Айлин Гоудж
Благословени лъжи (10)

Девета глава

— Гейб, исках да те попитам нещо…

Корделия, коленичила при лехата с лалетата, остави лопатата до плетената кошница наблизо. Заедно с ред други градинарски сечива, всяко спретнато прибрано в собствен брезентов калъф, кошницата съдържаше шепа дървени колчета и малко канап, с които да отбелязва лехите.

„… Знам, че не си получил като останалите писмена покана още преди седмици, но дали би дошъл за празненството на Сиси? Единственото ми извинение, задето чаках практически до последния момент, е, че се страхувах… да не изглеждам глупаво… и да не рискувам прекрасното ни приятелство заради някаква празна фантазия…“

Не, не можеше да му каже това. Гейб ще бъде шокиран и разтревожен, ако научи за чувствата й към него — чувства, на които не би могъл да отвърне с взаимност. Ще прозвучи смешно. По-добре вместо това да покани Джаред Фултън, онзи приятен адвокат, с който старата й приятелка Айрис я запозна миналата събота, когато празнуваха годишнината от сватбата на Айрис и Джим. Джаред беше прехвърлил шейсетте и обичаше музиката не по-малко от нея — нали я покани на концерт на Филаделфийския оркестър в Мейкън следващия четвъртък? Най-малкото, което може да направи, е да му върне жеста.

Пък и ако го покани в последния момент, няма ли да прилича на някакво случайно хрумване? Гейб няма как да знае, че има съвсем уважителна причина да не го покани по-рано. „Ако бях събрала смелост да кажа на Сиси за изневерите на Бийч, нямаше изобщо да има празненство.“

Тя погледна към Гейб, коленичил наблизо, и усети по тялото й да се разлива някаква тръпчива топлина, все едно се е пекла прекалено дълго на слънце. Милост! Трябва да има някакъв начин да се освободи от това усещане, което изпитва винаги когато са заедно — ту я обливаха горещи вълни, ту се разтреперваше, сякаш беше в климактериума.

Корделия си пое дълбоко въздух и тежката миризма на почвата, влажна от снощния дъжд, изпълни цялото й същество и я успокои. Обърна очи към шестте плитки тръстикови кошнички, подредени на тревата до нея, препълнени с луковиците, които щяха да засадят за пролетта. Кичест нарцис, жълт нарцис, кокичета, кукувиче грозде и лалета. Ох, как обичаше лалета! Обичаше дори имената им: петнистия „Рембранд“, пурпурно ивичестия „Ярък папагал“, „Мариета“, който имаше цвят като крем, белоснежния „Ани Франк“, „Триумфа“ със здравото му стъбло.

Спомни си как с Гейб целия вчерашен ден копаха земята, работиха сред сместа от торф, тор и костено брашно. Времето, ако се изключи дъжда снощи, беше необичайно хубаво за декември. На ширината на Блесинг по това време на годината вече застудяваше, а южна Джорджия още се наслаждаваше на топлото слънце. Някой от тези дни обаче, като се събуди, ще види тревата покрита като с глазура от сланата.

Отпусна се на пети и огледа мястото около перголата до къщата, вляво от задната веранда. Тъкмо за луковици — сутрин има много слънце, следобед хвърля сянка тисовият плет до зеленчуковата градина, която сега е заровена за зимата под дебел слой тор и слама. През април, като погледне през прозорците на кухнята и спалните отзад, ще може да се наслади на вълшебен килим от ярки, поклащащи се цветове. Ще цъфне и овощната градина от другата страна на плета. Клонките на черешите и прасковите, сега полуголи, ще се обвият в уханни розови и бели облаци.

„А аз и ти какво ще правим?“ запита се тя, когато погледна още веднъж Гейб, клекнал до нея, обут в чифт стари, изцапани с боя дочени панталони и с тъмнозелен пуловер със запретнати ръкави, със загорели, жилави като дебели въжета ръце. Слънцето светеше право в обветреното му лице, той беше застинал, примижал очаквателно към нея, а очите му почти се губеха сред бръчиците около тях.

Как биха погледнали хората на двойка като тях, след като е живяла със силен и уважаван мъж като Джин? Може ли някога Гейб наистина да стане част от начина й на живот, от приемите, които трябва да дава за болницата, университета, спомоществователите? Да не споменаваме вечерите със стари, скъпи приятели — хора, които Гейб познаваше само колкото да им кимне на улицата?

Мисълта за вечерите й напомни за снощи. От седмици обмисляше идеята да покани Гейб на вечеря, но по една или друга причина не се решаваше. Първо изневиделица й се обади Уин, после трябваше да присъства на заседания в болницата и не остана време за работа в градината. Но снощи, след като цял ден беше работила редом с Гейб, поканата да остане изглеждаше най-естественото нещо на света.

По време на вечерята не изпитаха онази неловкост, която тя очакваше с ужас. Разговаряха леко, все едно са заедно в градината и разсаждат зеленчука или пък подрязват дръвчетата, без да спират, почти без да съзнават какво ядат, макар по-късно Корделия да забеляза, че по-голямата част от пилешкия пай и черешовия сладкиш на Нета някак са били погълнати. За какво разговаряха? За болницата и какъв трябва да е новият директор. За най-добрите марки кафе в супермаркета. За старата общинска сграда в Блесинг, която Фреда Макуйлямс превърна в антиквариат.

След това тя пусна уредбата в кабинета и двамата слушаха Кири Те Канава в „Мадам Бътерфлай“ и играха карти. Тихо, по приятелски, нищо особено, но непрекъснато се сещаше за снощи, главно за дребните неща — като следите от обувките на Гейб върху дебелия килим в кабинета, как дружелюбно потракваха съдовете, докато ги оставяха в мивката, колко приятно миришеше Гейб, като дебелите одеяла, прибрани в раклата от кедрово дърво в рибарската хижа на баща й до езерото Синклер.

Не, наистина трябва да сложи край на този унес! Беше се справяла прекрасно през всичките тези години без Джин… и щом преодолее това непристойно увлечение, ще продължи да се справя прекрасно.

Корделия осъзна, че Гейб е застанал до нея и чака тя да си довърши мисълта.

Тя бързо се отклони към по-безопасна тема, която обаче също я притесняваше:

— Става дума за Грейс — каза му тя. — Писа и ме покани на гости в Ню Йорк. — Корделия въздъхна.

— Ти какво й отговори?

Тя поклати глава и призна:

— Аз… още не съм решила.

— Кога получи писмото?

— Преди седмица.

— Това е доста време.

Гейб започна отново да преглежда луковиците от лалета в кошницата, поставена на коленете му, като изхвърляше онези, които бяха започнали да кълнят. Дългите му пръсти се движеха с бързата точност на хирург. Този път беше гологлав и хладният утринен ветрец рошеше косата му. Тя забеляза тук-таме в кестенявите кичури да проблясват сребърни нишки и се изненада. „Ами че той е започнал да побелява!“ Без да иска изпита удоволствие, като че това можеше да намали десетгодишната разлика във възрастта им.

В този миг закопня, сред розовата утринна светлина и тежката, влажна миризма на пръстта, да хване изцапаната ръка на Гейб и да я притисне до бузата си.

Насили ума си да се върне към дилемата, която я раздвояваше вече цяла седмица.

— Една част от мене ще се радва да я види… но една друга част, боя се, повече от всичко иска да я хване и здраво да я напляска. Проблемът е там, че знам коя част ще надделее.

Той й намигна.

— Тъй и тъй стана дума, ще имаш ли нещо против да ми подадеш лопатата?

Тя му я подаде и загледа как Гейб започна да копае торфената пръст, за да изкорени един от миналогодишните нарциси. Отдели по-малките израстъци от голямата луковица и изкопа за всеки отделна дупка, като следваше основното правило, на което я беше научил: дупката трябва да бъде дълбока два пъти колкото е ширината на луковицата.

— От друга страна, не съм виждала Крис от една година — продължи Корделия. — А тази Коледа няма да идват с баща му. Току-виж станал два метра, преди пак да го видя.

Спомни си миналите лета, когато Крис й гостуваше по някоя и друга седмица. Винаги ходеха до езерото Синклер, в уютната уединена хижа, която майка й с толкова мъки беше запазила, а сега е нейна собственост. Ах, колко обичаше да ходи за риба това момче! Прекарваше часове върху дънера до потока с въдицата, допълнителните куки и буркана със стръв.

Само че след като Крис навърши десет години, Грейс започна да го праща на летни лагери и тя почти не беше виждала внука си. Опита се да си представи как изглежда сега, на тринайсет години: трябва да е по-висок и по-слаб от източения хлапак, който видя по същото време миналата година — но умът й се вкопчи в онзи негов образ, който й беше любим, на бузесто малко момче. Толкова приличаше на майка си, когато тя беше малко момиченце, непрекъснато замислен и развълнуван, задаваше й въпроси като: „Бабо, откъде идват звездите?“ или „Защо не миришат тези рози?“ Тя му пишеше и разговаряха по телефона, но безжизнените му отговори, които започваха винаги по един и същи начин, късаха сърцето й: „Мила бабо. Как си? Аз съм добре…“.

— Синът на Грейс — Гейб се засмя и хвърли шепа луковици, за да отбележи къде ще копае. — Трудно ми е да повярвам, че има такова голямо момче. Помня кога тя беше умно момиченце на същите години. Беше от малкото ми ученици, които разбираха какво значи да пишеш за това, което разбираш, и защо си заслужава усилието да прочетеш Фокнър.

— Гейбриъл, ти нарочно сменяш темата на разговора.

Той се отпусна назад и втренчи поглед в нея, като в същото време вдигна ръка срещу слънчевата светлина, която се прокрадваше през короните на черешовите дървета.

— Може би не съм аз човекът, който може да прецени как да постъпиш с дъщеря си — беше го налегнала необяснима тъга. — Ти не знаеш някои неща за мене, Корделия.

Тя усети как пулсът й се ускори, но се опита да говори спокойно:

— Гейбриъл, не мисля, че можеш ужасно да ме шокираш с някой разказ за себе си.

Нещо мрачно проблесна в меките кафяви очи на Гейб, израз, който тя не беше виждала по-рано.

— Мислиш, че това е всичко, което съм — градинар: садя лалета, торя цветните лехи? Безвреден луд, който не е устоял на напрежението от преподавателската работа?

— Не съм искала да кажа…

— Виждаш ли, аз също имам дъщеря — каза той тихо… толкова тихо, че в началото Корделия не беше сигурна дали е чула правилно.

После обаче разкритието я заля като студена океанска вълна. Дъщеря? Но бившата му съпруга — та всички знаеха, че Джозефин Рос не можеше да има деца! Самият Гейб й беше казал веднъж, че това е една от причините за неуспеха на брака им.

Като изтълкува неправилно шокирания й израз, Гейб поклати глава.

— Не е, което си мислиш — бях верен на Джоузи. Това се случи години преди да се запозная със съпругата си. Бях на седемнайсет и бях луд по едно момиче. Е, казано накратко — тя забременя. Щях да се оженя за нея, но родителите й бяха решили да дадат бебето за осиновяване… и накрая постигнаха своето.

— Ох, Гейб — Корделия затисна уста с ръката, която миришеше на тор. — Знаеш ли кой я е осиновил? Къде е тя сега?

— Десет години я търсих — продължи Гейб. — Огледах и последната колиба в радиус петстотин мили от Атланта. — Той се усмихна тъжно. — Ето защо най-накрая се установих тук. Може би това ме привлече и към преподаването — по онова време тя трябва да е била на четиринайсет години. А сега… Ами, често съм се питал дали през времето, прекарано в търсене, не съм бягал от нещо… от това, което наистина исках да бъда.

Точно в този момент, докато слънцето се отразяваше в очите на Гейб, които внезапно станаха искристи като скъпоценни камъни, на Корделия й хрумна, че Гейб може би се опитва да я накара да открие истинското си аз — такава, каквато беше преди да се върне в Блесинг, преди да стане толкова почтена, толкова… улегнала.

— Аз… аз се радвам, че ми разказа — беше единственото, което се сети да каже.

Тъгата, която го правеше да изглежда стар и побелял, изведнъж изчезна, той се усмихна и стана такъв, какъвто беше винаги — спокоен и уравновесен.

— Сега сигурно разбираш защо намирам, че е много важно да държим на значимите неща.

— Грейс и аз се осланяме на поздравителните картички, за да споделим онова, което би трябвало да си кажем на висок глас… но предполагам, че е много по-добре от нищо — тя въздъхна. — Може би затова ми е толкова трудно да взема решение. Боя се да не прекъсна и тази бегла връзка, която съществува между мене и дъщеря ми.

— А какво ще спечелиш, ако не отидеш?

„Същото, което печеля, като не те каня на празненството на Сиси — помисли тя. — Нищо“.

Корделия изведнъж забеляза, че върху работните си дрехи е наметнала една старомодна кафява жилетка, а червило не си е слагала отпреди закуска.

Сграбчи един бодлив плевел, забравила, че е без ръкавици, и усети остро убождане.

— Като знаеш толкова много, защо ти не ми отговориш? — извика тя, ядосана изведнъж, че е влязъл под кожата й като малкото трънче, което сега стърчеше от палеца й.

— Знам само, че познавам кога някой бяга от истината — отвърна той, докато белеше сухата кафява обвивка на една луковица от нарцис.

— А коя е истината? — пожела да узнае Корделия.

— Обичаш дъщеря си и ако има и най-малката вероятност да оправите отношенията си, ще хванеш следващия самолет за Ню Йорк.

Ако има нещо като душевен антисептик, помисли Корделия, то Гейбриъл е точно това. Изведнъж се почувства пречистена, усещаше леко пощипване по цялото тяло. Той говореше страшно смислено, но въпреки това се чувстваше много неуверена.

Някога беше толкова сигурна във всичко и решително действаше според убежденията си, а сега…

Изправи се и се намръщи, защото ставите й се бяха схванали. Усети световъртеж, сякаш чаша се пълнеше с някаква газирана течност. Подпря се на една от колоните на перголата, по която все още висяха накъсани останки от миналогодишния повет, и зачака да й мине.

Гейб веднага се озова до нея, загрижен:

— Добре ли си?

— Скоро ще бъда прекалено стара да се навеждам така — отговори тя с тих смях. — Искаш ли да влезем вътре? Сигурна съм, че и двамата имаме нужда от чаша чай. А и обещах на Нета да й помогна с ябълковото масло, за да успее да отиде до болницата в часовете за посещение.

Корделия знаеше, че Нета все още се тревожи за малкия си внук, макар опасността от менингит да изглеждаше отминала.

Тя поспря на верандата, защото не й се щеше да загърби гледката на хортензиите, прелели през перилата като голяма розова снежна пряспа, нито на ружите покрай стената на гаража, които вече вехнеха заедно с края на циганското лято. Отпусна се на стария диван, който стоеше тук от памтивека. Беше го претапицирала два пъти, откак майка й умря, последния път в розово, горе-долу по същото време, когато остъкли верандата. Дали изобщо произвеждат сега такива здрави дивани? Сигурно не. Едно от най-хубавите неща, както онези стари шумни коли, в които се чувстваш сигурен като в танк, или онези кухненски печки, които можеш да използваш и без диплома за инженер — къде отидоха всички те? Дали липсват и на други хора, както и на нея? Или това е още един признак за напредването на възрастта, когато споменът надделява над знанието?

— Сега не е подходящ момент да пътувам, с всичките тези празници — каза тя. — Тук имам да свърша толкова неща. Да организирам благотворителния обяд в Хилдейл… да се срещна с Лигата на жените — гласоподавателки в Мейкън, за да ми помогнат в събирането на средства за библиотеката. Да не споменавам празненството на Сиси следващата събота — свъси се вътрешно от малодушието си да не покани Гейб, — което, трябва да призная, напълно излезе изпод контрол. Човек направо може да реши, като я гледа какви ги върши, че кралица Елизабет и дукът на Единбург празнуват златната си сватба.

— Защо не, щом й доставя удоволствие? — Гейб се облегна на една от колоните с канелюри на верандата, от която висяха, закачени на няколко удължени месингови куки, керамични гърнета с розов трендафил и циклама, чиито листа вече пожълтяваха и те почти бяха престанали да цъфтят.

— Не знам… Всички тези излишъци… изглежда просташко. Тя иска на всяка салфетка да има надпис със сребърни букви „Керълайн и Бийч“, дори и на кърпите в тоалетната.

Ироничният му поглед я накара да се изчерви.

— Това ли те притеснява, салфетките и кърпите?

Корделия погледна голите, разкопани цветни лехи, тревата до старата калдъръмена пътека пред кухнята, която пожълтяваше с наближаването на зимата. До Коледа оставаха само две седмици. Въпреки това на слънчевата веранда, предпазена от хладния полъх, й беше едва ли не прекалено топло.

— Ами… не. Сиси се обади тази сутрин. Не беше на себе си, много се беше разстроила. Подозира, че Бийч си има любовница.

— А ти знаеш със сигурност, че е така.

Това беше констатация, не въпрос.

— Да.

Но откъде знаеше Гейб, че тя знае?

— Каза ли на Сиси?

Корделия въздъхна:

— Все мислех да й кажа, но какво ще й помогне това? Тя го търпи, по един или друг начин, от години. Това празненство е може би единствената й печалба от десетте години брак.

— Знаеш ли пиесата на О’Нийл „Ледничарят иде“? Някои хора имат нужда от илюзии, за да не рухнат. — Той говореше бавно и обмислено, по начин, който я караше да си го представи застанал пред учениците си в класната стая. — Всеки има нужда да вярва в нещо.

— Не искам Сиси да страда.

— А Грейс?

— Да не би да искаш да ми кажеш, че трябва да отида в Ню Йорк? — попита тя, отметнала леко глава настрани и назад, за да го вижда.

— Виж! — възкликна той, вдигна поглед и посочи с пръст. — Видя ли го? Мисля, че беше чичопей. От векове не бях виждал някое от тези птичета.

Тя се помъчи да различи забелязаното от Гейб, но видя само позлатата на слънцето върху пепелявите листа. Видя го чак, когато той сложи ръка на рамото й, стисна го нежно и я премести леко — бликна яркожълто и черно между клоните.

Внезапно очите й се просълзиха, докато седеше там и си мислеше колко глупаво от нейна страна да се вълнува заради едно обикновено докосване и неочакваната радост да види чичопей, когато важни решения — като това дали да посети Грейс или не, и дали да потвърди подозренията на Сиси за съпруга й — оставаха открити и нерешени, като рани, които трябва да се превържат.

— Ела на празненството — каза тя тихо, думите излетяха от устата й и изненадаха самата нея толкова, колкото вероятно изненадаха него. — Канех се да ти пратя покана като хората, но предполагам, не е тайна, че Сиси не одобрява нашето… — тя се поколеба, но после се изправи и довърши със силен глас: — … нашето приятелство. Това обаче е моят дом и мога да каня, когото искам. — Чак сега се осмели да го погледне. — Моля те, Гейб… Това би значило много за мене.

Ето, каза го. Едва ли не беше изповядала чувствата си към него. Е, няма да е първото излагане през живота й.

Въпреки това, докато седеше неподвижно изправена на стария диван, с огряно от топлото утринно слънце лице, сърцето на Корделия трепкаше като крилцата на чичопея, който излетя пред погледа й над плачущите върби и покрай потока оттатък овощната градина. Ще приеме ли? Или учтиво ще откаже, защото не иска да опитва да се приспособи към обществото на Блесинг.

А всъщност Сиси и плиткоумните й приятели не заслужаваха компанията на човек като Гейб. „Моля“ повтори тя наум, без да е напълно сигурна за какво се моли.

Корделия зачака, имаше странното чувство, че времето е спряло, сякаш беше задържала дъха си, макар смътно да осъзнаваше, че въздухът влиза и излиза от дробовете й.

Най-накрая, сякаш бяха минали години, Гейб сведе поглед към нея и се усмихна:

— Много бих искал, Корделия — каза той тихо, простичко и спря трескавия полет на сърцето й, така че тя можеше отново да диша.

 

 

Тортата, поръчана от Сиси, изглеждаше като параден кораб, с глазура на сърчица и покрита с розови захарни цветчета. Под две сгушени в гнездо гълъбчета от сребристо фолио имаше светлозелен надпис: „Честита годишнина, Керълайн и Бийч“.

Корделия реши, че това е най-грозното нещо, което е виждала през живота си. Обзе я отчаяние. Сиси и приятелите й, надути членове на „Джуниър лийг“^[1] като Мелъди Хобсън и Джулия Ханикът, непрекъснато се опитваха да ударят една друга в земята, независимо колко вулгарен излизаше крайният резултат. Състезаваха се коя ще има най-засукана кола, най-хубава градина, маркова рокля, коя ще организира най-екстравагантния прием. Отношението им към хората също се определяше изцяло от тяхното положение. Как ще кудкудякат за „лудия господин Рос“, когато пристигне Гейб!

„Боже, помогни ми да издържа тази вечер“ — помоли се Корделия.

Тя се извърна към Нета, която стоеше в другия край на масата, сгъваше салфетките и ги подреждаше в прихлупващи се триъгълници до чиниите и сребърните прибори. Милата Нета. Без нея тази къща просто би рухнала, по-крехка и от розовата картонена кутия с тортата, която Корделия държеше внимателно в ръце.

— Ох, Нета… — тя тикна кутията в ръцете на вярната си икономка. — Би ли намерила някакъв поднос за това? Сребърният трябва да е достатъчно голям.

Посочи с ръка към шкафа, където държеше сватбените сервизи и античните табли „Кристофър“ с печата на прабаба Клейборн. Подносът, който имаше предвид, можеше да компенсира донякъде натруфеността на тортата с плетеницата си от лозови листа с накацали на тях птици по края.

— Така като я гледам, една талига ще свърши по-добра работа.

Нета очевидно се отнасяше с презрение към тортата, макар, от друга страна, човек никога да не можеше да бъде сигурен с нея. Строгата възрастна икономка навяваше на мисли за една от онези статуи от Великденските острови — масивни и невъзмутими, с лица, върху които годините сякаш не оставяха следи, само понякога стихиите смекчаваха очертанията им. Корделия беше виждала само веднъж Нета да плаче, но дори и тогава просто очите й бяха започнали да светят като две стари монети, проблясващи зад витрина в музея — беше миналият април, когато Корделия връчи на Нета и Холис нотариалния акт на къщичката за гости в имението, която обитаваха вече двайсет и пет години.

— Защо не я сложиш ето там — на бюфета, между двете вази с цветя — предложи на Нета, която изглеждаше напрегната и явно се чувстваше неудобно заради непривичната черна униформа и муселинената престилка с къдрички — още една превземка, за която настоя Сиси.

Чувстваше се малко обидена заради Нета — да се нарежда какво да облече по случай като този на жената, която се беше грижила за Грейс и Сиси, когато боледуваха от шарка и скарлатина, и която можеше да поправи прахосмукачката или да отпуши мивката по-бързо, отколкото да викат майстор. Колко пъти беше виждала Нета да минава по пътеката покрай голямата къща в неделя, за да отиде на църква, облечена в стилен костюм и обувки с висок ток, които не биха накарали никого да се чувства неудобно заради нея или заради външния й вид.

Ядосана на себе си, задето беше отстъпила пред исканията на Сиси, Корделия погледна със съчувствие Нета, а после отстъпи назад и огледа за последно масата. В средата стоеше широка, плитка купа, където десетина гардении плуваха сред дебели, различни по височина проблясващи свещи. В единия край блестяха на фона на ръчно бродираната ленена покривка сребърните й съдове, проблясваше и всяка чиния. Може би трябваше да използва сватбения порцелан „Хавиланд“? Не, този беше не по-малко красив, но не толкова крехък. А и загубата няма да сломи сърцето й, ако някой нащърби или счупи чиния.

Все едно майка й беше още жива и мърмореше от другата стая, Корделия си припомни как веднъж тя забеляза, че съвсем малко парченце е отчупено от една купичка „Хавиланд“, и заяви хладно: „Знаеш ли, скъпа, прислугата може да бъде подменяна, за разлика от семейните реликви.“

Докато наблюдаваше как Нета внимателно прехвърля тортата върху подноса, Корделия изпита увереност, че това не е вярно. Въпреки че през половината й живот майка й се беше опитвала да я превърне в свое подобие, Корделия се беше врекла никога да не цени предмет повече от човек.

Звънът на входния звънец извести пристигането на първите гости.

Корделия усети как сърцето й се сви от неприятно предчувствие и си спомни всичките си основания да не очаква с нетърпение това празненство — Сиси, в рокля от брокат, размер четирийсет и шест, ще пие прекалено много, както на всички събирания, а Бийч, шумен и груб, ще се здрависва с всички с онази сърдечност, присъща на търговските посредници, и без съмнение ще произнесе някоя скучна и смущаващо цветиста реч за милото същество, което е негова съпруга.

Докато бързаше по тесния проход от кухнята, който беше свързан с по-представителния коридор от предния вход, Корделия съжали, че по една случайност научи малката мръсна тайна на Бийч. Още по-лош беше краткият разговор, който проведе с Бийч след безплодния обяд със Сиси в Малбери Ейкърс, преди у Сиси да се появят някои собствени подозрения.

Седяха отвън на верандата, където Сиси, която беше отишла да покаже на момчетата едно птиче гнездо в клоните на миртата, не можеше да ги чуе.

— Бийч, знам какви ги вършиш напоследък — Корделия не смяташе да се церемони. — И искам да си наясно, че няма да търпя това. Заради Сиси, заради момчетата. Тази твоя… авантюрка трябва да престане.

— Кой ти каза, че изневерявам на Сиси? — Бийч, с порозовяло широко лице, успя да постигне израз на възмутена невинност, който не би подвел и малко дете. Свинските му очета се присвиха. — С Джанет отношенията ни са строго делови. Тя ме запозна с някои от съседите си в Малбери Ейкърс, които може би ще искат да си купят ново возило.

— Джанет? Джанет О’Мали? — попита тихо Корделия и почака Бийч да осъзнае, че сам се е наврял. Беше виждала Джанет О’Мали само веднъж в дома на Сиси, но Сиси непрекъснато разправяше как малкият й син Бо бил голям приятел с момчето на Джанет.

— Ама аз просто… — започна да мънка Бийч, но тя го отряза.

— В случай, че ти е излетяло от ума, аз плащам вноските за къщата ви — този път не си даде труд да смекчи тона си, за да прикрие отвращението, което изпитваше. — Или може би трябва да кажа къщата на Сиси, след като тя е само на нейно име. Убедена съм, също така знаеш, че Ед Спенглър смята да открие нов търговски клон в Гаскин Спрингс. Само една дума да му кажа, и той без съмнение ще те прехвърли. — Тя го видя да пребледнява при тези думи. — О, недей да гледаш толкова тъжно. Ще можеш да си идваш вкъщи през почивните дни. Това са само триста километра, пък и ще ги взимаш още по-бързо, когато довършат новата магистрала. Разбира се — наблегна тя, — няма никакво съмнение, че ще бъдеш прекалено уморен за каквато и да било извън програмна дейност, освен да прекарваш времето вкъщи с жена си и децата.

— Чакай малко, майко, ти си разбрала всичко погрешно! — Бийч понечи да се изправи, но тя го прикова с изпепеляващ поглед и го накара да се отпусне обратно на плетения стол, който изстена под тежестта му.

— Само една невярна дума да излезе от устата ти, Бийч Бийчам, и кълна се… — нямаше защо да довършва заканата си, Бийч вече беше покрил лице с дебелите си длани.

— Това нямаше никакво значение — чу се приглушеният му, привидно изтерзан отговор. — Кълна се в гроба на баба си. Беше само оня път и беше идея на Джанет от самото начало. Аз не съм…

— Пет пари не давам чия е била идеята. Просто искам на цялата работа да се сложи край. Така, а сега — тя стана и се взря през стъклото в гъстата зеленина на градината си, — къде може да са се дянали Сиси и момчетата?

Дали беше успяла да го уплаши достатъчно, за да прояви малко здрав разум? Докато си задаваше този въпрос, Корделия поспря да оправи една картина, която висеше накриво. Надяваше се да е успяла… но човек никога не можеше да бъде сигурен, когато става дума за Бийч. Спомни си един случай отпреди години, когато се наложи да вземе решителни мерки, защото беше фалшифицирал подписа на Сиси върху един чек с намерение да плати първата вноска за нов камион. Беше обещал никога повече да не мами жена си. Но Бийч е като децата — отначало самото разкаяние, но в мига, в който му обърнеш гръб, се захваща да върши старите поразии. Горката Сиси.

Корделия въздъхна. Боже, защо трябва и двете й дъщери да й създават грижи? Едната няма достатъчно ум да разбере какво се върши под носа й… а другата има повече ум, отколкото е полезно за самата нея. В сърцето й се прокрадна горчивина. Въпреки призивите на Гейб все още не беше решила дали да гостува на Грейс. Нищо че Уин настоява да отседне в неговия апартамент, където ще може да бъде на неутрална територия, а в същото време да вижда Грейс и Крис… Да, наистина беше изкусително…

Погледът на Корделия намери снимката на Грейс сред семейните фотографии на стената срещу стълбите. Седемгодишна, с плитки и щърба усмивка, широка като Мисисипи. Почувства, как нещо остро сякаш прониза сърцето й. Дали Грейс ще се зарадва истински да я види? Или накрая ще почне да я отблъсква, както правеше като дете, когато риташе и размахваше ръчички, за да се освободи от прегръдката на майка си?

„Не е задължително да взимам решение точно в този момент“ — каза си наум.

Според Гейб трябва да отиде, но никой не е казал, че той разбира кое е най-добро за нея…

Гейб.

Тя си погледна часовника. Ами ако не дойде. Ами ако в последния момент си е променил решението?

Надяваше се, да не е така… а в същото време една малка подла частичка от нея — същата, която твърде дълго беше живяла със снобизма на майка й — почти искаше той да спести и на двама им неловкостта от своето присъствие.

Но това е глупаво, каза си тя. Разбира се, че ще дойде. В противен случай щеше да се обади. Въпреки лошите предчувствия, които хранеше по повод приема, който без съмнение ще му окажат Сиси и приятелите й, тя с нетърпение чакаше да го види. А и той да я види.

Докато минаваше покрай позлатеното огледало до стълбите, Корделия оправи за последен път косата си. Следващия път трябва да предупреди Линет да не й слага толкова много лак. Но роклята от чудесно виненочервено кадифе поне беше точно както трябва — за да я купи, отиде специално до Мейкън, до дизайнерския отдел на Мейси. Скроена на верев, тя беше прибрана в талията и се разширяваше при коленете, като я караше да се чувства с години по-млада.

— Боже, Корделия, изглеждаш, като че си слязла от страниците на модно списание! — поздрави я най-старата й приятелка, Айрис, докато подаваше мантото си на Холис и пристъпяше напред да целуне бузата на Корделия.

— Кой да го каже! — извика Корделия. — Хубава си като картинка.

Айрис беше прекалено слаба, разбира се, но тя си беше такава още от времето, когато ходеха заедно на училище. Докато я прегръщаше, Корделия усети ребрата й под пурпурночервената атлазена блуза, пъхната в елегантния черен кадифен панталон. Корделия се сети как си казваха една на друга като малки: „Ако остареем…“

„Ето, че вече стареем“ — помисли си тя развеселена.

— Не мога да си представя как е станало — засмя се задъхана Айрис, като махаше кичур бяла коса от бузата си. — В Дома имахме смешен случай и едвам успях да се оправя. Присила Дрейпър падна и си счупи бедрената кост. Ще се оправи, но трябваше дълго да я утешаваме.

— А аз напоследък не получавам никаква утеха — засмя се съпругът на Айрис, Джим, като хвана и стисна ръката на жена си. Кръглото му лице и почти белоснежната брада, коремчето, опънало шевовете на сакото, което му беше стояло по-добре на сватбата на дъщеря им преди пет години, му придаваха раздърпания доволен вид на охранен санбернар.

Корделия се сети да благодари още веднъж на Джим за дарението от двайсет хиляди долара, което компанията му направи на библиотечния фонд, преди да ги раздели вълна приятели на Сиси. Докато се събличаха, те внесоха със себе си порив на мразовит въздух, смесен мирис на парфюми. Сиси връхлетя откъм дневната, стрелна се покрай Корделия и запрегръща всеки нов гост по начин, който Корделия намираше за прекален.

Безпокойство й причиняваха също зачервените бузи на Сиси и трескавият блясък в сините й очи. Очевидно беше прекалила с опитването на шампанското. Дори роклята, която в магазина изглеждаше празнично, сега я правеше да изглежда претруфена, заедно с купищата перли на врата й и обеците, които се поклащаха като украшения на коледна елха.

Корделия поведе гостите към дневната, където се сервираха напитки и разнасяха подноси с ордьоври. Тя тъкмо взимаше чаша от таблата на Елрой, братовчедка Холис, когато чу зад себе си глас:

— Тази вечер изглеждаш прекрасно, Корделия.

Гейб! Как е успял да се промъкне без го забележи?

Тя усети, че се изчервява, и когато се обърна, го видя да й се усмихва, изненадващо елегантен в смокинга с шал-яка, който изглеждаше изостанал с десетилетия от модата, но прилягаше съвсем точно на фигурата му. Обруленото му от вятъра лице със загорели на слънцето изпъкнали скули го отличаваше от всеки друг мъж в стаята, но в същото време само го правеше още по-забележителен.

— Да ти донеса ли шампанско? — попита тя, като се чувстваше неловко и притеснено.

— Имам нещо още по-хубаво — отвърна той и й показа бутилка със зеленикава течност без етикет. Очите му проблясваха, вперени в ирисите й, без да се стрелкат наоколо, както правиха нейните, за да видят дали някой ги гледа. — Вино от глухарчета, собствено производство — той й намигна и добави: — Стара семейна рецепта. Донесох го за Керълайн, но предполагам, че тя няма да се сърди, ако сръбнем по малко.

Корделия се приближи с туптящо сърце до холандската маса с инкрустации, която служеше и за бар. Остави недокоснатото си шампанско на мраморния плот и избра две кристални чаши за вино.

Няколко минути по-късно, докато опитваше виното на Гейб, най-вече за да облекчи сухото напрежение в гърлото си, тя се запита: „Може ли наистина да бъде толкова лесно?“ Гейб да намери свое място, да стане част от тази къща, от приятелите й.

Сиси се примъкна до тях като че с единствената цел да разсее подобна надежда.

— Господин Рос, колко мило от ваша страна, че дойдохте — провлече думите тя с преувеличена любезност. — Много се надявам да намерите няколко минути да кажете „добър вечер“ на приятелите ми. Сигурно помните повечето от училище.

— Непременно ще го направя — отговори Гейб, преди Сиси да се отдалечи, привидно без да забелязва подигравателната усмивчица, проблеснала в ъгълчето на розовите устица на дъщеря й.

Корделия усети как тялото й се напряга. Беше чувала какво си говореха Сиси и бъбривите й дружки за „господин Рос“ както преди, така и сега. Само преди няколко дни най-добрата приятелка на Сиси, Пег Линч, я попита с недоумение дали наистина е вярно, че господин Рос ще идва на празненството.

— Стой настрана от тях — предупреди Корделия, като постави длан на ръката на Гейб и заговори с прямота, която изненада самата нея. — Тя и глупавите й надути приятелчета сигурно ще се опитат да те злепоставят.

Гейб вдигна вежди.

— Корделия, знам точно кой съм и защо съм тук. И ако реша, че никой няма да ме унижи, значи ще си изляза през вратата същият човек, какъвто съм влязъл. Освен това — той се усмихна — не ми каза какво мислиш за виното. Да не е прекалено силно?

— Прекрасно е — отговори съвсем искрено Корделия. Хладно, не прекалено сладко, със съвсем лек приятен тръпчив привкус. Едва ли би разбрала, че в него се съдържа алкохол, ако не беше обхваналото я вълнение и неочакваното, шокиращо желание да се озове някъде далеч от тълпата гости, насаме с Гейб. В този миг съжали за предупреждението си. Детинските остроумия на Сиси не биха засегнали Гейб, но тя, без съмнение, го беше накарала да се чувства различен.

— Гейб, извинявай, ако…

Той сложи на устните мазолестия си пръст и поклати глава. Като потисна притеснението, тя се върна обратно към ролята си на домакиня и се завтече да целуне хлътналата буза на Марджъри Килиън.

— Прекрасно празненство — извика Марджъри и без нужда вдигна ръка да приглади покритата с лак, замръзнала коса, която, ако се съди по вида й, би могла да издържи и на ураган. — Елхата пък направо страхотно ми хареса. Само умница като теб би се сетила за такива сладки малки стъклени украшения!

Корделия проследи погледа на Марджъри към коледното дръвче, затъмнило красотата на скъпоценния й параван „Коромандъл“, до което беше изправено — триметров син смърч, на който висяха топки от венецианско стъкло и безценните викториански херувимчета от папиемаше, които беше наследила от прабаба си Патерсън. Никакви вулгарни проблясващи електрически лампички, вместо тях на всяка клонка имаше прикрепена с малък месингов свещник по една свещичка, трепкащите пламъчета изпълваха стаята със светлина, която нямаше нищо общо с тазвечерния повод.

— Като стана дума за Коледа — попита Корделия, — с Дан ще пътувате ли някъде тази година?

— Сен-Мартен — проточи глас Марджъри. — А ти? Ще посрещнеш смело празниците тук?

С ъгълчето на окото си Корделия забеляза развеселения поглед на Айрис, която се промъкваше през тълпата до тях. Макар че оттогава беше минала цяла вечност, кой би могъл да забрави самодоволното перчене на Марджъри, след като се сгодиха с Дан? С държането си тогава непрекъснато показваше съжаление към Корделия, несъмнено заради убеждението, че тя жали загубата на голямата си и единствена любов.

— Всъщност и аз възнамерявам да предприема едно малко пътуване — думите излетяха от устата на Корделия почти без да осъзнае какво казва. — За Ню Йорк… на гости при Грейс. — Преди обаче да обещава неща, за които по-късно може да съжалява, Корделия бързо добави: — Още не е сигурно и във всеки случай няма да стане преди празниците, но… А, Дан… — Тя сграбчи ръката на Дан Килиън, който се беше устремил към бара като кораб към товарителния док, и го прикова с най-пленителната си усмивка. — Едно досадно нещо само: получи ли писмото, което ти изпратих миналата седмица? — Беше му писала да го подсети за отдавнашното обещание да даде пари за библиотеката и да му припомни, че що се отнася до нея, разговорът в кабинета му не променя нищо. — Не се обади, така че… — Многозначително остави недоизказана останалата част от изречението.

Дай изглеждаше смутен и погледна надолу към килима, при което и трите му гуши потънаха в яката.

— Ами, Дели, нали разбираш, всичките тия приказки за профсъюзна стачка във фабриката… Аз, ъъ, бях малко нещо зает.

— Да оставим това — каза му тя с подчертано най-учтивия си глас. — Определено не съм ви поканила тази вечер да говорим за работа. Защо не си вземете от чудесните соленки със сьомга на масата до пианото? Ще ти звънна в понеделник, Дан.

Внимателно. Ако настоява прекалено, Дан може съвсем да се откаже.

Силен кикот отвлече вниманието й и тя се обърна към Бийч, който се беше облегнал на перилата на стълбите в коридора, прегърнал една от колоните с дебелата си ръка. Под подстриганата наскоро къса коса лицето му беше червено и обсипано с капчици пот, докато цвилеше на някакъв несъмнено мръсен виц, който му разказваше Дик Удлоун, неговият съдружник от „Спенглър Додж“. В прекалено тесния си смокинг Бийч й напомняше за училищен побойник, когото са придумали да си облече най-хубавите неделни дрехи.

Видя как Бийч хвърли поглед към Гейб, който в момента разговаряше с Айрис и Джим до камината, а после се наведе към приятелчето си и му зашепна нещо, което, беше уверена тя, е грозно. Двамата се захилиха, а Корделия отмести очи с присвит стомах. Само дългогодишният й опит на домакиня й помогна да скрие, че има нещо против и дори, че изобщо забелязва.

Най-накрая дойде време да се сервира вечерята и Корделия изпита облекчение от факта, че ще има какво да прави, освен да води светски разговори с гостите си — повечето от които бяха изпълнени с любопитство (злорадо у някои) и умираха да разберат защо е поканила Гейб. В трапезарията наставляваше Нета и извънредните помощници къде да оставят блюдата — печена пуйка с пълнеж от царевичен хляб и кестени, шунка с лютеница, огромни скариди, пълнени с месо от раци и изпечени в кокосово масло, яхния с бамя и домати, малки горещи хлебчета, подредени около кристална купа с разбито билково масло. Усмихваше се непрекъснато, докато обикаляше препълнената стая да се увери, че всички имат ядене и нещо за пиене, докато накрая започна да й се струва, че лицето й ще се разпадне на две.

— Много вкусно! — извика към Корделия Мириам Уайт, докато отхапваше от една скарида. Старата вещица беше заемала поста президент на „Джуниър лийг“ по-дълго, отколкото свети Петър е наглеждал райските порти, но под суетенето и къносаната каска на главата се криеше добра душа. Ако не бяха упоритите усилия на Мириам, припомни си Корделия, педиатричното отделение в Хилдейл нямаше да получи скенер.

— Винаги съм казвала, че никой не може да организира празненство по-добре от Корделия Траскот — чу да казва мазно един глас зад гърба й.

Обърна се и видя Лаура Литлфийлд, облечена в бледозелен шифон, заобиколена от мъже. Поклонници? На нейната възраст? Е, когато една жена е станала Кралица на красотата, тя си остава такава цял живот.

Като че безкрайни часове минаха, преди да изнесат ястията и Сиси да изтича, като се поклащаше леко на токчетата си, за да намери Бийч, та да нарежат тортата.

— Бийч… ей, Биийч! Къде си се дянал, проклетнико!

Секунди след това Корделия чу приглушен вик, последван от гръмотевичен трясък, който като че идваше някъде от задната част на къщата. Усети как кръвта се дръпна от лицето й.

— Извини ме — смънка тя към Емили Нюкъм до нея. — Нета трябва да е изпуснала нещо в кухнята.

Докато минаваше през двукрилата врата към старомодната кухня с черно-бели плочки, Корделия полу се надяваше да е казала истината и Нета да е счупила някоя от безценните й чинии или кристални чаши. Но знаеше, че се е случило нещо много по-лошо.

Намери ги в сервизното помещение отзад — Бийч, Сиси и руса жена, скрита наполовина в сянка, замръзнали като на безвкусна картина. Бийч се беше облегнал на лавиците, където бяха подредени чаршафите и калъфките за юргани, на поруменялото му лице имаше запечатан потаен израз. Блондинката — сега вече позна, че това е Джанет О’Мали — изглеждаше просто стресната, но размазаното червило и полуоткопчаната рокля сами разказваха противната история. Крещеше Сиси, при това толкова високо, че Корделия се благодари за едновремешните дебели врати.

— Копеле! Копеле мръсно! Как смееш! Как смееш! — Детската й устичка беше разкривена и грозна.

В краката й проблясваха на мътната светлина от коридора остатъците от чашата й с шампанско. Корделия усети острата миризма на алкохол, примесена с по-успокояващото ухание на сапун и омекотител.

— Мила. Чуй, мила… не е това, което си мислиш — мънкаше Бийч, който произнасяше думите почти толкова неясно, колкото и Сиси. — Никога не съм спал с нея. Не бих стигнал и дотук, ако не беше… ако не беше…

— Ако не беше подло, лъжливо лайно!

Върху треперещата шия на Сиси се появиха ярки петна с цвета на пунша, с който се беше наливала през цялата вечер.

Тя стрелна пръст към свилата се Джанет.

— Ами ти — гледалата съм ти децата, пекох даже тарталети за тъпия благотворителен базар на твоите Приятели на животните. Дано са ти преседнали, кучко такава!

Корделия, която излизаше от шока, усети, че може да мърда ръцете си, когато Сиси рухна върху сушилнята и започна да ридае на големи, кресливи вълни. Приближи се, за да прегърне дъщеря си, и обърна очи над треперещото рамо на Сиси към Бийч, като го прикова с ледения си поглед.

— Ако ти е хрумнало само за миг да се измъкнеш през задния вход, ще съм ти благодарна да изхвърлиш веднага тази мисъл от ума си. — Говореше тихо, но в гласа й звучеше стоманена нотка, като че той е юноша, хванат да краде от нейния магазин — Тъй. Очаквам от теб да си загащиш ризата и да отидеш при гостите, все едно нищо не се е случило… като че си най-щастливият женен мъж на този свят. Искам също така да кажеш на гостите си, че Сиси се е подхлъзнала на мокрия под и си е изкълчила глезена — нищо сериозно, ще й мине за един-два дни. Как мислиш, ще се справиш ли с това, Бийч?

— Виж сега, майко… — Той вдигна ръка в успокоителен жест, но тя го спря с поглед, който прекрати евентуалните му жалки извинения. Видя как червенината се дръпна от лицето му, от което червилото, размазано по устата му започна да изглежда ярко като боите на войната. — Добре, добре. Аз… Аз ще се погрижа за гостите.

— И преди да тръгнеш, си избърши лицето.

Той се изниза, а след него изтича и Джанет.

— Ох… искам да умра! — изхлипа Сиси в ухаещия на сапун мрак, като се хвърли в прегръдките на майка си.

Корделия усети леко отвращение към пълната жена, подсмърчаща пияна в ръцете й… но в същото време я болеше сърцето за горкото й малко момиченце, което толкова беше искало тази вечер да бъде чудесна.

— Няма да умреш. Ще се качиш горе по задните стълби, ще си измиеш лицето и ще легнеш, докато всички си тръгнат. После с тебе ще си поговорим и ще се опитаме да решим какво да правиш.

Ще трябва да говори също и с Ед Спенглър. Дори не е нужно Сиси да знае кой стои зад преместването на Бийч. Освен това и за тях ще бъде по-добре, ако се наложи да решават дали искат да бъдат заедно.

Чак след като сложи Сиси да легне в някогашната й стая, сред гъмжилото стари плюшени играчки — беше си играла с тях като дете и досега категорично забраняваше да ги махнат, Корделия остави главоболието, което блъскаше в слепоочията й, да надделее над волята й. В банята плисна на врата си розова вода и притисна към бодящите клепки памук, натопен в отвара от бряст.

След като слезе пак долу, закачи на лицето си най-приветливата усмивка и започна да обикаля гостите, като ги уверяваше, че Сиси ще се оправи.

— Нета сигурно е разляла нещо на пода — разказа на Мириам Уайт, като клатеше глава. — А Сиси, с онези нови обувки — добре, че не беше по-лошо, можеше да си счупи нещо.

От състрадателния, но многозначителен израз на Мириам разбра, че тя не вярва и на една дума от тази история. И тя като всички останали сигурно смята, че Сиси е пила прекалено много. Ами нека мислят така. По-добре, отколкото да научат истината.

Най-накрая, слава Богу, започна преселението — манта се блъскаха едно в друго пред вратата, докато се разменяха целувки и обещания пак да се съберат, сбогуваха се с чуруликане, палеха колите и гумите скърцаха по чакъла. Лидия Пикни извика:

— Кълна ти се, Корделия Траскот, някой ден ще измъкна от тебе рецептата за онова желирано месо!

Когато и последният гост беше изпратен, Корделия зърна Бийч да прекосява вестибюла като моряк палуба, с пъхната в джоба ръка, която подрънкваше маниакално ключовете. Тъкмо отвори уста да го предупреди, че не трябва да шофира в това състояние, и преди да произнесе думите, от тълпата се материализира Гейб и застана пред Бийч.

— Ще ми позволиш ли да те откарам, Бийч? — каза той със спокоен глас, който подсказваше, че всичко това е в реда на нещата. — Отивам в същата посока и мога да те оставя по пътя.

Бийч го погледна ядосано.

— Не, благодаря, аз съм си добре. Освен това съм с кола.

— Разбира се. Но нали трябва да я оставиш на Керълайн. Ще й трябва, щом оздравее достатъчно да си иде вкъщи.

— Вече казах, че мога да се оправя сам — изръмжа Бийч, а червендалестото му лице поруменя още повече. — Да не се опитваш да кажеш, че не е така?

— Не съм казвал такова нещо.

— Ами хубаво тогава… — Бийч се опита да го бутне настрани и да мине, но Гейб сграбчи ръката му.

Корделия видя израза на изненада и удивление, който се изписа на глупавото лице на Бийч — бившата звезда, полузащитник в отбора на гимназията, поне с двайсет сантиметра по-висок от Гейб, — когато се опита да си измъкне ръката, а не успя.

Изпълни я някакво замайване. Чувстваше странна смесица от страх и силно възхищение.

— Пусни ме — изломоти Бийч, като гледаше злобно. — Знам, че разбираш английски… макар че не ми го побира акълът що искаш да си изкарваш хляба, като събираш листа.

— Аз също съм сигурен, че разбираш английски, Бийч — отговори сърдечно Гейб, — защото изкара точно толкова точки при мен, колкото да минеш в горния клас.

— Боже господи, ама какво ти става — да не вземаш стероиди? — Сега Бийч се опитваше непохватно да обърне цялата работа на смях. Корделия го видя как започна да се поти като свински бут във фурна, а после клюмна победен и разбра, че Гейб е надделял.

— Знаеш ли, изпуснах мача миналата неделя — заговори бързо Гейб, обгърнал с ръка раменете на Бийч. — Чух, че „Фалкънс“ едвам се измъкнали, като чак накрая отбелязали няколко прекрасни точки. Гледа ли го?

— Дали го гледах? Човече, направо обезумях. Беше направо прекрасен, проклетият му мач. — Бийч, който лягаше и ставаше с футбола, се остави да му отвлекат вниманието и да го изведат през вратата като ученик. — Чакай да ти разкажа как стана…

Гласът му заглъхна, когато излязоха на верандата, а Гейб махна с два пръста на Корделия над рамото си и й каза беззвучно: „Веднага се връщам.“

Корделия усети как сърцето й подскочи от възможността с Гейб тихо да пийнат по още една чаша в края на вечерта. После прехвърли вниманието си върху Холис, който тътреше крака към кухнята, понесъл поднос с мръсни чаши. Видя, че косата му е бяла като на остригано агне. Кога е остарял толкова, кога се е прегърбил така? И как, след като го виждаше всеки ден, е могла да не забележи?

Тя самата се почувства стара… и уморена, много уморена. При това не само заради Сиси. Какво напрежение е да играе ролята на домакиня, помисли тя, винаги да измисля нещо подходящо да каже, да си спомня всяко име, да се показва информирана, умна, забавна. Когато беше омъжена, беше по-лесно, защото в центъра на вниманието беше Джин, хората го гледаха с възхищение, запомняха всяка негова дума.

Двайсет бледи рози — толкова преброи върху пътеката в коридора, докато вървеше към пустата дневна, без дори да съзнава, че движи краката си.

Като се отпусна в креслото пред камината, Корделия затвори очи. Спомни си деня, когато за пръв път беше видяла съпруга си, беше го чула да произнася реч. Специализираше политически науки в университета „Джордж Вашингтон“ — „през трупа“ на все още неудържимо живата си майка, която настояваше да се запише в „Дюк“ — и освен това беше ужасна всезнайка. Уведоми съквартирантката си по стая, Бети Престън, която им беше намерила пропуски за галерията в Камарата, че пет пари не дава какво има да каже този още зелен демократ — ако питат нея, системата работи така, че един човек не би могъл да промени нищо. Самата тя само преди две години, въпреки че майка едва не се хвърли от инвалидната количка на пода в знак на протест, напълно изостави часовете в университета, за да участва в кампанията в полза на Адлай Стивънсън. Все още изпитваше горчивина заради неговото поражение и не смяташе да се остави да я увлече някой нов либерал идеалист, който в края на краищата неизбежно ще потъне в забвение.

Но в онзи ден през 1954 година, когато бившият пожарникар от Куинс, Ню Йорк, стана и се обърна към аудиторията, Корделия пряко волята си усети, че цинизмът й се стопява. Висок, ъгловат, едва ли не подобен на плашило, ръкавите на измачканото му сако не покриваха съвсем китките на огромните му ръце, той й напомняше Джими Стюарт от „Господин Смит отива във Вашингтон“. А когато протегна разпалено ръце и се откри за атаките, които думите му несъмнено щяха да предизвикат, тя се хвана, че се е плъзнала напред и седи на ръба на стола.

— В нашата страна в момента става нещо много погрешно — започна той с малко суров, нешколуван глас, който въпреки това беше по-убедителен от този на Сам Рейбърн, говорителя на Камарата. — Дълбоко в душите си ние всички го знаем, но ни е страх да не си навлечем беля, затова си мълчим. Е, аз например повече няма да мълча. Този лов на вещици, организиран от сенатора Джо Макарти уж в името на патриотизма, е погрешен, просто и ясно…

Тя не си спомняше думите, произнесени след това, само екливото мълчание, което обхвана залата и галерията, след като той свърши. „Той прави политическо самоубийство“ — си спомни как помисли тогава и осъзна, като гледаше назад, че се е влюбила в Джин тогава, много преди чичото на Бети да успее да я представи. По някакъв начин той й напомняше баща й. Макар че татко й беше от старите демократи на Джорджия и по-скоро би се преместил в Исландия, отколкото да признае, че интеграцията е нещо хубаво, той беше предвидил нещата и отдавна, когато на негрите се доверяваше само миенето на подове и мраморните облицовки на банките, той издигна Елдрън Роунтри до поста касиер. Татко й, ако беше жив, щеше да одобри по своя собствен ограничен начин този смел, но положително обречен Юджин Траскот.

После, скоро след речта на Джин, Едуард Р. Мъроу се изказа срещу Макарти по националната телевизия. Все повече гласове се присъединяваха към техните. Нямаше да забрави обаче как през онзи ден никой в заседателната зала не се изправи да подкрепи новоизбрания демократ, представител на Куинс, и в последвалото мълчание се чуха ръкоплясканията само на един човек.

Този човек, спомни си тя със слаба усмивка, беше тя…

— Корделия?

Отвори очи и видя насреща Гейб, седнал в коженото кресло, което някога беше любимото място на баща й. Усмихваше се и изглеждаше напълно спокоен, очевидно не очакваше от нея да скочи и да се прави на домакиня. Не, той не е като Джин, но е добър и почтен и, както й подсказа сцената с Бийч, умее да се оправя в трудни ситуации.

Докато го наблюдаваше как премества отоманката до нея, за да може да си вдигне краката, тя усети как очите й пълнят със сълзи и осъзна, че много, много отдавна никой не се беше сещал, че и тя има нужда да я поглезят.

— Уморена съм, Гейб — въздъхна.

— Знам.

— Как така ти изглеждаш свеж като маруля, а аз се чувствам като стар, измачкан окаяник.

Той се засмя и се настани на отоманката до изпънатите й крака.

— „Дори когато във живота ни чернее, там нейде нещо пее, пее“.

— Емерсон?

Той кимна:

— Прав е. Нещата, които ни изглеждат лоши в този момент, накрая може да се обърнат за добро.

— Съмнявам се, че някой от гостите тази вечер може да си представи точно колко лоши са нещата.

— Познавам те по-добре от тях — каза той, като вероятно усещаше объркването й. — Знам кога нещо не е наред — дори да се усмихваш.

Усети как ръката му небрежно обви глезена й, сякаш просто пробваше дебелината на някоя клонка, но тя усещаше, че докосването му значи нещо повече.

Корделия потрепери.

— Отгледах две дъщери — сподели тя с въглените, които се превръщаха на пепел в мраморната камина, — и както изглежда, не съм се справила много добре.

— Видът може да лъже.

— Ох, Гейб… — Тя се обърна да го погледне, обхваната от нов прилив на терзание. — Не става дума само за тази вечер и това, което се случи със Сиси. Става дума за Юджин — не мога да се отърся от чувството, че ако беше жив, нещата нямаше да са такива.

— Самонаказваш се, а не го заслужаваш.

— Тогава защо? Защо ми се случват всички тези ужасни неща? Защо трябва едната ми дъщеря да е безпомощна, а другата да иска да ми забие нож в гърба? О, Боже, как искам да нашляпам тези две момиченца!

Тласкана от мъка, гняв и някакво отчаяно изтощение, тя скочи и се втурна към ореховия секретер, където държеше статиите за Джин и всичките му речи, събрани в няколко подвързани в кожа томчета, както и всяка публикувана от Грейс дума. Грабна списанието „Тайм“ отпреди две години, в което пишеха как Грейс е спечелила наградата „Пулицър“ — знаеше точното му място в купчината и би го намерила дори с вързани очи, усети как краищата се смачкаха в юмрука й и нещо остро, може би телче, се заби в меката плът в основата на палеца й. Когато погледна, видя, че ръката й трепери.

„Аз се гордеех с нея! — помисли Корделия. — А сега тя ще унищожи Джин, като измъкне нещо, което се е случило преди много време… Дяволите да я вземат!“

— Недей, Корделия! — чу вика на Гейб през жуженето в главата си и чак тогава осъзна, че в гнева си всъщност е хвърлила списанието в камината.

С ужас видя въглените да се пръсват с пращене и нагоре да се издига фонтан от искри. Докато гледаше как страниците почерняват, краищата им се свиват и избухват в пламъци, тя се чувстваше така, сякаш гореше собственото й сърце.

В следващия миг Гейб беше до нея, с ръце на раменете й, за да успокои дивото треперене. Усети как през тялото й минава лечителната му сила… магията му, която караше полумъртвите азалии да разцъфнат и в отъпканата кал да поникне трева.

Преди да осъзнае какво става, ръцете му я обгърнаха. „Как е възможно това?“ — извика някакъв глас, преди всяка мисъл, всяка рационална клетка в мозъка й да бъде пометена, когато той вдигна главата й с мазолестия връх на пръста си и я целуна пламенно и истински в устата. Ох, топлината на устните му — как би могла да я понесе? Толкова време беше минало, откак са я целували за последен път. Още от времето на Юджин… преди години… преди цял един живот…

Почувства езика на Гейб и желанието, което напираше зад целувката му. Ръцете и краката й трепереха и отново я обхвана същото замайване като онова преди няколко дни в градината, но този път Корделия не се уплаши. Беше просто естествено да се чувства по този начин, щом Гейб я прегръща и я иска така, както тя иска него. Внезапно престана да й се струва странно — да я желае, въпреки че тя е попрехвърлила средната възраст, а Гейб съвсем не е мъжът, който град Блесинг би могъл да си представи като неин избор.

Устните му докоснаха тила й, с една ръка хвана главата и приглади косата й, а връхчетата на пръстите му се задържаха там, където шията й се извиваше и започваше гръбначния й стълб. Почти я опияниха дъхът му, прекрасното му ухание, като виното от глухарчета, което опита по-рано. Тя се вкопчи в него и усети у нея да се надига ридание. Изпитваше особена смесица от мъка и щастие, толкова силни, че сякаш като голяма скала разрушаваха крехките стени на крепостта, която беше изградила около себе си.

Ето защо, когато той я помоли тихо: „Иди в Ню Йорк, Корделия. Иди и намери дъщеря си. Ще те чакам да се върнеш“, тя усети как кима замечтано в знак на съгласие. Може би в края на краищата ще бъде по-лесно да отиде до Ню Йорк, отколкото да реши как да продължи да живее в Блесинг.