не се интересуваше дали Грейс се среща с някого. Опита се да си я представи с друг мъж, да пие кафе с него всяка сутрин в кухнята — Грейс още сънена, сладко ухаеща на омекотителя, който използваше, за да не се мачкат прекалено чаршафите, ако не й остане време да ги изглади.

Но само безкрайните вечери и почивни дни, когато не можеше да я види или да я докосне, му изглеждаха действителни. Липсваше му да я вижда как излиза от банята, завита в неговата хавлия, която се влачеше по килима в спалнята. Липсваше му смехът й, начинът, по който преминаваше в хълцане, ако наистина я развесели. Дори му липсваше навикът й да си бодва от чинията му в ресторантите…

Стига!

Джек си представи масивна стоманена врата, която се затваря. Окончателно, неотменимо. Така трябва да постъпи и той, ако иска някога да остави Грейс зад гърба си.

Унесе се в сън в коравото легло на фрау Щрутц, под хрускащия юрган, като се питаше как ще е облечена Грейс, когато я види, дали ще мирише на „Опиума“, който й купи миналата година на връщане от Франкфурт… и дали ще си спомни, че утре стават девет месеца, две седмици и три дни, откак я е любил за последен път.

 

 

Приемът на агенция „Каръл“ се провеждаше винаги на едно и също място — арт галерията в Зосенхайм, на около двайсет минути път от центъра на Франкфурт. Но си заслужава пътуването, помисли Джек, докато слизаше от таксито. Съвсем различна от огромните, прекалено натруфени хотелски банкетни зали, където се провеждаха повечето приеми от Панаира на книгата, „Люксембург“ представляваше поредица от стаи, като от всяка се преминаваше през широка арка в другата — чисти, бели и празни, ако се изключат стряскащите модернистични картини на стените и някоя и друга абстрактна скулптура.

Джек подаде палтото си на служителя до входа и погледна вляво към бюфета — там бяха наредени не обичайните тежки германски лакомства, а миди и стриди върху гладък лед, листа цикория, подредени като роза, а върху всяко от тях по една капка сметана и хайвер, някакво месо, навито като лист салата, поднос с варен зелен фасул и диви гъби. Ястията изглеждаха вкусни и Джек съжали, че няма апетит.

Но умората от пътя изчезна напълно, когато видя Грейс. Тя стоеше начело на редицата посрещачи, където, освен нея бяха Ханк, Джина Рансъм, която се занимаваше с правата на „Каръл“ в чужбина, и Дуглас Крюгер, който търсеше чуждестранни издатели. Грейс изглеждаше… главозамайващо. Носеше дълга до глезена, прилепнала плътно по тялото рокля в зелено и синьо, с голи рамене, и диамантено колие на шията. В ушите и блестяха диамантени обеци. Косата й беше отметната от челото с черна кадифена лента.

Безумна надежда бликна у Джек.

Осъзна, че раздрусва нечия ръка — на шведски издател, с когото беше обядвал само преди месец, но чието име беше щукнало от ума му.

После, слава Богу, се сети.

— Радвам се да те видя, Свен, изглеждаш добре. Реши ли проблема със своя разузнавач? — неизвестно как от устата му се сипеха подходящите думи.

Измитият брадат швед кимна и енергично разтърси ръката на Джек.

— Да, уволних го. Защо да плащам хиляда долара на месец, викам му, щом чувам за тези книги, преди ти да си ми казал?

После върху Джек връхлетя пълничката и с майчински вид Франческа Зентеро и го целуна по бузите.

— Ще прекратя всички плащания на „Кадоган“, ако не обещаеш, че ще се погрижиш по-добре за себе си. Я се виж! Колко си слаб! Да не би да работиш прекалено много? — Тя се вгледа в него със смръщено от загриженост лице.

— Виновна е часовата разлика — успокои я Джек със смях, макар че наистина беше отслабнал. Смокингът почти висеше по тялото му.

Обаче Франческа, която имаше лицето на София Лорен и тялото на Розана Арнолд, хвърли поглед към Грейс и се усмихна многозначително:

— Да, знам — отбеляза тя. — Някои хора трудно се съвземат. Пази се, Джек.

— Добра жена, но лош издател — измърмори Кърт Рейнхолд в ухото на Джек, докато Франческа се отдалечаваше. — Направо уби последната книга на Янг в Италия. Лоша корица, никаква реклама. Най-добре да намерим някой друг за следващата.

Джек изсумтя, но не каза нищо. Какво да каже? Рейнхолд просто не можеше да му прости, че го лиши от основателна причина за уволнението си.

Но дали това щеше да е толкова ужасно? Напоследък се питаше дали няма да е по-добре, ако се оттегли в хижата си в гората…

Погледът на Джек падна върху елегантния Бенджамин, в смокинг с шал — яка и пъстър пояс в приглушени тонове. Синът му беше погълнат от разговор със самия стар Хауптман и явно задържаше интереса на бъбривото джудже, което беше вперило в него светлосиния си орлов поглед. Добър знак ли беше това? Джек се надяваше да е така.

Тръгна към посрещачите, към Грейс. Този момент го ужасяваше. Но в същото време нищо не би го задържало настрани от нея. Да я докосне. Да я заговори, та дори и да си разменят само любезности.

Ето че тя го поздрави, малката й ръка беше погълната от неговата и на него му се искаше да вярва, че усмивката на лицето й е носталгична. Но най-вероятно и тя усещаше промяната на часовите пояси и беше просто изтощена.

— Здравей, Джек.

Той целуна леко бузата й, но дори това трудно понесе спокойно. Тя действително носеше неговия парфюм.

— Трябваше да дойда по-рано — каза той. — Прощавай.

Погледът й като че го предизвикваше.

— О, моля те, Джек.

Джек помисли: „Искам да те целуна.“

— Мога ли да ти донеса нещо за пиене? — попита вместо това.

— С огромно удоволствие… каквото и да е. Гърлото ми е пресъхнало.

— Изглеждаш великолепно — допълни Джек. — Роклята нова ли е?

— Нова стара. Купих я на разпродажба. Можеш ли да познаеш кого заварих в пробната, когато отидох да я премеря? Брук Шийлдс. Да ти разкажа ли още? Изглеждаше не по-малко притеснена за външния си вид от мене. След това престанах да се тревожа — Грейс се засмя. — Струваше малко състояние, но реших да се поглезя.

— Заслужаваш я, Грейс. Не мога да изразя колко сме доволни. Ти свърши страхотна работа… и заслужаваш напълно успеха си.

Стори му се, че видя през лицето й да преминава сянка — гняв, разочарование? — но после изчезна. Сигурно си мисли, че дрънка само глупости като конферансие на конкурса „Мис Америка“. Но не знаеше колко малко му трябва да загуби самообладание…

— Благодаря — отвърна тя. — Имах късмет. И двамата имахме късмет.

— Говорила ли си скоро с майка си?

Грейс сви рамене и диамантеното колие проблесна на светлината. Погледна малката падинка в основата на шията й и си представи, че я докосва, че притиска пръст към топлата й плът, там, където виждаше да подскача пулсът й.

— Бих искала да се впусна в приказки как татко ни е събрал отново. Но да речем, че все още работим по въпроса. Майка е… ох, не знам, по-отстъпчива. Не е толкова категорична. Може би се дължи донякъде на един мъж, с когото се среща, но може би просто омеква. Например на Сиси заявила, че не може да живее пак при нея само защото се развежда. Ако някой преди година беше казал, че майка ще държи Сиси на една ръка разстояние, нямаше да му повярвам.

— Да, има по земята и в небето неща, Хорацио…

Грейс наведе глава на една страна и се усмихна. Този път усмивката й определено беше носталгична.

— Завинаги ми развали Шекспир. Вече не мога да гледам пиеса или да слушам как някой цитира „Хамлет“, без да се сетя за тебе.

Джек усети някаква болка в гърдите. Но можеше само да стои там и да се хили глупаво. Щастието, помисли той, е като да се опитваш да яздиш индийски вол — трябва да се вкопчиш в него с ръце и крака, макар да ти се струва, че крайниците ти всеки момент ще изскочат от ставите, а сърцето ти ще се пръсне. Но преди месеци направи лесното по отношение на Грейс — напусна я, защото така му нареждаше разумът.

— Хората и без това вземат Шекспир прекалено на сериозно — отвърна Джек. — Почакай малко, ще ти донеса нещо за пиене.

Той се обърна рязко. А всъщност искаше да я грабне за ръцете и да я изведе навън, в студената октомврийска нощ, където би могъл да я прегърне. Какво го спира?

Времето, помисли той. Минало е прекалено много време. Между тях сега имаше неловкост. И защо да се остави да бъде наранен отново?

Някак продължи да се движи. Донесе питието на Грейс — газирана вода с малко лимон. Обаче я беше обградила група корейци и тя можа само да му кимне в знак на благодарност.

Неочаквано и за самия себе си Джек й прошепна на ухото:

— Да се видим навън след петнайсет минути. Отзад има малък двор.

Бързо се отдалечи, преди да е отговорила да или не. Господи, какво ще й каже? Но в същото време толкова добре не беше се чувствал от началото на вечерта.

Може би… само може би…

Върна се на бара и уби времето в приказки с господни Хесел, който управляваше галерията. Тъкмо тръгваше, когато го спря Бернард Хауптман, протегнал ръка за поздрав. Джек успя да имитира интерес, докато старецът се беше впуснал в някаква стара история как неговата компания — сега притежател на литературни дружества и издателски къщи в петнайсет страни — започнала дейността си и публикувала уестърните на един германец, който не бил стъпвал на американска земя и който през петдесетте още вярвал, че в равнините там препускат бизони.

— Тогава всички ние бяхме изпълнени с ентусиазъм — продължи старецът със странния си неясен английски с манчестърски акцент, придобит от съпругата англичанка. — Бяхме твърде заети и не проверявахме всяка подробност. Може да е било лошо… но ми е мъчно за тогавашната енергия. — Острият поглед на Хауптман се прикова в Джек. — Вашият син притежава подобен динамизъм. Много е уверен в себе си.

— Доста работи — съгласи се Джек. Но не му убягна студената светлина във воднистите сини очи на Хауптман. Да не би Бен да се е хвалил пред стареца? Боже, нима не знае, че Хауптман, както и самият Джек, са от старата школа: прокарай си път с работа от най-ниското стъпало, уважавай по-старшите от тебе, покажи ум, но бъде скромен, когато трябва.

— Бенджамин ми разказа за желанието си да стане най-младият главен редактор в историята на „Кадоган“. Доста амбициозно, не мислите ли?

Джек се опита да не показва никакви чувства.

— Не е невъзможно.

— Но нима вие не сте го препоръчали за това място? Той ме остави с това впечатление.

Очевидно е засада. Ако влезе в капана, ще навреди на Бен. Но, дявол го взел, няма да лъже. Този път Бен е прекарал.

— Вие познавате Джери Шилер, нали — отбягна Джек прекия отговор. — Той работи в компанията също толкова отдавна, колкото и аз. В този момент не ми идва наум някой, който би се справил така добре с длъжността главен редактор.

— Това не отговаря на думите на Бен.

— Какво точно ви каза? — Джек вече не се опитваше да прикрие удивлението си.

— Той ми довери, че може би вие самият не действате напълно в съответствие с интересите на „Кадоган“.

— Както изглежда, доста сте поговорили с него.

— Доста — старецът се наведе напред, като че да сподели някаква тайна, която Джек съвсем не беше сигурен, че иска да узнае. — Знаете ли едновремешната басня, хер Голд, за човека, който отгледал змия в пазвата си, а тя го ухапала? И аз на времето имах син като вашия. Не, не е умрял — просто аз говоря за него в минало време. Що се отнася до мене, той вече не ми е син.

Джек се сети за слуховете отпреди няколко години — за някакъв заговор на сина на Хауптман, който искал да измести баща си. Очевидно старият се беше оказал по-жилав, отколкото го е мислел синът му.

— Бен може би прекалява понякога — каза Джек, — но той никого не се опитва да унищожи, най-малко собствения си баща.

Споменът за разговорите му с Бен разколеба Джек, но не би го признал пред Хауптман.

— Вие сте негов баща — отвърна Хауптман — и ще го проумеете последен. Повярвайте ми, аз разбирам от тези неща. Ето защо ви отмених и сам го освободих от длъжност… Струва ми се, че в момента Кърт говори с него.

За миг Джек не можеше да си поеме въздух, като че му бяха нанесли силен удар. Преди да успее да възрази или просто да коментира, Хауптман се завъртя на пети и изчезна, погълнат от тълпата.

Господи. Трябва да намери Бен, да го предупреди. В същото време много искаше да остави Бен да си получи заслуженото.

Проправи си път през тълпата в залата и потърси Бен с поглед. Но от сина му нямаше и следа дори в тоалетната и гардероба. Може би Рейнхолд го е завел отвън, на по-тихо?

Намери тесния коридор отзад, през който се минаваше за малкото дворче. Излезе през вратата и веднага спря.

В средата на правоъгълника беше застанала една неясна фигура, подпряна на скулптура, съставена от разбъркани плексигласови кубове.

— Идваш да видиш как съм, а, татко?

Бен. Пил е. И ако се съди по пребледнялото му лице, явно е научил решението на началството чрез Рейнхолд, който не се виждаше никъде.

Джек си пое въздух и се облегна на вратата, загледан нагоре към облаците, които изглеждаха като простряно между плоските покриви пране. Няколко звезди успяваха да пробият през тях, но едвам се виждаха.

— Търсех те. Май си направил доста голямо впечатление на хер Хауптман.

— Как не. Само че дали ще познаеш? Оказа се, че много си приличате, той също има нещо против млади пробивни копелета, които се опитват да се наместят сред по-старите. — Гласът на Бен беше безизразен, като че още не бе успял да възприеме напълно удара на Рейнхолд.

— Никак не ми се иска да го казвам, Бен, но сам си го изпроси.

Бен се ухили и белите му зъби проблеснаха в сянката, обгърнала лицето му.

— Толкова си предсказуем, татко. Винаги знам какво ще кажеш. Но този път не съм длъжен да го преглътна. Защото, считано от тази вечер, повече не работя за тебе!

На Джек леко му прилоша, като гледаше как стройният му син елегантно се изправя от мястото си на грозната модернистична скулптура. Бен вече не изглеждаше толкова блед и шокиран, но вместо това лицето му добиваше червен трескав цвят, който също не му харесваше.

Бен пристъпи напред, но се олюля и трябваше да се хване някъде, за да не падне. Джек осъзна, че синът му не е просто подпийнал. Момчето си е направо пияно.

— Ще поговорим, като изтрезнееш.

Джек чу строгата нотка в собствения си глас и му се дощя поне веднъж да не е толкова цивилизован, да хване Бен за врата и добре да го разтърси.

Но Бенджамин се завъртя към него с блеснали на ивицата светлина очи:

— Зарежи това, а, татко? Вече не съм ти паж.

— Бен, направи достатъчно поразии за една вечер. Не казвай повече неща, за които ще съжаляваш.

— Както аз виждам нещата, този разговор е отлаган прекалено дълго — гласът на Бен премина в нисък дрезгав шепот.

— Може би, може би. Но не сега. — Джек имаше чувството, че е излязъл от кожата си и се вижда през други, по-критични очи — мъж, който се е провалил като баща, по някакъв неясен начин е предал децата си, а сега плаща цената за това. — Пиян си… и почваш да ме ядосваш. Вече казах, ще говорим утре.

Понечи да се върне обратно вътре, но Бенджамин се хвърли напред и го сграбчи за ръкава, като го дръпна толкова силно, че Джек едва не изгуби равновесие.

— Не, не утре, сега. — На ивичестата светлина красивото лице на Бен приличаше на разкривена маска.

— Бен, държиш се като разглезено тригодишно дете. Време е да пораснеш. Така нито ти, нито аз имаме полза.

Мъка и отвращение се надигнаха у него, докато гледаше как синът му се олюлява на старите плочки в двора като пребит боксьор, който не знае кога да спре.

— Аз бих имал полза от баща — заяви Бен, — който да се грижи за мене, а не да се държи, все едно съм новото момче в отдел „Писма“. Май винаги съм се чувствал така, дори като дете, повече твой служител, отколкото син.

— Прибери се в хотела, Бен, отспи си.

Джек понечи да се обърне, но подпухналите очи на Бен се присвиха, когато забелязаха нещо или някой зад рамото му. Тогава я видя и Джек, силуетът й се очертаваше на светлината от кухненската врата.

— Грейс — тихо каза той.

Тя погледна предпазливо от него към Бен.

Джек тръгна към нея, но неочакван шум зад гърба му го накара да закове на място. Бен ридаеше, хлипаше високо и грозно. Неговият син. Въпреки волята си се почувства раздвоен.

Жадуваше да отиде при Грейс и да остави Бен да се въргаля в собственото си нещастие. Но макар да си нареждаше да тръгне напред, краката му оставаха неподвижно залепени за неравните плочки. А после, сякаш се завъртя самият двор, усети как се обръща… обръща се пак към сина, който умът му нареждаше да остави, но сърцето не му даваше.

— Джек… — чу да вика Грейс, но гласът й идваше отдалеч, един от многото гласове на празненството вътре.

Грейс гледаше Джек и не вярваше на очите си. Чу достатъчно от ужасните обвинения на Бен, за да знае, че Джек може с пълно право да го остави сам. Въпреки това той се колебаеше. Беше я помолил да се срещнат, беше събудил надеждите й, а сега…

„Нищо не се е променило. Когато ножът опре о кокала, винаги поставя на първо място нуждите на децата си дори да са неоснователни и детински.“

Въпреки това Грейс остана още, почти се страхуваше да диша, да не би да унищожи последните остатъци от надеждата си.

— Джек — извика го тя още веднъж, този път по-настойчиво.

— Не мога — простена Джек. — Не сега.

Той извърна глава, за да обясни, да попита дали може да се срещнат по-късно в хотела, но нея я нямаше, беше изчезнала като мушица от осветения праг.

Погледът му се върна към ридаещия му син. Бен застена, покри лицето си с ръце и се отпусна на колене.

— Татко, аз… толкова съжалявам — гласът му беше кух и приглушен, като че някой викаше за помощ от дълбок кладенец. — Моля те… о, Боже, моля те не ме намразвай. Имам нужда от тебе. Имам нужда от тебе, за да…

Джек помисли: „Още мога да изтичам след нея. Сигурно не е прекалено късно.“

Поколеба се един миг, после се наведе, хвана Бен за рамото и нежно го вдигна на крака. На мътната сива лунна светлина обърнатото към него лице на сина му изглеждаше като незараснала рана.

— Добре, добре… — Джек говореше строго, гласът му пресекваше и на гърлото му засядаше буца, докато притискаше сина си в прегръдките си. — Тук съм, Бен. Тук съм.