Айлин Гоудж
Благословени лъжи (24)

Двадесет и трета глава

Хана гледаше слисана брат си:

— Не ти вярвам.

— Вярно е… аз те издадох — повтори Бен. — Иди питай татко. Той ще те ти каже. Просто ме е прикривал, защото го накарах да ми обещае.

Това дали пък не е извинение, запита се тя. Само че кога Бен си е признавал пакостите? Като например онзи път, след като издраска колата на татко, а после каза, че някой идиот трябва да го е закачил, докато е бил на паркинга.

— А ти как разбра? — попита тя.

— Виж, не съм те шпионирал. Чух те, когато говореше по телефона с приятелката си. Не може да се каже, че шепнеше.

Хана, която си приготвяше вечеря — ягодов конфитюр и вафли, ябълка и останали от снощи китайски макарони, — захвърли ножа. Бен беше дошъл да вземе майка им за едно от хилядите й мероприятия, но дори с официално сако и вратовръзка изглеждаше малко размъкнат, все едно е бил в метрото, вместо да дойде дотук с колата си. Като си помисли, при последните им няколко срещи винаги беше някак раздърпан, не на себе си.

— Не разбирам — каза Хана, която започна да се ядосва. — Защо ми го казваш сега?

„Накарай го да говори — нареди си тя. — Продължавай да му се сърдиш.“ Така няма да се наложи да се изправи пред болезненото усещане, което се надигаше у нея, че именно тя е лошата, защото обвини Грейс и я настрои срещу татко.

Бен сви рамене и отклони поглед, докато побутваше със съвършено оформения си маникюр една трохичка върху дъската за рязане.

— Писнало ми е да ме разиграват разни хора. Знам какво е… не исках да постъпвам с тебе по същия начин.

— Много си закъснял — обясни му Хана. — Вече се нахвърлих срещу Грейс.

— Май не е за пръв път?

Сигурно има предвид Коледа, когато направи сцена на Грейс. Татко трябва да му е разказал.

— Е, в този случай не го е заслужавала. Освен това, ако искаш да знаеш, по една случайност не съм бременна. — Хана заговори по-тихо, да не я чуе майка й, която се обличаше в стаята си.

— Ако не внимаваш отсега нататък, накрая ще забременееш.

Не го каза със злоба. Просто Бен си беше такъв, винаги си представяше най-лошото.

Хана затвори буркана с конфитюр и започна да бърше трохите, преди майка й да види каква бъркотия е сътворила. А и Бен да не забележи сълзите в очите й.

— Не, няма — успокои го тя, след като се прокашля. — Кон и аз… Ами, не мога да кажа, че е свършило, защото не съм много сигурна, че е започвало.

Чувстваше се глупаво, докато разказваше тези неща на Бен, последния човек, комуто би се доверила, ако не стоеше сега пред нея. Какво очаква да й каже? Откъде може Бен да знае какво значи толкова да искаш някой да те прегърне, че си готов да преспиш, с който и да е, дори да съзнаваш, че всъщност не те обича? Но съчувствието в гласа на брат й я изненада:

— Ще го преживееш.

— Няма какво да преживявам — отвърна Хана. Не беше сигурна, че ще преодолее тази празнота вътре в себе си. Може би ако наистина обичаше Кон и той изпитваше същото към нея, щеше да й се къса сърцето. Вместо това я измъчваше чувството, че някакво епохално събитие е отминало покрай нея, а тя не е внимавала.

— Пропусна едно място — Бен й посочи петното върху снежнобелия плот.

— Благодаря — отвърна Хана и затърка с гъбата по-усърдно от необходимото.

— Виж, Хана, съжалявам, ако това има някакво значение — той поправи един от медните чайници, които висяха блеснали на поставката отгоре. — Знам какво е да скъсаш нещо — дори да е връзка, която от самото начало не си вярвал да продължи дълго.

Пристигането на Натали, която влезе с танцова стъпка, обвита в шифон и „Шанел“ 5, го спаси от по-нататъшни разкрития.

— Ето те къде си. — Токчетата й изтракаха по плочките, докато се приближаваше към Бен. Като се залюля напред на пръсти, Натали повдигна лице за целувка. — По-добре да побързаме, да не закъснеем за коктейлите. Искам непременно да видя Луиза, тя ще ремонтира къщата си в Ийст Хемптън.

Натали се обърна към Хана и между безукорно извитите й вежди се появи лека бръчка, докато оглеждаше току-що избърсания от Хана плот.

— Не трябва да закъсняваме… скъпа, моля те, не забравяй колко мразя като се върна, вкъщи да е бъркотия.

Хана изчака да минат десетина минути след излизането им, после грабна ключовете от колата на майка си от купата до телефона. Взе шофьорска книжка миналата есен, но никога преди не беше карала мерцедеса. Майка й много се притесняваше да не го одраска. Изведнъж на Хана престана да й пука какво ще каже или ще направи майка й… дори да й отнемат книжката до осемнайсетгодишна възраст.

Надраска съобщение в бележника до телефона и го закрепи върху хладилника с магнит във формата на водно конче.

„Отивам в Бъркширс. Не се притеснявай, ще се грижа много за колата.“

 

 

Няколко часа по-късно Хана лежеше на леглото в хижата на баща си и разглеждаше сенките на тавана.

Какво, питаше се тя, реши да постигне, като се измъкна и измина целия този път дотук? Шофирането беше лесно, имаше само едно истинско задръстване, но когато майка й открие, че мерцедесът липсва, ще побеснее.

И за какво? Тук не е нито уютно, нито успокояващо, както си го беше представяла. Само по пижама, трепереше в неотоплената си стая на горния етаж на празната хижа, докато всички останали бяха на километри разстояние, живееха си живота и сигурно изобщо не забелязваха, че се е чупила.

Една сълза се търкулна по слепоочието й и се плъзна покрай косата.

Чувстваше се голям идиот, искаше да продължи да мрази Грейс, а в същото време ненавиждаше себе си, задето не се усъмни за миг във виновността й, преди да си отвори голямата уста.

Защо поне веднъж не направи нещо като хората? Защо не може просто всичко да се нареди?

Хана осъзна наличието на някакъв постоянен тракащ шум и се сети, че всичко се топи и капчукът удря по перваза на прозореца й. Някъде в далечината излая куче, хлопна се автомобилна врата и изрева мотор. Два етажа по-надолу, в мазето, старият бойлер се включи и термо индикаторът до главата й започна да кашля астматично.

Вкопчи се в познатите шумове, за да не мисли прекалено и да не пуска на свобода чувството, което напираше в гръдния й кош. Сети се за семейния психоаналитик, при който родителите им ги мъкнеха с Бен след раздялата. От сеансите при него Хана най-добре си спомняше глупавия вентилатор в чакалнята, непрекъснатия тих шум, за да не се чуват гласовете в кабинета на доктор Дикенстайн. В този момент имаше нужда от подобно устройство, което да заглуши гласовете в главата й.

„Нищо чудно, че татко ти предпочита да бъде с Грейс, виж се само как се цупиш дори съвсем сама в тъмното.“

Хана си представи един чист лист оригами, после мислено го прегъна веднъж, втори път през средата. Почти усещаше ръба на хартията до палеца си, докато изглаждаше сгъвката, точна, премерена, както не ставаха нещата в живота. Защо не може да се разбира с хората, които обича и които знае, че дълбоко в себе си също я обичат?

Разтреперана се пъхна под завивките и притисна лице в меката памучна калъфка на възглавницата. Скърцането и тропането на старата къща накара сърцето и да бие малко по-бързо. Ами ако някой крадец, някой беглец от затвора или от лудницата, за които непрекъснато чете във вестниците, се опита да влезе с взлом? Представи си, че е възможно да потъне в дюшека, та ако някои случайно надникне, да види само леко набръчканата покривка на леглото, под която лежи тя.

Ами ако огнището изгасне посред нощ? Ще замръзне! Полузаспала, си представи как на сутринта се е превърнала в ледена шушулка, с втренчени в тавана широко отворени очи.

Татко й ще потъгува малко, но в крайна сметка всички те ще разберат — майка й, Бен и най-вече Грейс — колко по-добре им е без нея…

Тряс!

Хана, изтръгната от здравия сън, скочи. Пръстите й инстинктивно се протегнаха към старото плюшено мече, смачкано между рамката на леглото и стената. Притисна го до разтуптяното си сърце.

Тряс! Бум!

Ето пак. Мечка? Понякога влизаха в кофите за боклук, ако татко или Бен забравят да затворят здраво капаците. Веднъж чу една мечка на покрива, точно над себе си. Вдигаше шум, все едно отгоре прокарват път. Но това е различно. То е…

Вътре. Идва отвътре, от долния етаж.

Хана усети как сърцето й падна в петите. Под мишниците й стана мокро.

— Моля те, Господи — опита се да прошепне. Но гърлото й беше пресъхнало и от него излезе само някакво дрезгаво грачене.

После чу нов шум, някакво странно драскане, като… като…

Сети се за Ру, спаниела, който имаха до около четиринайсетгодишната й възраст, и си спомни, че когато остаря и се разболя, той обикаляше из къщата нощем и ноктите на лапите му издаваха същия драскащ звук по дюшемето в кухнята.

Да, точно така. Куче. Чу го как скимти тихо, както правеше Ру, ако се озове на непознато място.

Кой луд ще дойде да обира къща с кучето си? Ами ако този разбойник му писне да търси кучешки бисквити и дойде горе при нея? Колкото и да е уплашена, няма да се остави така лесно.

Хана се измъкна колкото се може по-тихо от леглото и се промъкна в коридора, макар че краката й се подкосяваха почти на всяка стъпка. Докато слизаше по стълбите, се долепи до стената, където дъските не скърцаха толкова. Долу внимателно мина покрай перилата и надникна през мрака на гостната към странната светлина в кухнята.

Стоеше осветен от лампата на отворения хладилник — слабо момче с мръсно оранжево яке, зачервено от студа лице и покрити с изсъхнала кал обувки. До него клечеше също толкова мръсен кокер шпаньол и вирнал нос, душеше богатия букет от миризми, който се носеше от хладилника.

Момчето явно я чу, защото вдигна рязко глава, с израз, който се колебаеше между смайването и срама.

— Здравей, Крис — поздрави Хана, като се опитваше да говори сякаш нищо особено не се е случило.

— Ти какво пправиш тук? — запъна се Крис.

— Мога да ти задам същия въпрос.

— Мислех, че няма да има никой. Аз… бях гладен. Задната врата не беше заключена.

Хана го гледаше втренчено и се питаше как биха постъпили татко й или дори Грейс. Крис трябва да има някакъв проблем… и би се обзаложила, че в този момент Грейс се побърква от страх, докато го търси. Но Хана имаше чувството, че би било погрешно да разпитва Крис.

— Хареса ли си нещо? — попита и изведнъж осъзна, че е облечена само с горнище на пижама, което стига до средата на бедрата й. Крис все пак е нещо като част от семейството. Тя се приближи и надникна в хладилника.

Той сви рамене, но го видя как се поотпусна.

— Няма кой знае какво — отговори момчето. — Стар хляб, яйца и малко сирене, но сигурно е мухлясало.

— Какво ще кажеш да направя един омлет? Можеш да махнеш мухъла от сиренето и да препечеш хляба. — Тя се наведе да почеше кучето зад ушите и то я възнагради с удари на опашката по пода. — Как се казва?

— Коди.

— Хубаво куче.

— Добро е. — Но точно в неговите очи личеше безкрайна преданост.

Тя вадеше яйцата, кетчупа, тела за разбиване и една нащърбена купа, когато усети леко докосване до лакътя си. Обърна се и видя Крис да я гледа като заловен шпионин във филм на Джеймс Бонд, който току-що е осъзнал, че животът му е в ръцете на неговия похитител.

— Няма да ме издадеш, нали, Хана?

— Гръм да ме удари на място, ако кажа и една дума.

— Наистина ли? — прехапа долната си устна.

— Нали знаеш думата, която започва с „д“ и завършва с „а“?

Но не сподели с него увереността си, че ако малко го подтикне, той сам ще се обади вкъщи.

Крис тръгна към нея и за секунда Хана си помисли паникьосана, че ще я прегърне… но после разбра, че той само иска да вземе сиренето от плота зад гърба й.

— Провери в шкафа под мивката. Може да има останала някоя консерва с кучешка храна — нареди Хана, докато ровеше сред подправките за червен пипер. — Отварачката за консерви е в чекмеджето до печката. Само не смей да я приближаваш до мене, защото ще повърна.

— Хана? — тя се обърна и го видя да стои, хванал в една ръка ръждясалата консерва, а в другата отварачка. Изглеждаше толкова нещастен, че този път й се дощя наистина да го прегърне.

— Какво?

— Благодаря ти, че се държиш като пич.

— Не е лесно, но понякога успявам.

— Ако майка разбере, че съм дошъл дотук на автостоп… — гласът му заглъхна.

— Да, знам. Моята жива ще ме одере, че взех колата. Междувременно не е ли по-добре да млъкнем у да хапнем?

Изчака да изядат омлета и тогава каза каквото й беше на ума:

— Виж, знам, че не е моя работа, но не е ли по-правилно да се обадиш на майка си или на баща си? Сигурно са доста разтревожени.

— Ще им мине. — Намръщеният израз внезапно направи Крис да изглежда по-възрастен от своите тринайсет години.

— Знам как се чувстваш — въздъхна Хана.

— Така ли?

— Понякога, когато съм с мама или татко, имам чувството, че съм попаднала във военна зона. Най-вече заради майка, тя непрекъснато ме преследва да й кажа нещо неприятно за твоята майка. Може би донякъде заради това се държах толкова гадно с Грейс: ако я няма в живота на татко, може би мама ще спре да ме тормози. Не че на мама й пука за мене — добави Хана с горчивина.

— На мене пък ми писна да бъда по средата — сподели Крис. С тъжно лице, с изцапана с конфитюр уста, сега той изглеждаше четиригодишен. Не могат ли просто да… престанат?

— Те самите са затънали до гуша. Невинаги им е ясно как да постъпят. — Изненадана от неочакваното си прозрение, Хана бързо добави: — Нищо няма да ти стане, ако се обадиш. Дори не е нужно да им казваш откъде звъниш.

— Не знам…

Хана веднага отстъпи:

— Както искаш.

Крис помълча известно време, като буташе залъче хляб по цялата чиния, за да обере и последните остатъци от омлета.

Най-накрая тихо каза:

— Май си права.

С дълбока въздишка се отлепи от стола срещу нея. След минута го чу да говори по телефона в съседната стая:

— Мамо? Всичко е наред, мамо, мамо, добре съм, не плачи. При Хана съм, всичко е наред. — Според гласа му, той също щеше да се разплаче всеки момент. — Може ли да поговорим по-късно? Сега съм уморен…

Тракането на отоплителната инсталация заглуши останалото.

Хана миеше съдовете, когато чу Крис да произнася зад гърба й:

— Казах й, че ще остана тук тази нощ. Може ли?

— Разбира се — каза Хана весело, без да се обръща към него, за да не забележи, че, притаила дъх, се надява да се съгласи със следващото й предложение: — Ще потеглим към къщи утре рано сутринта.

Крис не възрази:

— Сигурно ще е много по-хубаво от автостопа.

 

 

Макар да спряха за закуска в Грейт Барилгтън, успяха да се върнат в града към десет и половина, все пак достатъчно късно Хана да отърве първия гневен изблик на майка си, която трябваше отдавна да е излязла за работа. Хана внимателно заобиколи някакъв фургон и се вмъкна в едно тясно пространство пред блока на Грейс. Изключи мотора и въздъхна облекчено. Никакви смачкани ламарини, нито дори драскотина. Майка й ще се разбеснее само заради космите на Коди и калните следи от лапите му по задната седалка.

Крис до нея изглеждаше притеснен.

— Мама ще бъде много ядосана — каза той.

— Не, няма — успокои го Хана. — Най-много да те прегръща до задушаване и да те обсипе целия с целувки.

Докато се качваха нагоре с асансьора, Крис се обърна към нея с трепереща усмивка:

— Не си длъжна да идваш.

Но изглеждаше благодарен, че е до него.

Хана не му каза, че си има свои причини да не го изостави долу на улицата. Грейс ще се ядоса, помисли тя, на нея. Може би, след като обясни…

Но щом излязоха от асансьора и вратата на Грейс се отвори широко, Хана разбра, че сега няма да има тази възможност. Върху лицето на Грейс беше изписано такова огромно облекчение, че не оставаше място за нищо друго. С кратък вик тя се втурна напред и обви ръце около Крис, като го притисна силно към себе си.

Удивителното беше, че този път, вместо да се прави на голям мъж и да се дърпа, Крис отвърна на прегръдката й. Коди обикаляше в кръг около тях, лаеше развълнувано и правеше сцената да изглежда като онези рекламни клипове, които Хана обикновено намираше за отвратителни. Този път обаче не можа да потисне усмивката си.

Застанала пред прага, Хана видя една по-възрастна жена, която очевидно беше бабата на Крис. Тя също изглеждаше уморена, но бялата й коса беше сресана прилежно, а на устните й имаше червило. Когато Грейс най-сетне пусна Крис, на нейно място пристъпи баба му и го прегърна кратко, но здраво.

— Ужасно ни уплаши с майка ти — скара се тя, но в гласа й имаше очебийно облекчение и обич. — Да не беше толкова голям, щях да те метна през коляно и да те нашляпам.

Крис изглеждаше просто учуден:

— Защо си тука, Нана?

— Нана ми правеше компания — поясни Грейс. — Не бях много добре, преди да се обадиш.

— Някой ден, когато имаш деца, ще разбереш — каза с въздишка бабата на Крис.

После, като че току-що я беше забелязала, Грейс обърна към Хана насълзените си очи:

— Защо не влезеш?

Не беше нито ядосана, нито разстроена… само признателна.

— Не, благодаря — смънка Хана. — Трябва да се прибирам. — Стана й неприятно, като си помисли какво ще бъде собственото й посрещане — нищо общо с това на Крис. Може по пътя да спре в службата на баща си. Но първо попита: — Татко да е тук?

— Не, не е.

Тъгата в гласа на Грейс присви сърцето на Хана. Беше все едно… все едно той вече никога няма да бъде „тук“.

Хана се беше надявала да стане така, понякога дори кроеше планове как да го постигне, но сега неизвестно защо не се сещаше защо толкова мразеше Грейс. Нито пък защо смяташе, че баща й ще живее много по-добре без нея.