Айлин Гоудж
Благословени лъжи (22)

Двадесет и първа глава

— Става дума за Крис. Той… По всичко личи, че е избягал.

Грейс огледа лицето на майка си за признаци на паника. Корделия продължи да говори за Крис — нещо за някаква бележка на компютъра, — но Грейс се хвана, че не толкова слуша, колкото се оставя да я унесе грижливо модулирания майчин глас. Наистина, Корделия изглеждаше по-зачервена от обичайното, но това може да се дължи и на пътуването дотук, на уплахата в някое от нюйоркските таксита камикадзета. Майка й учтиво би благодарила за ненужната скорост… и би го лишила от бакшиш.

— Трябва да си разбрала погрешно — каза Грейс. Иначе майка й би била по-разтревожена, нали?

— Много ти благодаря, мога да чета не по-зле от тебе.

После изведнъж лицето на Корделия се отпусна и веднага проличаха малките бръчици, които прорязваха гладката напудрена маска.

— Грейс… не исках да показвам вълнението си, за да не те разстройвам допълнително… но имам пълни основания да вярвам, че Крис наистина няма намерение да се върне вкъщи, нито при тебе, нито при Уин. Скъпа, ще ме поканиш ли да вляза — попита тя уморено, — или трябва да стоя отвън цялата нощ?

Грейс осъзна стресната, че майка й, с палто и красив пъстър шал на врата, още стои в коридора пред вратата й. Когато влезе, присъствието на Корделия някак се наложи и докато покорно взимаше палтото й, Грейс изведнъж доби чувството, че в този дом живее майка й, а на гости е дошла самата тя.

В гостната проследи с очи как майка й бавно се настанява в дълбокото кресло до дивана с протегнати вдървени ръце, за да се подкрепи, докато сяда. Изглеждаше уморена, нещо повече, всъщност изглеждаше болна.

Не. Властна и упорита, тя по-скоро би изстрадала мълчаливо и най-тежкото главоболие, отколкото да покаже на някой страданието си. Според нея да признаеш, че се чувстваш зле, е равносилно на слабохарактерност.

— Кафе или чай? — попита Грейс. — Честно казано, както те гледам, имаш нужда от малко бренди.

Грейс усещаше как нещо трепти в гърдите й като онези мушички и пеперуди, които затваряше като дете в шепите си, а те размахваха яростно криле в желанието да се измъкнат. Не трябва да рухва. Трябва да се държи нормално, като съвършена домакиня, или онова нещо в нея наистина ще изскочи навън.

— Благодаря, не. Грейс, мила, седни. Моля те. Трябва да ме изслушаш. Не си въобразявам. Не съм си загубила ума, а и не съм от хората, които лесно се паникьосват, знаеш това. — Корделия си пое дълбоко дъх. — Внукът ми е някъде навън… и може да е изпаднал в беда.

Тя махна към редицата високи прозорци, които бяха тъмни, ако не се броят отблясъците от стаята, плаващи като призраци по стъклото.

„Аз съм виновна — помисли Грейс. — Това си мислиш, нали, майко? Аз съм виновна за всичко. Защото се разведох с Уин. Защото оставих Крис с разбит дом и разкъсано сърце. Ако бях по-добра майка, по-добра съпруга, сега Крис щеше да яде бонбони от ружа със своя бойскаутски отряд, вместо да обикаля парка с кучето, докато ние тук се побеляваме от тревога.“

Усети как в гърдите й разцъфтя алената роза на гнева, а острите й тръни бодяха сърцето й. Трябваше да се съсредоточи, за да чуе какво още говори тихият глас на майка й.

— Грейс, без да искам го чух да говори по телефона с Джек. Каза, че се е опитвал да ти се обади… че е звънял тук, но никой не е вдигнал. Трябва да е било преди по-малко от час.

— Беше свършило млякото — спомни си Грейс, — изтичах до магазина на ъгъла.

— Беше разстроен. Джек се опита да го предразположи, да накара Крис да поговори с него. Но Крис се ядоса… и каза някои неща, които не биваше да казва.

— Какви неща?

— Разказа на Джек за тебе и за Уин… как сте прекарали нощта заедно.

Грейс рухна на дивана. В ушите й звънтеше странно, глухо жужене — като от телефонна слушалка, свалена от вилката.

Джек знае… О, Боже… той знае, той знае, той знае. В ума й се носеше вихрушка. Мислеше за Джек, как го избягваше и едновременно с това й липсваше. Искаше да му се обади, но не знаеше какво точно да каже. Дали някога ще й прости? Нима би могъл?

Крис. За да нападне така Джек, трябва да е бил доста разстроен. Не е в стила му да минава в открит конфликт. А как изобщо е научил? Нима Уин е бил такъв идиот, че да му каже?

— Да, наистина, вярно е — Грейс се почувства отново на шестнайсет години, когато я хванаха да се натиска с Клей Макфърсън на задната седалка в колата му: лицето й пламна, тялото й се сгърчи.

Но нима майка й не се надяваше тъкмо на това? Няма ли да бъде тайно доволна?

Корделия я стресна с думите:

— Грейс, има нещо, което трябва да знаеш за Уин… — Млъкна, намръщи се, като че размисли.

— Уин и аз няма… Искам да кажа, това, че сме били заедно една нощ, съвсем не значи, че ще се съберем отново.

Би трябвало да го обясни на Крис, но къде е той? Треперещото нещо в гърдите й се освобождаваше, стана огромно и тя едва дишаше. Ами ако не е в парка или при някой приятел? Ами ако обикаля улиците, тръгнал Бог знае накъде?

Като че прочела мислите, майка й каза:

— В съобщението му пишеше, че ще се оправи, да не се притесняваме. — Тя седна поизправена, изпъна рамене, като че със самата правилна стойка можеше някак да ги предпази и двете. — Добрата новина е, че не може да е отишъл много далеч.

— Откъде знаеш? — докато прокарваше ръце през косата си, Грейс забеляза, че дланите й са мокри.

— Чух го да говори по телефона само десет минути преди да открия, че го няма.

В ума на Грейс Крис отново стана на четири години: малко, бебешки пълно момченце, което броди някъде там навън, само и уплашено, жертва за крадците, перверзните типове, ненормалните, които обикалят из улиците на Ню Йорк.

Насили се да стане. Оттук до телефона на бюрото разстоянието беше съвсем малко, но й стори, че ги дели цял континент.

— Полицията — каза Грейс, като че вътре в нея имаше друг човек, хладнокръвен, който спокойно й нарежда какво да прави. — Ще се обадя в полицията, нали така се прави?

Никога през живота си не беше викала полицията, дори и когато имаше основателна причина — като онзи път, когато използва стария капсов пистолет на Крис, за да изплаши крадеца на покрива, който се опитваше да влезе през капандурата в банята.

— Вече се погрижих за това, мила — Корделия въздъхна и разглади и без това съвършено гладката си рокля. — Не могат да ни помогнат. Трябва да го е нямало четирийсет и осем часа. Полицаят, с който говорих, ни посъветва да седим спокойно и да чакаме да дойде на себе си и да се върне у дома. Каза, че повечето се връщали.

— Извини ли се за безпокойството, благодари ли му за положените грижи? — Грейс не искаше да казва това, саркастичната забележка просто изскочи от устата й.

Корделия не помръдна, дори не трепна. Просто я загледа със спокойствие, което би могло да изглежда зловещо, ако Грейс не беше видяла колко силно са стиснати устните й.

Изправи се, усилието май беше прекалено голямо, ръцете и краката й се разтрепериха. Бледи петна се появиха на бузите й. Грейс се засрами за тросването, беше ясно, че майка й просто иска да помогне.

— Майко, аз…

— Предлагам да започнем от приятелите на Крис — каза делово Корделия. — Дай лист и молив. Мога да започна да се обаждам, докато ти направиш списък с телефоните.

— Имам телефонен указател от училището — отговори Грейс. — Да опитаме от съучениците му. Той няма много приятели, но може би…

— Без може би — отряза я Корделия, вече поела нещата в свои ръце. — Боже, не знам защо си загубих акъла и се притесних така за нищо, разбира се, че е у някой приятел. Не може мой внук да е толкова шантав, че да обикаля улиците в този студ, вместо да отиде някъде на сигурно и топло.

— Помниш ли как винаги ходеше да ме търсиш, ако закъснеех доста след залез-слънце? — спомни си Грейс. — Понякога те чувах как ме викаш и се скривах само, за да не ме видиш.

— Чист инат — изсумтя Корделия. — Така, къде е този указател?

— Колко далеч може да отидат едно момче и едно куче? — Грейс се мъчеше да спре треперенето на ръцете си, докато търсеше в библиотеката до кабинета си.

— По-далеч, отколкото можеш да си представиш — отговори Корделия с много тъжен глас. Грейс осъзна, че тя не говори само за Крис.

С насълзени очи си помисли за всички пропуснати възможности да се сближат с майка й, които приличаха на крайпътни камъни покрай самотна магистрала. Помоли се с Крис да не се окажат в това положение: двама души, свързани с най-близката връзка и въпреки това непознати един за друг.

— Можеш да започнеш от „А“ — Грейс подаде бързо указателя на майка си, за да не види Корделия колко е развълнувана. — Аз ще сляза долу да попитам един приятел на Крис, Скъли, дали знае нещо. След това ще се обадя на Джек.

Джек.

„Моля те Боже, направи така, че да разбере“ помоли се Грейс, макар със сърцето си да знаеше, че подобни неща не подлежат на разбиране.

„Направи така, че да не е прекалено късно.“

След повече от час, след като позвъниха на всички номера в училищния указател, без да постигне някакъв резултат, Грейс рухна на дивана напълно изстискана. Знаеше, че трябва да се обади в службата на Уин, че не може повече да отлага. Но след като легна с него… боже, как ще го погледне? Чувстваше се едновременно глупава и ядосана, най-вече на себе си, но и на Уин. Как е могъл да разкаже на Крис и да събуди надеждите му? Кой баща би постъпил така със сина си?

Въпреки това се чу да казва:

— Трябва да се обадя на Уин.

— Да, разбира се — съгласи се Корделия.

Грейс се вгледа в нея, като се опитваше да разчете израза й. Дали майка й не се надява, че тази криза ще постигне онова, което не успя да направи чарът на Уин? Че споделената им тревога за Крис по някакъв начин ще ги събере отново?

— Знам какво мислиш — каза тя на майка си, защото не можеше повече да се сдържа. — Ако не бях напускала Уин, това нямаше да се случи.

— Сигурно си права — отбеляза Корделия. — Но ако не се беше разделила с Уин, нямаше да срещнеш Джек.

— Мислех, че не харесваш Джек.

— Какво те кара да мислиш така?

— Но вие с Уин сте толкова…

— Знам каква ти изглеждам — прекъсна я Корделия. — Упорита жена, с установено мислене, която не иска да отстъпва или да се променя. Която не иска да приеме, че бракът, който смятах за съвършен, може да не е бил такъв. — Ръцете й, положени в скута, изведнъж се вкопчиха една в друга, сватбеният диамантен пръстен, който не беше сваляла след смъртта на съпруга си, проблесна върху побелелия пръст. — Но напоследък се принудих да разбера много неща.

— Татко — каза разбиращо Грейс.

Корделия кимна кратко, докосна с преплетени пръсти челото си.

— Питам се дали знаеш какво е това да обичаш някой толкова силно, че мисълта да останеш без него или пък той да не те обича също толкова дълбоко, колкото ти него, е почти равносилна на смърт.

Грейс помисли за Джек и се помоли той да я обича поне наполовина толкова. Достатъчно, че да й прости.

— След като се родихте вие със сестра ти… — Майка й отпусна ръце и вдигна глава, а бялата коса се разпиля по бузите й. — Беше все едно ние четиримата сме в някакъв магически кръг и нищо лошо не можеше да ни достигне. — Тя си пое дълбоко, накъсано въздух. — Не мислех, че болката може да дойде отвътре.

— Той не го е направил, за да причини болка — каза Грейс.

— Може би. Но дали го е искал или не, от това не става по-лесно.

Грейс разпозна гняв в стисната уста на майка си, в особената безизразност на погледа й. Хубаво. Не го трупа в себе си.

— Знам, че и на мене се ядосваш — каза Грейс тихо. — И не те коря, задето мислиш, че съм написала книгата отчасти като отмъщение към тебе. Не е така, разбира се, но не е в това въпроса, нали? Проблемът между нас е много стар.

Нещо стисна Грейс за гърлото, същото се случваше, когато беше малка, след някое неприятно преживяване в училище. Тя отчаяно искаше да помоли майка си за утеха, но не смогваше да произнесе думите.

— Беше толкова своеволна — намеси се майка й, но в гласа й имаше нежност. — Винаги ми противоречеше, поставяше под съмнение всеки съвет, всяко нареждане. Струваше ми се, че ти трябва силна ръка, за да те направлява. — Устните й, странно оголени без розовото червило, което носеше почти постоянно, се извиха в тъжна усмивка. — Не че това беше от полза за някоя от двете ни.

— Нямах нужда от силна ръка — отвърна Грейс. — Исках само да ме чуеш. Както искам и сега.

— Някои неща са много трудни за слушане.

— Дори истината?

— Особено пък истината — Корделия погледна встрани с разкривено от болка лице. След миг добави: — Говорих с Нола Емори.

Грейс я погледна стресната:

— Кога?

— Днес. Срещнахме се в парка.

— О, мамо… — състрадание изпълни душата на Грейс.

— Нещата обикновено не са толкова ужасни, колкото си ги представяш — каза Корделия с напрегнат глас, който като че опровергаваше смисъла на казаното.

Грейс успя да стане и да се приближи до майка си. Сложи ръка на рамото на Корделия, усети остротата на костите й, подобни на деликатните, но здрави старинни мебели, които пълнеха къщата в Блесинг.

— Нима не разбираш? — каза Грейс. — Накрая той е избрал нас.

Думите увиснаха във въздуха, проехтяха в просторното помещение.

— Да, избрал е нас — отговори майка й, вперила очи в библиотеката пред себе си. — Но това не променя сегашните събития, нали? Целият този скандал — не ми се мисли какво ще бъде в Блесинг. А и мемориалът, толкова много пари ще ни откажат заради това.

Грейс се прокашля. След последния сблъсък с Корделия в мозъка й се породи една мисъл. Сега осъзна, че вероятно от известно време е знаела какво ще направи. Като дъщеря на Юджин Траскот нямаше друг избор, ако иска да е в мир със себе си.

— Колко ти трябват? — попита Грейс.

— Поне милион, освен това, което вече сме събрали.

— Не мога да обещая толкова, но ще направя каквото е по силите ми.

Корделия я гледаше неразбиращо.

— Грейс, какви ги говориш?

— Парите, които ти трябват. Подарявам приходите от книгата за библиотеката на татко. Агентът ми преговаря с няколко чужди страни, а и двама-трима продуценти в Холивуд се интересуват от нея. Като начало трябва да получим поне петстотин хиляди долара, може би ще станат повече, след като издадат книгата.

— Но… защо?

— Защото изглежда някак правилно книгата да помогне за построяването на библиотеката. И защото го искам.

Очите на Корделия се насълзиха. Но след това Грейс видя, че това са сълзи на гняв, не на благодарност.

— Как можа? Тази книга е обида към онова, което някога е защищавал.

— Написах я заради татко. „Честта над всичко“ — тук няма ирония. Да, той беше човек на честта… във всяко отношение… с едно изключение. Ако беше събрал сили да ни каже… — Грейс въздъхна. — Не е могъл. Но аз мога сега да стана негов глас. — Усети как у нея се надига отново старият боен дух, както се изправят отново смачканите стръкчета трева. — И ти строиш библиотеката заради татко. Ние и двете го обичахме. Но го показваме по различен начин.

Корделия мълча толкова дълго, че Грейс започна да се дразни. Ще й откаже ли майка й? След всичките думи на помирение нима ще използва това като още един клин, който да ги държи разделени?

Но когато майка й проговори, гласът й беше спокоен, дори тъжен:

— Знаеш ли, току-що разбрах, че преди една седмица, дори вчера, щях да отговоря „не“. Но нещата сега са различни, нали? Предполагам, че си права, невинаги съм те слушала. Що се отнася до желанието ти да помогнеш за тази библиотека — дори единственият резултат да е, че двете ще работим за една и съща цел, пак е достатъчно.

— Значи приемаш?

— Имам ли избор? Ако кажа не, ще намериш друг начин да ги предадеш в подходящи ръце — Корделия се усмихна, сякаш признаваше, че двете с дъщеря й не са толкова различни в крайна сметка.

— Не знам дали, че упоритостта се предава с гените — каза Грейс и тихо се засмя.

Корделия се изправи, грациозно и с лекота, като протегна ръце. Грейс откри изведнъж, че не е трудно да пристъпи напред, в топлата, ухаеща прегръдка, която през целия си живот беше смятала за чужда. Ръцете на майка й бяха леки като перца… не искаха нищо от нея, просто ги имаше. Грейс усети, че опира глава на малкото рамо на майка си, върху тънките възлести кости, и почувства, че е пристигнала ако не вкъщи, то на също толкова хубаво място.

„Да можеше само Крис да ми позволи да го прегърна така.“

Представи си го премръзнал, гладен да броди из улиците. Започна да трепери и усети как майка й нежно я притегли към себе си. Но Корделия не се опитваше да я успокои с банални фрази. Тя просто я прегръщаше, сякаш разбираше, че ако проговори, може да развали магията, която ги събра заедно след толкова много недоразумения и погрешни действия.

Грейс разбра изведнъж кое е било толкова скъпо за майка й, че би излъгала дори себе си, за да го запази. Защото Грейс искаше същото — магическия семеен кръг, цял, непокътнат, семейството, което виждаше в ума си ясно като на коледна картичка: Крис, Джек, дори Бен и Хана.