Айлин Гоудж
Благословени лъжи (27)

Двадесет и шеста глава

Хана огледа плаката, над който бе работила почти цял ден. На него пишеше „Спасете планетата“ с големи трийсет сантиметрови букви, които беше направила някак опърпани, все едно проядени от киселинен дъжд или замърсяване. Между буквите като колаж беше залепила фигурки оригами на застрашени видове. Реши, че се получава доста добре. Тогава защо не изпитва никакво удовлетворение от постигнатото?

Погледна маркерите, пръснати на разклатената стара кухненска маса в хижата. Хвърли поглед към зацапания часовник над античната печка и осъзна, че почти е станало вечер. Чувстваше стомаха си някак странно, като пред спазъм. Но не беше гладна.

— Привършваш ли вече? — Джек се появи от гостната, където палеше огъня, и застана да погледне иззад рамото й.

В края на седмицата, щом пристигнат двамата тук, първата му работа беше да накладе огъня. После май прекарваше по-голямата част от съботата и неделята да го наглежда, да побутва цепениците, да ги пренарежда, за да се разгорят по-добре, и все едно не успяваше да се стопли съвсем.

Повече от половината ден вече мина, а татко й не е излизал навън, освен да донесе още дърва.

— Само един слон остана — Хана дръпна назад глава и я подпря на корема на баща си, който се наведе, за да види по-добре. — Това прилича ли на слон? — Тя вдигна едно от творенията си.

— Мислех, че слоновете имат опашки.

— Този е мутант. Сигурно са му унищожили естествения хабитат — Хана се надяваше да накара баща си да се засмее.

Но той мълчеше.

Май не може да се сети кога за последен път е чувала дълбокия му гръден смях. Не се мотаеше из къщата, потънал в дълбоко униние, ами като че размишлява над някакъв деликатен проблем, без да може да му намери решение. Сети се за тъпия хамстер, който имаше като дете и който я будеше посред нощ, защото препускаше непрекъснато с глупавата си въртележка.

Джек не говореше за това, но Хана беше сигурна какво го измъчва.

Грейс.

Защо не й каже? Поне ще си излее душата. Може би я обвинява, поне отчасти, за раздялата им?

Ами ако татко й и Грейс се съберат отново?

„Не се ли надяваш донякъде това да стане?“ — попита вътрешният й глас.

Тази мисъл по принцип й беше противна, отблъскваше я, но дълбоко в себе си не й ли липсваше Грейс, макар и съвсем мъничко?

Опряла глава в корема на татко си, тя чу как му къркорят червата. Гладен ли е? Още не е дошло време за вечеря, но на обяд Джек изяде само половин сандвич. Отслабнал е. Панталоните му са станали толкова широки, че ако не е коланът, ще паднат.

Ами ако баща й се разболее, и то сериозно, заради тази история? Мъже на неговата възраст за застрашени от сърдечен удар.

— След минутка ще се заема с вечерята — каза Хана, като се надяваше тревогата й да не си личи. — Спагети с месни топчета, точно както ги обичаш.

— Има време. Като оправя огъня, ще дойда да ти помогна.

Той разроши косата й, а после започна да се върти безцелно в кухнята, оправи една книга, която стърчеше от лавицата, избърса с палец мазното петно от тигана, който висеше над печката.

— Татко… — Хана мислеше да каже, че денят е прекалено топъл за огън. Но после се отказа. — Иска ли ти се понякога нещата да се бяха наредили по друг начин?

— Какви неща? — баща й разсеяно разлистваше упътването на новата кафеварка, купена току-що.

— Знаеш какво имам предвид — Хана втренчи в него, както се надяваше, повелителен поглед. — Ти и Грейс.

Джек въздъхна дълбоко.

— Какво те накара изведнъж да се сетиш за нея?

— Татко, погледни се само, станал си развалина! Тревожа се за тебе.

Джек се усмихна, може би трогнат от нейната загриженост, или пък развеселен, като че е казала едно от онези сладки неща, които бащите обичат да повтарят пред приятелите си.

— Спокойно, момичето ми, мога да се грижа за себе си — каза й той. — Имаш си достатъчно грижи, та да се занимаваш и с моите проблеми.

— Е, значи има проблем!

— Заприличала си на правист. Да почна ли да спестявам за юридически университет?

— Татко, ти просто избягваш въпроса. Знам, че ти липсва. Приличаш на Патрик Суейзи в „Призрак“, който тъгува по Деми Мур, без да може да я докосне.

Джек се засмя и хвърли упътването на шкафа.

— Виж какво, няма ли да е по-добре да започна да приготвям вечерята, докато си довършиш плаката?

— С други думи, това не ми влиза в работата, така ли?

— Купихме ли спагети? — Джек зарови в шкафа над тостера.

— Не там, виж на долната лавица. Татко, не ми отговори.

— Намерих ги — той размаха пакет спагети над главата си. Хана без да иска забеляза как са блеснали очите му, как подскача едно мускулче на челюстта му. После Джек застана на мивката с гръб към нея и пусна чешмата да шурти като Ниагарския водопад, докато пълнеше голямата тенджера за спагети… почти достатъчно силно, за да не се чува как възрастен мъж се опитва да не плаче.

На Хана също й се доплака. Толкова й беше мъчно за него.

И толкова се срамуваше от себе си.

 

 

— Мадам Траскот, аз съм ваша голяма почитателка!… А, да, бихте ли го надписали за Амелия? Честит рожден ден на Амелия от Кристин… и от вас, разбира се.

Грейс послушно надраска надписа на заглавната страница на книгата си — през последните два часа беше надписала повече от сто — като завърши с „Най-добри благопожелания, Грейс Траскот“. Усмихна се, докато я връщаше на дамата с костюм от Шанел пред масата. По едно време опашката стигаше чак до касата, но сега, слава богу, бяха останали само двайсетина човека. Погледна антикварния часовник с махало на стената в книжарницата. Два и двайсет. Още само десетина минути.

Едва издържаше.

Болката в ръката й вече беше допълзяла до рамото. Схвана й се врата да вири глава към хората от величественото, но прекалено ниско кресло, където седеше. А и букетът на писалището в стил кралица Ана пред нея караше очите й да смъдят, заради изобилието на флокс и азалии.

Но как се чувства не е важно. Трябва да се съсредоточи — да не забравя да се усмихне, да благодари, да попита за точния правопис на имената, да изглежда все едно е познала онзи мъж, който й каза: „Помните ли ме? Срещнахме се на писателската конференция във Феникс преди две години. Дадохте ми прекрасен съвет как да си намеря агент…“.

Грейс си спомни, че по-рано й харесваше да дава автографи, дори ако идваха само една шепа хора, а двама от тях бяха рекламният й агент и редакторът. Съвсем доскоро би счела за огромна чест да подписва книгите си в много малки книжарници, където е прекалено задушно, където й дават течаща химикалка и целите й пръсти стават в мастило, където вместо тоалетна имат малък, мръсен килер, пълен с метли и парцали.

В този момент обаче беше уморена, жадна и искаше да си иде у дома.

Тя си оправи сакото — мъжко спортно сако, което носеше с жълта копринена блуза и тесни черни панталони. Дали същото облекло би било подходящо и за купона у Лила довечера? Не, не е достатъчно официално.

Веднага се сети за непознатия кавалер, който й беше намерила за тази вечер Лила. Грейс се съгласи с това в момент на слабост. Това е само един купон, успокояваше я Лила, просто компанията, с която движа, се събира у дома, нищо особено, нищо специално.

Добре, хубаво, така да е. Защо тогава мисълта, че като се прибере ще си измие косата, изглежда неимоверно по-привлекателна от това да излезе да се среща с някакъв мъж, когото дори не познава?

— Бихте ли го надписали за Хана? Хана Голд?

Грейс рязко вдигна глава.

В началото на опашката, протегнала екземпляр от „Честта над всичко“, небрежно-елегантна с дънките и гобленовия елек над спортната риза стоеше Хана.

„Толкова е хубава“ — помисли Грейс. Дългата й черна коса, сплетена и прехвърлена през главата, обрамчваше красиво лицето й. А и тези скули — какво ли не биха дали повечето жени да имат такива!

— Здравей, Хана — Грейс се насили да говори спокойно, все едно е ежедневие Хана да се отбие да я види.

Джек ли я изпраща? Какво иска?

Грейс не беше я виждала от онази сутрин преди почти четири месеца, когато доведе Крис вкъщи. Сега единственият признак, че има някакъв проблем, беше леката бръчка между гъстите вежди на Хана.

— Прочетох във вестника, че ще бъдеш тук — обясни Хана, докато Грейс надписа книгата и я върна. — Поздравления, доколкото разбирам, продава се много добре.

— Не мога да се оплача.

— Можех да взема един екземпляр от татко… но исках да те видя и не се сетих за друг начин.

— Ами ето ме.

— Виж, Грейс, може ли да поговорим? — Хана понижи глас и хвърли поглед към възрастната собственичка на магазина, която стоеше наблизо и разговаряше с редовен клиент. — Искам да кажа, мога да почакам, докато свършиш, ако нямаш нищо против.

— Добре. Би трябвало да приключим след няколко минути. — Внимателно изчисти всякаква надежда от гласа си.

Но докато разписваше последните няколко книги, Грейс мислеше само за това колко прилича Хана на Джек по начина, по който прокарва пръсти по обложките на книгите, точно както правеше Джек, когато влизаше в книжарница или в библиотека, все едно поздравява стари приятели.

Сякаш мина цяла вечност, преди да свърши и да се изправи, за да поговори със собственичката. Не забрави да благодари на служителите, които бяха проявили внимание към нея, донесоха й минерална вода, деликатно подканваха онези клиенти, които искаха да се помотаят още и да побъбрят. Накрая се огледа да намери Хана, но нея я нямаше никъде.

Докато обхождаше с поглед махагоновите полици, се почувства странно разочарована. А после я видя, облегната на една стълба да чете някакво тънко томче.

Хана вдигна глава, когато Грейс се приближи до нея:

— Тази много ми хареса. Татко я издаде. Разказва се за един поет в Китай, който бил хвърлен в затвора, защото е антикомунист. Нещо като алегория.

Остави книгата на мястото й и излязоха заедно.

Времето беше меко, прекалено топло дори за спортното сако на Грейс. Тръгнаха надолу по Медисън авеню, където изискани скъпи бутици продаваха дрехи за жени, които няма какво друго да правят, освен да пазаруват. Минаха покрай едно кафе, което беше изнесло масички на тротоара, и Грейс каза:

— Все едно никнат нарцисите — като видиш маси на тротоара, значи лятото е вече на прага. Гладна ли си? Аз умирам от глад. Нямаш представа какъв апетит му идва на човек, докато подписва книги.

— Май мога да хапна малко — подметна Хана.

На Грейс й се дощя да се тросне: „Моля те, няма нужда да ми правиш услуга.“ Но осъзна, че Хана, макар и по свой собствен начин, се опитва да бъде мила.

— Как вървят нещата? — попита Грейс, след като седнаха. Колко ли време ще мине, преди Хана да спомене Джек?

— Нормално. — Малката потропваше с пръсти по карираната покривка, докато се взираше в менюто, което всъщност не четеше. — Бен е мръсник, но това не е ново. Той най-накрая ми каза какво се е случило и че той ме е наклепал на татко за бременността. Виж, Грейс, съжалявам, ако съм се държала… глупаво. Не, това не е подходящата дума. Държах се като кучка. Просто си търсех повод да те обвиня.

— Не бих казала, че не болеше.

— Наистина съжалявам.

— Разбирам.

— Не си ли сърдита? — Хана бързо вдигна поглед, после пак сведе очи.

— Бях.

— А сега?

— Бях се ядосала повече на ситуацията, отколкото на тебе. Не е лесно да бъдеш „мащеха“. Тъкмо решиш, че си изяснил правилата на играта, разбираш, че всичко е наопаки и трябва да започнеш пак отначало. Нещо като: „Отиваш направо в затвора, не прибираш двеста долара.“

Хана се усмихна — вяло, тъжно.

— Грейс, може ли да те попитам нещо лично?

— Давай.

— Събрахте ли се отново с бащата на Крис?

— Боже мили, не! — Грейс усети как бузите й пламнаха. Нима Джек не й е казал? Или темата Грейс вече е табу?

Хана сви рамене.

— Извинявай, не исках да любопитствам. — Тя съсредоточи цялото си внимание върху обелването на хартиената обвивка от сламката към чая с лед, който келнерът току-що беше оставил пред нея. — Как е Крис? Още ли гледа онова смотано куче?

Грейс кимна:

— Ходи му на гости през един-два дни и за уикендите. Баща му нае някакъв човек да разхожда Коди, когато него го няма.

— Изглежда доста добър компромис.

— Борбата се води между компютъра и кучето, но мисля, че Коди има определено предимство.

— Винаги съм искала куче — каза Хана, — но майка се страхува, че ще се скубе. Мислиш ли, че Крис ще има нещо против да му ходя на гости понякога?

Добре ли е чула?

— Положително ще се зарадва. Защо не го попиташ?

Хана я прикова със строг поглед.

— Мислех, че ще си против да се мотая наоколо. Искам да кажа, наистина се държах ужасно.

Сърцето на Грейс се сви болезнено. Боже, да можеха да поговорят така с Хана по-рано.

— Как е баща ти? — попита импулсивно, ядосана на себе си в мига, в който думите изскочиха от устата й.

— Ужасно — отвърна Хана, докато сгъваше на хармоника хартийката от сламката. — Непрекъснато е нещастен и се заяжда с всички за най-дребното нещо. Искаш ли да знаеш какво мисля? Мисля, че му липсваш, но не иска да го признае. А на мене ми вика, че съм инат.

Грейс попи това ново чудесно откритие, като че я бяха инжектирали с лекарство. Изведнъж почувства световъртеж, някаква светла лекота. Нещо като божествено просветление, както го наричат в Светото писание.

— И на мене ми липсва — въздъхна Грейс. — Но може би така е по-добре. Ние просто сме толкова различни. А и двамата имаме безкрайно много други отговорности…

— Като например нас с Крис, така ли? — Хана се ухили иронично. — Знаеш ли, Грейс, никога не съм си представяла, че аз ще ги казвам тези думи, но мисля, че вие с татко проваляте нещата. Защо обръщате толкова голямо внимание какво мислим за вас с Крис? Не че аз имам много нещо против тебе — добави тя, — поне напоследък.

— Какво те накара да си промениш мнението? — попита Грейс, макар да чувстваше, че сама си залага капана.

— Не знам. Знам само, че докато бяхте заедно, татко беше по-друг.

— Е, сигурно се радва на големите продажби на книгата.

„Добър опит, Траскот — не можа ли да измислиш нещо по-хитро?“

Хана също не се заблуди. Погледът, който хвърли на Грейс, явно изразяваше мнението й по въпроса колко непохватни могат да бъдат някои хора.

— Ти знаеш какво имам предвид — каза Хана. — Разбира се, че се радва… но сигурно си гледала достатъчно сълзливи филми и разбираш, че не трябва да свършва така. Боже мили, та кой ще даде седем и половина долара за това?

Грейс се засмя, а после започна да трие очи с полускъсаната салфетка. Обхвана я някакво особено щастие, което, разбира се, не стигаше, за да компенсира загубата на Джек… но беше достатъчно, за да се наслади на този точно момент, на топлите слънчеви лъчи върху раменете си, на вкусната студенина на чашата с чай до дланта си… и компанията на седящото срещу нея забавно, прямо момиче.

 

 

— Значи успя! Вече мислех, че си ми вързала тенекия. Или пък си срещнала по пътя някое страхотно гадже. — Лила крещеше, за да се чуят въпреки врявата.

— Извинявай, че закъснях. Трябваше да си взема роклята от химическото, после пристигна Крис и се сетих, че не съм стоплила нищо за вечеря. — Грейс се принуди да се долепи до стената на антрето и да върви ребром, за да се промъкне покрай гъстата тълпа.

Лила изглеждаше по-екстравагантна от всякога. Кичури от платиненорусата й коса блестяха във всички цветове на дъгата, също като клепките й. Беше с панталон от златисто ламе и тъмночервена кадифена блуза, която, ако се съди по вида й, може би беше част от гардероба на сър Уолтър Роли^[1]. На краката си имаше чифт сатенени китайски пантофи с избродирани по тях дракони. От ушите й висяха огромни обеци. Грейс си помисли, че видът й е освежителен като тоник.

— Няма значение, добре, че си свободна, защото тука един човек умира да се запознае с тебе… — Лила продължи да бъбри, устремена в тълпата.

Нещо стисна Грейс за гърлото като на писателските конференции, когато трябваше да произнася реч. Но този път я плашеше възможността наистина да хареса този мъж. Щом Лила говори толкова ласкаво за него, той най-малкото трябва да е интересен. Може би художник. Най-вероятно истински — е много чар и малко пари.

„Какво изобщо правя тук? Не искам да се срещам с този човек. Не съм в настроение да водя светски разговори и да се правя, че ми е интересен някой, който ме отегчава до смърт. Искам да си седна вкъщи, да гледам по телевизията някой стар сантиментален филм и да си изплача очите…“

Обаче, казват, трябва насила да се измъкнеш от дома независимо дали ти се иска или не. Да влезеш отново в обръщение е като възстановяването след сърдечен удар. Наново се учиш да мърдаш устни, да говориш правилно, да се движиш като нормално човешко същество. Толкова отдавна не е излизала с друг мъж, освен Джек…

Джек.

Замръзна, загледана към миниатюрната претъпкана гостна в малкия апартамент на Лила. Зарежи това. Отивам си вкъщи. Лила ще ме разбере. Ще й кажа истината, ще й кажа, че имам нужда да… Какво?… Скърбя.

Да, така е. Има нужда да се остави да рухне, и то не малко, а докрай — как иначе ще започне да се оправя?

Но преди да избяга, Лила я хвана за ръката и я задърпа към множеството. Усети как някой я настъпи по пръстите, до гърба й, заголен от ниско изрязаната черна рокля, за чийто избор сега съжаляваше, се допря мокра чаша.

Още нещо мокро и студено се бутна в ръката и като погледна надолу, видя сивия нос и ухилената муцуна на стария лабрадор на Лила, Поуки.

— Здравей, Поуки, добре ли се забавляваш? — Грейс погали гладката й глава.

— Вие трябва да сте Грейс.

Топла ръка спаси нейната от ориста да я ближе ненаситният език на Поуки, а Грейс срещна погледа на две дружески кафяви очи. Беше по-възрастен от очакванията й, около четирийсетте, късата му брада беше прошарен, а кестенявата коса леко оплешивяваше. Приличаше по-скоро на италианец, отколкото на ирландец. Не беше прекалено красив. Беше като Ал Пачино в лош момент… или Дани Айело в добър.

— Как ме познахте? — попита Грейс.

— Лесно. Още един човек, който обича кучета.

Лила се приближи със смях:

— Ето ме и мен, както винаги пет минути след събитието. Грейс, това е Кевин. Кевин Фийли.

Грейс от първо почти се усмихна, после се смути, почувства се неловко и заби поглед надолу към ръката, която още не се беше отделила от нейната. Хубава ръка, широка и плътна, без да е къса. Дълги пръсти. Като на Джек.

Грейс се дръпна и лицето й поруменя.

— Какво искаш да пийнеш? Не, не ми казвай. Сода и резен лимон, нали? Скучно.

Чуваше думите на Лила, но гласът беше слаб, като че приятелката й е в другия край на стаята. С периферното си зрение проследи как Лила, блестяща като звезда от станиол, се промъква покрай нея и тръгва към бара.

Като погледна пак към Кевин Фийли, го видя клекнал да чеше Поуки зад ушите, а кучето ближеше лицето му. Художник? Едва ли. Изглежда повече като фермер от рекламен клип, реши Грейс. Избелели дънки, износени кожени ботуши, памучна риза.

— Лила май има конкуренция — отбеляза Грейс — Поуки изглежда истински привързана към вас.

— Как няма да е привързана. Нали съм й лекар — Кевин вдигна глава и се усмихна.

— Вие сте й какво?

— Аз съм ветеринарен лекар. Лила не ви ли каза?

— Сигурно ми е казала, но аз всичко съм объркала.

Грейс обаче познаваше прекалено добре Лила. Вероятно е предначертала една смахната стратегия, според която трябва да я остави да мисли, че кавалерът ще бъде някой хаймана кандидат скулптор… а после да й натресе този мил земен мъж.

— Алергична съм — изстреля Грейс първото тъпо нещо, което й дойде наум.

— Към ветеринари? — усмивката му стана още по-широка.

Сега вече тя истински се изчерви.

— Исках да кажа, към кучета. Затова нямам. Очите ми сълзят, носът ми тече и освен това получавам обриви — Грейс усети как се чеше разсеяно по лакътя и си нареди да спре. — Понякога се обривам дори от Лила. Дрехите й целите са в кучешки косми. Гардеробът й трябва да се регистрира в Американския киноложки клуб.

Кевин се засмя. Реши, че смехът му е хубав — дълбок, щедър, без да е изкуствено сърдечен.

— Надявам се да не предизвикам същия ефект. Би ли опитала да потанцуваш с мене?

Грейс се огледа.

— Тук? Не е ли малко пренаселено?

— Можем да опитаме пожарния изход. Няма да е много подходящ за танци, но поне ще бъде по-хладно.

Грейс сви рамене, което той очевидно изтълкува като „да“, защото твърдо, но нежно я насочи към отворения прозорец. Като се качи на перваза, тя разбра, че същата идея е хрумнала и на други двойки. Приятелката на Лила, Върла, чиято коса беше още по-къса и още по-рошава, се прегръщаше с някакъв непознат испанец. А до стълбата май седеше Дъг, фризьорът на Грейс в прегръдките на приятеля си.

— Успокояващо, нали? Мисля, че ние сме двойката с най-традиционен вид тука — пошепна Кевин до ухото й.

— Защо успокояващо?

— Свикнал съм аз да съм черната овца — обясни той. — Като пристигна вечер от клиниката, мириша на нещо, което човек не би пуснал да припари и до задния вход, затова понякога се питам дали няма да ми е по-добре с чиновническа служба.

— Какво те спира?

— Май съм се пристрастил. Ако не е това, значи съм си направо луд — засмя се Кевин.

Грейс кимна.

— Знам какво имаш предвид. Писането понякога е същото. Напоследък обаче не се оплаквам.

— Лила ми разказа всичко за теб. Но не беше нужно — та кой не е чувал за книгата ти?

Докато той бърбореше за добрите рецензии, които чел за „Честта над всичко“, мислите на Грейс се върнаха към Джек. Боже, липсваше й. Сега би я прегърнал и би я притиснал здраво, докато не грейне.

— Лила беше права.

Осъзна, че Кевин е казал нещо.

— За кое? — Грейс се помъчи да фокусира.

— Каза, че си мой тип. — Той се усмихна смутено.

Грейс не отвърна нищо. Нищо не би могла да каже. Ако беше погледнал в този миг лицето й, този мил, мил мъж щеше да види сълзи в очите й и щеше да се пита каква е причината. Ох, това беше лошо, много по-лошо от очакванията й — би могла веднага да отреже поредния амбициозен актьор или художник. Но пред нея стоеше мъж. В когото би могла да се влюби. Ето от това болеше — защото знаеше, че не може. Че ще мине много, много дълго време, преди да изпита отново любовта, която беше познала с Джек.

Сети за думите на Хана този следобед: вие с татко проваляте цялата работа.

Е, няма да е за пръв път. А ако се съди по тази вечер, няма и да е за последен.

— Имаш ли нещо против да се върнем вътре? — попита Грейс.

„Умирам… Умирам тук вън, защото искам да си Джек. А знам, че не е възможно“ — би искала да му каже, но промълви само:

— Малко ми е хладно. Пък и наистина не мога да остана повече…