Айлин Гоудж
Благословени лъжи (19)

Осемнадесета глава

— Мамо?

Гласът на Крис по телефона стресна Грейс — толкова слаб и почти… отчаян. Не беше спала половината нощ, мислеше за Джек, а и си позволи да се отпусне: плака във възглавницата, не го беше правила след развода. Само преди миг едвам държеше очите си отворени. А сега, облечена в халат и свита до масата в кухнята, беше напълно будна.

— Здравей, миличък. Хубаво ли прекарвате с баба Нана? — накара гласа си да звучи весело и се надяваше, че единствено във въображението й нещо не е наред.

— Вчера след училище ходихме в музея — сподели мрачно синът й. — Беше забавно, но Нана искаше да разгледа всички експонати до един.

— Изтощи ли те?

— Нещо такова.

— Помня веднъж, бях горе-долу на твоите години — заразказва Грейс. — Баба ти ме накара да отида на някакъв прием в едно посолство. Накрая аз бях като парцал… а тя както винаги свежа. Като се прибрахме, стоя будна половин нощ и писа писма до хората, с които се срещна и които можеха да помогнат със средства за предизборната кампания на дядо ти.

— Съвсем в стила на Нана — Крис дори се засмя тихо. После си пое дълбоко въздух и продължи. — Мамо, по-добре да свършваме, че ще закъснея за училище. Обадих се да те питам дали ще имаш нещо против, ако поостана у татко още малко.

— Искаш да кажеш, докато Нана е там? Че нали такава беше уговорката.

— Да, разбира се… но си мислех, след като си тръгне… че може да бъде по-добре за всички, ако аз… нали разбираш, нещо като да остана при татко.

— Колко дълго?

— Ами не знам… известно време.

Грейс се разтрепери. Какво се опитва да каже Крис? Че иска да живее при Уин?

— Крис, защо не поговорим за това по-късно, след като го обсъдя с баща ти?

Учуди се колко спокойно говори въпреки бързото болезнено туптене на сърцето си.

— Да, добре… — Крис се съгласи предпазливо.

— Татко ти там ли е? — попита Грейс, като се бореше с гаденето, което се надигна от празния й стомах.

После Уин взе телефона, гласът му успокояваше като стария бархетен халат, обгърнал тялото й.

— Грейс, повярвай, знам какво мислиш. Самият аз се изненадах. Когато Крис ми каза, че иска… — той спря и сниши глас, като че не желаеше Крис или може би Корделия да го чуят. — Виж, мисля, че не трябва да обсъждаме това по телефона. Може ли да се видим по-късно? Да намина покрай тебе след работа?

Грейс се съгласи, макар да се питаше дали Уин не пробва нов метод да я върне при себе си. После с болезнена внезапност изникна мисълта: възможно ли е майка й да е подучила Крис?

Способна ли е майка й на нещо толкова подло?

„Подло, не. Но ако наистина вярва, че за Крис това ще бъде най-доброто…“

А кое всъщност е най-добро за Крис? Грейс не знаеше. Дали не се държи егоистично, като се вкопчва в сина си, който явно предпочита да бъде с баща си?

Може би… но Крис има нужда и от нея. Той самият не осъзнава колко голяма е тя.

Грейс не излезе от къщи през по-голямата част от деня, като оставяше телефонния секретар да отговаря на обажданията. Два пъти звънна Джек и звучеше толкова нещастен, че малко остана Грейс да се предаде и да вдигне слушалката. Но в повечето случаи бяха журналисти. Някой от „Харпър базар“ отчаяно молеше за интервю. Боб Тилотсън от „ЕЙ ЕМ Америка“ искаше да направи материал за Нола и за нея. Една жена от националното радио остави и служебния, и домашния си телефон и помоли Грейс да й се обади вечерта, колкото и да е късно.

Поколеба се дали да не звънне на Нола, за да види как се оправя с офанзивата на информационните средства, но после размисли. Представи си я, хладна и величествена, с усмивка, която в миг може да стане мразовита. Макар вероятно да не й се беше налагало досега, Нола инстинктивно ще се справи и с най-трудните журналистически въпроси.

Със същото умение като Корделия… когато пресата подуши, че е в Ню Йорк.

Късно следобед телефонът престана да звъни. Грейс знаеше, че би трябвало да е на бюрото и трескаво да довършва последната редакция на книгата си, но не можеше да стане от дивана, където се беше сгушила и слушаше тихото бълбукане в радиаторите и периодичното тракане на метрото, което минаваше под сградата. Чакаше Уин… но й се искаше да види друг да прекрачва прага, не бившият й съпруг.

Джек. Беше й трудно да мисли за него… но в същото време не можеше да престане.

Най-сетне, когато светлината взе да избледнява, Грейс примига като пробудена от дълъг сън — колко ли часа е седяла така? — и се надигна от дивана, за да се облече.

Излезе от банята след няколко минути. Огледа спалнята, потънала във вечерната сянка, необичайно тъмна заради тъгата на току-що завалелия дъжд, разкъсана от процеждащата се през капандурата светлина, която обливаше желязното й легло със слаб, немощен блясък. В ъгъла до прозореца върху малка кръгла стъклена масичка имаше ваза със сноп върбови клонки, които беше купила вчера от пазара — знак, че пролетта най-сетне идва.

Красива стая, проста, почти монашеска. Само няколко езически отстъпления: пъстра мохерна покривка на леглото, пано със сложна бродерия на стената. Колкото и да е приятна, стаята й напомняше за яйцата, от които със Сиси изсмукваха съдържанието и ги боядисваха за Великден, отвън красиви, а отвътре празни.

Никой не споделяше стаята й. Нито Джек. Нито дори синът й.

Моето малко момченце. Наистина ли си е тръгнал завинаги? Хвана се, че дебне да чуе приглушеното думкане от уредбата на Крис. Но се чуваше само тихото потропване на дъжда по капандурата.

Сети се как от време на време Крис я дразнеше с мрачната си унилост, припомни си моментите, в които синът й ставаше наистина непоносим и тя с радост би го изхвърлила през прозореца. Но нима на всяка майка не й писва от време на време? Вероятно и Крис изпитва същото към нея.

Очевидно по-често, от колкото е мислела.

Защо иначе ще предпочита да живее при Уин?

Усети стягане в гърдите, от което излитаха малки, болезнени стрели. „Как е възможно да обича Уин повече от мене?“ Но не е трудно да си го представи, щом става дума за Уин — Уин, който очевидно не изпада в лошо настроение, който умее да разпръсква лошото настроение.

„Проклет да си, Уин“.

Ще да пристигне всеки момент. Тя бясно изтри мократа си коса, пъхна се в чифт дънки и навлече един размъкнат пуловер.

Секунди по-късно Грейс вече отваряше вратата на бившия си съпруг и осъзна, докато го прави, че я е отворила твърде широко, като за по-едър мъж — да речем, с размерите на Джек. Сърцето й се сви.

— Здравей, Уин — поздрави Грейс.

— Здрасти — отговори Уин, и се поколеба, сякаш не беше сигурен дали е добре дошъл. После влезе и се ухили, когато чу познатата мелодия на Майлс Дейвис, която се носеше от уредбата, извиваше се мързеливо като цигарен дим в крайпътен бар.

Грейс взе палтото му и го прехвърли през ръката си.

— Още ли вали?

Тъп въпрос. Усещаше влагата по палтото през ръкава на пуловера си.

— Няма да продължи дълго — успокои я Уин.

— Аз пък чух друго. Предричат около осем сантиметра.

Уин сви рамене:

— Смятай ме за оптимист.

Да, помисли тя. Уин е точно такъв. Ами ако му напомни, че и най-жизнерадостното отношение не помага да остане човек нормален, докато отглежда постоянно едно дете, дори то да е вече поотрасло?

По-полека, напомни си Грейс. Първо нещо за пиене, може би дори две питиета. После ще пуснеш в ход чара си и ще се опиташ да убедиш Уин, че пълните родителски права са против интересите му. Цялата тази допълнителна отговорност ще му връзва ръцете, ще пречи на работата му, на социалния живот.

За Бога, ако трябва, ще го моли. Но ако и това не свърши работа? Самата мисъл е непоносима. Ако Уин твърдо е решил да отнесе въпрос до съда, ще отстъпи. Не само защото влиятелните познати и опитът на юрист увеличават шансовете на Уин да спечели — Грейс просто не може да подложи сина си на такова изпитание.

Докато гледаше бившия си съпруг, Грейс се запита как е възможно тя или който и да било друг да подозира Уин в нечестна игра. С тъмносиния си костюм и бледосинята памучна риза, с раираната вратовръзка, която му беше подарила последната Коледа преди раздялата, Уин приличаше на хубав, спретнат председател на класа, който позира за снимка по случай завършването на гимназията. Все пак присъствието му я успокояваше по някакъв особен начин — както някои лекари успяват само с тона на гласа си да превърнат въображаемия тумор в доброкачествена киста, или някоя твърде способна продавачка успяваше да я накара да излезе от магазина с рокля или обувки, които нито й трябват, нито може да си ги позволи.

Грейс покани с жест Уин в гостната. Той я изчака да седне, преди да се настани в креслото. Събра една върху друга ръце в скута си като фламандски благородник в картина на Ван Дайк, и Грейс неволно се усмихна на официалната поза. Толкова е странно да седят заедно така, като че всичко е някаква пантомима и всеки момент ще избухнат в смях. Изпита странното чувство, че животът им тече успоредно и докато те седят тук и играят тази старомодна драма, истинските им „аз“, които никога не са се развеждали, бродят наоколо по чорапи, сръбват винце и се кискат на смешните събития от онзи ден.

— Как е Крис? — попита тя и се постара да не звучи притеснена. — Има ли нужда от нещо?

— Добре е. Разказа ли ти за новия си „Макинтош“?

— Не — отговори Грейс, като се мъчеше гласът й да е равен. Първо куче, а сега цял нов компютър?

— Явно двамата сте говорили за по-важни неща. — Уин беше смутен.

Той се чувства виновен, помисли тя. Познаваше по начина, по който потрепваха коленете му. Освен това избягваше да я гледа. Хубаво. Може би ще успее да се възползва от това.

— За Крис компютърът е най-важното нещо. Ако някога попадне в корабокрушение и вълните го изхвърлят на някой остров без хляб и вода, най-много ще му липсва „Нинтендо“.

Уин се усмихна в стил „председател на класа“, без съмнение изпитваше облекчение, че не се нахвърля върху него.

— Снощи учеше майка ти да играе една игра на име „Тетрис“. Играла ли си я?

— Не ми остава много време за игри — отвърна Грейс по-остро, отколкото възнамеряваше.

Но Уин като че не забеляза.

— Напоследък може би нямаш време, но помниш ли като се оженихме и не можехме да си позволим таксата за кабелна телевизия? — Уин се усмихваше. — Имахме само една колода карти. Научих те да играеш бридж на две ръце и кълна се, нямаше да се откажеш, докато не ме пребиеш от бой.

— А ти, разбира се, беше твърде голям джентълмен, за да ме оставиш непрекъснато да губя.

— Нямах избор! Ти щеше да продължиш да играеш, докато ме биеш или докато не ме умориш от изтощение.

— Толкова ли бях ужасна, а? — Грейс се засмя тъжно.

— Невинаги.

Устните му се отпуснаха, но усмивката остана да набръчква ъгълчетата на очите му. Уин се помръдна леко и половината му лице се скри в сянка. Грейс се сети как след раждането на Крис започнаха да оставят лампата в коридора да свети по цяла нощ и лицето на Уин върху възглавницата до нея беше разсечено на две, една тъмна и една светла половина, като маска на клоун.

Но да я убиеш, не можеше да си спомни какво е изпитвала, когато я е целувал… какво й е шепнел, докато са се любили.

А Джек с нежните ласки по лицето й, шията, гърдите, корема, между краката… с тихия шепот колко е красива, как иска да бъде вътре в нея… почти можеше да я накара да свърши. О, Боже, Джек…

Но сега не трябва да мисли за него.

— Уин… не искам да губя сина си. — Грейс чу треперенето в гласа си и си наложи да не плаче.

— Не го губиш — успокои я Уин. — Той те обича, както винаги те е обичал.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Може би точно сега просто има нужда от промяна на обстановката. — Уин спря за миг, като че събираше мислите си преди пледоария в съдебната зала. — От разказите на Крис личи, че нещата тук напоследък са били напрегнати.

— Виж, Уин, всички тези разправии с книгата, а сега и с гостуването на майка… не е като градинско увеселение.

— Нямах предвид Корделия.

Грейс усети как се изчервява.

— Накъде биеш?

Той сви рамене.

— Не съм дошъл тук да те съдя, Грейс. Повярвай, най-малко това искам. В случая основната ми грижа е доброто на Крис. Очевидно не е щастлив. Не е започнал пак старите номера, но въпреки това…

Нямаше нужда да уточнява. Разбра, че мисли за онзи ужасен случай, когато хванаха Крис да краде. Беше му разказала и за бягствата на Крис от училище.

— Знам, че не е щастлив — призна Грейс. — Но децата на неговата възраст могат да бъдат в лошо настроение и без особена причина.

— Не те обвинявам — повтори Уин.

— Тогава не прави това, не ми го отнемай!

Тя скочи и й се стори, че се опитва да запази равновесие в препускащ влак, където подът се люлее и накланя под краката й.

— Аз… — Уин спря, като че се отказа от думите си. Накрая се предаде, разпери ръце и погледна нагоре към нея, а върху красивото му лице с тънки черти бяха изписани объркване и копнеж.

— Най-малко от всичко искам да те нараня, Грейс. Може би изходът е да оставим Крис при мене засега. Докато майка ти си тръгне.

— Кога ще бъде това?

— Не знам. Мисля, че и тя не знае. Тези дни търчи по цял ден, среща се с всички стари приятели и съратници на баща ти, които успее да открие в Ню Йорк, и се опитва да изкопчи дарения за библиотеката. Ще зависи и от това дали ще заведе дело.

— Но… не може. Писмата… — този път се завъртя цялата стая, все едно я хвърляше от една страна на друга.

— Ти казваш, че са писани от баща ти — обясни Уин търпеливо, все едно говори на дете. — Давала ли си ги на графолог да го удостовери? Ако си ги дала, готова ли си експертни свидетели на майка ти да оспорят показанията му в съда?

— Уин, аз познавам почерка на баща си. Няма съмнение, че писмата са истински.

Той вдигна ръка.

— Виж, да не се отклоняваме от темата. Корделия вероятно ще остане още седмица или две. През това време много неща може да се променят, що се отнася до Крис. Обещавам да не го тласкам към някакво окончателно решение. После, когато нещата се избистрят, ще поговорим тримата с психоаналитика му. Заедно ще решим кое е най-правилното.

Грейс усети да я изпълва облекчение. Не беше съвсем каквото й се искаше… но беше по-добро от опасенията й. Както стоеше пред Уин, без да може да застане твърдо на крака, изведнъж осъзна, че почти не е яла през деня, а предишната нощ е спала само два-три часа. Усети как коленичи на килима, бавно, дори грациозно, като за молитва.

Осъзна, че Уин я гледа с копнеж. Нима да протегне ръка към него, за да я вдигне на крака, не е най-естественото нещо на света?

Въздухът около тях се зареди с електричество. После Уин се приближи към нея, коленичи, прегърна я. Колко странно, вместо да се разтревожи, Грейс изпита странно, реещо се облекчение. Не се е вкопчил в нея, както когато му съобщи, че между тях всичко е свършено, а я прегръща нежно, почти неуверено, сякаш я кани на танц. Сълзи опариха очите й.

— О, Уин… — Грейс сведе чело и докосна рамото му. Ухаеше слабо на свеж въздух и чистотата — миризма, която й беше близка, колкото нейната собствена.

Сключи почти конвулсивно ръце около Грейс.

— Непрекъснато повтарям събитията в ума си… — гласът му беше напрегнат, той сякаш се задушаваше. — Непрекъснато се опитвам да измисля друг край. Не мога. Винаги завършва по същия начин… и аз… не успявам да го променя. Бих дал всичко да успея.

Беше чувала това и по-рано, но тогава Грейс беше като направена от стъкло, извиненията му изглеждаха далечни и кухи, плъзгаха се по нея като дъждовни капки по прозореца на препускаща кола. Този път думите му я пронизаха.

— Простих ти много отдавна — каза Грейс, вдигна глава и срещна пълните му с тъга сини очи.

— Не беше достатъчно бързо — Грейс долови тихата горчивина в тона му, която при следващите думи прерасна в разкаяние. — Но имаше достатъчно основания, Бог е свидетел.

— Виж, Уин, какъв смисъл отново да говорим за това?

— Смисълът е… — той преглътна с мъка. — Мислех си, че въпреки всичко, което се случи, имахме много хубави неща.

— Понякога наистина беше хубаво.

— Слагам си вратовръзка сутрин, но като изляза, още се чудя дали е подходяща — продължи Уин. — Ти ми избираше вратовръзките, помниш ли? А и кафето. Все не го правя като хората. Слагам пълна лъжичка за всяка чаша, но тогава пък става прекалено силно. Купувам си от един магазин до службата, но мразя да го пия от пластмасова чаша.

— Наистина умея да правя кафе — съгласи се Грейс. — Но забравяш, че винаги прегарях кифличките.

— И без това не обичам много кифлички. Пък и от къде на къде ще си длъжна да ме храниш?

— Уин… недей.

— Грейс, моля те. Обичам те. Никога не съм преставал да те обичам.

„Това става прекалено сериозно“ — помисли Грейс, която чувстваше у нея да се надига паника. Но нима Уин не тласка нещата натам от известно време? И нима тя донякъде не му го позволява?

— Уин, ние не сме вече же…

Бившият й съпруг я спря с целувка, устните му се притиснаха нежно до нейните, като че търсеха отговора на някакъв въпрос. „Всичко, всичко е погрешно“ — каза си Грейс. Но в същото време целувката на Уин изглеждаше странно уместна, удобна и успокояваща като изгладен от носене венчален пръстен, като че Джек е натрапникът, а Уин — мъжът, комуто принадлежеше.

Той се дръпна назад и прошепна с долепени до косата й устни:

— Позволи ми да остана през нощта.

— Ами Крис? — Грейс говореше, без да мисли, и едва след като думите излязоха от устата й, осъзна, че не му е отказала. „Спри! — би трябвало да извика. — Иди си вкъщи!“

— Той е при майка ти. Нищо няма да помисли. Понякога, когато имам много работа, нощувам в службата.

— Това е лудост, Уин.

Той я целуна отново, по-страстно този път, с език. Тънките му пръсти обхванаха нежно главата й, палците му галеха слепоочията й, той нашепваше името й отново и отново: „Грейс, Грейс, о, Грейс.“ Тя усети, че тялото й реагира, по него се разля топлина, която не беше просто ехо от някогашни преживявания.

Ако в този момент Уин беше повторил отново: „Обичам те“, или беше оказал какъвто и да било натиск, Грейс щеше да се дръпне назад и честно да се запита какво прави. И непременно щеше да го изгони.

Но Уин чакаше безмълвно, а в същото време я държеше в прегръдките си и топлият му дъх галеше косата й. Чуваше как бие сърцето му, силно и бързо, все едно някой чука настойчиво по прозореца.

Грейс въздъхна, отдръпна се и докосна долната му устна, пълна, изваяна, съвсем като устната на сина им. Плъзна пръст надолу по брадичката и шията му и спря при съвършения квадратен възел на вратовръзката.

С чувството, че се рее във въздуха — все едно това се случва на някой друг или насън, — разхлаби възела и издърпа единия край на връзката през примката, а тежката коприна се хлъзна като масло между пръстите й.

„Господ да ми е на помощ“ — помисли тя.

Въпреки това изглеждаше напълно естествено, след като заведе Уин в спалнята си, да се съблече пред него. Той познаваше голото й тяло и в други образи — с плосък корем и малки гърди, когато беше булка, бременна с Крис, огромна, с напращяла гръд. Беше виждал как белезите от опъването на кожата избледняват от ярко лилаво до едва забележими сребристи нишки. Да, стана свидетел и на неизбежното влияние на земното притегляне — увисването на гърдите й, лекото смъкване на дупето.

Само Уин запази формата си от колежа. Източен, мускулест, грациозен като плувец или танцьор. Когато се съблече, Грейс забеляза, че точно над ключицата и под лактите летният му тен потъмнява — там, където свършва тениската му. Когато се приближи и я прегърна, все едно на мястото си дойдоха елементи на една мозайка. Тя го усещаше до себе си все по-твърд и по-твърд. От устата му се откъсна тих стон.

— Грейс, мила моя, колко е хубаво. Колко е хубаво с тебе.

Грейс стисна очи, предпочиташе той да мълчи. Искаше й се всичко това да се окаже някак сън, от който утре ще се събуди без угризения.

Уин започна да я милва, да я гали както тя обича. Грейс седна на ръба на леглото, а той коленичи на матрака до нея, като масажираше затаилата се в раменете й умора, палците му оказваха точно толкова натиск, колкото трябва. Ръцете му бяха толкова опитни, толкова гладки, толкова осведомени.

Загали гърдите й, тогава устата му намери най-чувствителните места на врата й, тръгна надолу по гърба, като леко я докосваше с език. Спря на кръста, обгърна я с ръце и нежно я дръпна да легне по гръб. Езикът дойде на мястото на пръстите и накара зърната на гърдите й да настръхнат, напомни й за времето, когато кърмеше Крис, и за сладкото топло усещане от изтичащото мляко.

Изведнъж й се стори, че най-лесното нещо на този свят е да разтвори крака и да придърпа Уин в себе си. По-лесно от всичко, което се опитваше да постигне от седмици, месеци, години, откак за последен път бяха лягали така. Усети до шията си как дъхът му се учестява, собственото й тяло отвърна на неговите дълбоки, сладострастни, съвършено премерени тласъци.

Чувственото напрежение, което се засилваше у нея, беше като стара многократно изпълнявана песен. Знаеше точно кога да поспре, кога да забърза, как да забави всяка нота така, че да удължи неговото и собственото си удоволствие. Когато получи оргазъм секунди преди неговия, беше по-силен от винаги по-рано с Уин, разкъса корема й като вика, изтръгнал се от гърлото й.

Едва когато престана да трепери, докато лежеше в прегръдките му и се опитваше да си поеме дъх, Грейс разбра, че силното преживяване се дължи донякъде на факта, че е задържала оргазма повече, отколкото успяваше обикновено. Не само за да увеличи удоволствието си, но и от страх.

Страхуваше се какво може да стане, ако се отдаде докрай на Уин.