Айлин Гоудж
Благословени лъжи (12)

Единадесета глава

Четвъртък вечерта на другата седмица, при пристигането си у дома Грейс намери в препълнената пощенска кутия да я чакат две писма от Блесинг. Първото — твърда кремава картичка, изписана с решителния, четлив почерк на майка й — беше кратко и почти болезнено лаконично.

Скъпа Грейс,

Благодаря за поканата. Ще пристигна на 15 януари и ще отседна при Уин, така че не трябва да се притесняваш за нищо. Предай поздравите ми на Крис.

Както винаги, Мама.

Второто беше по-дълго, а завъртените драскулки веднага издаваха, че авторът е Сиси, Грейс дори долови от розовата хартия за писма с цветя по края да се носи слабо ухание на любимия парфюм на сестра й — „Шалимар“.

Скъпа Грейс,

Благодаря за ножовете, които изпрати за годишнината ни. Леля Ида вече ни подари подобни за сватбата, но не са с костени дръжки. Жалко, че не можа да дойдеш за празненството, но, откровено казано, мисля, че присъствието ти щеше да разстрои майка, за която много се тревожа. Напоследък не е на себе си — факт, който вероятно е убягнал на вниманието ти.

Ще говоря направо. Майка се вижда с един мъж. Обърни внимание, че не споменавам името му и най-вече защото не мога да го произнеса, камо ли пък да го напиша черно на бяло. Само ще ти кажа, че по-рано той преподаваше английски в гимназията, преди да се побърка или да открие Бога или каквото там може да накара един възрастен мъж да захвърли всичко и да започне да си изкарва прехраната с косене на ливади. Мисля, че разбираш кого имам предвид. Тя казва, че са просто приятели, но кой знае? А пък оня ден, като минах да взема от нея прахосмукачката (моята беше на поправка), го видях да седи на масата в кухнята със завити ръкави и да пие кафе, като че къщата е негова. Така беше разсмял майка с нещо, че по бузите й се стичаха сълзи. Трудно ми е да ти опиша колко бях шокирана.

Това, което се опитвам да кажа, е, че целият този стрес напоследък, ти знаеш от какво, е зашеметил майка. Аз, разбира се, се опитвам да я ободря, но макар тя да го прикрива, виждам, че е доста унила (освен с господин Р., което само показва колко е лошо положението). Обаче предполагам, че е напълно естествено да бъде разстроена, когато собствената й дъщеря смята да публикува куп нагли лъжи за татко.

Грейс, как можа? След всичко, което мама и татко са сторили за теб? Знам, че никога не сте се разбирали много добре, но с какво е заслужила това? Майка се изтощи до смърт да събира пари за библиотеката в памет на татко, а сега благодарение на всички тези статии за твоята книга може изобщо да не я построят. Ако ти е останала капчица благоприличие, щеше да сложиш край на всичко това и да престанеш веднъж завинаги.

По повод намеренията на майка да ходи до Ню Йорк, притеснявам се, че ще трябва да пътува на такова разстояние. Здравето й не е като преди, но се надявам от цялата работа да излезе нещо хубаво. Знам, че дълбоко в душата си ти й желаеш доброто също като мене.

Бийч ви праща много поздрави. Той си е взел малко отпуска и мисли за промяна в работата. Много ще им липсва в „Спенглър Додж“, но няма място за издигане, а е прекалено умен да виси на едно място. Мисли за мястото на управител в новото заведение до Малбери Ейкърс, но ще видим.

Момчетата са добре. Класът на Боби ходи на учебна екскурзия до гробищата и познай какво донесе той вкъщи? Пресниман гробът на Юджиния Бел Клейборн, 1803–1876. Била ни е прапрабаба, ако си забравила.

Твоя сестра, Керълайн.

П.П. Благодаря за коледните подаръци за момчетата. Екипът за джогинг, който си изпратила на Бо, е прекалено малък, така че го връщам обратно. Дано да можеш да го смениш, но не се притеснявай, ако не стане. Тук при нас джогингът така и не дойде на мода.

Ядосана, Грейс смачка писмото от Сиси и го хвърли на пода. Сестра й се правеше на много загрижена за майка им, но всъщност само търсеше начин да си го върне на Голямата сестра. Да я вземат дяволите!

Раздразнението от сестра й премина също толкова бързо, както се беше появило. Горката, не може дори да се нарече трън в очите, по-скоро е само малка прашинка. Така или иначе, всъщност трябва да й бъде жал за Сиси, чийто живот е съсредоточен около ужасния й съпруг (промяна в работата, дръжки, бас ловя, че са го уволнили) и двете невъзможни синчета.

Майка й беше причина да я заливат горещи вълни, въпреки че по време на отсъствието им термостатът на мансардата е бил намален на тринайсет градуса. Още откак Джек я склони да покани майка си на гости, съжаляваше за поканата… но в същото време не вярваше майка й да я приеме. А ето че наистина идва! Грейс усети, как стомахът й се сви. Осъзна, че не става дума само за нерви — чувстваше се толкова неподготвена.

Когато си науми нещо, Корделия е непреклонна. Как би могла Грейс, съгрешилата дъщеря, да я убеди да прекрати делото, с което заплашва? „Да имаше само на моя страна някой друг, освен Уин — някой, който да ми помогне да я предумам…“

Джек? В повечето случаи той е прекрасен дипломат. Но защо ще го слуша майка? Тя не го познава, а самият факт, че е издател на Грейс, ще я настрои срещу него.

Грейс си напомни, че остават още две седмици, преди да се наложи да застане лице в лице срещу Корделия. Какъв смисъл да се разстройва още отсега?

Крис се завлече в стаята си, а Грейс отиде в кабинета да прослуша съобщенията, оставени на телефонния секретар. Уин се беше обадил, да я предупреди за майка й, ако не е разбрала вече. Агентът й Франк Каръл, който в нейно отсъствие поддържаше връзка с пресата, искаше да говори с нея за материала на „Ескуайър“ по повод новите слухове за сенатора Траскот…

След това внезапно чу познат, но неочакван глас: „Грейс, мисля, че трябва да поговорим. Обади ми се.“

Нола. Сърцето на Грейс подскочи.

Какво иска? Може би си е променила решението и е съгласна да даде интервю?

Грейс грабна телефона и бързо набра номера. Заето. Проклетия. Почака няколко минути и опита пак. Пак заето. Погледна часовника — минава шест. Дори ако някой друг говори по телефона, Нола трябва вече да се е прибрала от работа…

Все още облечена за път в кадифеното палто с вълна, тя грабна импулсивно плетената си шапка и ръкавиците от масичката в хола, извика на Крис, че излиза за малко, и излетя през входната врата към асансьора.

 

 

Грейс изкачи стъпалата на някога внушителната, но сега позанемарена на вид къща и натисна звънеца на Нола. Защо се е обадила? Може би като е прочела ръкописа, Нола е решила да не я спира повече. Дали е готова да разговаря? Или може би просто е искала да я нахока?

На първия етаж обкованият с решетка прозорец на апартамента светеше, но купчината менюта от китайски ресторанти, напъхани в пощата, можеха да означават, че Нола още не се е прибрала.

Въпреки това Грейс зачака, навела глава, да се предпази от студения вятър, който брулеше бузите и врата й, където успяваше да проникне през вдигнатата яка на палтото. Някъде по-надолу по улицата се включи автомобилна аларма. Грейс обикновено не обръщаше внимание на непрекъснатия градски щурм срещу сетивата й, но този път изпита желание да запуши уши.

Домофонът изпука:

— Кой е?

— Аз съм — отговори Грейс, преди да помисли. Сърцето й започна да бие по-бързо.

Защо не си каза името? От къде на къде очаква Нола да познае гласа й? Въпреки това Грейс имаше необяснимото предчувствие, че Нола ще се сети кой е.

Вратата се отвори и на нейно място се появи правоъгълник от светлина, който открои внушителна фигура с широки рамене, застанала на прага. Грейс примига — блясъкът беше замъглил за момент зрението й, преди да се приспособи към промяната — и когато отново погледна натам, Нола се беше приближила и се взираше към нея.

— Ти какво правиш тук? — Видът на Нола, облечена в шит по поръчка тъмносин костюм със златни ширити, подсказваше, че току-що се е прибрала у дома. Дори не беше събула тъмните обувки, които според наблюденията на Грейс бяха необичайно големи и изглеждаха страшно неудобни.

— Чух съобщението ти — отвърна тя простичко.

Нола кимна, сякаш нямаше нужда да й се обяснява защо Грейс не е телефонирала, преди да пристигне.

Грейс чувстваше, че между тях съществува някаква особена връзка — дали и Нола я усеща? Спомни си една своя статия отпреди години за „Ню Йоркър“, където разказваше как двама мъже, напълно непознати един за друг, станали очевидци при зловещо убийство на мафията и това имало за тях трайни последици. Когато се срещнали за пръв път след повече от десет години, двамата — всеки бил отказал от страх за живота си да свидетелства на процеса — се хвърлили в прегръдка и започнали, плачейки, да разказват за общите си страхове и ужасни спомени, сякаш били отдавна разделени братя.

След дълга пауза, която й се стори цяла вечност, Нола изрече с уморена въздишка:

— По-добре да влезеш, след като си дошла. Не мога да си позволя да отоплявам целия квартал.

Вече вътре, Грейс се огледа изненадана от контраста между рушащия се екстериор и приятното, подредено с вкус преддверие. На варосаните синьо-бели стени имаше окачени наивистични хаитянски гравюри, а върху стъкления плот на модерната масичка от ковано желязо бяха наредени африкански скулптурки. Върху керамичните плочки на пода беше постлан износен многоцветен тибетски килим с мотиви като тигрова кожа.

Нола трябва да бе забелязала нещо в израза й, защото отбеляза с ироничен смях:

— По-хубаво е, отколкото очакваше, а? Наречи го военна плячка. През разточителството на осемдесетте години Маркъс продаде много от падналите облигации. Като се изнесе, за мене остана това — тя показа наоколо, а масивната златна гривна се плъзна от млечнобялата й китка към по-тъмната кожа на ръката — а за Маркъс — чековете с издръжката за децата, които все не сколасва да изпрати.

— Както изглежда, контрата е останала у тебе.

Чекът с издръжката от Уин пристигаше неизменно на всяко първо число от месеца.

— Всъщност не. Аз имам Таша и Дани — за пръв път Грейс видя лицето на Нола да смекчи израза си. — Заради тях всичко това си заслужава. Разбираш ли ме?

Грейс кимна, като мислеше за Крис. Потънаха в мълчание, чиято неловкост се разсея донякъде, когато Нола обяви с безизразен глас:

— Имам само кафе, останало от сутринта, стига да го обичаш претоплено.

— Една чаша би ми дошла добре — отговори Грейс, смъкна палтото си и последва Нола в малката кухня срещу стълбите.

Тук нямаше следа от строгия лукс на преддверието, а цареше уютен безпорядък — на хладилника бяха закачени с магнитчета рисунки на децата, които вече се подгъваха по краищата, имаше кутии с тестена закуска и купа недоядени пуканки, оставена на плота, найлонови салфетки на масата с лепкави кръгчетата от чашите със сок.

Нола свали две чаши от куките над мивката, пълна с неизмити съдове.

— Извинявай за бъркотията, но ей сега се върнах. Даже не съм почнала да приготвям вечерята. Захар в кафето?

— Само мляко.

— Дано да е останало малко — Нола изчезна зад отворената врата на хладилника и се появи отново с пакет обезмаслено мляко. — Късмет. Момичетата пият само пълномаслено. Казват, че това нещо има вкус на сапунена вода.

— Прави са — отбеляза Грейс със смях. Беше почнала да се чувства добре тук, както си приказваха с Нола в кухнята като две обикновени домакини.

Нола отново пъхна глава в хладилника.

— Май има малко плодов кейк, останал от Коледа. А може и да е от по-миналата Коледа… — тя се засмя.

— Ходихте ли някъде за празниците? — попита Грейс.

— Не. Останахме си тук. Флорин, хазайката ми, приготви един голям пир, а ние с момичетата й помагахме, макар че май изядохме повече, отколкото допринесохме. — Нола продължи със сериозен тон: — Дани… беше й трудно. Маркъс обеща да намине, но както обикновено… — Тя сви рамене. — То е все едно да знаеш, че няма дядо Коледа, и въпреки това да се опитваш да вярваш в него. Таша е по-голяма, познава Маркъс достатъчно добре и знае, че не трябва да очаква прекалено много.

— В това отношение бащата на Крис е стриктен.

— Но въпреки това е трудно, нали? — отбеляза сухо Нола. — Дори и най-добрите изчезват, когато разчиташ на тях. Трябва да вършим няколко работи едновременно, а в повечето случаи дори не ни ръкопляскат.

Грейс се усмихна.

— Понякога това да си майка ми изглежда все едно скачаш през запалени обръчи. Тъкмо преодолееш един и откриваш, че те чака следващият.

Тя си спомни обещанието на Крис да не бяга повече от училище, но разбираше, че това няма да реши истинския му проблем — причината, каквато и да е тя, да се бунтува.

— На мене ли го казваш — Нола изви очи към небето.

В този момент две малки момичета се втурнаха на бегом в кухнята. Едното беше малко по-светло от другото и имаше светлозелените очи на майка си и бдителния й израз. Тя закова на място, когато видя Грейс, и стеснително измънка:

— Здравей.

— Здрасти — отговори Грейс и се усмихна топло. — Как се казваш?

— А аз се казвам Дани — избъбри по-малкото момиченце, преди сестра й да успее да си отвори устата. — И съм на шест годинки.

— Това е Таша — представи Нола по-голямата си дъщеря, като я прегърна покровителствено през раменете. — Скоро навърши десет — и се обърна към дъщерите си: — Само не казвайте, че след огромното количество пуканки на Флорин пак сте гладни!

— Пица! — извика Дани, като заподскача. — Искам пица!

— Пица ядохме снощи и два пъти миналата седмица. Ако продължавате така, ще имате пица вместо мозък.

— А ти коя си? — Таша насочи големите си очи към Грейс и заговори с прямота, която проникваше до самата сърцевина на нещата. Каква точно се пада на Нола? Не й е приятелка, макар да би искала. Не й е и враг, или поне така се надява.

— Аз съм… — понечи да обясни Грейс.

— Една леля, която няма време да отговаря на любопитни въпроси — намеси се Нола, като потупа с обич Таша по дупето. После извади от големия буркан с формата на прасе, оставен на плота, две бисквити от овесено брашно и връчи по една на момичетата. — Сега изчезвайте, за да можем ние да си свършим работата.

Очевидно доволни, момиченцата избягаха и оставиха Нола и Грейс сами. Нола сложи на малката кръгла маса пред Грейс димящата чаша, а после седна срещу нея. Беше свалила сакото и под него се показа строга кремава копринена блуза. Косата й беше пригладена назад в кок, но малките къдрички, които се спускаха покрай ушите и дългата й шия, я караха да изглежда някак крехка.

Грейс си пое дълбоко дъх и мина направо на въпроса.

— Каза, че трябва да поговорим.

— И ще си остане ли между нас? — попита Нола.

Грейс срещна твърдия й поглед.

— Няма да те лъжа. Истината е, че искам тази книга да отразява колкото се може по-вярно фактите. И всичко, което ми разкажеш за твоя или за моя баща, ще ми е от полза.

— Чух те — каза Нола, — но преди да си излея душата, искам думата ти, че от тази кухня ще си тръгнете само ти и това, което знаеше на влизане.

Грейс се поколеба. Проклятие. Искаше много повече, но ако това е единственият начин да накара Нола да говори…

Кимна бавно.

— Добре. Дадено.

— Прочетох — започна Нола, като промени леко тона на разговора — ръкописа. Той е… честен.

— Затова ли реши да ми помогнеш?

— Не съм споменавала, че ще ти помогна, нали така? — очите й присвиха.

— Тогава защо все пак се обади?

Нола въздъхна и отклони поглед към бродерията на стената под лавицата с готварски книги. На нея се виждаха къща и куче, а под тях — внимателно очертани с кръстосан бод буквите от азбуката. Най-отдолу имаше надпис: Емили Морис, 9 години, 1858.

— Не знам точно — отговори тихо Нола, като прокара разсеяно дългите си пръсти по шията, а после стисна късата огърлица от изкуствени перли, която покриваше изпъкналите кости на ключицата й. — Де да знаех. Честно казано, не знам дори откъде да започна…

— Защо например не ми кажеш защо с месеци ме отбягваше по телефона? — Грейс вдигна ръка. — Да, знам какво ми каза в ресторанта: че не искаш да те въвличам в обществен скандал. Само че все пак се питам, Нола, дали не те възпират и някакви други неща?

Нола продължи да мълчи, само лицето й се напрегна още повече. След това, очевидно с огромно усилие на волята, изразът й отново стана безстрастен, сякаш някой разглади парче смачкана хартия.

„Мога още сега да я помоля да си тръгне — помисли Нола — и тя никога няма да узнае.“

Как би могла да разкаже на Грейс за агонията, която я накара да вземе това решение? Как би могла жена, която никога не се е преструвала, че е някой друг, да разбере положението й? А сега всичко се усложняваше допълнително от проекта за библиотеката, който съдружниците във фирмата включиха в конкурса. Ако Грейс или майка й дочуят за нейното участие…

Загледана в Грейс, на чието сърцевидно лице беше изписано жадно очакване, Нола усети как гърлото й се свива.

„Аз не правя това заради тебе — искаше да й каже. Правя го заради мене.“

А също и заради майка си в известен смисъл, нали така?

„Истината ще ви направи свободни.“ Думи от Библията, която майка й, й четеше всяка вечер, преди да заспи. Мама положително би разбрала тази нейна нужда, този вътрешен огън да разкаже на някой, особено на този някой, след толкова години…

Нола си пое дълбоко дъх. „Добре, момиче, изпроси си го…“

— Казах за книгата ти, че е честна. Но тя е нещо повече — започна Нола с тих глас, с поглед, вперен някъде над рамото на Грейс. — Тя е вярна. Показала си го такъв, какъвто беше наистина. Винаги помагаше на хората, без да мисли за себе си, така както помогна на мама и на мене. Но липсва една голяма част от историята на живота му…

Грейс чакаше, а сърцето биеше в ребрата й като юмрук.

— … нещо, което той никога не е споделял нито с теб, нито с някой друг…

— Какво? — попита Грейс с дрезгав шепот, макар изведнъж да я обхвана ужасното чувство, че предпочита да не знае.

— Аз съм ти сестра.

 

 

Обгърна ги тишина.

Постепенно Грейс чу кикота на момичетата, които си играеха в преддверието. Погледна часовника на печката. Само петнайсет минути бяха минали от пристигането й. Как е възможно? Имаше чувството, че е минала цяла вечност и за световните събития, станали, след като е прекрачила прага, можеше да се изпишат исторически трудове.

— Но баща ти… — понечи да възрази Грейс.

— Той? Мъжът, комуто виках „татко“, не ми беше баща — Нола говореше рязко, в очите й блестяха неизплакани сълзи. — О, той хранеше някои съмнения, но просто не знаеше достатъчно, за да обвини определен човек. В това отношение Юджин Траскот беше късметлия, иначе през онзи ден той можеше да загуби живота си.

— Не вярвам. Просто не е възможно — Грейс усети как тялото й се вкочанява, като че Нола е отворила прозореца и е оставила ледените вихрушки да влязат в стаята. — Толкова много години. Някой… трябва да е имало някой… Щяхме да разберем.

— Те извънредно много внимаваха — продължи Нола. — Пък и спомни си, става дума за началото на шейсетте. Колкото и либерален да е бил Юджин Траскот в очите на хората, не би им минало през ума: той и чернокожа жена.

Грейс закри лицето си с ръце.

— Не… не.

В същото време си припомняше онзи отдавна отминал ден, трескавото обаждане на Маргарет, молбите й татко им да отиде там. Постъпка на секретарка… или любовница?

— Виждаш ли? Ти също не искаш да повярваш — гласът на Нола беше твърд. — Само че той я обичаше. Обичаше нас. Не беше просто… въпрос на удобство.

Любов? Думата шибна Грейс. Ами майка й — нима татко не е обичал нея?

Така се чувстваше, когато завари Уин с Нанси: подът сякаш се разтвори под краката й и тя падна в черна главозамайваща пропаст.

— Тя е забременяла, докато татко е бил на плаване — дрезгавият глас на Нола по някакъв странен начин сякаш й даде опора. — Заради това татко започна да губи самообладание. Но, слава Богу, той не знаеше цялата истина.

— Ами семейството ти? — попита Грейс. — Лели, чичовци, братовчеди: да не искаш да кажеш, че никой не е разбрал?

Нола се усмихна с толкова тъга, че Грейс се просълзи.

— Всички роднини на майка живееха към Монтгомъри, така че донякъде беше лесно. Бяхме си само двете. Помня веднъж, след като татко го нямаше шест месеца или може би повече, аз трябва да съм била около седемгодишна, попитах мама защо чичо Джин не може да остава при нас всяка нощ. Тя ме прегърна здраво и ми разказа всичко, но ме накара да се закълна, че никога няма да кажа — Нола въздъхна и обърна към Грейс измъчения си поглед. — Затова се изплаших така, когато за пръв път се обади. Боях се, че ако започнеш да душиш наоколо, рано или късно ще научиш истината. — Тя си пое дълбоко дъх. — После се срещнахме… и нещата започнаха да се размиват. Или поне аз исках да те мисля за меркантилна кучка… а срещнах тебе.

— Една съвсем обикновена, безобидна кучка — Грейс се изсмя накъсано. Чувствителността се завръщаше отново в крайниците й и я правеше напрегната, нервна.

— Да, нещо такова — Нола се усмихна иронично.

— Ако тук седеше майка ми, а не аз, щеше да те обяви за лъжкиня.

— За такава ли ме мислиш?

— Въобще не знам какво да мисля.

— Знам, че сигурно си много шокирана. А аз? Чувствам се прекрасно, защото след толкова години най-после го разказах открито — Нола дръпна назад глава и въздъхна. — Боже, представа си нямаш.

— Но има още толкова неща, които не знам. — Грейс се помъчи да събере лудо препускащите си мисли. — Всичко. От самото начало.

Няма да прилича на събиране на две сестри след дълга раздяла като в телевизионните предавания, реши мислено Грейс. Водещата няма да раздава книжни салфетки, докато те двете ридаят на раменете си.

Нола бутна настрани чашите с кафе, чиниите, недокоснатия плодов кейк и се наведе напред. Сграбчи с твърдите си хладни пръсти ръцете на Грейс.

— Вярваш ми, нали? Искам да го чуя от теб, преди да ти покажа… — тя спря и прехапа устни.

— Да ми покажеш какво?

— Просто го кажи. Кажи, че не си измислям всичко това.

Грейс се насили да срещне очите на Нола, които не бяха вече зелени като езера, а черни и бездънни като океан. Усети, че трепери почти конвулсивно. Не можа да се спре дори след като стисна зъби и обви ръце около тялото си.

Татко и Маргарет. Как? Как е могла една толкова огромна лъжа да остане тайна? Не би ли трябвало майка й да е разбрала… или поне да е подозирала? Майка й се стремеше да знае за всички действия на татко, нищо не й убягваше, освен ако не беше нещо, което не иска да…

Грейс усети как всичко в нея си дойде на мястото, като че мозайката най-сетне беше подредена. Майка й? Това беше тъкмо едно от нещата, които би погребала… толкова надълбоко, та най-накрая сама ще повярва, че изобщо никога не го е имало.

— Вярвам ти — каза тя на Нола с мъртвия, студен глас на човек, който няма друг избор, освен да вярва.

— Добре — Нола се отпусна на стола и Грейс забеляза облекчението зад сериозните черти на лицето й.

Тя се изправи.

— Ей сега се връщам. Чакай тук.

Докато гледаше как Нола излиза от стаята, Грейс преглътна ироничния си смях. Да си тръгне сега? Та нима би могла изобщо да се изправи?

В същото време един глас в главата й я съветваше да бяга… да пълзи, ако трябва… само да се махне колкото се може по-бързо от тази личност, която претендира да й бъде сестра, и от доказателствата — снимки, дневник? — които Нола в този момент изравяше от някое чекмедже.

Грейс разпозна в този глас гласа на майка си и потъна обратно в стола.

Ще остане.

Ще чуе всичко.

 

 

Час по-късно Грейс излезе от дома на Нола и тръгна като насън почти без да съзнава какво върши. Дори не забеляза заледения участък, преди тротоара изведнъж да се изплъзне изпод краката й. Приземи се тромаво на четири крака, като одра сериозно едното си коляно.

Знаеше, че би трябвало да изпита болка, но в момента бе изгубила всякаква чувствителност. Няколко продължителни минути стоя и просто гледа коляното си под подгъва на дългата вълнена пола, наблюдаваше как кръвта се стича в ботуша й.

В ума си виждаше Нед Емори и бялата покривка на леглото, която става пурпурна под тялото му.

Прогони образа от ума си и се изправи.

Трябва да се отърси от тази замаяност, иначе ще се навре в колелата на някое такси.

Помисли за Джек. За ръцете и гласа му, които можеха да я утешат и да я върнат обратно на земята. Като я оставяше вкъщи, каза, че ще отиде до кабинета си и ще прегледа пощата, която трябва да се е натрупала в негово отсъствие. Може би още е там?

Ако можеше да разсъждава ясно, щеше да спре до някой уличен телефон. Но в това състояние на импулсивно скитничество тръгна към Флатирон билдинг, сякаш някой я водеше с каишка. Когато стигна, вратите при рецепцията бяха отворени, ала там нямаше никой. Беше тръгнала да си ходи, но чу да се отваря някаква стая в коридора. Появи се Бенджамин.

Докато той стоеше и я гледаше зяпнал, Грейс зърна отражението си в стъклената стена на залата за конференции и осъзна колко трябва да го е стреснала — с бялото си лице, изцапаната с кръв пола, разрошената коса и всичко останало.

Бен бързо я въведе в най-близкия кабинет… който по една случайност принадлежеше на Джери Шилер. Настани я да седне на дивана между нахвърляните купчини книги и ръкописи и се наведе да огледа коляното й.

— Уха. Изглежда дълбока. Сигурно имаш нужда от един-два шева.

— Не е толкова страшно — успокои го тя и притисна към раната смачкана на топка салфетка, за да спре подновилото се кръвотечение.

— Да ти донеса ли нещо? — попита Бен. — Лейкопласт? Или пък бренди, ако намеря някъде? Изглеждаш наистина разтърсена.

— Честна дума, чувствам се по-добре, отколкото изглеждам.

— Ако искаш да знаеш истината, изглеждаш като момиченце, което е паднало от колело, но се опитва да се държи мъжки.

Бен вдигна очи да срещне погледа й и й се усмихна толкова нежно, че тя веднага се почувства поуспокоена.

Той се изправи и седна на ъгъла на претрупаното бюро на Джери, изпънал крака пред себе си, тесните му кожени обувки приковани до купчина ръкописи. Докато го гледаше, Грейс реши, че той е спокоен, образован млад мъж, какъвто винаги е мечтаела да стане и Крис, когато порасне.

Отново си помисли колко е странно, че Бен си няма приятелка. От Джек знаеше, че много жени тук в офиса биха тръгнали с него на минутата. Но и да се срещаше с някоя, не я беше водил да се запознае с Джек или Натали.

— Татко казваше, че съм кльощава, защото всеки път, когато напълнея с едно кило, го олющвам — сподели Грейс. Внезапно усилието, необходимо да води този лекомислен разговор, й се стори непосилно. Добави с горчив глас: — Казвал ми е много неща… но не всичките са били верни.

Като хипнотизирана наблюдаваше гънката върху крачола на Бен. Как кара кадифето да изглежда толкова твърдо? А как успява да носи колана си преплетен като безупречно завързана вратовръзка?

— Грейс, какво има? — чу да я пита Бен като че отдалеч. — Забрави какво казах за падането от велосипед, изглеждаш по-скоро сякаш те е бутнала кола.

— Донякъде се чувствам точно така.

— За Бога, какво е станало?

Грейс се поколеба.

— Татко ти по някаква случайност да е някъде наблизо?

Бен поклати глава.

— Разминахте се за малко. Той тръгна към центъра да се срещне с някакъв отчаян писател, който се обади преди малко. Ей, ама аз също съм добър слушател.

Всъщност, макар да харесваше Бен, нямаше чувството, че може да му се довери. Но той е тук, готов да прояви съчувствие. А с Джек вероятно ще се свърже едва след няколко часа…

Чу да се хлопва вратата на един от кабинетите надолу по коридора и се загледа как играе по красивото лице на Бен плетеницата от сянка и светлина, която се процеждаше от лампите навън през щорите зад гърба й. В този миг, докато прашинки проблясваха през искрящите, трепкащи ивици, докато засенените очи на Бен я гледаха, зелени, хладни и някак далечни, един глас в главата на Грейс прошепна: „Ще съжаляваш, че си му казала.“

Сякаш усетил неохотата й, Бен се отдели от бюрото и махна купа книги, за да седне до нея.

— Грейс, каквото и да е, можеш да ми вярваш.

Бен е син на Джек, каза си Грейс. И винаги се е държал добре с нея. Така или иначе, на Нола обеща, само че няма да публикува нищо от тази история.

— Става дума за Нола — чу се да изрича. — Нола Емори, помниш ли я?

— Как бих могъл да забравя? — усмихна се Бен.

— Преди малко научих, че ние… тя и аз… — Грейс изпълни дробовете си с въздух и довърши, като изпускаше шумно дъх. — Ние сме сестри.

Отново изпита същата внезапна световъртежна загуба на равновесие, каквато беше преживяла в дома на Нола.

Със запъване му разказа останалото. Как Нола премахнала и последните остатъци от съмнение, като й показала писмо, изпратено от баща й до Маргарет. В ума на Грейс като гравирана върху надгробна плоча епитафия се беше запечатило: „Този двойствен живот ме убива, Маргарет. Няма ли някакъв начин да му сложа край, без да нараня хората, които обичам?“

Имало и други писма, обясни Нола, но какъв смисъл да ги чете всичките? Не й ли стига това доказателство?

Бен слушаше, без да помръдне и без да отмести поглед. Когато Грейс свърши, той се наведе към нея, а в очите му светеше нещо повече от разбиране.

— Ами ако я накараш да ти даде онези писма — гласът на Бенджамин придоби някаква тиха настойчивост. — Книгата ти. Боже мили, Грейс, знаеш ли каква популярност ще имаме? Какви продажби?

— Не съм мислила за книгата си — отвърна тя.

В този момент Грейс съжали, че е разказала на Бен. Джек не би свел всичко до обикновен счетоводен баланс.

Главата й внезапно се проясни, тя се изправи на мястото си.

— Бен, няма да кажеш на никой, нали? Дори на баща си, ако говориш с него преди мене?

— Нито дума — обеща той. — Но, Грейс, ти просто трябва да получиш онези писма.

Тя остави думите му да проникнат в ума й. Бен може би гледа изгодата… но по една случайност е прав. Тук не става дума само за тях двете с Нола. Наученото току-що в кухнята на Нола хвърляше нова светлина върху всичко, което беше написала. Върху всичко, в което беше вярвала някога.

— Ще поговоря пак с нея…

Но й остана неприятното чувство, че с Бен имат различни мотиви за интереса към писмата.

Миг-два три изглеждаше потънал в мислите си, с наведена глава, хванал с една ръка брадичката си. После рязко вдигна поглед.

— Казвала ли си на някой друг, освен мене?

— Дойдох направо тук.

— Хубаво — промълви Бен като че ли на себе си. — Това ми дава време.

— За какво? — попита Грейс.

Той се усмихна.

— Искам да кажа, има още време, преди да я дадем за печат. Ще можеш да направиш добавки, да пренапишеш някои глави.

— Може би… ами ако Нола откаже да ни сътрудничи?

Той се усмихна и нещо в проблясването на съвършените му бели зъби я накара да изпита безпокойство. Но още по-голямо безпокойство изпита от следващите му думи:

— Е, нали знаеш, както се казва, има различни начини човек да си оплете кошницата.

 

 

Джек я държа в прегръдките си, докато не престана да трепери.

— Искаш ли да седнеш? — попита той. — Да ти донеса ли нещо? Май имам тук една бутилка шери. — Той се обърна и започна да рови в шкафа, който беше превърнал в бар и в убежище на разни ръкописи, с които още не е успял да се заеме, плакати на Асоциацията за литература, които все се канеше да сложи в рамка, рекламни подаръци, като кутията с балони, украсена с лозунга:

КАК ДА СТИГНЕМ ВЪРХА, БЕЗ ДА ОТЛЕПЯМЕ КРАКА ОТ ЗЕМЯТА.

— Ти си вторият мъж за тази вечер, който ме налива с алкохол — каза му тя с треперлив смях, докато сядаше на дивана. За щастие Джек се оказа у дома, когато му звънна преди малко. Беше предложил веднага да отиде при нея, но тя настоя да я изчака. Не искаше Крис да чуе… поне засега.

— Кой беше първият?

— Минах покрай службата ти, преди да дойда тук, и се натъкнах на Бен. — Погледна си часовника: десет и половина. Кога е станало толкова късно? Имаше чувството, че се е разделила с Бен преди не повече от час.

Джек й наля чаша шери и я остави на масата до дивана. Без него би се чувствала самотна в голямата му гостна, която изглеждаше още по-просторна заради почти пълната липса на всякакви мебели.

— Така — каза той, като се настани до нея, прегърнал раменете й с ръка. — Говори ли ти се?

Тя му разказа всичко, включително как се бе доверила на Бен.

Джек се отпусна на облегалката на дивана, очевидно слисан от разкритието й. Тя беше благодарна, че не отбеляза веднага с радост каква мечта за издателя е всичко това, както стори Бен… но защо нищо не казва?

Най-накрая Джек се обърна към нея и каза със сериозен глас:

— По-добре ли си? Забрави книгата, интересува ме само ти как приемаш всичко.

Точно от това имаше нужда.

Просълзи се. Винаги, през целия й живот, беше ставало така. Правеше какво ли не, за да не плаче пред хора, но когато се чувстваше зле, при най-малката проява на съчувствие започваше да лее сълзи като из ведро.

— Ох, Джек — тя преглътна въпреки буцата в гърлото. — Ще се оправя. Само съм толкова… толкова… ох, не знам.

Сгуши се в извивката на ръката му.

— Ядосана?

Грейс го погледна и осъзна, че е прав. Дявол го взел, тя наистина е ядосана. На баща си, задето я е лъгал. На Нола, задето чака толкова, колкото й каже. Това не променяше случилото се с Нед Емори, тя беше напълно уверена, че смъртта му е нещастен случай. Но не беше ли татко й косвено виновен по някакъв начин? Макар Нед да не е знаел кой е истинският баща на Нола, той добре е съзнавал, че тя не може да е негово дете. В противен случай би ли стигнал дотам, да насочи пистолет към Маргарет?

— Как е могъл да постъпи така с нас? — извика Грейс.

— Какво те кара да мислиш, че го е направил, за да ви нарани? — попита Джек.

— Джек, нима не разбираш? Той ни е лъгал. Не само това, той е имал дете от Маргарет.

— А ти се страхуваш, че може да е обичал това дете повече от тебе?

В този миг Грейс изпита омраза към Джек. Но после осъзна, че той просто се опитва да й помогне да изясни чувствата си. Пое си дълбоко дъх.

— Може би… — Нещо у нея се скъса и й причини силна болка. — О, Джек… ами ако е било така?

— Мисля, че е напълно възможно — започна той бавно — да те е обичал дори повече, отколкото при обикновени обстоятелства. Мисля, че когато те е гледал, не се е сещал за Нола, а се е ужасявал, че може някога да го изоставиш.

Сълзите на Грейс преляха и потекоха на горещи потоци по бузите й.

— Да, той ме обичаше, в това поне съм сигурна.

— Тогава значи не знаеш какво е мястото на майка ти във всичко това.

Грейс се сети за предстоящото гостуване на майка си и притисна ръка към устата си.

— О, Боже, тя ще бъде тук след две седмици!

— Ще й кажеш ли?

Грейс помисли за миг, а после отговори:

— Трябва. Но имам чувството, че може би вече знае, макар и подсъзнателно.

— Значи ли това, че смяташ да промениш книгата?

Изразът му само намекваше за надеждата, която би трябвало да изпитва.

Тя сложи ръка на коляното на Джек. Вече няколко часа не се беше чувствала така спокойна.

— Да — отговори Грейс. — Но не защото това ще помогне на „Кадоган“. Само не ме разбирай погрешно, аз ти желая доброто, но това ще направя заради себе си. Струва ми се, винаги съм разбирала, че нещо липсва от съвършения ни семеен портрет. Не знаех какво е, но това не ми попречи да го търся. Може би от самото начало това ме е накарало да седна да пиша книгата.

Джек се усмихна.

— Без да искам, се сещам за онова китайско проклятие: „Внимавай какво си пожелаваш, защото може да си го получиш.“

Грейс се изправи.

— Най-добре да тръгвам. Казах на Крис, че излизам за малко.

— Ще те закарам.

— Джек, не си длъжен…

Той я накара да млъкне с целувка.

— Трябва да има някои неща в живота, на които можеш да разчиташ. Аз съм едно от тях.

„Наистина ли мога да разчитам на тебе?“ — запита се Грейс. Щом и Уин, и баща й — на които беше разчитала и им беше вярвала така, както вярваше в Светото писание, което й преподаваха по вероучение — бяха способни на толкова големи предателства, как да вярва в Джек?

 

 

Час по-късно, докато се приготвяше за лягане, Грейс изведнъж спря да си мие зъбите, вцепенена от една шокираща мисъл: „С Нола си приличаме повече, отколкото със Сиси.“ Развълнувана от това откритие, тя си изплакна устата и остави четката на мраморния плот до стъкления буркан, пълен с всякакви подобни на бижута дреболии: морски раковини, стари топчета, копчета, пайети, мъниста, събрани оттук-оттам през годините.

Погледна се в огледалото, като отбеляза разсеяно бледата кожа и тъмните кръгове под очите. Една дума ехтеше в главата й: сестра. Сега, когато вече се освобождаваше от шока, тя се запита какво би било Нола да й бъде сестра.

Странно? Неловко? Да, но…

Възможно ли е някога да станат приятелки? Дали един ден ще се доверява на Нола така, както цял живот не можа да се довери на Сиси въпреки желанието си?

„Не разбирам защо си решила да си губиш времето с толкова по-възрастен мъж, като само да щракнеш пръсти, и можеш да си върнеш Уин.“ Грейс почти чуваше отговора на Сиси в стил „знам по-добре от тебе“, ако й разкаже за Джек.

От друга страна, можеше да си представи как Нола би се усмихнала, уморена от целия свят, и би казала нещо като: „Любовта не е винаги песен, понякога се налага да я приемеш такава, каквато е.“

Грейс беше сигурна, че за разлика от Сиси Нола няма да изпитва необходимост да критикува сестра си, за да се издигне в собствените си очи. Каквито и мании или ревности да таи, Нола изглежда жена, която ще се изправи лице в лице с тях. Не само това. Щом е самотна майка, тя трябва да е свикнала сама да оправя нещата.

Като мене.

Докато осъзнаваше приликата, Грейс наблюдаваше появата в огледалото на една лека, насмешлива усмивка.

Тя си представи как ще опознае момичетата на Нола и установи, че идеята й харесва. Едва познаваше синовете на Сиси, да не говорим пък за близост между тях. Единственият път, когато семейството на Сиси й дойде на гости в Ню Йорк (тогава тя още беше омъжена за Уин), Бо и Били едва не срутиха къщата с боричкането си. Когато най-сетне Грейс им се скара, сестра й се изправи възмутена, все едно ги е натупала с каиша (което, като си помислиш, не беше лоша идея).

А пък Дани и Таша изглеждаха толкова сладки. Какво ли би било да ги заведе по всички места, където водеше по-рано Крис, преди той да обяви мораториум върху „бебешките занимания“: Детския музей, зоологическата градина, магазина за играчки? Какво ще кажат дъщерите на Нола за една паднала от небето леля?

Ами Крис? Той какво ще каже, като му представи цял нов семеен клон? Дали ще се дръпне от Нола, както се дърпаше от Джек?

Толкова много въпроси. Всеки от тях водеше до десет други. В мозъка на Грейс настана бъркотия. Засега само едно нещо изглежда ясно — че съобщението на Нола е не толкова епилог в историята на родителите им, колкото начало за Нола и Грейс.