Айлин Гоудж
Благословени лъжи (11)

Десета глава

За пръв път, откакто валя сняг, отиваха горе до хижата и когато Джек спря волвото на заледената изровена алея, настроението на Грейс изведнъж се оправи.

— Ех! — извика тя, зарадвана на белотата, която беше покрила като завивка цялата околност и се трупаше по клоните на дърветата. — Като малка, в града, все си мислех, че Коледа трябва да изглежда точно така.

От предната седалка Хана й хвърли студен поглед през рамо.

„Ние не празнуваме Коледа.“ Грейс си представи думите, изписани в балонче като в комикс над главата на Хана. Ами толкова по-зле. Няма да позволи Хана да й развали прекарването… не и този път, в навечерието на Коледа, независимо дали семейство Голд я празнуват, или не.

Докато се измъкваше от задната седалка, Грейс хвърли последен продължителен поглед на недокоснатия сняг, преди да оставят по него своите следи. Когато не познаваше Джек, Бъркширс означаваше само няколко летни пътувания през уикенда до Тенглууд — Моцарт, комари, прекалено скъпи претенциозни провинциални заведения и сенна хрема.

Но това сега беше вълшебно като в приказка. Тя се засмя наум и си помисли: „Да, наистина като в приказка… имаме си е лошата мащеха, и всичко.“

Снегът беше дълбок. Скърцаше приятно под краката й, докато си проправяше с мъка, крачка по крачка, път до купчината дърва под пухкавото бяло покривало. През завесата от голи магнолиеви клонки къщата проблясваше в полумрака, кедровите й стени бяха станали с времето сребристосиви като вълча козина. В предния прозорец гореше светлина — трябва да я беше оставила госпожа Инграм, която се грижеше за хижата в отсъствието на Джек. В двора ярко зеленееха джеловите храсти и пурпурните им цветове блестяха под изящната глазура на снега.

Докато наблюдаваше как Джек взема наръч дърва, Грейс усети, че схващането във врата от пътуването, което й се стори безкрайно, започва да се стопява. Тук най-малкото ще може да се оправи с Хана лице в лице. Няма вече да е принудена да седи отзад в колата и да гледа тила й, а тя да не се обръща, когато й говори, и да не провери нито веднъж дали на тях с Крис им харесва пътуването или пък касетата, която е пуснала — някаква кръстоска между реге и рап, тя й наду главата, Джек сякаш не я забелязваше. Вече няма да бъде и притисната до Крис, безмълвен и затворен като брезентовия чувал, който той държа в скута си през целия път.

Сигурно още е сърдит, задето го накара да дойде. Трябваше да се сети, че ще стане така. Въпреки настойчивите му заявления, че няма значение, на Крис му липсваха коледните празници в дома на родителите на Уин в Мейкън — окиченото с украшения дърво, хрупкавите бисквити, които Нана Бишъп правеше винаги, обичайното събиране на съседите, когато на масата се слага голяма купа пунш, а около пианото весело се изпълняват коледни песни.

Как да не му липсват? Всичките тези неща липсваха и на нея.

— Аз ще взема куфарите, татко! — чу да вика Хана.

— Добро момиче. — Дъхът му увисна в мразовития въздух като удивителна. — Помогни на Грейс да разтоварите багажа, докато с Крис накладем огъня.

Грейс закрачи обратно към волвото, за да участва, но след като направи няколко курса, като мъкнеше вътре торбите с покупките, касата вино и допълнителните одеяла, тя забеляза, че Хана е взела само своя багаж и този на Джек. Компютърът на Грейс и зелената брезентова торба, а също и чантата с коженото яке на Лила, загънато за подарък на Хана, си стояха на седалката нещастни като изоставени стопаджии.

Гърлото й пресъхна, като че бе вдъхнала твърде рязко студения въздух. Не усещаше краката си, въпреки че беше с туристически обувки и дебели вълнени чорапи. Ето я тук, в непрогледен мрак, а Хана си сваля ръкавиците до огъня. Вълната от бушуващо негодувание накара Грейс да се втурне нагоре по заледените стъпала. Докато се справи със замръзналото резе на вратата и стовари нещата си на пода до дървената закачалка, остана без дъх и се наложи да се облегне на вратата със затворени очи, за да изчака гнева й да се уталожи.

„Тиха нощ… свята нощ… Тази вечер няма да избухвам. Ще бъдем заедно цяла седмица — напомни си тя, — не разваляй всичко, като започнеш с лошо.“

Грейс изпита желание Бен да е тук и да смекчи болката от присъствието на Хана. Той беше противоотровата срещу Хана — беше не само мил с нея, но и весел, пълен с шеги и се държеше чудесно с Крис. По дяволите, само дето беше решил да кара ски във Вейл…

Все пак малко я окуражи гледката на Крис и Джек, клекнали един до друг пред огъня, който се пробуждаше в голямата каменна камина. Джек обясняваше на сина й тънкостите около кладенето на огън, а Крис кимаше и върху лицето му беше изписан интерес. Е, не определен интерес, но все пак…

Хана се беше проснала на овехтелия диван с карирана дамаска, беше си вдигнала краката на масичката, направена от корабен люк, и мърдаше пръсти пред огъня. С периферното зрение Грейс виждаше кухнята и торбите с покупките, оставени на стария дървен плот. Тепърва трябва да се приготви вечерята. След това да се оправят леглата. Боже, защо се захвана с всичко това?

Наблюдаваше Джек, който се изправи и леко се навъси, когато коленете му изпукаха като при отварянето на стара панта. В избелялата червена фланелена риза и старите дънки, износени на коленето до бяло, той й напомняше за, ох, за някой герой от горския фолклор — Пол Баниян или Даниел Буун. Голям и пълен с енергия въпреки няколкото бръчки, сребристата му коса е украсена с капчици разтопен сняг, ръцете му са изцапани от мастилото на вестника, с който запали огъня. Гледаше как мускулите на ръцете му се свиваха и отпускаха, докато вдигаше железния ръжен и побутваше цепениците. Имаше чувството, че отново е гимназистка и въздиша по великолепния господин ван Харт, лошите й предчувствия за предстоящата седмица изведнъж се стопиха като буците сняг по обувките до вратата, които вече се бяха превърнали в блестящи локви.

Представи си как ще се сгушат с Джек под юргана в старото месингово легло на горния етаж, как той ще я обгърне с тяло, за да я стопли. Дори сега, както стоеше още трепереща до топлинката на неразгорелия се огън, почти усещаше големите ръце на Джек да галят тялото й и нежно да разтриват настръхналата й кожа, докато започне да се стопля. Почувства дъхът му да сгрява бузата й, а после шията и гърдите й, когато той слиза надолу, като с уста изсмуква и последните остатъци студ от нея…

Джек хвана погледа й и й намигна… Грейс усети как по лицето й пробягаха внезапни топли тръпки. Той се усмихна, бръчиците в крайчеца на очите му се стрелнаха като слънчеви лъчи в детска рисунка и тя усети нещо да я прерязва.

„Той ме обича.“ Мисълта се появи като нещо, което е знаела винаги или може би е заучила много отдавна.

Би могло да бъде толкова хубаво с Джек. Ако… ако…

— Хайде, момичета, не забравяйте, че още не сме приготвили вечерята — Джек се обърна към всички, но хвърли на Хана многозначителен поглед. — Ние с Крис ще дойдем да ви помогнем, след като донесем още малко дърва.

Крис се помъкна след Джек с мудна, мравешка скорост. С измачканото си маслинено авиаторско яке и размъкнатите дънки, с рошавата грива, която подтикваше Грейс да го върже и да прокара през косата му фризьорските ножици на Лила, той изглеждаше като престъпник, подкаран към затвора за дребно нарушение.

На Грейс й се прииска да го разтръска, за да му влее малко енергия, но проблемът й сега не беше Крис. Докато гледаше как Хана бавно се надига от дивана, Грейс усети, че безпокойството й се връща.

— Знаеш ли, тази стая наистина ми харесва — каза Грейс, като се опитваше да разчупи леда. Тя погледна покрай Хана към избелелия ковьор, който висеше до колекцията антични пиростии. На старата масичка от черешово дърво под него имаше синя глинена кана и ветроупорен фенер, който, ако се съди по саждените петна, не служеше само за украшение.

— Майка я е подреждала — отговори безизразно Хана. — С това си изкарва прехраната. Много е добра.

— Виждам — отвърна спокойно Грейс. — Не всеки може да направи една вила уютна, без да изглежда като реклама на Лора Ашли^[1].

Очите на Хана останаха празни и сериозни, беше кръстосала ръце пред гърдите си. Грейс със закъснение осъзна, че намачканият син платнен гащеризон и ризата на цветя твърде вероятно са тъкмо от Лора Ашли.

В кухнята Хана заяви:

— Аз мога да приготвя спагетите. Първия ден винаги вечеряме спагети. Само татко още ги нарича макарони. Ако си забелязала, по същия начин, като се замисли за нещо, винаги разклаща кутията с мляко, преди да го сипе. Все едно е още малък, когато млякото е било в стъклени бутилки и каймакът се е събирал отгоре.

— Когато аз бях дете, млякото още беше в бутилки — каза Грейс, докато изсипваше в мивката марулите и анемичните на вид домати от найлоновия илик, за да ги измие. — Никога не бях си представяла, че може да бъде иначе.

Хана кимна.

— Като със записите. Сега като влезеш в „Тауър Рекордс“, навсякъде виждаш само дискове — тонът й беше носталгичен. — Не че дисковете не са по-добри. Само дето… нали разбираш…

— Да, разбирам… — каза Грейс мило, защото чувстваше, че Хана е алергична към промяната като такава, независимо в какво се състои.

Хана, която ровеше в шкафа до печката, като че омекна малко. Грейс видя как раменете й леко се отпуснаха. Сякаш гангстер махна ръката си от кобура. Хана обаче каза само:

— Ъъ, Грейс… да си виждала някъде един буркан със сос за спагети?

Грейс се стегна. Не искаше да се кара с Хана, но Коледа е нещо специално. Изкашля се нервно.

— Всъщност мислех да приготвим нещо… по-празнично. Донесла съм корнуолски кокошки, които бързо се опичат, и от оня пълнеж, дето ако ме хване да го използвам, майка ми ще припадне. Освен това сладки картофи, които можем да сложим в микровълновата фурна. Не е кой знае какво, но все е нещо.

Лека бръчка се появи между гъстите вежди на Хана.

— Ние винаги вечеряме спагети първата вечер.

— Да, но нали все пак е…

„Давай, кажи го. Страхливка, ах ти, страхливка, кажи го!“

— … Коледа.

— Ние не празнуваме Коледа.

— Аз и Крис я празнуваме — каза тихо Грейс. Тя посрещна стоманения поглед на Хана, като усещаше ударите на сърцето в цялото си тяло. Шумът на водата, която пълнеше мивката, ехтеше като водопад в ушите й. Застанала с гръб към плота, Грейс усети студените капчици да пощипват кожата й, открита от навитите ръкави на пуловера.

— Тогава защо сте тук? — попита Хана с ледени от гняв очи.

Бавно, като че плуваше под вода или се движеше насън, Грейс се обърна да затвори кранчето на чешмата. Думите на Хана паднаха между тях като ръкавица, хвърлена на старото дюшеме от бор. В тишината, прорязвана единствено от кухия звук на капещата върху марулите вода, тя се обърна с лице към Хана и каза:

— Бих искала да можех да го обясня така, че да разбереш. За да видиш, че не се опитвам да заема мястото на майка ти… или пък твоето. Аз не съм ти враг, Хана. Не съм аз причината за развода на родителите ти. Не съм аз причината да си нещастна.

Грейс забеляза неясното си отражение в стъклените вратички на стария кухненски шкаф отсреща — дребна жена с разрошена влажна коса, с напрегнато лице и стиснати устни.

— Какво знаеш ти за мен? — изстреля в отговор Хана, с разцъфтяла върху бузите й трескава руменина. — Нямаш ни най-малка представа какво би ме направило щастлива! Ако имаше, нямаше да си тук.

— Да, обаче съм тук — отряза я Грейс.

— Ще ми се да се махнеш… някъде надалеч. Ще ми се да изчезнеш от лицето на земята!

Думите на Хана я улучиха като куршум, пронизаха я, накараха я да се свие от болка. Не я учудиха чувствата на Хана, но да чуе думите — наистина да чуе как ги казва, — о, Боже, болеше.

— Не мисля, че има вероятност това да стане — каза тя, като се мъчеше да говори тихо. — Така че по-добре да решиш: примирие или открита война?

Хана стоеше, стиснала един хляб, като че извиваше между пръстите си врата на Грейс. Извика с ядосани, зачервени очи:

— Мислиш, че всичко си изчислила, нали? Мислиш, че понеже си преметнала татко, можеш да преметнеш и мен. Е, аз вече знам какво да мисля за тебе, така че можеш да си спестиш думите… запази си тъпата Коледа.

— Хана!

Грейс се обърна рязко, когато гласът на Джек изтрещя в кухнята. Той стоеше на прага, притиснал към гърдите си наръч подпалки, с изопнато от гняв лице.

Хана се завъртя и хлябът се изплъзна от ръцете й, сякаш беше топка, която не е успяла да посрещне. Хвана го, преди да стигне до пода, и оправи опаковката с нервно движение. Лицето й беше подпухнало, на червени петна, а в очите й блестяха непролетите сълзи.

— Татко, аз… — понечи да обясни Хана.

— Не в този дом! — изкрещя Джек. — Няма да ти позволя да говориш така на Грейс под покрива ми, освен ако…

— Джек, моля те — намеси се Грейс, която усещаше как изпада в паника.

Нима той не разбира колко е погрешно да се втурва така да я защити? Как по този начин със сигурност ще накара Хана да я мрази още повече? Дъщеря му не е вече малко момиченце, дете, на което можеш да се скараш, задето е нарушило някаква правило…

— … освен ако искаш да не те поканя следващия път — довърши Джек.

Грейс чу как Хана ахна.

В този момент видя бъдещето ясно като пътен знак, който предупреждава водачите, че предстоят опасни завои или участък, където са възможни свличания. Всяка извивка ще носи напрежение, никога няма да се чувства в безопасност, никога няма да знае какво я чака. Господи, нима той не разбира?

— Хана, чуй, всички си изпуснахме нервите. Хайде да седнем и да поговорим.

Грейс беше много ядосана на Джек и на Хана, но още повече на себе си, задето скочи в капана с отворени очи и с двата си крака. Протегна ръка, но Хана се дръпна. Изразът в подутите й очи ясно казваше: „Твоя е вината. За всичко. Дори за това, че татко ми крещи така.“

После с хлипане и с проскърцване на старото дюшеме тя изчезна в съседната стая като с махване на магическа пръчка и остави след себе си смачкания хляб на плота… и Коледата, която се бе провалила още преди да е започнала.

 

 

— Ти така ли ще се криеш тук през цялото време? — Хана вдигна поглед от листа, който сгъваше като оригами жираф — номер, на който я научи Рейко, дъщерята на един издател от Япония, през лятото, когато навърши дванайсет. Често ги правеше, за да се отпусне.

Крис се колебаеше на прага на стаята й, едната му ръка още стискаше дръжката на вратата, като че не беше сигурен как ще бъде посрещнат. Ядоса се, че е забравила да дръпне резето.

После обаче се поизправи в леглото, където беше легнала, подпряна на таблата и с протегнати крака.

— Ако искаш, влез и седни — покани го Хана.

Очите й бяха подути и горяха от плач, пък и не й се говореше с никого. Но й беше мъчно за Крис, нищо че е син на Грейс. Той трябва да живее с нея непрекъснато, ако не смятаме почивните дни, които прекарваше с баща си. Тя сигурно го хваща да водят задушевни, откровени разговори за пушенето на трева („Ние вършехме всичко това през шейсетте и виж докъде ни докара“), за секса („Всичко е наред, само трябва да използваш презерватив“) и го злепоставя пред приятелите му, като се разхожда пред тях полугола. Грейс сигурно ще се чувства поласкана, ако тръгне да я сваля някой на възрастта на Хана — което спокойно можеше да се случи, като се има предвид колко млада изглежда, — и точно заради това беше два пъти по-противно, дето ходи със старик като татко й.

— Легнаха ли си вече?

Хана умираше от глад. Трябва да наближаваше вече десет, но по-скоро би припаднала, отколкото да признае, че от около половин час мисълта за студена печена корнуолска кокошка е изместила от ума й мечтата да изстрелят Грейс с космическа совалка на НАСА, която няма да се върне поне още сто милиона години.

Би било съвсем в стила на Грейс да остави за нея в хладилника остатъка от кокошката заедно с гарнитурата. Тя обаче ще си приготви нещо друго.

— Ъ-ъ. Отидоха на разходка. Той каза, че иска да й покаже нещо.

— На това време? Сигурно ще хванат пневмония.

Знаеше къде са отишли — при изненадата, която татко й беше приготвил за Грейс, — но това само я накара да се чувства още по-нещастна.

— Едва ли. Облечени са като за Северния полюс.

Забеляза, че Крис се е приближил полека с около метър и връхчетата на мръсните му маратонки са паркирани до килима, застлан между леглото и тоалетната масичка отсреща. Напомняше й кучето, което имаха някога: териер на име Трикси, който стоеше и махаше с остатъка от опашката си, като че нямаше търпение да го погалиш, но щом протегнеш ръка, бяга и се къпе зад дивана. Беше сигурна, че ако Крис имаше опашка, щеше да я върти. Но би заложила цялата си колекция Елвис Костело, че Крис няма много приятели.

— В най-долното чекмедже има игра с кръстословици, може да поиграем, ако искаш — каза тя небрежно.

Той сви рамене, но когато Хана прегъна ъгълчето на хартията, за да направи главата на жирафа, и вдигна поглед, Крис беше клекнал и ровеше в шкафа. Докато той се приближаваше към леглото, стиснал под мишница оръфаната кутия с играта, Хана забеляза, че по тънката му шия пълзи руменина, а лека усмивка се опитва да размести здраво стисната му челюст.

— А, да — възкликна Крис и пъхна ръка в джоба на ризата си. — Донесох ти нещо.

Беше фирмено пакетче фъстъци като тези, дето ги раздават в самолетите. Спомни си, че майка й имаше приятелка, която беше стюардеса, и мъкнеше цели торби. Крис трябва да го е намерил някъде в шкафа, сигурно вече са изсъхнали, но все едно беше мило от негова страна — въпреки че е забравил за алергията й към ядките.

Мисълта за майка й я накара да се сети колко хубаво беше като идваха тук, когато родителите й още бяха заедно. Дори майка й се отпускаше, тананикаше си, докато оправяше леглата, и се шегуваше, че се надява да не ги затрупа отново снегът, защото ще полудее, ако трябва да слуша бащините им издраскани стари плочи на Коул Портър. След вечеря четиримата сядаха около кухненската маса, играеха карти или китайски шах и ядяха полуизгорелите пуканки, които тя и Бен правеха на огъня.

Хана усети как сълзите отново изпълват очите й, но ги преглътна. Беше глупаво, тъпо и безсмислено да си спомня миналото. Само с искане не може да го върне. Ако едното искане можеше да ти донесе нещо, Грейс сега щеше да обикаля в орбита около Сатурн.

— Благодаря — каза тя на Крис и внимателно пъхна пакетчето фъстъци под възглавницата си. — Извинявай за вечерята. На тебе ли оставиха да измиеш съдовете?

— Баща ти ми помогна. Аз не знам кое къде да прибирам — той хвърли бърз, почти потаен поглед на стаята. — Вие често ли идвате?

— По-рано идвахме често, когато родителите ми бяха заедно. Ако зависеше от мен, щях да живея тук през цялата година.

Винаги се чувстваше в безопасност в Шейкър Мил Понд, като в онези места, където дивите патици могат да свиват гнезда и никой няма право да стреля по тях.

— Ами приятелят ти няма ли да ти липсва?

Хана се изчерви. След вечерта, когато се скара с майка си и избяга от вкъщи, полагаше огромни усилия изобщо да не мисли за Конрад. Не можеше и не искаше да се сеща за всички подробности около онова смущаващо нещо, дето направиха. Помнеше ясно само как Кон, като се изтърколи от нея след това, измънка: „Всичко наред ли е?“ А тя кимна, като че нищо особено не беше се случило, макар всъщност да й се плачеше…

— Кон и аз не сме като тях — обясни тя на Крис. — Не е нужно да бъдем заедно всеки свободен миг.

Хана започна да примигва начесто и впери поглед в стената срещу леглото. Там висяха на връзките си всички зимни кънки, които бе носила от шестгодишна възраст. Защо трябва хората да се разделят и всичко да се променя?

— Как беше тогава… искам да кажа, преди вашите да се разведат? — чу да я пита Крис.

— Беше ни весело заедно, поне през повечето време. Докато майка започна собствен бизнес. След това беше много заета, дори през почивните дни. Или поне на нас така ни казваха. А всъщност не се разбираха.

Тя обърна кутията с буквите и дървените блокчета се посипаха върху излинялата кувертюра. Подреди буквите си и видя, че й се е паднало „К“, но й липсва „У“. Е, може би следващия път, като й дойде редът, ще изтегли „У“ или празно блокче.

— Ами ти? Сто на сто, че ти липсва татко ти.

— Виждам го почти всяка седмица. Повечето време сме в града. Той има вила в Ийст Хемптън. Не е като тази. Някак по-модерна е. Купи я след развода.

Крис млъкна и като че потъна в себе си.

— Ти не харесваш много баща ми, нали? — каза Хана, когато мълчанието натежа прекалено. Не беше въпрос.

Той сви рамене и съсредоточи цялото си внимание върху дъската, където изписваше С-Б-О-Р. Накрая отговори:

— В това отношение май си приличаме.

— Сигурно нищо няма да се промени, ако започнем гладна стачка.

Като че в отговор червата й изкуркаха. Мисълта за корнуолската кокошка долу я накара да осъзнае колко е жалка. Как ще бъде като Ганди, ако не може да изкара без храна дори една вечер?

— Тя и без туй мисли, че съм смахнат. Всички мислят така. Ако спра да ям, само ще ме накарат да вися повече при психоаналитика.

— Не и аз — успокои го Хана. — Тоест не мисля, че си смахнат.

Крис се намръщи дълбокомислено към буквите си, но Хана усещаше, че се радва на одобрението й, все едно се е преобразил в Трикси и върти опашка.

— Има ли дума Е-Н-Т-О-Н? — попита Крис.

— Само ако смениш с А отпред, но тогава ще бъде собствено име и няма да се брои.

— Хана? — Крис я погледна и когато светлината падна върху лицето му, тя видя в ъгълчетата на очите му, сгушени като мъниста да светят две малки сълзички.

— Ъъ? — Хана се престори, че е много заета да подрежда от блокчетата си думата В-О-Д-О-П-А-Д, която щеше да й донесе повече точки, защото беше сложно съществително.

— Мислила ли си понякога колко по-лесен щеше да бъде животът им без нас? Ето например той по-рано е обичал майка ти, нали? Сега обаче това е в миналото. Може би после идва наш ред.

— С децата е по-различно — възрази Хана, но думите му докоснаха като леден пръст сърцето й.

— Татко все вика колко ме обича… но когато съм с него, говори най-вече за мама. Непрекъснато пита дали говори за него, дали ще се жени за тая мижитурка, тоест за баща ти.

Крис провеси глава и меката кестенява коса се спусна пред лицето му.

Видът на оголената му шия накара Хана да се размекне. Тя се стресна от вълната съчувствие, която я заля при вида на това недодялано момче, което досега най-често я дразнеше, когато изобщо му обръщаше внимание. Сега разбираше, че и то страда като нея, може би дори повече.

— Виж какво, умирам от глад — заяви Хана. — Бих изяла около половин дузина от онези корнуолски кокошки, но ще се задоволя с остатъците. Как мислиш, дали можеш да ми донесеш тайно чиния с ядене?

— Разбира се. Ама тебе не са те наказали или нещо такова. Мисля, че и те съжаляват за това, което стана.

— Да, но все пак трябва да се държа на положение, нали, нищо че отчасти вината наистина беше моя.

Крис скочи от леглото и разсипа блокчетата по пода.

— Ще видя в хладилника. Знам, че има много сладолед.

— Само да не е с ядки. Крис, още нещо…

— Какво? — Той се извърна на половината път към вратата и отметна косата от очите си, като че за да я види по-добре.

— Благодаря — каза тихо тя.

— Стига.

— Имай предвид, че говориш с Кралицата на кръстословиците в Ню Йорк. Като се върнеш, ще те разбия.

— Да-да.

— Янки два.

Крис се ухили нахакано и излезе. Миг по-късно Хана го чу да крачи надолу по дървената стълба с решително тропане, което я накара да помисли, че може би, ама само може би, ще успее да преживее някак тази седмица.

 

 

По време на мълчаливата вечеря Грейс сдържаше гнева, но сега, докато вървяха по пъртината под къщата, се нахвърли върху Джек.

— Джек, как можа? Накара Хана да ме намрази още повече — дъхът й излизаше като накъсана бяла струйка. — И без това добре се е въоръжила за бойни действия срещу мене!

— Това си е ваша работа с Хана — отвърна Джек с глас, студен като въздуха, който щипеше бузите й. — Но докато си под моя покрив, няма да търпя Хана да се държи грубо с тебе.

— Ясно — отвърна Грейс. — Проблемът не бил, че Хана се държи с мене като с лайно. Просто по-добре да го прави извън твоята къща.

Застана трепереща, потънала до глезените в сняг, изпълнена със съжаление, че не е взела наушници и ръкавици. Въпреки нахлупената плетена шапка и пъхнатите дълбоко в джобовете на якето ръце, ушите и пръстите й замръзваха.

Чу Джек да въздиша — може би от отчаяние?

— Грейс, изопачаваш думите ми. Защо се опитваш да влошиш положението още повече?

— Къде по-лошо от това? — извика тя. — Ти си виновен, Джек. Отказваш да видиш какво става под носа ти! Да беше говорил с нея преди… да й беше дал да разбере, че ние с теб не сме — Грейс преглътна, — че аз не съм просто някакво гадже, което може да изчезне много преди следващата Коледа.

Грейс затаи дъх. Ами ако Джек каже, че греши, че понятие си няма какво ще стане с тях след една година?

— Грейс…

Гласът му беше нисък и Грейс усети приближаването на нещо лошо, от което незабавно трябва да избяга.

Тръгна пред него и само скърцането на снега под обувките им нарушаваше тишината, докато той бързаше да я настигне. След това се чу тънък вик на кукумявка и далечен лай на куче. Над главите им се издигаха голите клонки, които навяваха на Грейс мисълта за катедрала, в която трябва да се стъпва тихо и да се шепне, макар че всъщност искаше да тропа с крака и да крещи.

Само силуетът на Джек се очертаваше в мрака до нея, прорязван единствено от лунната светлина, а огромната му сянка тичаше по снега отпред. Усети как той я сграбчи за ръката през дебелото зимно яке.

— Изслушай ме! — заповяда й Джек. Звучеше леко задъхан, но не можеше да е от бързане. Джек беше силен като бик. — Наистина искам да сме заедно… не само сега, но и след година.

— А после? — предизвика го Грейс.

Той мълчеше и студа сякаш се прокрадна през дрехите и се настани в сърцето й.

— Винаги съм бил откровен с теб, Грейс — отвърна Джек. — Истината е, че за много неща не съм сигурен.

— Децата ни ли имаш предвид?

— Хана и Крис… са само част от всичко това. — Той поклати глава. — Грейс, аз не съм първа младост.

— Ти си петнайсет години по-голям от мене, Джек — припомни тя едва ли не с облекчение. Ето значи от какво се бои! — Като те слуша човек, би казал, че са петдесет.

— Може би сега разликата не изглежда голяма, но… — Гласът му заглъхна и остана само стържещият звук от обувките му, които газеха снега.

— Но един ден ти ще бъдеш на седемдесет, а аз на петдесет и пет? Това ли те притеснява? Джек, не ти вярвам! Това е все едно аз да се тревожа дали ще ме харесат децата на Хана, когато се родят.

— Лесно ти е, като си по-младата — напомни й Джек.

— Аз съвсем не съм дете, Джек. Достатъчно съм възрастна, за да знам какво ме чака.

— Ти си мислиш, че знаеш, но дали е така? Баща ти е загинал внезапно, а майка ти, бих казал, далеч не е инвалид — Джек млъкна и си пое дълбоко дъх. — Грейс, след двайсет години, а може би и по-рано, ще се видиш принудена да се грижиш за един старец. Как можеш да дадеш някакво обещание, като дори не знаеш на какво се обричаш?

— Добре, да предположим, че не го дам? — отново го предизвика тя. — Какво тогава? Губя всичко. По-добре да прекарам с теб десет или двайсет щастливи години, отколкото да прекарам остатъка от живота си в съжаления, че не сме поели риска.

Той въздъхна.

— Бих искал да можех да повярвам.

— Джек, ти винаги си се грижил за останалите. Толкова ужасно ли ще бъде за разнообразие някой друг да се погрижи за теб?

— Да, ако това те кара да се чувстваш хваната в капан. А ти ще се чувстваш точно така, Грейс, вярвай ми. Ами ако аз не мога дори да тел…

— Шшшт, не говори така — тя сложи пръст на устните му, но въпреки това по гърба й пробяга тръпка. Бързо смени темата.

— Така… какво искаше да ми покажеш?

Усмивка разведри сериозната му маска. Той извади ръката й от джоба и я стисна здраво.

— Ела… остана съвсем малко.

— Дано да е нещо хубаво. Измръзна ми задникът.

Грейс усети гнева й да изчезва, макар сърцето да я болеше при мисълта, че Джек все още не й е направил предложение.

— Не се притеснявай, и да падне, ще го намеря. — Джек се ухили и в мрака зъбите му изглеждаха направо недействително бели.

Устните на Грейс понечиха да се разтеглят в усмивка, но тя им се противопостави. Не можеше да му прости, че е толкова упорит и прагматичен.

— Почти стигнахме — гласът на Джек достигна до нея заедно със струя мразовита пара. Стъпките му се забавиха, докато преодоляваше хлъзгавия участък от пътеката, която се виеше покрай ниския бряг, накрая спря до просеката, където минаваше замръзналият поток.

Тогава я видя — там, където по-рано имаше само трева и храсти, сега стоеше миниатюрно копие на хижата на Джек, покрито с дърво, и от него се носеше лека миризма на кедър, която се долавяше дори от това разстояние. Отпред имаше веранда, засенена от острия покрив, виждаше се и ъгълът на покрита със сняг площадка, която гледаше към потока отзад. Над покрива стърчеше комин, а в подножието на стълбите, които водеха към вратата, тя различи малка купчина дърва.

— Весела Коледа — тихо каза Джек. — Твое собствено студио, напълно оборудвано. За него има само един ключ и той е твой. Можеш да се скриеш тук и да пишеш, докато дойде време да се приберат кравите.

Беше построил това за нея! Опитът с ремонта на собствения й таван й подсказваше каква огромна работа трябва да е свършил Джек — срещи с архитект, откриване на трудните за намиране доставчици, отделяне на време насред заетия ден, за да разгледа мостри от плочките, боята и черчеветата.

Усети как нещо вътре в нея рухна… чувството беше почти реално, сякаш снегът под краката й внезапно поддаде и тя полетя надолу, хваната в капан. В същото време я изпълни усещане за искряща радост, която разтопи и последните остатъци от гнева й.

— Джек! О! — Беше твърде слисана и можеше само да стои така, прикована в снега, а силният вятър удряше края на плетения шал в бузата й. — Боже, толкова съм… не мога да повярвам.

— Знам, че не е истинска Коледа, както си свикнала.

— О, Джек! По-хубаво е.

— Хайде, ела, ще ти я покажа отвътре.

Той самият звучеше развълнуван като момче, както някога в коледната сутрин се вълнуваше Крис.

Интериорът беше прекрасен. Боядисано в бяло, с вградена работна маса от светъл дъб, която обикаляше три от четирите стени на голямата стая. Лавици с книги се издигаха до самия висок, с капандури таван, видя компютър, телефон и факс: всичко необходимо, за да работи тук безкрайно дълго. В ъгъла имаше желязна печка, облицована с тухли, която заедно с прокараната газ ще излъчва достатъчно топлина, обясни Джек, за да й е топло и в най-големите студове. Но най-хубави бяха плъзгащите се стъклени врати, които излизаха на площадката, където при топло време можеше да седи и да наблюдава потока.

Показа й миниатюрната кухня отзад, където да си приготви чаша чай или нещо за хапване, ако не иска да ходи чак до голямата къща. Имаше дори баня с душ, облицована с груб кедър и каменни плочи. Когато се напълни с пара, поясни Джек, ще мирише като в джунгла.

Представи как ще изглежда всичко през пролетта, слънцето се процежда вътре, навсякъде са разхвърляни книжата й, а отдолу ромоли потокът.

Но засега съществуваше само този миг, този чудесен мъж, който я гледаше с изписана върху цялото му лице любов, докато й връчва невероятния си подарък. Виждаше как добре би се чувствал в дълбокия мек диван и как високият таван му предоставяше необходимото място в малкото пространство. Представи си го как работи вън на площадката, надянал чифт очила, и й прави компания, докато тя пише на компютъра. Тихото му присъствие ще й дава топло усещане за сигурност, все едно одеяло, обгърнало коленете й.

— Страшно ми харесва, Джек — прошепна тя в ухото му и обгърна врата му с ръце.

— За Хана…

Тя поклати глава, за да го накара да млъкне. Тук, обеща си тя мислено, няма да позволи нищо и никой да се меси между тях, независимо дали е сама или с Джек.

— Искрено се надявам онзи диван да се разпъва — каза Грейс, като се усмихваше срещу сините му очи, докато той я притегляше към топлината на разкопчаното си яке. — Защото ако не се разпъва, ще го сменя с друг.

— Разпъва се — успокои я той, положил брадичка на главата й, с глас, подобен на уханно, силно бренди, което се разля по тялото й и я сгря цялата.

Грейс наблюдаваше как Джек събира възглавниците от дивана и разпъва матрака с едно-единствено силно дръпване. Трепереше, но този път не беше от студ.

— Целуни ме — подкани го тихо тя.

В този момент изгасна електричеството и ги потопи в тъмнина. Усети как устните на Джек, които докосваха нейните, се разпъват в усмивка.

— Не ми казвай, че и това е част от изненадата — пошепна Грейс.

— Само ако вярваш в провидението.

— Напълно.

Усети ръката му да се промушва под пуловера й, пръстите му да се разперват върху корема й, големи, напукани и невероятно нежни. Кожата й настръхна, но не заради студения въздух, който се плъзна по стомаха й. А заради докосването на Джек… прекрасното му, вълшебно докосване. Всеки остатък от разочарование, което би могла да изпитва, всяко затаено желание да получи вместо това студен диамантен пръстен, се стопи от топлите устни на Джек, от едрото му тяло, притиснато успокояващо към нейното.

— Ще замръзна — възпротиви се със смях Грейс, когато той понечи да съблече пуловера й.

— Няма — прошепна Джек. — Няма да ти позволя.

Усещаше как той се съблича, докато тя самата смъкваше дънките си в тъмното. После се изненада колко е топла кожата му.

Усещаше твърдостта му — подканващ натиск до бедрото й. Протегна ръка и започна да го гали. Обичаше да му доставя удоволствие по този начин. Обичаше да го държи в ръка, да милва копринената кожа, самата същност на неговата мъжественост, докато той става все по-голям и твърд с всеки тласък. Джек изстена и тя почувства как през тялото му премина тръпка.

— Да не би ръката ми да е прекалено студена? — прошепна тя шеговито.

— Не… не спирай.

Дишаше насечено.

— Така ли искаш?

Тя искаше да го усети в себе си, но с радост би направила това за Джек, като знаеше, че той после ще й се отблагодари.

Вместо отговор Джек я вдигна, а тя обви с крака кръста му. Занесе я до дивана и я сложи нежно да легне, а той коленичи между коленете й.

— Сега е твой ред — каза той.

Преди да протестира — да му каже, че иска да влезе в нея — усети устните на Джек. Възбуждаше я. Езикът му, лек, ловък, я накара да тръпне и я поведе нагоре. О, Боже. Как може изобщо, дори за миг, да допусне, че е възможно някога да изгубят това?

Още докато викаше, а бедрата й следваха вълните на удоволствието, Грейс знаеше, че ще има още. Миг по-късно Джек беше в нея, този път, без да се сдържа — усети как той се отдаде на собственото си желание.

Грейс отново достигна до оргазъм с остър кратък възглас, който този път пусна на воля, остави го да нарасне, да се превърне в онзи вик, който толкова пъти преди беше сдържала от страх да не я чуе Хана или пък Крис. Сега той сякаш я отведе на някакво ново, непознато място… и когато Джек също отвърна с вик, Грейс внезапно осъзна къде е.

У дома.

 

 

Отдавна беше минало полунощ, когато Грейс и Джек се заизкачваха на пръсти към леглото. Като минаваше покрай стаята на Хана, Грейс видя под вратата да грее ивица светлина. Спря с ръка на дръжката, но после й хрумна нещо по-добро.

Като махна с ръка на Джек да продължи, Грейс се спусна тихо обратно по стълбите и взе обвитата в празнична хартия кутия, струпана заедно с другия багаж при вратата. Каза си, че строго погледнато, коледната сутрин вече е дошла. Нищо че Хана не празнува Коледа. Освен това Грейс, обгърната все още в топлината от любенето на Джек, беше сигурна, че нищо, дори Хана, не може да я накара да се чувства зле.

Въпреки това докато се връщаше обратно към стаята й, сърцето на Грейс се сви. Почука тихо.

— Влез — извика сънено Хана.

Намери я да чете в леглото. Съненият, замаян израз се смени веднага и лицето й се затвори също като книгата, която тя рязко хлопна. Бързо, преди Хана да я изгони, Грейс се приближи към леглото и остави подаръка на измачканото одеяло, което покриваше краката й.

— Весела Ханука — каза тя, но още докато се усмихваше плахо на собствената си шега, осъзна колко е непохватна.

Хана изглеждаше стресната и малко смутена.

— Какво е това? — попита тя със същия тон, който използваше Крис, когато слага пред него чиния с непознато ястие.

„Този път няма да се ядосвам“ — обеща си Грейс.

— Отвори го и виж — отвърна тя весело.

Хана разгъна бавно обвивката, сякаш се опасяваше, че всеки момент оттам ще изскочи нещо и ще я ухапе. Или, още по-лошо, че може всъщност да хареса подаръка на Грейс.

Но когато махна капака на кутията и коженото яке на Лила се показа отдолу, дори Хана не успя да сдържи радостта си.

— О… това е… това е… — запъна се тя, докато обличаше якето върху тениската, която използваше вместо нощница. — Не мога да повярвам. Точно каквото аз бих избрала. — После сякаш осъзна, че се е открила прекалено, изчерви се и пак стисна устни. С болезнено учтив глас добави: — Много ти благодаря. Много мило от твоя страна да ми избереш такъв подарък.

— Аз един вид го наследих — обясни Грейс. — По-рано, в предишен живот, е принадлежало на Брус Спрингстийн.

Хана възви презрително очи към небето. Очевидно подозираше Грейс в измама.

— Наистина — увери я Грейс. — Приятелката ми Лила го познава, някога посещавал кучешкия й фризьорски салон.

— Без майтап? — Хана отново омекна, съвсем малко. Очите й светеха. — Искам да кажа, няма да си измислиш нещо такова, нали?

— Истина е… но не казвай на никого. Никой няма да ти повярва — Не беше задължително да казва на Хана, че Лила понякога преувеличава. — Ще си бъде наша тайна.

Хана изглеждаше малко скептично настроена към идеята между тях двете да има тайни, но с коженото яке на гърба можеше само да кимне. Някъде навън заби часовник и в главата на Грейс изскочи една глупава мисъл — спомни си онази измислица в „Прекрасен живот“, според която всеки път, когато удари камбана, на един ангел в рая му порастват крила. В този миг Хана се усмихна — естествена, открита усмивка, насочена направо към нея.

„Не съм ангел — помисли иронично Грейс, — но това определено си го заслужих.“

— Е, аз най-добре да си лягам — прекъсна Грейс възцарилото се неловко мълчание.

Беше преполовила разстоянието до вратата и се чувстваше съвсем малко онеправдана, когато Хана тихо извика:

— Грейс?

Грейс се обърна, като сдържаше засилващата се надежда, в случай че Хана просто ще я накара да изгаси лампата или да свали щората на прозореца.

— Весела Коледа — чу да казва Хана с чудесен, мил глас, без следа от сарказъм… и преди Грейс да си въобрази кой знае какво, тя добави: — Би ли изгасила лампата, като излизаш?