Айлин Гоудж
Благословени лъжи (14)

Тринадесета глава

— Не знам, Джек, но просто някак не изглежда редно. — Грейс наведе глава и пъхна ръце в джобовете си, когато леден порив на вятъра профуча по Осма улица. — Днес разказвам на Бен, че Нола ми е сестра, а утре той тръгва с нея.

Прибираха се от Кино 80 на Сент Маркс плейс, където бяха гледали „Изчезването“. Грейс обожаваше Хичкок, но напрежението в собствения й живот й попречи да му се наслади. Мислите й непрекъснато се връщаха към Нола и Бен.

Защо Бен нищо не каза, питаше се Грейс. Защо е толкова потаен?

— Трябва ли да има причина? — попита безгрижно Джек. — Тя е пленителна жена и е привлякла вниманието му, не виждам какво толкова странно има тук.

Изведнъж тя му се ядоса… за това, че махна с лека ръка на всичко това, и защото не обръща никакво внимание на студения вятър, който я караше да трепери от студ въпреки дебелите ръкавици, чорапи, ботуши.

— Не че обвинявам Бен в нещо — каза тя. — Просто съвпадението е малко странно.

— Не ти ли стигаше толкова Хичкок за тази вечер? — попита Джек с онзи познат негов смях, който беше призван да й повдигне духа. Но после, когато видя, че тя говори сериозно, добави: — Добре тогава, искаш да знаеш какво мисля? Ако оставим за момент Бен настрани, мисля, че още изпитваш противоречиви чувства по отношение на Нола. А също и по отношение на баща ти.

Джек е прав, помисли тя. Още не е преодоляла гнева, който изпитваше към баща си. Колкото и да се опитва да погледне фактите от всички страни, колкото и да се опитва да го оправдае, той все пак ги беше измамил.

— Просто се чудех — въздъхна тя — какво е това, което е получавал от Маргарет, а майка не е могла или не е искала да му даде.

— Може би тя е имала нужда от него.

— Какво искаш да кажеш?

— Тъкмо това. От всичко, което си ми разказвала, излиза, че майка ти е жена, която може доста добре да се оправя сама. Може би на баща ти му е харесвало някой да има нужда от него.

Грейс обмисли думите му.

— Може да си прав — каза бавно. Махна косата от лицето си, но вятърът веднага пак я издуха. — Не съм сигурна дали майка някога е имала нужда от някой друг, освен от себе си. — Тя вдигна ръка. — Не ме разбирай погрешно: в много отношения това е възхитително качество. Винаги съм знаела, че мога да разчитам на майка, че някой ще се погрижи за всичко, че тя държи нещата в ръцете си.

— Ръководеше не само големите неща — като да помага на татко в кампанията за преизбирането му, — но се грижеше завесите да са изпрани, градината да е наторена, формулярите за ваксинация да бъдат изпратени навреме в училището, да се подменят налчетата на обувките, а всяка Коледа хората до един, като се почне от възрастния пощальон и се стигне до момчето, което им носи вестника, да получат парче от кейка със стафиди на Нета и нова десетдоларова банкнота.

— Е, Маргарет също беше делова жена, що се отнася до работата й в службата. Но ако съдя по думите на Нола, тя наистина се е осланяла на татко. Имала е нужда от него по начин, по който майка не би могла, дори да се беше опитала.

Джек помълча един-два мига, после каза:

— Хубаво, но се съмнявам, че майка ти ще приеме тази теория. Решила ли си какво ще правиш, когато тя пристигне?

— Не — отвърна Грейс, също толкова притеснена от всичко това, колкото и през първите няколко часа след разкритието на Нола. — Знам обаче, че ако ще разказвам историята на татко, трябва да я разкажа цялата.

— Ами ако Нола не си промени решението за онези писма?

Не беше нужно да й напомня, че Корделия Траскот ще докара „Кадоган“ до просешка тояга в съда, ако публикуват нещо за баща й и Маргарет, без да могат да го докажат.

— Този проблем ще го решим, когато стигнем до него — заяви твърдо Грейс. — Джек, отклоняваме се от темата…

— Така ли? — той обгърна раменете й с ръце.

— Майка ми няма нищо общо с връзката на Бен с Нола. — Джек я ядоса не само защото й напомни, че майка й ще пристигне точно след пет дни, а и защото се държи с нея като с Хана, когато тя се цупи. — Само, моля те, не ми казвай, че си въобразявам.

Джек махна ръката си.

— Добре тогава, какво точно мислиш, че става между Бен и Нола?

Въпреки оглушителния трясък от касетофона на голямата компания, която вървеше по Осма улица, тя долови появилата се в гласа му хладина.

— Нола изглеждаше… Е, не се е впускала в подробности, но от държането й личеше, че не просто го харесва.

Джек сви рамене и прокара пръсти през развяваната си от вятъра коса.

— Не е първата. Помня, че когато Бен беше в гимназията, се наложи да прокараме втори телефон, за да поемам обажданията на всички момичета.

— Да, добре, но защо точно тя? — Докато минаваха покрай една пицария, Грейс се загледа през витрината как един мургав мъж с набрашнени до лактите ръце ловко подхвърли лист тесто във въздуха. — Не ти ли изглежда странно, че се е насочил към Нола? И то в какъв момент — все едно разкритието, че сме сестри, е предизвикало този негов неочакван интерес. Не мога само да разбера защо. Какво би могъл той да спечели от това?

— Трябва ли винаги да има някаква полза? — попита Джек и този път остротата в гласа му беше явна. — Не може ли едно такова нещо просто да го има?

— Искаш да кажеш, както е в нашия случай? — думите изскочиха сами от нея, примесени със сарказъм.

Грейс потрепери. Знаеше, че трябва да прекрати този разговор… веднага, преди да се е отклонил към още по-опасни въпроси. Но последния път, когато притисна прекалено Джек — по време на коледната им разходка през снежната гора — заряза темата. Не може и няма да направи същото сега дори Джек да е доволен от положението на нещата и да иска да продължат по същия начин, като живеят едновременно в два апартамента, без никъде да се чувстват напълно у дома си.

— Мислех, че говорим за Бен — той се усмихна и протегна ръце към нея.

— Говорехме. Но вече не говорим — Грейс се дръпна от него, за да си избърше носа, който течеше от студа. — Ох, Джек, ти просто не разбираш, нали? Нищо не стои на едно място, особено пък връзките между хората. Или плуваш, яли потъваш, а точно сега ми се струва, че потъваме.

— По-добре ли е да се втурнеш към нещо, за което не си готов?

На Грейс й се доплака. Как може един толкова интелигентен човек да е толкова упорито тъп? В същото време я заля вълна от паника, Джек не се опитва да я успокои, че все някак всичко ще се оправи. Този път обаче гневът надделя над безпокойството.

— Искам да се оженим, Джек. Прекалено съм стара да затъвам в някаква игра на гаджета, която май ме върви наникъде.

— Грейс… — заговори той.

— Да, знам, Джек — въздъхна тя, — винаги си бил сто процента честен с мене. Но точно сега те карам да поемеш риск. С мен. С нас. Можеш ли да го направиш? Или само си губя времето?

Джек закова на място и се завъртя към нея, лицето му беше зачервено, но не само от студа, очите му блестяха на светлината на уличната лампа.

— Това ли значи всичко за тебе… губене на време?

Никога не го беше виждала така вбесен, поне не заради нея.

Грейс изпита усещането, че леден шиш я промушва през гърдите.

— Не изопачавай думите ми — каза тя, като се прегръщаше с ръце, за да спре да трепери. — Знаеш какво исках да кажа.

— Грейс, нищо не изопачавам. Ти си тази, която не цени поднесеното на тепсия. — Раменете му под дебелото палто сякаш изведнъж се бяха привели с няколко сантиметра. — Нека засега не говорим за това, а? В момента не му е и времето, и мястото.

— А кога ще му дойде времето? — попита тя задъхано и почти беззвучно и сама се намрази, задето звучеше толкова отчаяно.

— Не знам — отговори Джек, от което Грейс нито беше удовлетворена, нито знаеше повече от преди.

 

 

Когато Грейс си влезе вкъщи, телефонът звънеше, но тя не искаше да го вдига, въпреки че Крис не си беше у дома. Сигурно звънеше от доста време и ако избърза да се обади, точно в този миг човекът от другия край на линията положително, както става винаги в такива случаи, ще затвори. Не беше настроена за още трилъри. Който и да е, нека се обади отново.

Но телефонът продължи да звъни дори след като си съблече палтото. Почуди се дали Крис не се обажда от съседите долу, за да пита може ли да остане у Скъли. Закрачи бързо към бюрото, обградено от рафтове с книги, и вдигна слушалката.

— Да?

— Грейс, здравей, тъкмо мислех вече да се откажа — посрещна я гладкият глас на Уин.

Усети как веднага се напряга, всеки нерв се изопва.

— Тъкмо влязох. Май съм забравила да включа секретаря.

— Крис няма ли го?

— У Скъли е. Сигурно са погълнати от някоя нова компютърна игра. С него ли искаше да говориш.

— Не… с тебе. Цяла седмица се опитвам да се свържа.

— Знам, чух съобщенията. Уин, съжалявам… напоследък бях много заета.

Всъщност го беше отбягвала. Заради разкритията на Нола — не се чувстваше готова да разкаже случилото се на Уин. Но сега този негов глас Капа Алфа, разпален като по времето, когато бяха в колежа, я накара да си спомни старите фотографии, стария живот, далеч не съвършен, но покрит от времето с по-нежна патина.

— Нямаш ли време да се видим за по едно?

— Уин, страшно е късно. При това току-що се върнах. За майка ли става дума?

— Не съвсем.

В слушалката чуваше чистия сладостен глас на Емили Харис — албума, който си пускаха непрекъснато, когато още бяха женени. Дори се хвана, че чака онова място, където плочата беше издраскана и се получаваше все едно Емили хлипа.

Грейс въздъхна.

— Добре. Но съвсем за малко.

— „Клер“. Двайсет минути.

И затвори телефона.

Петнайсет минути по-късно Грейс седеше на една от малките масички до прозореца в „Клер“, чакаше Уин да се появи и се питаше какво прави тук. Не я беше изнудил. Познаваше достатъчно добре бившия си съпруг да знае, че ако крои нещо, ще измисли повод да я види.

Тъй че какво иска?

Върна се мислено към медения им месец в Мацатлан. В ума си виждаше Уин, застанал на разклатения дървен кей, да гледа надолу към водата, която блестеше с всички цветове на дъгата, когато си изпусна слънчевите очила при слизането от моторния катер. После, преди да успее да го спре, го видя да се гмурка — с все бермудите, ризата и чорапите. Шумната група селяни, които стояха там и бъбреха на испански, го забелязаха как изплува, от слегналата се коса се стичаше примесена с петрол вода, поемаше си въздух и отново се устремяваше към дъното… и после пак. След като се гмурна три пъти, тя започна да му крещи да спре. Спри! Та това са просто едни слънчеви очила, за Бога. Но Уин продължаваше. Надолу, надолу. Докато най-сетне излетя на повърхността с вдигната високо ръка, стиснал в юмрук слънчевите си очила, а селяните се развикаха одобрително — като че беше извадил от дълбокото някое от децата им.

— Изпреварила си ме.

Грейс се загледа в сините очи на Уин с весели бръчици около тях, докато той се настаняваше на срещуположния стол. Погледна си часовника и установи, че от обаждането му са минали точно двайсет минути.

— Аз живея наблизо — отвърна тя, — но на теб трябва да са ти пораснали криле, за да успееш да пристигнеш дотук толкова бързо.

— Взех метрото.

— Откога се возиш на метрото? — Грейс се засмя. Докато бяха женени, Уин непрекъснато обясняваше колко е опасно метрото, как тя просто си проси да я нападнат и да я ограбят.

Той сви рамене. Изглеждаше изненадващо спретнат, като се има предвид колко трябва да е бързал, за да дойде бързо.

— Ако ти бях казал четирийсет и пет минути, щеше да ми откажеш.

— Вероятно — тя потисна една прозявка.

— Грейс, трябваше да те видя. — Сега той не се усмихваше.

— Трябва да е доста сериозно, щом не можа да ми го кажеш по телефона. Нещо ми подсказва, че наистина се отнася до майка. Тя ли те накара да ми се обадиш?

Уин поклати глава и поръча джин с тоник на келнерката, която изникна до масата им.

— Говорих с нея снощи. Тя се съгласи да отложи всякакви юридически действия, докато двете не седнете да си поговорите.

Грейс усети, че се размеква.

— Уин, ценя всичко, което си направил. Знам, че не е лесно да накараш майка да се вслуша в чуждо мнение.

— Правя го заради теб, Грейс. Може да не сме женени вече, но това не значи, че не ме е грижа. — На светлината на свещта, която просъскваше в стъклената чаша в средата на масата им, очите му като че заискриха още по-силно. Да не би Уин всъщност да мисли?…

— Знам, че е така — успокои го тя, като внимаваше тонът й да е единствено приятелски.

— Наистина ли? — Той сложи ръка върху нейната, пръстите му притиснаха нейните с разгорещена настойчивост.

Грейс беше завладяна от странното усещане, че това вече го е преживяла, че по някакъв начин все още са женени.

Почти все едно Уин е направил магия. Създаване на предпоставки да се предположи съществуването на интимна близост. Разбираше го с ума си и често успяваше да предугади ходовете му — ще се протегне да махне от бузата й кичур коса или да оправи яката й, докато чака Крис на вратата, ще започне разсеяно да преглежда пощата, която е оставила на малката масичка в антрето. Но макар да знаеше, че не трябва, понякога се хващаше на номера. Не казваше нищо, дори почти не забелязваше, когато той отиваше до хладилника да си вземе нещо за пиене. Оставяше да минат безнаказано реплики като: „Тази брава ми изглежда несигурна, защо не извикаш някой да я погледне?“

Преднамерени ли бяха? Трудно е да се разбере. За Уин беше съвсем естествено да получава каквото поиска. Ставаше от само себе си, също като дишането.

— Уин, не бих искала да се заблуждаваш за…

— Ще бъда откровен с теб — прекъсна я той. — Наистина имам егоистични мотиви. Имам нужда да разбера дали… Боже, дори не мога да го кажа. — Гласът му секна и тя забеляза проблясването на сълза в очите му.

Досега беше виждала само веднъж Уин да плаче, когато му каза, че го напуска. Тогава почти промени решението си и се съгласи да остане. Може би наистина я обича, помисли тя тогава. Може би трябва да даде още един шанс на брака им.

Спомни си как изглеждаше тогава, седнал на креслото пред нея, увесил от мъка глава. Отнякъде върху разрошената му коса падаше светлина, толкова ярка, че все едно се излъчваше от него — една златиста лампа, която хвърля отблясъци върху лакирания паркет на пода, докато тя се обръща и се отдалечава към вратата.

От самия ден на раздялата им той не криеше, че би искал да я върне при себе си. Тя не разбираше единствено защо. Всъщност той има нужда от жена, която ще очаква да получи от него само възможност да го боготвори. Може би Грейс е била такава жена, когато се венчаха… но той би трябвало да знае, че вече е по-различна.

От това не следва, че в някои отношения той не й липсва. Или може би й липсва споделеното им минало — не само спомените за първите дни от брака и за израстването на Крис. Липсваше й възможността да танцува на песни от шейсетте години с някой, който знае стъпките и дори може да изпее думите. Да гледа „Събота вечер на живо“ с някой, който хваща всички шеги. Някой, който ще разбере за какво става дума, ако използва стара жаргонна дума.

Джек изобщо не е чувал за „Муди блус“ и макар да е бил против войната във Виетнам, никога не е участвал в демонстрация. Когато нейното поколение е гледало детското пред телевизора вкъщи, той е зубрил в „Йейл“. Рядко слуша друго, освен класическа музика и стари шоу — парчета и смята, че „Стратокастър“ е нещо, с което се коси поляната. Единственото определение, което можеше да даде за „тава“, е съд, в който се пече яденето във фурната.

Дори да си лудо влюбена в някой, помисли Грейс, може да си с него и пак да се чувстваш малко самотна.

Тя издърпа ръката си изпод пръстите на Уин и попита с нисък глас:

— Защо правиш това, Уин? Защо сега?

— Забрави ли кой ден сме? — на свой ред попита Уин.

Грейс изведнъж се сети и за момент се изуми, че е могло изобщо да й изхвърчи от главата. Дори и след развода винаги беше отбелязвала този ден, макар и единствено наум.

— Годишнината ни. Ох, Уин, наистина бях забравила.

— Този гаф не го ли прави обикновено съпругът?

— Уин…

— Да, да — той вдигна длан. — Вече не съм ти съпруг. Непрекъснато го повтаряш. Да можех само да го повярвам.

— Виж, трябваше да ми кажеш по телефона. Ако знаех…

— … нямаше да дойдеш — довърши той вместо нея.

— Няма смисъл да се връщаме към миналото. Каква полза?

Уин обаче се усмихваше.

— Спомняш ли си, Грейс? Как се счупи колата на органиста и той закъсня с двайсет минути? Ти искаше да започваме. Но аз просто не си представях как може да влезеш в църквата без музика.

— Нямаше да е съвсем тихо — тя също се усмихна. — Не би могло да бъде, защото майка ти ревеше толкова силно, че едва не наводни сградата.

— Добре че най-накрая той се появи. Ако бяхме чакали още, сестра ти щеше да те прежени.

— Сиси наистина страшно си падна по тебе — призна Грейс със смях. — Почти ми стана мъчно за Бийч, като гледах как непрекъснато се влачи след тебе, макар че тогава с Бийч бяха само гаджета.

— Съмнявам се, че Бийч е забелязал нещо. Беше прекалено зает да сваля моята сестра.

Келнерката донесе поръчката и те започнаха да пият мълчаливо.

Грейс едва беше преполовила чашата си, когато я бутна настрана и стана.

— Трябва вече да тръгвам — каза тя на Уин.

— Чакай — той сграбчи леко китката й с влажни пръсти. Отблизо се виждаше, че очите му са зачервени.

— Уморена съм, Уин. Пък и мисля, че си казахме достатъчно.

— Още едно нещо — устните му се изкривиха в полуусмивка, която й се стори странно привлекателна… дори сърцераздирателна. Грейс проследи как той вдигна чашата си като на каданс.

— Тост — обяви той. — За годишнината ни.

Грейс знаеше, че трябва да си тръгне. Не, не да си тръгне, а да бяга надалеч. Но вместо това усети, че протяга ръката си, която беше тежка и като че се изпъваше цяла вечност, преди да достигне мократа чаша. Вдигна я до устните си и каза с глас, който не приличаше на нейния:

— За годишнината ни.

 

 

— Просто пихме по едно питие — обясняваше тя на Крис, докато си събличаше палтото на входа.

Когато се обади у Скъли да каже на Крис, че има среща с Уин, той веднага се развесели и обеща да си бъде вкъщи, когато се върне. Сега, като видя за пръв път от седмици в очите му да свети интерес, тя съжали, че му е казала. Няма смисъл да разпалва надеждите му.

— Чия беше идеята: на татко или твоя? — Крис чак се беше ухилил.

— Негова.

— Така си и мислех.

— Срещата беше делова… просто трябваше да обсъдим едни юридически проблеми.

— Както кажеш — слабичките му ръце бяха скръстени пред гърдите и той се взираше в нея като стар и мъдър гадател, който й предсказва бъдещето с кристална топка. — Но ако пак те покани, да не кажеш, че не съм те предупредил.

— За какво? — попита Грейс, като се мъчеше наистина да изглежда в неведение.

— Татко. Той още не се е отказал двамата да се съберете.

Тя грабна една от възглавничките на дивана и я метна по него. Крис я хвана с изненадваща ловкост и я хвърли обратно към нея, а в гърлото му заклокочи смях като в отдавна пресъхнал кладенец. Грейс се престори, че не забелязва. Ако отбележи факта или го похвали, той ще се прибере обратно в черупката си, а моментът беше прекалено сладък, за да го пропилява.

Искаше да му каже: „Не можем да върнем нещата такива, каквито бяха.“ Но изразът на слабото, неспокойно лице на Крис, което за момент беше станало по-открито, й пречеше да произнесе болезнените думи.

— Не е ли време за сън? — попита Грейс и погледна демонстративно часовника си. — Утре си на училище.

Крис кимна и се затвори пак в себе си. Каза с преднамерена небрежност:

— Мисля дали да не се обадя първо на Хана. Да видя как е.

— О? — Грейс се опита да не изглежда прекалено изненадана. Наистина, Крис и Хана като че добре се разбираха на хижата, но кога са станали толкова добри приятели, че да си звънят по телефона?

— Напоследък нещо е потисната — довери й Крис, като сниши глас и се озърна, сякаш Хана витаеше някъде наоколо и подслушваше. — Не знам, може би се разделя с гаджето си или нещо такова. Нищо не ми е казвала, но… — Крис я погледна с онзи строг критичен поглед, който Грейс толкова добре познаваше. — Мамо, не може да не си забелязала колко затворена е станала напоследък.

Грейс веднага изпита някаква тревога. Не, не беше забелязала. Дали затова и Джек беше толкова затворен тази вечер? Да не би нещо с Хана да не е наред, а Джек да си мълчи, защото смята, че нея няма да я интересува?

— Съжалявам, Крис, май и аз съм била малко необщителна — каза тя. — Ако я намериш, предай й много поздрави.

Поздрави? И двамата разбираха колко смехотворно е това. Най-многото, което можеше да се каже за отношенията й с Хана, беше, че след принудителното им съжителство в хижата повече или по-малко са сключили крехко примирие.

Но дали това стига?