Айлин Гоудж
Благословени лъжи (8)

Седма глава

— Достатъчно — Джек се стараеше гласът му да звучи спокойно, но отвътре цял кипеше.

Роджър Янг, приведен напред, седнал на самия ръб на мекото кресло срещу Джек, само го изгледа гневно. Очите на писателя, които на фотографиите изглеждаха дълбоки, се оказаха всъщност жълтеникави, изглеждаха хлътнали и непрекъснато шареха насам-натам. Джек изведнъж осъзна защо фотографите винаги снимаха Роджър отгоре и оставяха долната половина на лицето му в сянка — този мъж беше напълно лишен от брадичка.

— Цифри — уточни Терънс Райт, агентът на Роджър, нервно човече с папийонка и претенциозна козя брадичка, столът му беше издърпан агресивно на около метър пред този на клиента му, като състезателна кола, която набира скорост на старта. — Става дума за цифри, търговците са пощурели да поръчват книгата му, телевизионни станции от цялата страна молят за интервюта, а вие спирате рекламната обиколка? — Слабото му лице беше почервеняло. — Не мога да повярвам. Мътните го взели, не мога да повярвам.

Самият Джек още не можеше да повярва. Изглеждаше му почти нереално, че води такъв разговор с най-големия романист на издателството, който всяка година, точен като часовник, произвеждаше по един горещ трилър, за който беше нещо обичайно да има бестселъри едновременно в списъка на изданията с меки и твърди корици. От последната му книга, „Операция пурпур“, бяха продали повече бройки, отколкото от всичките останали есенни заглавия, взети заедно. Седемстотин хиляди в твърди корици, а ще продадат два пъти повече в меки.

Като чуе за тази среща, Кърт Рейнхолд ще накара да му излеят топките от бронз и ще ги използва като подпорки за книги, помисли Джек. Или, понеже сега Кърт няма картбланш, Хауптман, новият им германски родител, може да го изхвърли като мръсно коте. Няма какво да го спре. Печалбата на „Кадоган“ е паднала с десет процента в сравнение с миналата година, а той в момента рискува да изгони и дойната им крава. Е, да, Янг имаше договор за още една книга… но след този открит конфликт егото му сигурно ще го подтикне да се обърне към друга издателска къща.

Ами Бен? Янг е негов автор и се очаква да му послужи като пропуск за някой шефски кабинет. Ще се разстрои. Не, всъщност ще излезе от кожата си.

Джек усещаше как лудо бие сърцето му, а в устата си имаше вкус на прегорял хляб. Погледът му попадна върху любимата му от четирите гравюри на Фюсли над дивана, на която имаше сцена от „Макбет“.

„Лъжи ако говориш, ще виснеш жив на първото дърво…“

Май мене ще обесят на първото дърво, помисли той, но все някой трябва да се противопостави и да каже: „Дотук!“

Ако цифрите бяха всичко, ако делото на живота му, ако всичките прекрасни книги, за чието създаване беше помогнал, се свеждаха до цифри, то най-добре да се откаже още сега. Ако си затвори очите, ще бъде не по-добър от Роджър, ще бъде като мълчалив съучастник, като шофьора на колата, с която бягат престъпниците.

В същото време обаче Джек се надяваше, не, молеше се, да намери някакъв начин да не разсърди съвсем това влечуго. Без Роджър „Кадоган“ ще остане инвалид, а собственото му бъдеще ще прилича на корицата на последната му книга — ядрена ракета се издига от площадката и скоро ще унищожи света.

Джек усети, че се изпотява под сакото, и направи съзнателно усилие да седне отпуснато и да не стиска челюстта си. „Запази контрол над положението — нареди си той мислено. — Хванали са те натясно, но не трябва да го разберат.“

С облекчение забеляза, че под маската на възмущение Роджър е мъничко уплашен. Проследи с очи как той запали цигара, смукна дълбоко и изпрати струята дим към Джек, а очите му същевременно се отклониха към изложбата на „Операция пурпур“, разположена между две претъпкани лавици.

— Виж, Голд… кой си ти, та да ми казваш кога съм прекрачил границата? — Роджър се наведе напред, свитите му рамене стигаха почти до ушите и позата му напомняше на Джек за комик, който изпълнява лоша имитация на Ричард Никсън. — Ти я искаше тази проклета обиколка и ще си я получиш! — Изисканият му акцент започна да звучи подозрително провинциален.

— Виж, нито ти, нито аз имаме нужда да ни се напомня какви потенциални продажби са заложени в този случай, но това… — Джек говореше тихо, със скръстени пред гърдите ръце. — При последната ти обиколка се оправих с оплакванията на служителките и журналистките, които те съпровождаха, за това как си ги нападал. Дори затворих очи за проститутките, които си включил в хотелските сметки. Поскърцах със зъби, но си казах: „Е, всъщност никому с нищо не е навредил.“

— Хайде стига с тия проповеди. Ако не беше Роджър нямаше да седиш тук — избъбри презрително агентът на Янг. Зад гърба му издателите наричаха Райт „Плъха“. Той непрекъснато се опитваше да ги преметне — носеше нечие по-добро предложение, след като сделката е била вече уговорена, измисляше един-двама фиктивни участници, за да повдигне цената на някое наддаване, разпространяваше ръкописи из целия град въпреки клаузите в договора за правото на пръв избор, а сега Раит беснееше. — Спечелихте повече от седемстотин хиляди от „Операция Пурпур“, близо два милиона на хартия. Имате ли друг автор, които да прави подобни цифри? Можеш ли да ме погледнеш в очите и да заявиш, че не дължиш тъпата си работа на Роджър?

— Той е много важен за нас — потвърди Джек.

— Тогава какво, по дяволите, правим тук?

— Обсъждаме как най-добре да постъпим, като се има предвид, че Роджър няма да завърши обиколката както беше планирано първоначално. — Джек издържа възмутения поглед на Райт. Усети как потта залепи ризата на гърба му.

„Мишугаз^[1] — скара му се студен вътрешен глас. — Двайсет години работиш като вол, за да станеш човек, да изградиш компанията, да издаваш книги, които хората ще обикнат, а сега искаш да хвърлиш всичко на вятъра? Защо? Искаш да бъдеш по-голям светец от папата? Заради някакъв… принцип?“

А какво ще стане ако промени тактиката? Колко по-лесно и безпроблемно би било да се съгласи, да се престори, че никой нищо лошо не е направил, че никой всъщност не е пострадал. Той е бизнесмен, не морален арбитър. При това Роджър Янг държи кормилото, а не Джек Голд, не дори и новият им президент Кърт Рейнхолд.

После Джек си спомни прочетена някъде мисъл: „Трябва да разсъждаваш като герой, за да можеш да постъпваш просто като почтено човешко същество.“ Осъзнавал ли е обаче авторът, че най-трудната дума в английския, а и във всеки друг език, е „не“?

Джек погледна Райт, който се въртеше на стола, като че са го сложили там против волята му.

— Трябва да целуваш земята под краката на Роджър за това, че изобщо е съгласен да направи проклетата обиколка! — изръмжа Райт.

— Е, ако обиколката е такава тежест, не би трябвало да е проблем да я прекъснем сега.

Но думите на Райт всъщност бяха верни. Обикновено се налагаше да умоляват прочутите автори като Роджър да тръгнат на рекламна обиколка.

— Ти, нагъл кучи син, ще… — лицето на Янг се разкриви, не, по-скоро се увеличи и стана цялото червено, подпухнало и лъщящо, като на бебе, помисли Джек. Като на ядосано за нещо бебе. Янг скочи на крака по един странно некоординиран начин, движенията му бяха резки, почти епилептични. — Само да щракна с пръсти и мога да имам всеки издател в града. За кой се мислиш, майка ти стара!

— Роджър, не искам да те разстройвам още повече, но дали осъзнаваш, че не са те арестували само по едно чудо? — продължи Джек с възможно най-разсъдливия тон, като се опитваше да пренебрегне резкия спазъм в стомаха си. — Ако Сю Маккой беше решила да подаде оплакване…

Райт се обърна към клиента си със събрани пред лицето ръце, като че дирижираше оркестър и искаше да успокои гръмките цимбали.

— Да видим дали съм разбрал правилно — започна той. — Изпращаш Роджър с тази… с тази лунатичка, която твърди…

— Че той се е опитал да я изнасили — довърши Джек, който този път не потърси по-меки думи и не се опита да прикрие отвращението си. — Тази лунатичка, както я наричаш ти, е омъжена жена и има четири деца. Тя една от най-добрите ни агентки. В счетоводството я обичат, ние я обичаме, авторите дават добри отзиви за нея. А ти, Роджър, адски си я измъчил — Джек си пое дъх. — Още не е късно тя да подаде оплакване.

Нов израз се изписваше върху лишеното от брадичка лице на Янг — страх.

— Не, не, ти не разбираш… аз… тя… — замрънка той.

Дори и Райт като че се разколеба, когато осъзна този факт.

— За Бога, това е… това е самоубийство. Вече сте вложили стотици хиляди в тази книга. Всичките тези реклами. Списание „Пипъл“. Раздаването на автографи, за което хората ще се редят на опашки.

Джек започна да изпитва тържество, а присвиването в стомаха малко понамаля.

— Да не мислите, че не съм преглеждал цифрите поне двайсет пъти? — каза той, като остави в гласа му да се прокрадне нотка на съжаление. — Вижте сега, дайте да седнем и да видим дали ще намерим някакъв компромисен вариант.

След цяла вечност напрегнато мълчание Джек видя как безбрадото чудо се отпусна отново на стола. Усети, че е близо до някаква победа, но тази възможност не го радваше, чувстваше само как леко му се повдига при мисълта, че трябва да преговаря с този мръсник.

— Мисля дали не можем да направим една алтернативна сателитна обиколка — продължи той тихо, като че всички са спокойни и прекрасно се разбират. — Един, най-много два дни, като освен това можем да те покажем по телевизията из цялата страна. Също и интервютата с печата — можем да ги уредим практически всичките тук, в Ню Йорк, ако не лично, то по телефона. Няма да висиш по летищата заради отложени полети, няма да трябва да ядеш отвратителна храна по хотелите. А след една седмица ще можеш вече да бъдеш в Уестпорт, Канарските острови или Антиб.

Джек осъзна, че е затаил дъх, докато чака отговора на Роджър. Той бавно освободи въздуха от дробовете си, така че те да не забележат.

Проследи с поглед как Янг загаси цигарата си в пепелника, рекламен сувенир на голямата книга от миналогодишната пролет, която учеше хората как да си помогнат сами. Околовръст пепелника пишеше със златни букви: „Престанете, докато сте още живи“. После писателя се облегна назад, като скръсти сърдито ръце пред гърдите си:

— Аз поначало не исках да правя никаква рекламна обиколка. Ти ме помоли.

Той отстъпваше! Джек се помъчи да не се захили облекчено.

Райт вдигна поглед от листа хартия, който огъваше, сякаш си представя, че държи ръката на Джек.

— Виж, Джек, можеш ли да обещаеш, че… ъъ… няма да изтече никаква отрицателна реклама?

— Нищо не мога да ви обещая — каза Джек. Той помълча, а после добави: — Но на Роджър нищо няма да му стане, ако поговори с въпросната дама. Може би дори да се извини.

Хвърли бърз поглед към него.

Няколко минути по-късно изпрати Роджър и агента му до вратата и докато разменяха помирителни думи и ръкостискания, които никого не биха заблудили, Джек изведнъж си спомни един стих от „Мяра за мяра“:

„Кой е по-мъдрият? Законът или беззаконието?“ Никак не съжалява, независимо кое от двете, помисли Джек, чието сърце биеше вече спокойно, докато премисляше още веднъж наум срещата.

Съжаляваше за това, което трябваше да стори сега — да каже на Бен, преди до него да стигнат слухове, че има голяма вероятност Янг да ги напусне подир следващата си книга.

Бен ще побеснее. Той много се усмихваше и колкото Хана беше темпераментна, толкова той изглеждаше уравновесен, но под повърхността…

Разводът? Може би, но Джек предполагаше, че нещата са започнали по-отдавна, когато той се опитваше да изгради „Кадоган“ и много рядко се прибираше вкъщи при Натали и малкия Бен.

А после, преди осем години, Бен дойде да работи при него, току-що завършил колеж, самовлюбен. Джек се опита да го накара да дойде малко на себе си, като му даде работа в отдел „Писма“… и Бен наистина се обиди на баща си. По един свой начин, като работеше извънредно и молеше от претоварените редактори да му дават ръкописи, за да усъвършенства уменията си и да докаже цената си, Бен заяви на баща си: „Проклет да си, ще ти покажа какво мога, дори после да пукна“. Сега заради този негодник Янг Бен ще да има още една причина да негодува…

Стомахът на Джек се свиваше от ужас, когато вдигна телефона, за да се обади на Бен.

— Имаш ли свободна минутка, Джек?

Вдигна поглед и видя в кабинета му да влиза Кърт Рейнхолд. Новият президент на „Кадоган“ — нисък, як мъж с прошарена коса, която стърчеше на всички посоки въпреки скъпата подстрижка — напомняше за карикатура на човек, който е пъхнал пръстите си в контакта, с опулени очи и така нататък. Само дето Рейнхолд никога не се опарва, помисли Джек. Това става само с хората около него, особено ако застанат на пътя му.

Джек се опита, като при всяка среща с Рейнхолд, да съчетае обществения образ на шефа си с това, което знаеше за личния му живот. Двете изобщо не можеха да се свържат едно с друго. Президентът Рейнхолд, с твърдия си управленчески подход, с настойчивото си желание нещата да се вършат както той смята за необходимо, с навика си да напуска заседанията на средата на изречението ти… и семейният мъж Рейнхолд, женен от трийсет години, баща на пет деца, за които винаги намираше време (въпреки непрекъснатите пътувания до Лондон, Франкфурт, Рим и Париж), да не споменаваме и хобито, което страстно обичал — да пече хляб по рецепти, които събирал при пътуванията си.

Джек остави слушалката и покани с жест Рейнхолд да седне.

Но шефът просто отиде до прозореца и погледна надолу към Пето авеню, както феодал би огледал владенията си.

— Исках да обсъдя нещо с теб — проблема с Джери Шилер.

— Какъв проблем, Кърт? — запита Джек, макар да усети по това как сърцето му отново забърза, че става дума за нещо сериозно.

Кърт се обърна, изпъкналите му бледосини очи се втренчиха хладно в Джек.

— Джери е излишен, Джек. Трябва да го освободим.

Джек усети рязка болка в гърдите. Боже, не, не Джери — той беше главен редактор на „Кадоган“ от незапомнени времена. Добрият стар Джери, който неведнъж беше искал назаем стотина долара от Джек, за да свърже двата края, след като е дал собствената си заплата назаем или по-скоро завинаги, на някой писател, чийто ръкопис никога нямаше да бъде одобрен. Джери, който се бореше със зъби и нокти да продължават да издават поезия…

— Миналата година двама от авторите на Джери, Мейси Уестън и Боб Готшок, бяха номинирани за Националната награда за литература — отбеляза Джек, като се опитваше гласът му да звучи безстрастно.

— Ще се изненадам, ако двамата взети заедно са продали повече от десет хиляди бройки — парира Рейнхолд. — Освен това той провали работата с биографията на принцеса Ди.

— Управителният съвет тогава го подкрепи — напомни Джек.

Рейнхолд нетърпеливо изтръска някаква прашинка от ревера на тъмносиньото си кашмирено сако. Джек изведнъж си представи как шефът му мачка със запретнати ръкави къс тесто.

— Джек, разбирам, че с Джери се знаете отдавна — той остави във въздуха да виси намека, че нищо чудно самият Джек да се окаже в един отбор с Джери, — но този път той прекали. Видя ли това?

Джек осъзна в този момент, че шефът му държи нещо — както се оказа, сгънат екземпляр на „Седмичник на издателя“. Той го хвърли върху претрупаното бюро на Джек.

— Без да ми каже нито дума, е писал в рубриката „Мое мнение“. Изобличителна реч от името на писатели, които били пренебрегвани от издателите заради литературните печалбари — добави мрачно. — Нито дума за редакторите, които хапят ръката, която ги храни.

— Кърт, никой няма да обърне внимание…

— Мога само да се надявам Хауптман да не види това, знаеш колко е луд на тема лоялност към компанията.

— Ако е въпрос за лоялност, не бих могъл да посоча друг, който е готов да си заложи главата заради „Кадоган“, както е правил това Джери.

— Трябва да се махне, Джек — заяви Рейнхолд. — И ти трябва да се погрижиш за това.

С един удар беше успял да напомни на Джек, че той като издател е едва на трето място в йерархията на управлението… но в същото време носи отговорност за почти всички неуспехи.

Джек се почувства също като преди минута с Янг и Райт — все едно сънува кошмар. Но нямаше нищо неясно или нереално в негласното послание на Рейнхолд: следващият може да си ти.

Джек знаеше, че Рейнхолд все още го обвинява за неприятностите около изпълнението на поръчките, макар Джек да беше предупредил, че новият склад и обслужващите системи не са готови да поемат есенния списък. А когато Рейнхолд разбере за спречкването му с Янг…

Джек изтръпна. Не, не можеше, нямаше да се остави да го изнудват.

— Джери е редактор на Грейс — напомни Джек. — А нейната книга ще бъде нещо голямо. Виж вече колко се говори за нея. Цифрите непрекъснато подскачат. Ще имаме големи поръчки и мисля, че не трябва да рискуваме, като уволним Джери още преди да почнем кампания в пресата.

Нямаше намерение да споменава на Кърт казаното от Грейс — че майка й може да даде компанията под съд, за да спре публикацията. Тази преграда ще преодолява, когато и ако се стигне дотам.

Междувременно ще покаже на Рейнхолд, че този стар издател (не че петдесет и две значи вече старец) няма просто да изчезне. Ще стегне това място, ще вложи всички сили на „Кадоган“ зад книгата на Грейс: обиколка на дванайсет града, може би дори начало на кампанията с пресконференция на Капитолия. Страната вече беше почнала да се вълнува. „Честта над всичко“ може да стане от книгите, които всеки трябва да притежава ако не за да ги чете, то просто да ги има. Я виж какво стана с „Кратка история на времето“ и „Голата маймуна“. От чисто търговска гледна точка, без да се имат предвид личните чувства на Джек към Грейс, не можеше да има съмнение, дори за мозъка на Рейнхолд, че тук се крие един огромен потенциал, който само чака някой да го разработи…

Джек отново съсредоточи вниманието си върху Рейнхолд. Погледът на шефа беше все така студен, но Джек усещаше, че леко се е разколебал. Обаче нямаше да се даде лесно. С обезпокоителна точност Рейнхолд сякаш повтори мислите на самия Джек:

— А какви последици може да има така нареченият аспект на убийството в книгата? Мислил ли си дали не трябва този въпрос да се разгледа от независими специалисти? За да сме уверени, че сме си подсигурили тила?

— Дан Хагърти движи тези неща — каза Джек на шефа си, докато си играеше с малахитовото преспапие с форма на пирамида. — Той се консултира с Фред Куелер, който според Дан е най-добрият адвокат на Източния бряг. Доколкото мога да преценя, ние сме в безопасност, но ще те уведомя, ако се окаже, че са нужни още предпазни мерки. Ще държа под око Джери и ще гледам да няма други проблеми.

Помоли се Рейнхолд да се задоволи с това положение на нещата и да не настоява за Джери. По-късно, когато неловкото положение, в което го е поставил Джери с публикацията в „Седмичник на издателя“, избледнее в съзнанието му, Джек ще напомни на Рейнхолд колко ценен е Джери за компанията.

Въздъхна облекчено, когато Рейнхолд, също толкова внезапно, както се беше появил, тръгна към вратата с разсеяния израз на човек, който има милион задачи и твърде малко време.

Джек остави преспапието и се изправи тежко. Трябва да предупреди Джери, да му каже да се спотаи поне до излизането на „Честта над всичко“. След това, ако нещата минат добре, и двамата ще са отървали кожата.

 

 

По пътя към кабинета на Джери срещна Бен, който излизаше през двойната врата на отдела за изкуство.

— Бад Ийстман ми дойде до гуша заедно с оня югославски художник, който прави коридата на Хариган — Бен вдигна ръка и я прокара по шията си с дланта надолу. — Извикаха ме да изгладя нещата.

— Справи ли се?

— Ще направи промените, които иска Ийстман, не се притеснявай.

Джек вдигна вежди. Миша беше труден случай.

Бен се ухили:

— Той ще прави изложба в галерия „Пейс“, а аз обещах да надникна и да заведа някои от богатите приятели на мама, които колекционират източноевропейско изкуство.

Джек потупа сина си по рамото, горд от умението му да се оправя с такива деликатни положения. В същото време то извика спомена за онзи неприятен инцидент преди години, когато синът му беше първи курс студент в „Йейл“. Хванаха Бен да продава с намаление учебници и канцеларски материали на състудентите си, след като ги беше включил в сметката си в университетската книжарница, явно с надеждата баща му да не я оглежда много подробно. Най-лошото беше, че Бен трябва да е бил сигурен в залавянето си, но въпреки това беше провел операцийката си с небрежна надменност, която още замайваше Джек. Дори след като го хванаха, Бен не се разкая, като че щедрата издръжка, която той считаше за оскъдна, не му беше оставила друг избор.

За пръв и единствен път тогава Джек удари Бен. Не силно, само веднъж зашлеви самодоволно усмихнатото му лице. Но очевидно беше достатъчно, за да раздуха жаравата на неговото недоволство.

Имаше ли начин да стигне до сина си, да го накара да разбере, че животът не се състои само в това да заграбваш всичко, което успееш да докопаш? Планът да накара Бен да се издигне с работа, като започне от най-долу в „Кадоган“, не беше сполучил — вместо да разбере цената на усърдния труд и търпението, Бен само беше определил баща си за деспот. Но може би още не е твърде късно…

— Имаш ли време да пием по едно кафе? — попита весело Джек.

Само баща му би я забелязал — леката бръчка, не повече от трапчинка, която се появи между гъстите вежди на Бен. После тя изчезна.

— Разбира се, татко. Само секунда, да се обадя на Лиза.

— Ще се срещнем пред асансьора.

Бен се появи отново в коридора пред махагоновите врати, където на месингова табелка, закачена дискретно на нивото на погледа, пишеше „Хауптман груп“. Имаше озадачен вид.

— Лиза каза, че Роджър е идвал в кабинета ми, докато съм бил при Ийстман. Не знаех, че ще идва. Ако е имало някаква среща, защо не съм бил уведомен?

Джек, който се беше надявал да отложи темата докато излязат от сградата, се стегна и влезе в асансьора. Защо винаги се получаваше, че водят битка с Бен?

Но после един глас му припомни: Бен беше човекът, който измъкна Янг от разните глупости, който в продължение на месеци посвети безброй нощи и почивни дни, за да му помогне да превърне своите тромави, недоразвити ръкописи в нещо продаваемо. Само две години след завършването на колежа Бен склони скептично настроения управителен съвет да издаде първата книга на Янг. Късмет, беше чувал Джек да мърморят някои, след като книгата стана хит. Следване на модата, недоволстваха други. Но беше ясно, че Бен има око, инстинктивно усеща какво търсят читателите. И притежава уменията на ювелир, когато трябва да оформи суровия материал в нещо блестящо.

Докато слизаха седемте етажа надолу със скърцащия асансьор, Джек разказа накратко на Бен какво се е случило.

— Разговарях със Сю Маккой вчера следобед — завърши той. — Дойде да се видим, изглеждаше ужасно. Това с Роджър станало преди седмица, но тя не искала нищо да казва. Много й се възхищавам, че се реши да разкаже всичко, като знае, че работата й е заложена на карта… всъщност, ако става въпрос, цялата компания е заложена на карта.

Когато се озоваха в облицованото с мрамор фоайе, Бен изглеждаше така, сякаш са го ритнали в слабините. Ярка, гневна червенина беше заляла като обрив лицето му, очите му блестяха като стъкълца от натрошена бутилка.

— По дяволите, татко — ругаеше той. — Дявол го взел.

Като че прекалено зашеметен, за да каже нещо повече, Бен само клатеше глава, докато минаваха през въртящата се врата. Навън ги посрещна поривът на есенния вятър, който сякаш увличаше във вихъра си бибиткащия, скърцащ, хълцащ поток от коли, автобуси, камиони, таксита, куриери с велосипеди или на кънки. Квартал Флатирон, където нищо не оставаше в покой. Дори тротоарът беше претъпкан, всички навели глави, решени да превземат плочника пред очите си. Тук беше единствената забележителна сграда в Манхатън с формата на парче торта, а никой дори не я поглеждаше.

Джек чакаше синът му да каже нещо, но Бен остана безмълвен, докато прекосяваха Пето авеню и след като свърнаха в кафенето на Андрю — вътре можеше да се хапне хубав сандвич, когато не обядваш с някой агент или писател.

Накрая, след като седнаха в едно сепаре в задната част на заведението, Бен избухна:

— Как можа? Виж, това, което е направил Роджър, ме шокира не по-малко от теб. Но защо, по дяволите, не дойде първо при мене? Той е мой автор, мътните го взели!

— Точно затова не те извиках на срещата. Не исках да се отрази на отношенията ти с него.

— Като при „доброто ченге и лошото ченге“? Роджър ми се изповядва, а аз го потупвам по гърба и му разправям колко го разбирам?

— Не бих го формулирал точно така.

— Можеше да бъдеш така любезен да ме оставиш аз да реша как да играя играта. Нямаше право да действаш зад гърба ми като… Боже Господи — той удари с юмрук по масата, като че искаше това да е лицето на баща му.

— Съжалявам — Джек нарочно каза това по начин, който да даде на Бен да разбере, че той наистина съжалява, но само заради значението, което това има за Бен.

— Не толкова, колкото аз ще съжалявам. Или пък Рейнхолд, когато разбере за това.

Бен сниши глас, докато сервитьорката, която беше вече прекалено възрастна да работи на крак по цял ден, пълнеше чашите им.

Въпреки почти болезнената нужда да се втурне, да запълни този мъчителен момент с обяснения и утешения, Джек усети да го пронизва гняв. Бен отново мислеше само за себе си.

— Това трябваше да бъде направено — отвърна Джек просто.

Той наблюдаваше как Бен отпи от кафето си, намръщи се и тресна чашата на масата достатъчно силно част от парещата течност да се излее през ръба. После взе салфетката си и я попи. В този момент, заради начина, по който внимателно сгъна мократа салфетка и я подпъхна да не се вижда под чинийката, Джек зърна у него Натали.

— Като говорим за Рейнхолд — каза Бен, — той иска да уволни Джери Шилер… Знаеш ли това? — Бен го гледаше втренчено с издадена напред брадичка. На светлината на флуоресцентните лампи в кафенето бледата му кожа беше добила лилав оттенък. Кожата му е като на Натали, помисли Джек и с болка си спомни колко се гордееше бившата му жена със своята, според нея, патрицианска външност, как се надуваше, ако някой глупак каже: „О, но вие изобщо не приличате на еврейка!“

Не беше ли и тази черта характерна за Натали — да сменя темата тъкмо когато става нагорещено? Джек се раздразни още и от това, че новината е успяла да се разпространи из издателството, преди той да разговаря с Джери.

— Знам за резервите на Кърт — предпазливо отговори Джек. — Но, струва ми се, успях да го убедя, че би било погрешно да уволнява Джери.

— Защо да е погрешно? Той е излишен и всички го знаят.

Начинът, по който Бен повтори пренебрежителните думи на Рейнхолд за Джери, накара нещо да прещрака в главата на Джек. Възможно ли е именно Бен да е организирал всичко? Може би дори е показал на Рейнхолд „Седмичника на издателя“?

— Ти искаш мястото на Джери — каза Джек, като се чудеше как е могъл да бъде толкова сляп досега. — Затова е цялата работа, нали?

— Кой не би го искал? Човек трябва да е глупак, за да откаже, ако е на мое място — отговори Бен уклончиво.

Джек не хареса израза на лицето на Бенджамин. Почти… собственически, като че вече са му обещали поста главен редактор. Джек глътна отново от отвратителното на вкус кафе, което прогори като киселина гърлото му.

— Мислил ли си някога — попита той бавно, — че това място може да не е запазено за тебе дори Рейнхолд да изхвърли Джери?

— Роджър Янг, дявол го взел, щеше да ме откара дотам — в очите на Бен се разгоря яростен огън.

— Не забравяй, Роджър има договор за още една книга — напомни нежно Джек на сина си.

— А после? Ще се обърне и ще побегне, освен ако не успея да направя някакъв фокус. „Рандъм Хауз“, „Саймън и Шустър“? Джели Пастернак в „Бантъм“ е готова на убийство, само и само да получи Роджър.

— Нямах избор, Бен — отвърна Джек, като клатеше глава.

— Тази реплика май съм я чувал и преди — каза Бен с глас, в който безпогрешно се усещаше горчивина.

— Ако имаш предвид мен и майка ти… — Джек скочи право в пропастта, защото не искаше и това да остане неизказано, както ставаше почти винаги, когато негово действие нараняваше Бен, — … За това никой нямаше вина. Ние просто си станахме чужди.

Бен му хвърли пълен с отвращение поглед, но после изразът му се смекчи и той вдигна длан в жест на помирение.

— Хайде, татко, да забравим това. Съжалявам, че повдигнах въпроса.

Между тях се настани мълчание, крехко като изстиналата препечена филийка в чинията върху неразчистената маса до сепарето им.

После дойде ред Джек да смени темата.

— А, забравих да ти кажа. Имам свободен билет за цирка довечера. Хана няма да може да дойде.

Преди няколко седмици, когато покани Бен, той каза, че има други планове. Сега Джек попита:

— Сигурен ли си, че няма да си промениш решението? Такава възможност, да видиш как Грейс отправя предизвикателство към смъртта с номера си, човек получава веднъж в живота.

— Вече съм го виждал — Бен се изсмя. Звукът беше неприятен, изпълнен с презрение. — На това, дето става между Грейс, теб и Хана, не му ли викаш предизвикателство към смъртта? — Той веднага сведе очи. — Извинявай, беше тъпа шега. Признай, татко, Хана никога няма да я приеме.

Джек усети познатото парене в стомаха. Извинението на Хана в последната минута наистина беше доста неубедително — обади се да каже, че е канена да прекара уикенда в Монток със семейството на нейната приятелка Кати, и се държа, все едно става дума за нещо кой знае какво, като че не прекарваше и без това там всеки втори уикенд.

— Това не е единственото, което няма да се промени — продължи Бен. — След една година Грейс пак ще е петнайсет години по-млада от теб.

— Мислех, че харесваш Грейс.

— Дали я харесвам или не, няма нищо общо. Просто мисля, че се задълбочаваш повече, отколкото трябва.

Бен сякаш повтаряше като ехо страховете на самия Джек. Всеки път, когато Джек погледнеше Грейс — така светнала от младост, толкова страстна, толкова жива, — не минаваше ли същото през ума му? Една мисъл беше заседнала като камъче в обувка: „Мъжете още ще я ухажват, когато ти ще си седемдесетгодишен старец.“

Спомни си собствения си баща. На колко години беше той тогава — тъкмо прехвърляше седемдесетте? Дали баща му се е страхувал по същия начин, когато се ожени отново? От смъртта на майка му беше минало страшно малко време. Беше ли подозирал още докато слагаше венчалната халка на пръста на Рита, че един ден тя ще започне да му изневерява? Не че Рита беше толкова лош човек, кой би могъл да я обвинява, задето има естествен глад и нормални нужди? Жизнена жена на петдесет и няколко години, обвързана с немощен старец, който се нуждае от помощ, за да слезе на долния етаж, и понякога се напикава в леглото. В известен смисъл татко има късмет, че почина, преди Рита да го напусне.

— Може би е така — съгласи се Джек, който не искаше Бен да разбере колко точно е отгатнал собствените му съмнения. — Знам само, че не мога да си представя живота без нея.

— Значи ли това, че ще се ожениш?

— Бен, не ми се иска да обсъждаме… — Джек спря, смразен от презрението, изписано върху красивото лице на сина му. Въздъхна. — Всъщност не сме говорили за брак. Но от това не следва, че не съм мислил по въпроса.

Бен сви рамене.

— Знаеш ли, и двамата сте полудели. Искам да кажа, взети заедно, сте изживели два брака и виж докъде сте я докарали. Май единственото нещо, което мога да посоча като плюс, е, че вероятно няма да имате деца. Така, ако се провалите пак, ще страдате само вие двамата.

— Доста мрачно гледаш на положението — отбеляза хладно Джек.

— Е, ако на тебе ти харесва…

Зад безизразния поглед на сина си Джек изведнъж чу тракането на съдове, едва доловимото съскане от скарата, дружеското подвикване, което си разменяха престарялата им сервитьорка и брадатият мъж на касата. Успокоителни звуци, които показваха, че светът продължава да живее, че зейналата изведнъж пропаст между Джек и Бен няма да промени чувствително вселената.

Най-накрая Джек попита:

— Още кафе?

Бен погледна часовника си — старинен „Ролекс“, който Натали му беше подарила, когато завърши „Йейл“. Беше направен от червеникаво злато, почти женски на вид, но на ръката на Бен изглеждаше приятно елегантен.

— Не мога — отговори той. — След десет минути имам среща с Бела Чандлър. А, да, за тази вечер… няма да мога — каза Бен. — Имам важна среща.

Някаква иронична нотка в гласа на Бен накара Джек да попита:

— С майка ти ли?

Бен кимна.

— Онова събиране на средства за музея, което оглавява. Нали знаеш колко пренебрегната се чувства, ако няма кой да я придружи.

Нищо чудно, че Бен няма постоянна приятелка, помисли Джек. Нали Натали непрекъснато го придумва да й кавалерства. Може би това е още една причина синът му да се сърди. Ако не се бяха развели, Бен нямаше да е впримчен така.

Джек помисли дали да каже нещо на Бен — например, че трябва да живее собствения си живот, а не да се опитва да обезщети майка си за нещо, за което не е отговорен. Но Бен ще трябва сам да разбере това. Или ще му омръзнат исканията на Натали или, още по-добре, ще се влюби.

— Съжалявам, че няма да можеш да дойдеш на цирк — каза Джек на Бен.

— Аз също — Бен впери поглед в ръцете си на масата, вкопчени една в друга, а после бутна стола си назад и се изправи.

„Дали е така?“ Джек стана и леко потупа Бен по рамото. В този момент едва ли не повече от всичко друго Джек искаше Бен да отстъпи с онези няколко сантиметра, които синът му отбраняваше толкова отдавна.

Но какво би могъл да каже сега, което да не е казвано вече?