Айлин Гоудж
Благословени лъжи (23)

Двадесет и втора глава

Джек изслуша съобщението на Грейс от телефонния секретар, а после го превъртя, за да го пусне още веднъж. Не че недоразбра нещо, просто искаше, имаше нужда да я чуе отново.

Гласът й го успокояваше с особените си сладостни извивки. Искаше да го слуша непрекъснато, защото може би това единствено му беше останало от нея.

Защо, Грейс? Защо?

Но тогава думите й проникнаха в мозъка му.

„Джек, моля те, обади се. Знам, че сигурно си ми сърдит… но се случи нещо наистина ужасно. С Крис. Избяга. О, Боже, мисля, че няма да издържа без тебе…“

След минута беше навън и летеше с такси към центъра.

Докато гледаше преминаващото покрай него Парк авеню, гневът на Джек се разгоря. Искаше да удари някого, да размаже нещо. Дяволите да го взимат онова хлапе. Нея също. А и копелето Уин! Господи, дори да мисли, че има шанс да се събере пак с Грейс, какво право е имал да разказва на сина си за сексуалната им авантюра?

Когато таксито го остави на ъгъла на Деветнайсета и Седма, Джек отново се държеше в ръце, макар и трудно — гневът сее беше загнездил в него като малък проблясващ диамант, който святкаше в него със студен пламък. Тъкмо гневът го изстреля шест етажа нагоре пеша, когато откри, че асансьорът не работи… той му помогна да не се поддаде на мъката, когато почука и Грейс отвори вратата. Самата тя изглеждаше като объркано дете със старите си дънки, с провиснала до коленете смачкана памучна карирана риза.

— Джек — произнесе името му почти като извинение или може би с молба да замрази засега чувствата си?

После погледна покрай нея и забеляза дискретното раирано сако, хвърлено на облегалката на дивана, стройния атлетичен мъж, застанал до библиотеката с разхлабена вратовръзка и чаша в ръка.

— Уин — Джек кимна сърдито, но кръвта отново забуча в ушите му. Искаше да се хвърли към Уинстън Бишъп трети и да го пребие от бой. Самодоволната усмивка на този мъж го караше да си представя Грейс в леглото с него… как отваря уста за целувката му…

Стисна юмруци. „Спри… трябва да престанеш.“

После видя майката на Грейс, седнала с гръб към Уин. Изглеждаше разтревожена, обезумяла, което не можеше да се каже за зет й, който се приближи до масичката и сложи чашата си, като не забрави да изтрие дъното й в ръкава си, за да не остави петно. Все едно този дом е негов.

Джек застави студените си вдървени ръце да се отпуснат. „Остави, Голд, не сега.“

— Обадихме се на всички, за които се сетих — разказа Грейс и пое палтото му, преди да успее сам да го окачи. Дявол го взел, той знае къде е закачалката. „Поне това ми остави“ — помисли той.

— А полицията? — попита Джек, като се опита да съсредоточи вниманието си върху нея въпреки белия огнен кръг около главата си.

Тя поклати глава.

— Вдигнах страшен скандал на дежурния в нашия район. Съгласиха се да хвърлят по едно око наоколо, но чак когато се обадих на началството и прегракнах от викане. Официално не е изчезнал до вдругиден — Грейс кръстоса ръце пред гърдите си и ги притисна здраво към тялото си. В очите й светеха сълзи. — Джек, полудявам. Не знам какво друго да направя. Къде да отида.

— Изглеждаш ужасно — каза Джек. — Първо трябва да седнеш и да си поемеш дъх.

Лицето й беше изпито от тревога, косата й висеше разделена на мазни кичури там, където беше прокарвала пръсти през нея. Беше боса, а пръстите й бяха почти посинели от студ. Джек усети луд копнеж да я вземе в скута си и да стопли краката й с ръце.

— Джек, ще се оправя — възрази Грейс. Така Хана на времето отричаше да е уморена, когато ставаше време за лягане и очите й се затваряха. — Щом се оправим, ще спя една седмица, но точно сега в организма ми има достатъчно кофеин да преплувам Ламанша. Не бих могла да си почина дори да искам. Освен това аз може да изглеждам ужасно, но ти получаваш втора награда.

Грейс го погледна нежно и протегна ръка към него, но се спря, преди да стигне до ревера на сакото му, и я отпусна пак.

Джек потрепери, затвори очи и въздъхна.

„Трогната е, че си тук, и те съжалява, това е всичко. Не си дете, трябваше да съобразиш. Млада жена като нея, със съвсем различно възпитание, наистина ли вярваше, че може да излезе нещо?“

— Грейс… — Джек я хвана здраво. Не беше съвсем сигурен какво да й каже, но каквото и да е, не искаше Уин и Корделия да го чуят.

— Малко кафе ще ми дойде добре. Останало ли е?

Тя кимна, погледна го, кожата около очите й изглеждаше едва ли не изранена от умора и тревога.

— Ще донеса.

— Не, не се притеснявай. Знам кое къде е в кухнята… поне засега.

Чу горчивата нотка в гласа си и видя, че е наранил и нея. „Евтин похват“ — скара се сам на себе си.

Джек чувстваше очите на Уин върху себе си, докато се движеше из кухнята, когато отвори шкафа над мивката и намери веднага чашата, от която пиеше винаги — тъмносиня с кървавочервен надпис „Смъртоносен инстинкт“, рекламен подарък от Американската литературна асоциация отпреди няколко години.

Беше останала половин чаша кафе, затова си наля остатъка и сложи нова кафеварка. Така поне правеше нещо… а и не можеше да отрече, че намръщената бдителност на Уин му доставяше удоволствие.

— Какво ще кажете за електронните игри? — попита на глас Джек. — Това дете става и ляга с „Нинтендо“. Грейс, спомни си колко пъти е трябвало да ходиш и да го измъкваш от онзи клуб с игри на Пен стейшън? А трябва да има още около дузина на Таймс скуеър. Може да е малко вероятно, но трябва да проверим.

— Ако познаваше поне малко Крис, щеше да се сетиш, че няма да остави кучето си вързано пред някакъв клуб с електронни игри на Таймс скуеър — Уин се приближи към Джек. Гласът му беше спокоен, движеше се, без да бърза, леко и грациозно. Но враждебността в гласа му беше очебийна.

— Прав си, не помислих за това — каза спокойно Джек, с усилие на волята да не отвръща на предизвикателството. — Хубаво, но щом стана дума, ами кучето? Бих казал, че по-скоро ще рискува да го хванат, отколкото да го лиши от нещо. Това значи да го храни и да му осигури топлина. Ами подслоните за деца, там пускат ли деца с животни?

— Едва ли — намеси се Корделия. — Нали знаете, бълхи, въшки…

— Сетих се! — изведнъж се оживи Грейс. — Ще се обадя на Лила. Тя е подвижна енциклопедия по отношение на кучетата. Сто на сто ще знае дали някъде наблизо има място, където Крис може да е отишъл с Коди.

Докато набираше, Уин се приближи към нея и собственически обгърна кръста й. Грейс, може би защото мислеше за друго или може би защото й харесваше, не го отблъсна, нито се дръпна. Като затвори слушалката, оставила дълго съобщение на телефонния секретар на Лила, Грейс дори опря чело в рамото му за миг.

Джек усети, че самоконтролът му се стопи въпреки обещанието, което даде на самия себе си. Но този идиот демонстрира близостта си с Грейс, а това е прекалено.

Готов беше да заложи седмичната си заплата, че Уин е притиснал Крис да се премести при него. Всъщност, като гледа леко смутения израз на Уин — като тузар, който изтрезнява след трудна нощ и се чуди кой е смачкал предницата на спортната му кола, — може да бъде почти сигурен, че предположението му е вярно.

Джек изчака Уин да отиде до масичката и да си вземе отново чашата.

— Знаеш нещо, което не ни казваш — Джек застана лице в лице срещу него и отбеляза, че Уин е по-нисък с няколко сантиметра. От това близко разстояние почти можеше да я подуши — противната воня на подъл страхливец.

— За какво, по дяволите, говориш? — изръмжа Уин.

— Криеш нещо — продължи Джек. — Знаеш защо е избягал Крис. Познавам по очите ти.

— Разкарай се, Голд — Уин се опита да мине покрай него, но мургавите му бузи се обагриха в керемидено червено.

— Разбирам, че Крис е твой син и ти сигурно се тревожиш за него — каза Джек колкото може по-спокойно. — Но ако се сещаш някаква причина да се понесе Бог знае накъде, мисля, че Грейс трябва да я знае. Ти как мислиш?

Той притисна с ръка рамото на Уин, но Уин се изплъзна ловко като скиор, който се спуска шус.

— Кой си ти, по дяволите, та ще ми нареждаш какво да правя — изсъска Уин.

Отблизо Джек забеляза руменината на Уин и зачервените му очи и се досети, че питието на масичката вероятно не е първото. Досети се също, че Уин се радва на тази възможност да се сбият — нещо, което и двамата жадуваха още от мига, в който Джек влезе.

„Боже, колко хубаво ще бъде да размажа с юмрук носа на тоя пуяк!“

Вместо това Джек отвърна:

— Аз съм някой, който не иска момчето да страда заради думите или делата, които те е страх да признаеш.

— Вижте какво! Нищо няма да спечелим от вашия спор!

Гласът на Корделия зад Джек беше висок, възмутен и повелителен. Но той почти не я чу, защото в този момент Уин се хвърли срещу него с протегнати ръце, които се блъснаха в гърдите му и го бутнаха силно, като че искаше да го удари, но беше прекалено голям джентълмен, за да стигне чак дотам.

— Копеле мръсно! — извика Уин.

— Уин, недей! — Острият вик на Грейс прониза заглушеното бумтене в ушите на Джек, който се мъчеше да възстанови равновесието си.

Уин не й обърна внимание и изръмжа:

— Не, не става дума за Крис. Ти не даваш пет пари за сина ми. Ти само го използваш като повод да покажеш на Грейс какъв голям герой си. Е, виж какво ще ти кажа, преди Грейс да го е казала: нямаш място тук. Защо просто не си отидеш вкъщи? Това е моето семейство. Тук няма нищо, което да ти влиза в работата.

— Уин! Как смееш? — гласът на Грейс секна от възмущение.

— Когато Грейс ми каже, че не съм добре дошъл, тогава ще го чуя — отвърна Джек. — А ако си мислиш, че става дума само за Грейс и мене, много си се заблудил. Обичам Крис… достатъчно, за да рискувам да изляза глупак, ако не съм прав. Не съм ли прав?

Свитите пръсти на Уин замахнаха толкова бързо, че свариха Джек неподготвен. Той успя само да обърне глава на една страна, така че ударът да попадне върху челюстта му, където повече щипеше, отколкото болеше.

Заля го силен гняв и Джек замахна, ударът извираше от синьо-белия център на гнева му. Почувства сблъсъка на костта с връхлитащия юмрук и видя вихрушката от синьо райе — ризата на Уин се измъкна от колана му, когато залитна назад с въртящи се като мелница ръце.

После погледът му се избистри и видя Уин проснат на килима пред краката на Корделия, с крака преплетени в краката на масичката от ковано желязо, подпрян на треперещия си лакът и положил ръка върху обувките на бившата си тъща. Корделия седеше над него и го зяпаше, все едно се колебаеше дали да му помогне… или да се дръпне отвратена.

— Проклети да сте! И двамата! — изпищя Грейс.

Гневът на Джек внезапно се охлади. Усети как замаяно, почти със скърцане, се завъртя към нея. Но преди да се обърне, я видя с ъгълчето на очите си, изправена, разярена.

Понечи да тръгне към нея, но чу странен, гъргорещ звук, който го накара да се обърне пак към Уин.

Той се опитваше да се изправи, присвил коляно под себе си, стъпил на пода с другия си свит крак, почти с лице към Корделия в поза, която извикваше в ума на Джек представата за момък от викторианската епоха, молещ за ръката на любимата си. От едната ноздра на орловия му нос се стичаше кръв. „Дори това прави красиво като дубльор в Холивуд“ — помисли Джек. Но нещо не беше наред с този любовник…

Уин плачеше. Истински сълзи се стичаха по бузите му на блестящи поточета.

— Уин, наистина трябва да им кажеш защо Крис беше толкова… — молбите на Корделия бяха прекъснати от Грейс, която се втурна към Уин и клекна до него.

— За Бога, ако знаеш нещо… моля те, моля те, кажи ми го! Дори да е нещо, от което се срамуваш. Имам право да знам. Трябва да знам. На карта може да е заложен животът на Крис. Знам, че го обичаш не по-малко от мене. Знам, че не искаш да му се случи нещо лошо.

Главата на Уин се сведе. Сълзите покапаха от брадичката му, розови от кръвта. Гласът му беше нисък и гърлен:

— Той… той искаше да се върне вкъщи. Ето защо му разказах за нас и за онази нощ. Мислех, че е само въпрос на време да станем пак семейство, всички под един покрив. И че ако Крис е при мене, ще се решиш много по-бързо. Крис искаше да вярва в това… но беше също и уплашен… да не започне да храни големи надежди, а после да бъде разочарован. Май просто… загубих — Уин наведе още по-ниско глава. — Казах му, че ако се върне при тебе, не знам дали ще мога да се грижа сам за кучето. Не говорех сериозно, кълна се пред Бога, никога не бих изхвърлил Коди. Бях… отчаян. Той би трябвало да знае, че не бих направил нещо такова…

Студен гняв, който не приличаше на инстинктивния бяс отпреди минути, обхвана Джек. Искаше да отиде, да сграбчи Уин за врата и да го разтръска. Но това нямаше да върне Крис.

Докато Грейс се изправяше, Джек се приближи до свития Уин, подпрял чело на коляното си. Хвана го за лакътя и го издърпа да стане, твърдо, но не грубо.

— Хайде — каза той стегнато. — Трябва да покрием голяма територия.

— Как?… — Уин примигваше срещу него в сълзливо объркване.

— Не може да е отишъл кой знае къде с кучето. Така че изключваме Грейхаунд и Амтрак. Съмнявам се също, че ще стигне много далеч пеша или на автостоп. Предлагам да отидем при приятелите му, на които сме се обадили, някой от тях може да го прикрива. След малко ще проверим пак тук, да видим какво е измислила Лила.

С периферното зрение видя как Корделия се изправи и отиде в кухнята. След минутка тя се върна с кърпи и лед за разкървавения нос на Уин, за който се погрижи бързо и опитно. Щом оправи вида му, тя бутна леко Уин към Джек, все едно му казваше: „Тръгвай, хайде, бъде добро момче.“

Джек усещаше тревожния поглед на Грейс към тях, докато насочваше Уин към преддверието и взимаше палтата им от закачалката. Почти беше излязъл, когато я чу да вика името му толкова тихо, като че беше някъде много отдалеч. Джек се обърна и видя как тя се носи към него, крачетата й леко прошумоляваха по мъха на килима, очите й бяха пълни с мъка.

— Джек — тя протегна ръка към него както преди, но този път не я дръпна. Задържа я така, протегната, като че насочва някой изгубил се човек, показва му пътя към безопасността. Но каза само:

— Вземи чадър. Ще вали.

Усети дълбокия пулс на загубата в гласа й, като че го предупреждаваше не за дъжда, а за нещо много по-лошо.

Джек нямаше нужда да пита какво е то, защото вече знаеше. Можеше да намери Крис, можеше да й свали звездите от небето… но това нищо нямаше да промени. Мрачното видение, което имаше от самото начало, че чака истината да блесне, страхът, че след година-две Грейс ще го напусне, за да иде в леглото на друг, по-млад, по-хубав, по-жизнен мъж, сега вече беше тъжна действителност.

Беше му непоносимо мъчно, като гледаше как Грейс измъква чадъра от гардероба и му го подава.

Джек поклати глава:

— По-добре да не го взимам. Само ще забравя да го върна.

Това, което той не каза, а тя очевидно не посмя да попита, беше дали след тази вечер, след като намерят Крис, той ще се върне.