Айлин Гоудж
Благословени лъжи (6)

Пета глава

Юджин Траскот обичаше да разказва една история: как помогнал на Линдън Джонсън да убеди Конгреса да приеме Закона за гражданските права. Споделил с президента един малък номер, който му вършел добра работа, когато се кандидатирал за нов мандат. През един ден от седмицата, между девет и десет часа сутринта, вратата на кабинета му била отворена за местни верни привърженици на партията и бизнесмени, които искали да се снимат с депутата Траскот, тогава член на мнозинството в Камарата. Разбира се, всеки уважаващ себе си депутат желаел да запечата за поколенията и заради собственото си политическо израстване как се здрависва с важна клечка… така през няколкото минути, нужни на фотографа да композира снимката, представителят на Куинс бъбрел дружески със своя почитател и спечелил повече влияние и информация, отколкото ако дни наред обикалял страната, за да води политическа кампания.

Джонсън харесал идеята и без да губи време, я въвел. Всеки понеделник между девет и десет сутринта Овалният кабинет бил отворен за членовете на Конгреса и Сената, които искали да се снимат с президента…

 

 

Грейс спря да пише и се загледа в думите, които светеха на екрана пред нея. Вратът й се беше схванал, а и я боляха очите. Все едно се опитва да върви през мокър цимент. Не би трябвало да е така, помисли си. Най-трудното вече е зад гърба й — безкрайните проучвания, мъчителното написване на черновата. Винаги беше харесвала етапа, през който минава сега — да прегледа ръкописа, да смени реда на някои абзаци и изречения, да вплете тук-там късчета нова информация.

Защо е толкова напрегната?

Може би защото работи без прекъсване от осем часа сутринта, като на обяд хапна пред монитора само един приготвен набързо сандвич. Време за почивка, каза си Грейс.

Записа файла, върху който работеше, и изключи компютъра. Но книгата не излизаше от главата й.

Сети се за обяда с Нола Емори, от който беше минала точно една седмица. Оттогава нещо все се въртеше из ума й. Думи, казани от Нола? Или премълчани от нея? Грейс не можеше да се отърве от чувството, че Нола крие нещо…

Може би просто си въобразява. Напоследък, благодарение на Хана, обръщаше внимание на всяка дума, всеки дребен жест или израз на лицето, който може да има смисъл, обратен на привидния.

Хана. Мисълта за нея напомни на Грейс, че макар от рано да беше приключила с коледното пазаруване (изпита клаустрофобия само като си представи как след Деня на благодарността обикаля магазините с тълпи от хора), все още не беше намерила подарък за Хана. По-късно следобеда, след генералната репетиция за цирковото представление, ще ходят с Лила и Крис на пазар. Може би Лила ще има някаква идея какво да вземе. По свой собствен ексцентричен начин Лила улучваше подходящото нещо за всеки случай. Например, когато Грейс си счупи палеца на крака, Лила й подари само един домашно плетен чорап.

Грейс беше тръгнала към кухнята, за да си направи чаша чай, преди Крис да се прибере от училище, когато звънна телефонът. Втурна се обратно към кабинета да го вдигне.

— Госпожо Траскот? Обажда се госпожа Елърби от училището на сина ви. Боя се, че имаме малък проблем с Крис.

Като чу непознатия повелителен глас, Грейс се отпусна на стола пред бюрото си.

— Случило ли му се е нещо? Добре ли е? — чу собственият си глас, който ставаше все по-висок от безпокойство. — Да не е… не се намира в никаква опасност, нали?

Мислите й отлетяха назад, към страха, който изпита малко след раздялата с Уин, когато училището беше свършило преди часове, а Крис още не се беше върнал и тя се обаждаше трескаво на всичките му приятели и съученици, докато накрая звъннаха от участъка да кажат, че са го задържали за кражба в магазин. Разкъсана между гнева и облекчението, че все пак му няма нищо, тя се чудеше дали да го натупа, или да го прегърне.

— Не, няма защо да се вълнувате — побърза да я успокои госпожа Елърби. — Но бих предпочела, ако нямате нищо против, да дойдете тук да обсъдим това лично.

В миг Нола, книгата и Хана бяха забравени. Грейс грабна палтото и чантата си и излетя през вратата — можеше да мисли само за своя син, който се чувстваше нещастен и за пореден път беше забъркал някаква каша.

 

 

С бялата коса, изгубилата лъскавината си, и обикновеното, сякаш току-що измито лице, госпожа Елърби напомни на Грейс за монахините, които й преподаваха вероучение: невъзмутима, с поглед, който не е зъл, но е изострен, след като години е следил за ученици, които дъвчат дъвка, кръшкат или нарушават реда. В момента лицето й имаше извинителен израз, задето беше накарала Грейс да дойде чак тук. Но после каза:

— Наистина няма причина за паника. Поне засега…

Грейс усети едно особено чувство в стомаха, както когато кола неочаквано попада на каменист участък от пътя. Чувстваше се някак виновна, като че щяха на нея да четат конско. Наистина какъвто и да е проблемът с Крис, той вероятно е отчасти и нейна грешка.

Огледа малкия кабинет със стъклени стени и диван с неравна повърхност, по който бяха разхвърляни играчки. На стената над бюрото имаше дъска за обяви, където с цветни кабарчета бяха накачени ярки цветни детски рисунки, родителски бележки, съобщения за учителски съвети, родителски срещи, екскурзии.

— … с някои от осмокласниците става така — говореше госпожа Елърби. — Годината започна скоро и е малко рано Крис вече да нервничи, но човек никога не знае. Така или иначе, случаите са само два. — Грейс видя как училищната възпитателка разрови една от спретнатите купчинки книжа на бюрото си и извади две малко измачкани бележки, написани на жълти листове от бележник. — Това вашият почерк ли е, госпожо Траскот?

Бележките бяха съвсем еднакви. „Моля да извините отсъствието на Крис от училище вчера. Не се чувстваше добре.“ Подписът гласеше: Грейс Траскот.

У нея се надигна буен гняв към Крис, неочаквано силен. Как е посмял!

При последната забележка в бележника му някой от учителите оптимистично го беше определил като „… понякога неотзивчив, но работим по въпроса!“. Можеше да приеме липсата на отзивчивост. Справяше се с нея месеци наред, даже години. Но това…

Върна бележките на госпожа Елърби.

— Не — каза дрезгаво, сама учудена, че ръката й трепери. — Не съм писала тези бележки.

— Така си и мислех — въздъхна госпожа Елърби. — Ох, Боже… сигурно и утре сутринта ще получим още една.

— Значи днес не е бил на училище? — вената на едното й слепоочие запулсира.

— Щях да ви извикам по-рано, но едва днес, докато преглеждах тези документи, видях една бележка с истинския ви подпис и проумях истината — госпожа Елърби протегна ръка и я потупа успокоително. — Няма защо да се плашите. Винаги се е връщал вкъщи навреме, нали? Можем да приемем, че и днес ще се прибере навреме. Трябва да се е измъкнал заради някое кино или някой от онези видеоклубове, в които момчетата висят постоянно.

Грейс се опита да осмисли успокоението на госпожа Елърби, но мисълта й се въртеше трескаво в кръг. Ами ако Кристофър не е отишъл на кино или в някой видеоклуб? Като се има предвид колко крадци и улични престрелки има в този град, той може да е в опасност или дори да е пострадал.

С усилие се сдържа да не скочи и да хукне да търси сина си. Не, госпожа Елърби е права. Винаги се е връщал вкъщи, ще се върне и този път. А после? Няма да реши проблема, като му прочете едно конско.

Грейс се загледа в празния вече коридор. „Трети клас на мис Лонгейкър“, пишеше на табелката, закачена на стената над колекция многоцветни рисунки. Пътешественици с мускети, усмихнати пуйки, индианци, понесли кошници с кукуруз. Само след две седмици е Денят на благодарността — време, когато семействата се събират отново, когато хора, които не се виждат често и може би дори нямат много общо помежду си, се хващат за ръце през масата.

Грейс се сети, че са канени да прекарат Деня на Благодарността у брата на Джек в Ню Рошел, и изведнъж й се прииска да заплаче. Познаваше Арон, застрахователния агент, и неговата изпъстрена с идиш реч, колекцията му от еврейски произведения на изкуството, с която обичаше да се хвали. И широкобедрата Дора, майката на техните пет умни и невероятно добре възпитани деца.

— Какво смятате да правите? — попита Грейс, която изпитваше едва ли не омраза към тази жена с добро лице, която днес имаше нещастието да бъде приносител на лошите новини. Започна да извива дръжките на голямата платнена чанта, поставена върху обутите й в сини дънки колене.

— Всъщност се надявах вие да предложите нещо. Ако има някакъв домашен проблем, бих могла да ви препоръчам някого. Имам няколко имена на терапевти, при които и преди съм изпращала ученици — госпожа Елърби се наведе напред и сниши глас. — Всичко това, разбира се, е напълно поверително.

— Крис вече ходи при психоаналитик — съобщи й Грейс. — Отпреди две години.

Изпита силно разочарование, като че беше следвала всички пътни знаци, а не успяваше дори да се приближи до желаната цел. Към кого да се обърне сега? Към Уин? Той ще каже, че с него Крис е съвсем друго дете — весело, общително, приказливо. На всичкото отгоре това, по дяволите, е вярно. Беше ги виждала заедно, знаеше как светва лицето на Крис, когато баща му влезе в стаята.

А доктор Шапиро? Той правеше всичко, което е по силите му, ако се съди по сеансите, в които взе участие. С него Крис поне разговаряше… макар Грейс неволно да мислеше понякога, че процесът наподобява вадене на пирони от дъска с голи ръце.

— Ами тогава… — възпитателката явно се чудеше какво да каже.

Грейс се изправи.

— Ще поговоря с Крис — каза тя, като се надяваше да звучи уверена, контролираща положението, макар всъщност да се носеше на зигзаг по шосето. — Няма да се повтори.

Никой не можеше да гарантира това и те двете го знаеха, но какво друго би могла да каже?

Последният звънец би, докато вървеше по пътеката през поляната, сгушена между училището и малкия каменен параклис на църквата „Сент Ендрю“, и Грейс се озова насред препусналия табун ученици. Учебници и раници, конски опашки и обеци, дънки и тениски, украсени с ликовете на рок звезди, профучаваха покрай нея в изблик на какофония от смях, писъци и викове. Започна инстинктивно да върти глава и да търси с очи Крис.

Но разбира се, Крис не беше там. Сълзи напълниха очите й и усети как сви ръце в юмруци. Импулсивно спря пред телефонния автомат на ъгъла на Хъдсън и Кристофър.

Грейс говори с жената на рецепцията, после с някаква секретарка и накрая трябваше да почака една минута, преди Джек да вдигне слушалката.

— Грейс! — дълбокият му, весел глас я стопли, както би я стоплила чашата чай, която не успя да изпие у дома. — Говорех с Лондон по другата линия, но като разбрах, че си ти…

— Джек, извинявай, че те притеснявам в службата — прекъсна го тя. — Но се случи нещо.

Разказа му за Крис.

Малко се страхуваше да не й каже нещо като: „Това са то момчетата.“ Както би сторил Уин. Но почти видя как Джек се мръщи притеснено, докато й казваше:

— Боже, само това ти липсваше сега. Мога ли да помогна с нещо?

— Тръгвам за вкъщи — отговори му тя. — Ако не е там… — остави неизречени най-страшните си опасения.

— Виж какво, ще дойда у вас. След десет минути или най-много петнайсет, ако не успея да хвана такси.

— Джек, не си длъжен да… — започна Грейс, но той вече беше затворил телефона.

Как е могла изобщо да се съмнява в любовта му? — питаше се Грейс, докато бързаше към улицата да хване такси. Макар да е заслепен по отношение на Хана, или може би тъкмо поради това, той е най-внимателният човек, когото познава.

Грейс слизаше от таксито пред блока си, когато видя Джек да завива иззад ъгъла. Той забърза крачки, за да стигне по-бързо при нея.

— Не беше длъжен да идваш — каза му Грейс, — но се радвам, че си тук.

Джек я прегърна, а тя зарови лице в палтото му. Чуваше приглушените удари на сърцето му, макар да не изглеждаше задъхан, а трябва да е минал разстоянието до дома й почти на бегом, за да стигне толкова бързо.

— Не се тревожи — каза Джек. — Нищо лошо няма да му се случи.

— Ох, Джек, знам, че Крис по всяка вероятност ще се върне. Не ме е страх от това. Просто… чувствам, че го губя, че той постепенно изчезва някъде.

Когато тя се отдръпна, той отмести кичур коса, паднал върху лицето й — пръстите му бяха топли въпреки студения вятър, който гонеше есенните листа по улицата, където стояха. Това беше едно от нещата, които най-много харесваше у Джек — той излъчваше осезателна топлина, подобно на стара печка с дърва, поставена в ъгъла на ветровита стая.

— Ще му мине, като порасне — каза Джек. После сякаш разбра, че е казал една от онези повърхностни утехи, дето ги има във всяко списание, и добави с въздишка, — но междувременно ще бъде трудно, знам.

— Хана поне не бяга от училище.

— Понякога ми се иска да го правеше. Тя взима всичко толкова навътре.

— Бих искала да повярвам, че Крис е там някъде и си прекарва страхотно. Само че, Джек, той се опитва да ми каже нещо… Просто не знае как. Моя ли е вината?

— Крис е добро дете — каза Джек и по съсредоточения му израз тя разбра, че наистина го мисли. — А ти си страхотна майка. Недей да обвиняваш себе си.

Сълзи пареха очите й.

— Благодаря, май имах нужда да го чуя. — Грейс примига и го погледна. — Но можеше да ми го кажеш и по телефона.

— Не е ли по-добре да го чуеш лично?

Тя кимна.

— Сега знам защо се влюбих в теб.

— Значи не е било заради дискретния ми чар и сексапила ми?

— Е, и заради тях, де…

Той се ухили, а сините му очи заискриха.

— Бих те поканила да влезеш — продължи Грейс, — но Крис трябва да се появи всеки момент, ако вече не е тук. Мисля, че е по-добре да се заема сама с тази работа.

В същото време част от нея жадуваше Джек да каже: „Грейс, стига вече си се заемала сама. Време е някой да се намеси.“

Ако само Крис беше техен син с Джек, щеше да е естествено той да поговори с Крис. А после двамата с Джек щяха да обсъдят тихо проблема в спалнята, щяха да споделят объркаността си и да се опитат да измислят решение.

Джек обаче каза само:

— Добра идея.

Самотност заля Грейс. Внезапно и съвсем необяснимо се почувства изоставена. Това обаче беше глупаво, Джек беше прекъснал работата си, за да се втурне на помощ — колко мъже биха направили същото? Какво повече би могла да очаква? Така или иначе, Крис по-скоро би слушал някой евангелист на улицата, отколкото да приеме съветите на Джек.

— Вечерята остава ли? — попита Джек.

Тя кимна разсеяно.

— Защо не се срещнем в „Балдучи“ след работа и да вземем някои неща? Така няма да трябва да готвиш? — добави Джек с дяволит израз.

— Звучи добре — отвърна Грейс, като се опитваше да звучи ентусиазирано, без да се чувства така. — Ще ти се обадя, когато с Лила се върнем от пазар.

Докато пътуваше с асансьора към етажа си, Грейс за своя изненада се почувства по-зле, отколкото преди Джек да дойде да я утеши. Но когато отключи вратата на жилището си, чу пулсиращия ритъм от уредбата на Крис. От вълната облекчение, която се свлече отгоре й, й отмаляха коленете.

Завари Крис в неговата стая, легнал на кревата, прехвърлил една ръка през очите си, като че дори анемичната светлина от лампата бе прекалена за него. Прескочи куп смачкани дрехи, пръснатите касети, чинията с трохи от сандвич и врътна рязко копчето за звука на касетофона.

Музиката прекъсна с един последен писък и Крис подскочи като убоден с карфица.

— Ей!

Грейс седна на леглото му, в ушите й звънеше, а сърцето й биеше лудо от гняв. Отвори уста да се нахвърли върху него, после нещо я спря. Като че излезе извън себе си, а тялото й зае нейна по-мъдра и по-добра двойничка.

Пое си дълбоко дъх.

— Крис — каза тя нежно. — Хайде да тръгваме. Хайде, обличай си якето.

— Къде? — присви той очи.

— Навън.

— Мамо, имам домашни — протестира Крис.

Тя понечи да каже нещо в смисъл, че човек има домашни само ако е ходил на училище, но някак успя да си задържи езика зад зъбите.

— По-късно ще ти помогна да си напишеш домашните. Хайде, денят навън е прекрасен и не трябва да отива на вятъра.

Погледна я, като че беше превъртяла.

— Ами ти? По какъв случай не работиш?

Така ли я вижда Крис? Винаги твърде заета, за да му отдели време. А сега, когато го има Джек, дори още по-недостъпна. Грейс усети рязко убождане, все едно й правеха подкожна инжекция. Спринцовката беше пълна с вещество по-силно от всеки наркотик — истината.

— Работя — отвърна тя, докато се опитваше да издърпа отпуснатото му тяло от леглото. — Ако това да мъкнеш петдесет и пет кила живо тегло не е работа, здраве му кажи.

Крис пусна лека усмивка. Провеси крака отстрани на матрака, а гуменките му тупнаха върху издраскания под до леглото.

— Това има ли нещо общо с Джек? — попита той, а на бледото му слабо лице се изписа подозрение.

— Кой Джек?

— Мамо, ела на себе си.

— На себе си съм. Ти си единственият мъж, с който искам да прекарам следобеда.

Нямаше нужда да му казва, че довечера Джек ще дойде на вечеря, дотогава щяха да минат часове.

— Държиш се глупаво. Къде отиваме? — изглежда му хрумна, че неочакваното й поведение може да е свързано с бягството му от училище, защото го видя как се изчерви изведнъж, руменина се плъзна изпод яката на измачканата синя риза и заля лицето му.

Грейс хвана отпуснатата му ръка и я стисна. Сиво-сините му очи я загледаха с нов израз, в който подозрението беше примесено с копнеж.

— В цирка — каза му Грейс.

 

 

Грейс, застанала на тясната стоманена платформа високо над цирковата арена, помисли за китайските писатели в затворите, заради които събираха пари с това благотворително представление, и се запита дали нямаше да е по-мъдро просто да направи едно значително дарение. Тъкмо сега обаче така силно трепереше, че дори да иска, не би могла да напише чек.

Погледна надолу и едвам различи стройната, атлетична фигура, която се отпусна на мястото до Крис на първия ред. Дори от това разстояние успя да познае отпуснатата елегантност на стойката, начинът, по който буйната руса коса блестеше на светлината. Уин. Той какво прави тук? Как изобщо е научил за тази генерална репетиция?

Притеснението й за изпълнението на трапеца избледня, а мястото му зае друго безпокойство. Какво иска? И защо си е правил труд да дойде чак до „Линкълн Сентър“, като можеше просто да й се обади по телефона? При това в делничен ден, когато винаги е затрупан от срещи, явявания в съда, заседания, показания под клетва — всяка минута е запълнена с работа.

Трябва да е нещо свързано с Крис — може би ще се опита да я придума да разреши на Крис да прекара Коледа с него.

Усети, че дъхът й започва да излиза на резки тласъци и я обзема гняв. Крис беше прекарал миналата година с баща си, дядо си и баба си в Мейкън. Тази година беше неин ред. Разбира се, той ще се извини, ще каже, че не е искал нищо да разваля. Господин „Кой, аз? — Аз съм напълно невинен“. Толкова характерно за него — никога нищо лошо не иска да направи, никога не осъзнава кога наистина причинява болка на хората.

Като миналия май, когато му каза, че за рождения ден ще подари на Крис скейтборд, а той отиде и му купи цял проклет велосипед. Естествено, щом пред очите му се появи супер колелото с десет скорости, Крис даже не погледна скейтборда си.

„Уин да върви по дяволите“ — реши Грейс.

Тя откъсна поглед от бившия си съпруг и стисна по-здраво лоста на трапеца. Уин, Крис — всичко изчезна, пое дълбоко дъх и се приготви да скочи, сърцето й биеше лудо, мускулите на ръцете и краката й бяха толкова напрегнати, че почти се схващаха. Беше упражнявала това движение десетки пъти, но мишниците и цялото й тяло се изпотиха от паника. Ала каквото ще да става, няма да покаже на Уин колко е уплашена.

Кимна леко на Емилио, който стоеше готов на другата платформа до брат си — и двамата бяха еднакво смугли, с космати гърди и биха могли да минат за близнаци. После се оттласна с върха на цвичките си.

Като че я бяха изстреляли срещу слънцето… към нея се втурнаха ослепителните прожектори, мрежата отдолу приличаше на трептящ меридиан. В най-високата точка на арката, описана от летящото й тяло, тя сякаш спря за момент, увиснала неподвижно в пространството за един страшен миг, преди Емилио, който висеше на колене от лоста на трапеца, да хване глезените й.

После се обърна надолу с главата и полетя обратно, като само тези две ръце, обхванали като стоманени окови глезените й, я спираха да не потъне надолу. Кръвта се хвърли към лицето й рязко като плесница, внезапното дръпване на земното притегляне сви гръбначния й стълб, краищата на косата й се метнаха нагоре и плеснаха лицето й. Гъстата, остра миризма на животински тор и дървени стърготини се надигна срещу нея като вълна на прилива.

После я хвана втори чифт здрави като менгеме ръце, спря устрема й и тя се приземи на отсрещната платформа.

Грейс усети парещите светлини отзад на врата си и погледна надолу към мрежата, закачена на не повече от четири метра над арената. Наистина ли щеше да я задържи, ако беше паднала? И какво я караше да мисли, че лекотата, с която се беше премятала, въртяла и подскачала като гимнастичка в училище и в колежа, ще се запази и през средната възраст?

Внезапно усети тежестта на всичките си тридесет и седем години. Коленете й се подкосиха. Малки бели светулки заплуваха в периферията на зрението й. Вкопчи се в брата на Емилио — Рамон, който изглеждаше отпуснат като котка.

— Много по-добре този път — каза той. — Не толкова… като дърво.

Направи бързо движение с дясната ръка, като че сече дърва, после се усмихна толкова широко, че съвършените му зъби проблеснаха на светлината на прожекторите.

Грейс усети как очите й се сведоха, за да види дали Уин все още я гледа.

Гледаше я. Отпуснат удобно на първия ред, подпрял крак в скъпа кожена обувка на другото коляно, усмихнат, като че най-малко от всичко може да му хрумне мисълта да се случи нещо лошо. Такъв беше Уин. Фи Бета Капа^[1], капитан на отбора в Харвард, сред десетте с най-добър успех в колежа по право, съдружник в „Хоровиц, Айкенс и Файн“ след само пет години работа. Той очакваше да му се случват хубави неща и рядко биваше разочарован.

Може би я беше обичал, помисли тя. Доколкото е бил способен да обича. Тя самата несъмнено го беше обичала въпреки всичко — като сляпо, наивно и глупаво вярваше, че той никога няма да й причини болка.

Това обаче е в далечното минало, каза си твърдо.

Една стълба се спускаше от платформата и Грейс тръгна надолу по нея, а краката й с лекота намираха напречниците. Под нея група работници сглобяваха някаква сложна люлка и звуците от бормашините и чуковете кънтяха в пространството на огромната шатра. С периферното си зрение забеляза как един по-възрастен едър мъж в измачкан сив анцуг се опитва отчаяно да запази равновесие на върха на някакво движещо се колело. Норман Мейлър? Грейс се обърна и му махна, доволна, че не е единствената писателка, достатъчно луда да си рискува живота заради ПЕН.

Няколко мига по-късно, стъпила щастливо на земята, тя намери отвор в ниската дървена бариера, която обикаляше арената, и се отправи към Уин.

— Здрасти, какво правиш тук? — поздрави го тя, като чувстваше странна, засилваща се замаяност, която приличаше донякъде на световъртежа при трапеца.

Бившият й съпруг се изправи да я поздрави, плахата усмивка го правеше да изглежда едва ли не на възрастта на Крис — русо момченце, което се надява да измъкне някаква специална привилегия от учителката си. Той дори изглеждаше като колежанин — сиви панталони от камгарен плат, колосана риза с разкопчана яка, елече в леки, преливащи нюанси на синьото.

— Забелязах името ти в „Таймс“, в списъка на светилата, които ще участват в благотворителната програма на ПЕН. Обадих се и някакъв човек ми каза за генералната репетиция — той се усмихна. — Не исках да изпусна възможността да те видя в действие.

— Искаш да кажеш, че не си дошъл заради Крис? Мислех… — Тя се огледа и откри, че синът й не е наоколо. — Къде е Крис?

— Каза, че иска да хвърли един поглед зад кулисите, но мисля, че искаше да ни даде малко време насаме. Имаш ли няколко свободни мига?

Гласът на Уин с едва доловимите южняшки обертонове я успокояваше като позната мелодия… и в същото време я тревожеше, защото винаги обещаваше повече, отколкото, както знаеше тя, Уин би могъл да изпълни.

Грейс помълча малко, колкото да му даде да разбере, че неговите желания не са непременно закон за нея, а после отговори:

— Да. Добре. Само да си сложа нещо.

— Заповядай — той грабна черното сако от кашмир, преметнато на дръжката на стола, и й го подаде с леко присвиване на раменете, което без съмнение имаше за цел да я обезоръжи.

Грейс се поколеба, защото не искаше да го приеме. Но ако откаже, няма ли да се получи все едно за нея това има значение?

Тя го облече.

Шито специално за високия метър и осемдесет Уин, сакото почти стигаше до коленете й и миришеше мило на „Олд Спайс“ — одеколона, който Уин използваше още през годините им в колежа. Неизвестно защо тя леко се раздразни от любезността му и от начина, по които очите му спираха на север от шията й. Може би е прекалено голям джентълмен, и не иска да я гледа полуразсъблечена. А може би тялото й е изгубило всякаква привлекателност за него?

Мътните го взели. Не трябваше ли бившите съпрузи да са големи копелета? Да, и той е като тях… само че добре възпитано.

— Виж, ако става дума за Коледа — изтърси тя. — Не мисля, че трябваше да правиш планове, преди да си говорил с мен.

— Крис ли ти каза? — Уин прокара ръка през косата си, която беше гъста и с цвят на зряло жито, все едно е бил цялото лято на някоя яхта.

Някакъв странен копнеж изпълни Грейс… тя само не можеше да реши дали иска да бъде с Уин, или иска просто да бъде Уин — вечно млада, златна, магична. Той с такова умение преодоляваше неловкостта от това неочаквано и нежелано появяване, че тя трудно можеше да се разсърди за лекотата, с която сега избегна да отговори на въпроса й.

— Виж, Грейс, наистина съжалявам. Не беше нищо определено. Просто стана дума за това. Струва ми се ясно го предупредих, че първо трябва да поговоря с теб.

Той й отправи своята подкупваща момчешка полуусмивка, която на времето разтопяваше сърцето й.

— Май Крис просто искаше да ми го върне — Грейс въздъхна и свали гарда с няколко сантиметра. — Само Господ знае за какво. Напоследък се дразни само като го погледна.

— Знам какво искаш да кажеш — потвърди Уин с иронична усмивка.

Но, дявол го взел, той всъщност не знаеше…

Също като по време на брака им, когато се отнасяше с пренебрежение към брачните клетви, сякаш правилата и споразуменията на останалите хора не се отнасят за него.

Споменът нахлу от миналото. Преди две години имаше писателска конференция в Ню Орлианс. Грейс толкова искаше да се върне обратно вкъщи при Уин и Крис, че избяга от банкета на факултета „Пол Прудом“ и хвана по-ранен полет до „Ла Гуардия“. Даже не помисли да се обади на Уин и да му каже, че е на път за вкъщи. Докато таксито пълзеше по магистралата на Лонг Айланд, тя мислеше само как има нужда да бъде с Уин и че всичките идиотски неща, за които се караха напоследък — като например това, че той непрекъснато отменяше уговорките в последния момент, защото имал прекалено много работа в службата и я оставяше с един излишен билет или с пропаднали резервации за вечеря, — всъщност не са толкова важни. Ще измислят нещо, ще отидат на дълга почивка или ще се обърнат към специалисти, каквото и да е.

После, като стигна до блока, Грейс се втурна бегом нагоре до третия етаж, вместо да чака асансьора, който подобно на всичко в сградата често се разваляше. На някой друг би могло да се види смешно, като сцена от фарс на Фейдо, как тя влетя задъхана в апартамента и извика: „Уин! Крис! Върнах се! Къде сте?“… а Уин се появи на вратата на спалнята им с пребледняло лице, стиснал трескаво хавлията около тялото си, мънкащ някакъв насилен поздрав.

Трябваше й един миг, преди да осъзнае истината. Макар да виждаше съвсем ясно през открехнатата врата вихрушката от руса коса, бели бикини, крака, които се пъхаха в дрехи, тя си помисли съвсем спокойно: „Много е рано да си е легнал вече, още няма девет. Трябва да е наистина изтощен заради делото Хашимото…“

После изведнъж се сети: Нанси. Не би могла да сбърка жената, която зърна през вратата на спалнята. Най-добрата й приятелка Нанси Джеръс, съпруга на Сам Джеръс — техни съседи още от времето, когато живееха с Уин в онзи ужасен апартамент на шестия етаж на Източна седемдесет и осма. Нанси беше станала шаферка на сватбата й (което доста ядоса Сиси), Грейс и Уин бяха кръстници на първородното дете на Нанси и Сам — Джес. Всеки август след раждането на Крис те четиримата наемаха една и съща къща до брега на океана на Файър Айланд, споделяха грижите за децата, перяха общо дрехите от пясъка, редуваха се да ходят с велосипед до пазара…

Болката нахлу с трясък. Яростна, безмилостна, тя притисна главата и гърдите й, та се наложи да се хване за масата, за да не изгуби равновесие. О, Боже… О, Боже… О, Боже…

Някое приключение за една нощ, това би могла да прости. Кратка авантюра с една от дългокраките стройни секретарки, които пълнеха службата на Уин. Но Нанси? Внезапно осъзна огромното значение на това откритие, сложните ходове, лъжите, трупани една върху друга с месеци, може би дори години.

Изведнъж дойдоха на мястото си неща, които навремето изглеждаха без никакво значение. Начинът, по който Нанси, когато говори с Уин, слага ръка на рамото му. Това, че тя се смееше най-силно, когато Уин разказваше някой виц. Онази вечеря, когато тя настойчиво обясняваше на Грейс как не трябва да се издокарва, а после ги посрещна на вратата с кехлибарен копринен саронг, който имаше същия цвят като очите й, а русата и коса беше вдигната на кок, от който по дългата й шия се спускаха къдрички.

Но не можеше да е само Нанси. Трябва да е бил и Уин…

От унеса я изтръгна внезапното пърпорене от крилата на едно пиле, което се издигна с цвърчене във въздуха, подгонено от клоун в червена перука. Тя си пое дълбоко дъх и си представи балон, пълен от тих, сладък въздух. Наложи си да остане съвършено учтива, дори безгрижна.

— Горкият Крис… сигурно щеше да е по-добре, ако майка му си седеше вкъщи и печеше курабийки, вместо да скача на трапеца — каза тя със смях.

— Прекрасна беше там горе — каза й Уин. — Напомни ми за онези състезания по гимнастика, в които участваше в Уелсли. Винаги ги правеше да изглеждат лесни.

— Аз си спомням само много изкълчени глезени и разтегнати сухожилия.

— Не ми казвай, че това не ти харесва — каза той като се усмихваше. — Познавам те, не си щастлива ако не живееш в напрежение.

Тя обаче не искаше да говорят за добрите стари дни с Уин… или за това какво я прави и какво не я прави щастлива.

Погледна си часовника.

— Виж, Уин, малко бързам. Мислех да облека нещо, а после с Крис да се срещнем с Лила. Има ли нещо, за което искаш да говорим?

— Ами, всъщност има — той я покани с жест да седнат на местата, където по-рано седяха с Крис. Имаш ли нещо против да седнем? Ще ни отнеме само минута. Става дума за майка ти.

— Майка?

Грейс рязко се отпусна на най-близкото място втренчила очи в жълтия обръч, изпуснат от някакъв дресьор, който се удари и спря пред оградата срещу нея. Един писател, когото тя разпозна като Роджър Янг, авторът на технотрилъри, който правеше най-големи тиражи за „Кадоган“, се стрелна след обръча и го закачи ловко с пръст. Спомни си разказа на Джек колко надменно взискателен е Янг и как всички в „Кадоган“ — освен неговия редактор Бен — мразеха да имат работа с него.

— Говорих с нея миналата седмица — гласът на Уин беше тих. — Грейс, тя наистина е разстроена заради тази книга. Никога не съм я чувал толкова… Ами, за пръв път откак я познавам, тя изгуби самообладание. Говорила ли е с тебе за това?

— Не съвсем — Грейс се опита да се сети какво си казаха последния път, когато разговаря с майка си. — Тя ми разказа за завесите, които ще слага в хола и — а да — нещо за болницата. Радваше се по повод новия радиоложки апарат за детското крило в Хилдейл.

— Нищо за книгата?

— Аз точно затова се обадих: да й кажа какво правя и защо, но тя направо ме отряза. Каза, че би било хубаво, ако собствената дъщеря на татко не забравя, че хората ще прочетат книгата и ще повярват на всяка глупост. И в случай, че ми е излетяло от ума — лошият вкус си е лош вкус независимо дали се проявява писмено или по някакъв друг начин.

— Разбирам. — Уин като че се чувстваше малко неловко, дори неудобно. — Е, боя се, че нещата може да се окажат по-сериозни, отколкото личи от думите й. Тя поиска съвет от мен… в качеството ми на юрист. Грейс, ако не спреш това, майка ти ще поиска нареждане за спиране на издаването.

Грейс изведнъж се почувства объркана. Какво се опитва да й каже Уин? Той знаеше какво наистина се е случило с татко й и Нед Емори. Разказа му преди години, малко след като се ожениха. Може би Уин още тогава не й е повярвал… а майка й след всичкото това време някак си е успяла да убеди сама себе си, че този инцидент изобщо не се е случвал?

— Не може да го направи — Грейс скочи от мястото си.

— Намираме се в Съединените американски щати, Грейс. — Той я хвана за китката и я дръпна да седне пак, пръстите му бяха топли и странно успокояващи. — Всеки може да съди всекиго за всичко… и в наши дни в повечето случаи го правят.

— О, Боже, трябваше да се сетя — тя вдигна коленете си и подпря стъпала на ръба на стола.

— Честно казано, малко съм изненадан, че не си се съобразила с чувствата на майка си, когато си писала тази книга.

Думите му бяха брутално директни, но нежността в гласа му ги смекчаваше.

— Остави какво съм написала, тя никога няма да ми прости какъв човек съм. В нейните очи съм направила само едно правилно нещо — омъжих се за теб, а виж какъв беше резултатът.

Когато се развеждаха, майка й беше безмилостна. „Уин те обича беше й казала тя. — Той ме увери, че никога не е имал сериозни чувства към тази жена.“ И най-накрая майка й прочете конско, всъщност й се накара, като че беше някое капризно двегодишно момиченце. В края на краищата Грейс избухна и започна да крещи, че може би майка й трябва да се омъжи за Уин, щом бил толкова прекрасен.

— Все още мисля, че донякъде беше права за нас — отвърна Уин с усмивка, в която имаше доста тъга по миналото.

— Ти си на нейна страна, предполагам — тя потърси потвърждение в израза на лицето му. — Уин, това е лудост. Знаеш, че казвам истината.

— Знам какво вярваш, че си видяла — сиво-сините очи на Уин бяха ясни и влудяващо невинни.

— С други думи, цялото нещо е плод на въображението ми — каза безизразно Грейс.

— Не съм казал това.

— Не беше и нужно.

Уин въздъхна и тя внезапно се почувства пак на девет години.

— Грейс, не съм дошъл тук да се карам с теб. Честно.

— Какво смяташ да правиш? — попита тя и обгърна тялото си с ръце, за да спре тръпките, които пробягваха по гърба й.

— Да правя? Нищо. Дадох й името на друг адвокат, разбира се.

— Защо?

Сега той изглеждаше изненадан и обиден.

— Бих казал, че е доста очевидно, не мислиш ли?

— Уин, ако се съгласиш да я представляваш, няма ли да има доста голяма възможност да я спреш, така да се каже, в решителния момент? Грейс усети как сърцето й успокоява ритъма си, докато се мъчеше да налучка решението на проблема. — Според нея ти винаги си прав. Ако поискаш, би могъл да я убедиш, че трябва да потегли на червен светофар.

Уин поклати глава.

— Не искам да страда. Не искам нито една от двете ви да страда заради това.

„Ако толкова те беше грижа за чувствата ми, нямаше ли да размислиш, преди да скочиш в леглото с Нанси?“ Не някоя случайна жена, а Нанси. Най-близката й приятелка, с която беше споделила на някакво парти, след като пийна малко повече, че под роклята си няма нищо. Уин харесва да не носи нищо под роклята си, беше прошепнала Грейс. Възбужда се от мисълта за това.

„Дали Нанси е носела бельо онази вечер?“ — запита се Грейс.

Ами Уин… само секс ли е било, или той всъщност е обичал Нанси?

Ох, Уин…

Уинстън Коноувър Бишъп. Беше го срещнала на някакво събиране на Кана Алфа, когато и двамата бяха втора година студенти, тя в Уелсли, а той в Харвард. Някак не се изненада, когато научи, че е от Мейкън, само на една планина от Блесинг — името му беше от онези, които очакваш да срещнеш върху надгробна плоча от времето на Гражданската война.

Те имаха много общи неща — и двамата обичаха Фокнър, не понасяха Никсън и се радваха на всяка дейност сред природата. По някакво съвпадение майките и на двамата бяха сестри от обществото Хи Делта^[2] в университета „Джордж Вашингтон“. Едва ли не имаха общо родословно дърво, да не говорим за традициите.

Сети се как празнуваха Коледа след сватбата, как всеки декември отиваха в Брустър, до една ферма за дръвчета, където оглеждаха редиците смърчове, ели и борове, подредени като царевица, докато намерят съвършеното дърво. А също и празненствата, онази смешна вратовръзка „дядо Коледа“, която подари на Уин и той започна наистина да я носи, ежегодната обиколка на сградата с коледни песни, прочутия яйчен коктейл на Уин с малко вино. Самата коледна вечер, когато пъхаха полузаспалия Крис в зимните дрехи и го водеха за службата в полунощ в „Сент Патрик“, а тя коленичеше до Уин в онова огромно пространство, където над тях се носеше музиката на хора, и притискаше до гърдите си топлото телце на сина им…

„Спри“ — нареди си сама. Какъв смисъл има да се рови в миналото?

— Виж, аз искам не по-малко от майка това да не се раздухва прекалено — каза Грейс, като се върна обратно в настоящето. Само дето аз и тя не сме на едно мнение как трябва да се постъпи.

— Хайде, Грейс. Това, което правиш, може би е напълно етично от журналистическа гледна точка… но последствията в този случай не се отнасят до някой остров насред Тихия океан — той втренчи в нея изпитателния си поглед. — Преди да реша дали да се намесвам, трябва да разбера дали можеш честно да обещаеш, че не става дума за някакво твое желание да отмъстиш на майка си.

— За какво? Да не би вие двамата да мислите, че й имам зъб за нещо? Уин, нещата между мене и майка не стоят така. Ние просто не сме… Просто на повечето неща не гледаме по един и същи начин. Все пак тя ми е майка. Никога няма преднамерено да й причиня болка.

— Може би тя не е съвсем убедена в това.

Грейс усети как сълзи напълниха очите й.

— Ти наистина си на нейна страна! — извика тя и избърса нос с опакото на ръката си.

— Грейс, съжалявам. Не исках да те разстройвам — Уин й предложи носната си кърпа, но тя заклати силно глава и бутна ръката му.

Примига и видя едно прекалено слабо момче с хлътнали гърди да си проправя път към тях сред столовете. Отдалече би могла да заблуди себе си и да повярва, че това е нечий чужд син — заради начина, по който стъпваше внимателно на възглавничките на стъпалата си, като че се опасяваше да не привлече прекалено вниманието, заради начина, по който държеше наведена главата си, така че меката му кестенява коса закриваше по-голямата част от лицето му. Сърцето й се сви.

— Крис! — извика тя.

Той спря на метър-два от нея, погледът му прескачаше между нея и Уин, поради което обикновено затвореното му лице изрази някаква особена бдителност. Той полуповдигна ръка и махна вяло.

— Здрасти, извинявайте, че ви накарах да чакате.

— Ела тук, приятел — Уин стана и се приближи към него. Той преметна ръка през раменете на сина си и го прегърна така здраво, че фигурата на Крис сякаш се сля с тялото на баща му. Крис вдигна нагоре светналото си лице и Грейс усети сърцето й да се свива от завист. Уин се усмихна към сина си и каза:

— Чувам, че с мама ще ходите на пазар.

Усмивката на Крис изчезна. Той заби поглед в пода и измърмори:

— Има нещо такова.

— Лошо. Надявах се с теб да хапнем, а после да отидем на някоя ранна прожекция.

Крис погледна към Грейс с безмълвна молба и пряко волята си тя се почувства изнудена, макар че можеше да не е преднамерено. За пореден път тя и Уин влизаха в подмолна схватка, при която Крис попадаше между двете враждебни армии.

— Мамо… — понечи да каже Крис.

— Ей, няма проблем, ще остане за друг път — Уин се намеси бързо, за да избави Грейс от необходимостта да играе ролята на лошия. — Уговорката за уикенда важи, нали?

— Разбира се, татко.

— Така те искам. Запазил съм един тенис корт само за нас — той замахна с въображаема ракета. — Готов ли си да разбиеш стареца?

Крис вдигна глава и отново се усмихна на баща си с откритост и приемане, които извикаха у нея чувство на ревност и болезнен копнеж.

„Къде е голямото ми момче?“ — викаше Уин, като се върнеше от работа. И петгодишният Крис се хвърляше към него като малка ракета, връхлиташе отгоре му и обгръщаше с две ръце коленете му. След като дадоха на Уин делото за банкрута на „Пан Ам“ и той започна да работи по двайсет и четири часа в денонощието, Крис чакаше да чуе как Уин отключва вратата. Дори сега понякога сякаш дебнеше в засада, наострил уши да чуе изщракването на вратата, която нямаше да се отвори, да чуе стъпките, които влизаха в друг апартамент на половин град разстояние.

Уин нямаше вина за това, че синът му го боготвори. А и Уин все пак спазваше мярката. Познаваше го достатъчно добре да предвиди, че няма да оспорва плановете й да прекара Коледа в Бъркширс с Джек и Хана.

— Ще ми се обадиш ли? — попита тя Уин.

Уин кимна.

— Щом поговоря с майка ти.

Грейс се напрегна.

— Какво ще й кажеш?

Той помълча, а после отговори:

— Че като неин адвокат я съветвам да направи опит да се разбере с теб, преди да предприема каквото и да било.

— Уин? — извика го тя тихо, когато той вече тръгваше. — Благодаря.

— Ей, за какво са приятелите? — погледът му беше нежен, пълен със съжаление… и още нещо. Копнеж? Запита се за миг дали неговата намеса в тази история с майка й ще се окаже в края на краищата добра идея.

Уин беше изминал половината път към изхода, когато тя се обърна към сина си.

— Върви. — Грейс постави ръка между щръкналите плешки на Крис и леко го бутна. — Знаеш как се увличаме с Лила като почнем да дрънкаме — сигурно ще умреш от скука. Само кажи на татко си да не те държи прекалено до късно.

Проследи с очи как Крис настигна баща си, а Уин доволно преметна ръка през раменете на сина им. Внезапно я изпълни чувство на болезнена мъка по дните, когато бяха семейство — пълноценно, незасегнато от нещата, които се случиха после.

С изненада усети, че в гърдите й, където допреди малко имаше единствено пепел, се е разгоряла искра и я подтиква да бяга, да бяга бързо, където й видят очите, само да се отдалечи от Уин.