Айлин Гоудж
Благословени лъжи (4)

Трета глава

— Има само един малък проблем. — Дан Килиън се облегна назад във въртящия се стол, а ръцете му се сключиха над изпъкналото шкембенце. — Съвсем честно казано, проблемът може да се окаже и доста значителен. Само не се вълнувай, Дели, първо ме изслушай.

— Слушам те, Дан.

Корделия Клейборн Траскот не си позволи да се отпусне назад в мъжествената кожена прегръдка на креслото срещу резбованото орехово бюро на Дан Килиън, нито се поддаде на желанието да си поиграе с наниза перли, който висеше като примка на бесило върху гърдите й. „Няма да позволя да ме види притеснена“ — помисли тя. Вместо това изправи още повече гърба си и прикова в Дан приятен, внимателен поглед, който напълно противоречеше на дивото биене на сърцето й.

„Да не си посмял да ме изоставиш, Дан Килиън… не тъкмо ти.“ С Дан бяха ловили попови лъжички в потока под къщата й, когато бяха толкова малки, че можеха да ходят полуголи, без на някой да му мигне окото. Същият този човек към шестнайсетгодишната им възраст беше направо пленен от скришния плод на плоската й по-рано гръд и стигна дотам, че една лунна априлска вечер разкопча сутиена й в оранжерията. До ден-днешен, щом й замиришеше на торф, си припомняше примесеното с вина вълнение, което я обзе, когато бледата, трепереща ръка на Дан докосна гърдата й. Тогава го беше обичала, доколкото може да обича едно шестнайсетгодишно момиче, което, осъзна тя сега, прилича на истинската любов толкова, колкото джапането в потока на петгодишна възраст прилича на плуване.

Дали няма да се отметне от обещанието си само защото преди години беше отказала да легне с него? Дали причина за всичко това не е някакъв дълго таен яд?

Корделия усети, че се усмихва при тази мисъл. Боже мили, що за идея! Дан имаше тройна брадичка, пет израснали деца и повече от четирийсетгодишен брак с момичето, което през 1948 година стана мис Гимназия.

Не, извърнатото настрани намръщено лице трябва да се дължи на нещо по-скорошно. Предчувстваше какво се готви да й каже и с мъка се удържа да не запуши уши. Почти да е осъществила мечтата си и в последния момент да й скроят номер — ох, как би могла да го понесе?

В ума си виждаше съвсем ясно библиотеката на Джин — подобна на катедрала сграда, пълна със светлина, книги и с неговите речи, писма, статии, законите, които беше изготвял до късно през нощта. Образът беше толкова реален за нея, че почти можеше да си представи как той израства съвсем истински на хубавия тревист хълм в южния край на територията на университета „Лейтам“, на мястото на изгорялото преди години общежитие „Хенли“.

Корделия беше направила всичко възможно да събере шестте милиона, необходими за проекта. Като председателка на Комитета в памет на Юджин Траскот се беше обърнала към известни фондации, а и към такива, чието съществуване никой не подозираше, и десетки й бяха дали пари. Беше успяла дори да изпроси малка федерална субсидия. Беше ходила в банки и петролни компании, беше получила един хубав малък дар от пожарникарския профсъюз, където беше членувал по-рано Юджин. Все още не й достигаше повече от един милион, от който Дан Килиън й беше обещал осемстотин и петдесет хиляди, освен това вече беше уморена. Напоследък на срещи като тази й се случваше да забрави за момент какво иска да каже. Не знаеше колко още ще издържи така.

Корделия оправи габардинената си кремава пола, подреди плисетата със същото внимание, с което всяка пролет отбелязваше с конец лехите на малките стръкчета разсад за билковата й градина. В продължение на един сладостен миг остави ума си да се понесе напред към топлия есенен следобед, който я очакваше след това изпитание. Представи си как коленичи в плодородната пръст на градината си, докарана с градинарски панталон и раздърпана сламена шапка, как заедно с Гейб прибират билките от миналото лято.

Гейб…

Макар да седеше в тъмния мъжки кабинет на Дан, изпълнен със слаба, но постоянна миризма на пури, Корделия усети силно слънце да изгаря лицето й, да сгорещява цялото й тяло. Наложи си да не мисли за Гейб. Трябва да се съсредоточи върху това, което ставаше тук и сега, върху Дан Килиън и ужасната малка бомба, която той щеше да взриви всеки момент…

Наблюдаваше как месестата му ръка рови в книжата на бюрото и накрая измъква изрезка от вестник, която затрептя неспокойно на хладния вятър, дело на старата климатична инсталация.

— Направо от „Конституция“ — произнесе той, като че говореше за великия документ на основоположниците на нацията, а не за глупавия вестник. — Тука пише, Дели, че твоята Грейс — с която, както знаеш, ние всички толкова се гордеем, че все едно вече е право в центъра на Джаксън парк, от бронз, с плоча в краката — тука пише, че Грейс пише книга, би-о-графия — добави той нравоучително, като разчлени думата на три. — За татко си. За Юджин.

— Не ми казваш нищо ново, Дан — прекъсна го Корделия. Тя знаеше за книгата много преди Грейс да напише и една дума, даже се беше въодушевила от намерението й, докато не се случи това… това… Ох, колко беше несправедливо, колко беше жестоко!

— Повечето е в негова възхвала, доколкото мога да разбера — продължи Дан. — Но има една част, която си е направо обезпокоителна. Нещо за това — по дяволите, ще говоря направо, — за това, че Юджин е бил замесен в убийство. На чернокож.

Той държеше лицето си сведено, загърнато в увисналите брадички, които ограждаха брадичката му, бледите му очи гледаха скръбно над златните рамки на очилата.

— Извини ме, Дели, но тук пише точно това.

— Знам какво пише, Дан — тя веднага съжали, че е показала раздразнението си. Чу наум гласа на майка си: „Една дама винаги е учтива и с добри маниери дори когато я подложат на неподобаващ натиск.“ — Получавам „Конституция“, носят ми го право до вратата. Макар че, ако питаш мен, като се има предвид само половината от това, което пише вътре, по-добре да го хвърлят направо в кошчето за боклук.

— Обаче, положително…

— Обсъдих това с Грейс и й казах какво мисля по въпроса — рече Грейс с тон, прецизен като тракане на градински ножици около особено обрасъл храст.

Но вътре в нея сърцето се подхлъзна като нови обувки по заледен паваж, а заедно с него и преднамереният й самоконтрол. Овладя се. В никакъв случай няма да позволи Дан Килиън, който някога беше опипвал гърдите й в оранжерията, да я види как рухва. Вместо това проведе мислено за втори път телефонния разговор с Грейс от миналата седмица. Каква наглост от нейна страна, да измъква отново на бял свят забравената отдавна трагедия! И ето че сега вестниците изкарват Джин нещо като… като убиец. Или в най-добрия случай лъжец.

О, да, тя знаеше какво се е случило в действителност през оня ден. Джин й се беше изповядал веднага след това. И как иначе? Те споделяха всичко един с друг. Само тя знаеше колко се беше тормозил, месеци наред, измъчван от мъка и съмнения в себе си. Но и без да е била там, беше уверена, че той не е убил онзи нещастник… че е сторил само онова, което биха очаквали от него и тя, и всеки друг. Боже, та той беше рискувал собствения си живот, за да спаси Маргарет!

Но какво би станало, ако беше разказал истината? Ако се бяха появили съмнения в нравствената му чистота, враговете му в Капитолия щяха да се възползват и да провалят прокарвания от него Закон за гражданските права. Журналистите също щяха да се нахвърлят върху му като чакали. Ами обществеността? В деня на изборите и най-верните му поддръжници биха се поколебали, преди да дадат гласа си за Джин.

Къде щеше да бъде тази страна сега, запита се Корделия, ако Джин беше позволил това да се случи?

— Истината е — продължи тя, като се опитваше да овладее треперенето на гласа си, — че Джин е най-добрият човек, когото съм познавала. — Докато говореше, тя втренчи твърдо поглед в Дан. — Убедена съм, че Грейс ще се осъзнае и ще поправи грешката.

— Да не би да искаш да кажеш, че Грейс всъщност не е видяла това убийство с очите си, както пише тук?

— Искам да кажа, че Грейс винаги е имала склонност към преувеличенията. А в този случай… ами че тя беше само на около девет годинки по онова време. Мисля, че въображението й просто е било превъзбудено.

Това в никакъв случай не можеше да послужи като извинение за тази недискретност на дъщеря й, но не беше необходимо Дан Килиън да знае всичко, което става в семейството й.

Корделия сплете ръце в скута си, самата тя се чувстваше превъзбудена и вече леко уморена, а в помещението без съмнение беше доста по-хладно, отколкото й се струваше. Пулсът й забърза плиткия си, неспокоен ритъм.

Искаше й се да се развика срещу Дан, да го принуди да спре мъчителното си увъртане и да каже каквото там е намислил да казва. Но после, когато той най-сетне заговори, жадуваше да избяга от стаята и да тресне вратата след себе си.

— Ами, виж сега, Дели, ще ми се да повярвам, че и това чудо ще се забрави след три дни. Но не е толкова просто.

„Поне е достатъчно почтен да покаже смущение“ — помисли тя. Докато наблюдаваше как той надига туловището си от стола, Корделия осъзна ясно колко е дребничка — тя знаеше, че другите хора често и погрешно вземат това за крехкост.

— Обадих се на този репортер в Атланта и той казва, че информацията му идва от сигурен източник. Не само това, ами и радиото е поело щафетата. Утре това ще се обсъжда на закуска в цялата страна. Да му се не види, Дели, ти знаеш отношението ми към Джин. Той беше добър човек, велик човек… Но това…

— Дан Килиън, ако не знаех, че не е възможно, щях да си помисля, че ти вярваш на тези злонамерени клюки! — извика Корделия, която не можеше повече да сдържа надигналата се у нея ярост.

— Разбира се, ама разбира се, че не вярвам.

Той напипа в задния си джоб носната кърпа и избърса лъсналото си чело, после заобиколи бюрото и отиде до полиците, където бяха изложени половин дузина трофеи от глупавия му голф клуб. Наричаха се „Пресрещам и подсичам“. Колко уместно. Точно сега имаше чувството, че я пресреща и подсича мечтата й на парчета.

— Вината е във времето ни, Дели. Това проклето неспокойно време. Само в мелницата за мен работят повече от осемстотин мъже и жени повече от три четвърти от тях са негри и мулати, или нещо по средата. Имаме си Групи за утвърждаване, Национална асоциация за подпомагане на цветнокожите и каквото там ти хрумне. Непрекъснато мътят нещо. Знаеш, че съм справедлив човек… винаги съм бил. Но как, мислиш, ще реагират всички те, ако „Килиън текстайлз“ направи дарение от почти един милион долара, за мемориал на сенатор, за който се предполага, че е имал пръст, колкото и случайно да е станало, в убийството на чернокож?

Корделия едва не изкрещя истината и не попита Дан той какво би направил на мястото на Джин. Но вече знаеше отговора. Дан беше страхливец. Запита се, както много пъти досега, какво щеше да стане, ако тогава Джин не се беше втурнал да спасява Маргарет. Дали Маргарет и малката й дъщеричка щяха да пострадат или, още по-лошо, да бъдат убити? След смъртта на Нед Емори научи, че той е бил нестабилен психически и често е прибягвал до насилие. Непрекъснато е обвинявал жена си за неща, които тя не е правила, за връзки с други мъже. Не кой да е, а тъкмо милата, човечна, разумна Маргарет!

Корделия се насили да говори с онзи мек, сладък глас, с който прикриваше чувствата си винаги когато те заплашваха да се изплъзнат изпод контрола й:

— Тъкмо си припомнях онези ужасни събития с профсъюзите преди години, когато всичките ти работници стачкуваха, а ти докара стачкоизменници. Един от тях беше убит, нали? Простреляха го в главата, лека му пръст. Особено ясно си спомням как се обади паникьосан на Джин и му каза, че ако някой не те измъкне веднага, още десетина души ще бъдат убити и ще подпалят скъпоценната ти мелница.

— Дели, не е нужно да ми напомняш — изстена Дан. — Знам, че „Килиън текстайлз“ можеше да я няма днес, ако Джин не си беше пъхнал главата в торбата заради мен, ако не беше притиснал шефовете на профсъюза, ако не ги беше принудил да седнат на масата и да измислят нещо приемливо за всички ни. Дявол го взел, да не мислиш, че не съм му благодарен? Всичко бих направил за Джин, ако застане ей тук пред мен и ме помоли.

„И понеже не може да застане тук да те моли, забиваш нож в гърба му.“

Заля я вълна от съжаление — странно беше, че съжалява не за това, което й отнемаше сега Дан, а за младостта, отминала заедно с всичко, което някога сляпо и глупаво смятаха за възможно…

— Е, Дан, честно казано, просто нямам думи. Никога, за нищо на света, не бих повярвала, че е възможно да се отметнеш от обещанието си.

Корделия намести кремавата си шапка с бяла панделка на тъмносини точки и свали периферията надолу с надеждата да скрие поне отчасти болката и разочарованието, изписани на лицето й.

— Мъчно ми е също, че хората са готови да очернят човека, който приемаха почти като светец, само заради един дезинформиращ текст за една глупава книга.

— Дели, книгата я пише собствената ти дъщеря!

— Не ти ли е хрумвало, че може да я подтиква някаква детска сръдня срещу мен и баща й? Нали знаеш какви са децата днес, злобата им придобива мащабите на националния дълг. Всички тия интервюта по телевизията, в които хората мрънкат, че майките им били твърди строги или властни, а бащите твърди заети в работата си, за да си поиграят с тях на топка или дама. А публиката непрекъснато ги подстрекава. Никак не ми се иска да го призная, но Грейс винаги е правила от мухата слон.

— В това има нещо вярно — той въздъхна и върна трофея на мястото му. — Може би затова толкова мразя понякога тази работа, защото ми напомня какво е да си родител, заради решенията, които трябва да взимаш и които винаги нараняват някое от децата.

Дан се приближи и застана пред Корделия, загледан тъжно надолу към нея. Напомни й за играчката, с която си играеха дъщерите й като малки — комплект пластмасови очи и уста, които се пъхаха в суров картоф. Пряко волята й у нея се надигна жал. Защото точно в този момент беше зърнала, погребани под гънките плът като върху лице на удавник, което плава тъкмо под повърхността на водата, приятно овалните черти на момчето, което беше обичала някога.

После си представи лицето на Джин, не особено красиво, но интелигентно — достатъчно беше да го видиш веднъж, за да не го забравиш никога повече. Умел карикатурист можеше да го хване с три-четири бързо нахвърлени линии — леко гърбав нос, дълбоко поставени очи, буйна коса, която не можеше да скрие съвсем белега на челото.

Ох, колко й липсваше той дори днес! Помнеше онази страшна нощ, като че беше вчера — младият Томи Пети, един от първите помощници на Джин, застана на вратата й със зачервени очи и подскачаща адамова ябълка и й каза за въртолетната катастрофа на другия край на света. Първо изпадна в шок, но после я обзе страхотен гняв! Срещу самодоволните представители от Пентагона, които бяха разрешили на Джин да отиде в онази военна зона, но не го бяха защитили. А и срещу самия Джин, който се беше изложил на опасност заради нещо толкова мъгляво и безсмислено като „проучвателна мисия“. Тъкмо тази нейна ярост й помогна да преживее първия ден и следващия след него. Движеше се празна, без храна, вода и сън, подтиквана единствено от бръмчащата червена стена зад очите си.

Но сутринта на погребението трябваше да се надигне от леглото, за да събуди момичетата… тогава се свлече на пода, съкрушена от мъка. Дори сега усещаше как тежестта на същата мъка я притиска. Годините само я бяха смекчили, бяха я изгладили като камък на речно дъно, който тежеше на шията й, но в същото време я крепеше като котва.

— Какво е положението в края на краищата, Дан? — попита го тя все още с тих глас, но без да смекчава острите ръбчета.

— Ще трябва да отложа подписването на онзи чек — чу думите на Дан въпреки втурналата се към ушите й кръв. — Докато всичко това не утихне… или докато… е, ще видим. Знам колко много искаш това, Дели, но мисля, Джин първи би се съгласил с мен, че ако не искаш да си изгориш пръстите, не трябва да вадиш кестените от огъня.

„Как смееш? — искаше да изкрещи. — Как смееш да използваш Джин срещу мен? Това е за него, не е за мене. За него!“

Крайният срок за конкурса на архитектите изтичаше след по-малко от осем седмици. В шест внимателно подбрани фирми талантливи хора се трудеха неуморно, правеха макети, чертаеха на огромни листове хартия…

Корделия изпита желание да зашлеви жълтеникавото лице на Дан Килиън. Но веднага го потисна. В края на краищата той всъщност не беше виновен.

Грейс заслужаваше шамар.

Корделия трябваше да извика на помощ последните капчици воля, за да стане от креслото и да протегне ръка, за да я погълне огромната плътна десница на Дан.

— Мислила съм си, Дан, че ако тогава, преди години, на абитуриентския ни бал, беше проявил повече решителност, сега нямаше да водим този разговор. Можеше дори да се омъжа за тебе. Радвам се, за доброто и на двама ни, че това не се случи.

Шокира се от собствените си думи. Дан също беше шокиран, ако се съдеше по ярката руменина, която се плъзна нагоре от гънките на гушата му. Корделия се изправи в целия си ръст от сто петдесет и седем сантиметра и прибави:

— За петдесет и девет години научих едно нещо — всички ние в края на краищата правим онова, което ще се окаже най-добро за нас. Заради това Джин беше толкова необикновен човек, не мислиш ли? Той винаги поставяше собствените си нужди на последно място. Но не искам това да остане в негова памет — мемориал, който не бил построен, защото интересите на други хора са били поставени преди неговите.

— Дели, аз…

— Не се извинявай — спря го тя. — Колкото до мен, нищо не се е променило. Сигурна съм, че когато тази клюка замре, ти ще постъпиш правилно. И още нещо, Дан — тя протегна ръка с коралови нокти, без да може да достигне до приведеното му рамо, и позволи на една тъжна усмивка да смекчи лицето й, — дъждовете през лятото напълниха потока. Има много попови лъжички. Намини някой ден и доведи внуците.

Дан кимна смутено.

Докато той я изпращаше до вратата, сервилен като оберкелнер в някой от онези скъпи ресторанти, дето никнеха като гъби около Блесинг, Корделия се сети, че има среща за обяд със Сиси. Ох, как й се искаше вместо това да си иде право вкъщи, при градината си… и Гейб.

Сиси настояваше, освен това после да отидат на пазар в онзи ужасен нов търговски център близо до Малбери Ейкърс, там, където по нейно време беше имението на Фулъртън. Дъщеря й все още търсеше съвършената рокля, която да облече на празненството по случай десетата годишнина от сватбата си. Лошото е, че издирваше тази рокля още от септември и ето, вече е ноември, а тя още не я е открила.

С въздишка Корделия закрачи по мекия килим в коридора над Фърст Ситизен Банк — основана от дядо й и управлявана от баща й до деня на смъртта му, — след това слезе надолу по стълбите към стъклената врата, която извеждаше на главната улица. Сърцето й все още биеше прекалено бързо, а бумтенето в гърдите й сега се беше пренесло към слепоочията, но тя беше почти сигурна, че никой минувач няма да го забележи. Всеки друг би видял стройна жена на средна възраст с кремав костюм и подходяща шапка да върви енергично към брояча пред аптеката на Томисън, където беше паркирала сребристата си кола.

Докато караше по междущатското шосе и се приближаваше към значителния по размери търговски център „Малбери Ейкърс“, около който бяха накацали като конски мухи по-малки магазини и все повече изместваха пасищата и прасковените градини от детството й, Корделия се сети за очакващото я неприятно задължение — причината да покани Сиси на обяд.

Трябваше да намери начин деликатно да съобщи на Сиси това, което скоро щеше да гръмне из целия град, ако някой още не знаеше — Бийч й изневерява.

Колко е нагъл този човек! Без съмнение той смяташе, че Сиси му е твърде предана, та да заподозре нещо… и че дори да дочуе клюката, няма да й обърне внимание. Имаше обаче едно нещо, което Бийч, със своето надуто его, не беше пресметнал — че Сиси, дори да не уважава достатъчно сама себе си, за да направи нещо, има майка, която я обича и за двете.

Знаеше, че дъщеря й няма да посрещне добре новината. Може дори да я обвини в опит да се меси в живота й и да развали брака й, а трябва да се признае, че от самото начало Корделия беше срещу него.

Но трябва ли една майка, която обича дъщеря си, да мълчи, докато в същото време лицемерният й зет прави момичето на глупачка? Пък и не е като да кажеш, че е трябвало да души наоколо, за да разкрие гадния номер на Бийч. Емили Бауълз от пекарната на Уипъл каза, че ги е видяла да се държат за ръце посред бял ден. А миналата седмица самата Корделия случайно вдигна телефона и го чу да мърка по деривата в спалнята. Беше въпрос само на време Сиси да разбере какво става или някоя от нейните приятелки клюкарки да й пусне мухата. Не е ли по-добре да го научи от човек, който й мисли само доброто? Няма ли Сиси право да знае, за да може да сложи край на изневярата, или още по-добре, да се разведе с тази надута отрепка?

От друга страна, помисли Корделия, виж как намесата в брачните проблеми развали отношенията й с Грейс…

Когато паркира колата си зад ресторанта — нова тухлена сграда с бяла колонада, с изглед към грижливо гледаната градина на игрището за голф пред Малбери Ейкърс, Корделия вече се колебаеше дали да съобщи лошите новини на Сиси.

„Колко странно“ — помисли тя. Обикновено никога не се двоумеше. Всяко действие, според нея, беше по-добро от бездействието. Не беше ли нейно предложението преди години Джин да извика своя стар приятел Пат Малани от ФБР, за да се оправи колкото се може по-дискретно бъркотията около Емори?

„Скъпи Джин, тогава ти помогнах да избегнеш скандала… ще направя каквото е по силите ми, за да го избегнеш и сега.“

След като забеляза дъщеря си на една от масите до прозореца, мислите на Корделия рязко се върнаха към предстоящата задача. Ако тя не се погрижи за интересите на Сиси, кой ще го направи? Дори и преди смъртта на Джин — когато четиринайсетгодишната Грейс вече беше твърде зряла за годините си, а десетгодишната Сиси все още беше малко дете — тежестта от отглеждането на двете момичета лежеше повече на нейните плещи. През онези ранни години, когато Джин беше далеч от тях във Вашингтон или обикаляше страната да събира средства и да агитира гласоподавателите, тя прекарваше повечето време сама с децата. Не се беше чувствала самотна само благодарение на странния и удивителен начин, по който я беше омагьосал Джин, реши тя. Където и да беше, той й се обаждаше всеки ден, прибираше се вкъщи в края на почти всяка седмица, а джобовете му винаги бяха пълни с малки подаръчета за тях — хартиени кукли и дрънкалки за момичетата, някой хубав чифт обеци за нея или бурканче с любимата й туршия.

Искаше и Грейс, и Сиси да имат същото. Брак като нейния — хубав, нетрадиционен, вълнуващ. Може би нейният е бил прекалено вълнуващ понякога, например, след като Джин разбуни кошера със своята подкрепа за Движението за граждански права. Но пък никога, никога не е бил скучен.

Докато си проправяше път към масата на Сиси, Корделия се запита кое е по-лошо: пълната липса на почтеност и дискретност у Бийч, или простият факт, че той е безкрайно, непоправимо посредствен.

Проблемът беше, че — макар Корделия да не искаше да го признае дори пред себе си — в много отношения Сиси беше същата.

След като през целия обяд, в продължение на половин час, слуша дрънкането на Сиси за смешното празненство по случай годишнината, затова как хората веднага приели поканата й, какъв безбожно талантлив пианист мислела да наеме, за прекрасните цветя и тортата, които поръчала, Корделия я заболя главата.

Като се размърда в белия плетен стол под имитацията на градинска беседка, където изкуствен люляк се опитваше да създаде усещането, че седят на веранда (но успяваше само да я накара да изпита клаустрофобия), Корделия усети как болката се усилва. „Това празненство значи всичко за нея. Как да й кажа, че мъжът, който е неин съпруг вече десет години, й изневерява?“

Вместо това по време на кафето и десерта тя разказа на Сиси какво се беше случило в кабинета на Дан Килиън, като се разпростираше колкото се може по-малко върху отдавнашното „самоубийство“ на мъжа на Маргарет Емори. За щастие от оня ден Сиси, изглежда, си спомняше само, че баща й и сестра й са били ужасно разстроени, а после на мястото пристигнала полицията. Навремето, за да я успокои, Корделия й беше обяснила, че с господин Емори се случило нещастие, а татко отишъл там, за да види дали може да помогне с нещо. Дори сега Корделия не й разказа повече подробности, отчасти защото те сигурно не интересуваха особено Сиси, но най-вече защото самата тя вярваше, че миналото по-добре да се забрави.

— Мисля, че това си е чиста злоба — прекъсна я Сиси с пламнали от гняв бузи, докато мушкаше решително с вилицата пастата в чинията си. — Грейс прави това заради едната гадост. Помня, като бяхме малки, тя…

Сиси се втурна да разказва една от многобройните истории за лошото отношение на по-голямата сестра към нея. Корделия се ядоса на дъщеря си и си припомни защо обикновено не разказваше нищо на Сиси. Без значение за чий проблем става дума, тя винаги успяваше да го превърне в своя малка драма.

Корделия би искала дъщеря й да умееше да спазва мярката на нещата. Но си пое въздух и с усилие се съсредоточи върху разказа на Сиси.

— … а после, когато се подхлъзнах, паднах в потока и почнах направо да се давя, тя просто си стоеше там и се смееше. Смееше се, като че моето нещастие не беше нищо друго, ами забавен номер!

Розовите устнички на Сиси бяха стиснати сърдито, но ефектът се разваляше, защото в същото време тя дъвчеше парче от пастата. Милото й лице, някога толкова хубаво, очевидно плащаше цената на твърде много подобни пасти, помисли си Корделия. Ако Сиси прекарваше наполовина толкова време в салона за красота на Лусил Робъртс, където се беше записала наскоро, колкото й трябваше, за да намери рокля, която да скрие недостатъците на фигурата й, щеше да се чувства много по-добре в кожата си и може би нямаше да се връща непрекъснато към проблемите от детството.

В същото време Корделия усети прилив на нежност към Сиси — детето, което се вкопчваше в нея и се мъкнеше подире й, когато по-голямото вече беше отлетяло заедно с ято приятели — хипари или ровеше из книгите в градската библиотека. Добрата, загрижена Сиси, която се обаждаше по телефона всеки ден просто за да провери как я кара. Сиси не винеше майка си, ако животът й не се нареждаше съвсем според очакванията. И какво от това, че е малко пълничка… или пък че разглезените й синове се държат като шимпанзета? Те ще пораснат, а Сиси може да отслабне, ако си го постави за цел.

— В оня поток няма и метър вода, там и комар не може да се удави — засмя се Корделия с надеждата, че Сиси ще осъзнае забавното в ситуацията. Но като видя как се сгърчи лицето на дъщеря й, съжали, че си е отваряла устата.

— Защо — попита Сиси — като се ядосаш на Грейс и аз взема твоята страна, ти винаги се отмяташ и започваш да я защищаваш?

— Никого не защищавам. Исках просто…

— Кажи, мамо, щом Грейс е такава прекрасна дъщеря, защо тогава разпространява тази лъжа за татко?

Корделия усети, как кръвта се дръпна от лицето й. Сиси беше права, естествено… но да го чуе от нея само влошаваше положението. Усети, че е попаднала между чука и наковалнята, сърбяха я ръцете да набие малко разум в главата на едната си дъщеря и да удуши другата.

После чу в ума си гласа на Гейб, успокояващ като направена от Нета чаша чай с лед в горещ летен ден: „Не е важно блатото, в което си затънала, а в какво ще го превърнеш.“ Как умее той да направи нещата наглед прости! Но е прав.

— Не знам защо сестра ти го прави — каза Корделия на Сиси, — но смятам да сложа край. В това можеш да бъдеш сигурна.

Наблюдаваше как Сиси гони последната черешка из чинията, докато накрая я прободе с вилицата.

— Уф, майко, нека погледнем истината в очите! Нима някога Грейс те е слушала, или пък е слушала някой друг? Да не би да те послуша, когато я помоли да не отхвърля с лека ръка дванайсет години брак? Ами, като я гледаш как се държеше, ще речеш, че Уин си е лягал с половината жени в Ню Йорк. Никога не съм виждала мъж да плаче така, толкова се беше разстроил. Ако не бях там да го успокоя, Бог знае какво щеше да направи!

— Уин не ми прилича на самоубиец — отбеляза Корделия сухо.

— Ама че си, мамо, просто такава е думата.

Сиси си беше отворила чантата и сега, загледана в едно малко огледало, нанасяше нов слой ягодово розово върху устните си.

— Исках да кажа… ох, дявол го взел, не е ли гадно, като стане така? Как някой не се сети да измисли червило, което не се чупи все едно е от масло.

— Ако не го изваждаше толкова, нямаше да стане така — посъветва я Корделия. — Най-добре е някъде до средата.

Сиси хвърли отчупения край на червилото в чинията си и гневно изгледа майка си:

— Ама и ти си в едно настроение този следобед! — После се усети и въздъхна. — Ох, мамо, извинявай. С пълно право си разстроена. Ако от това ще ти стане по-добре, бих искала да тегля един шут в задника на чичо Дан.

— Можеш да го риташ до второ пришествие, това едва ли ще оправи нещата.

Но мисълта за ритника все пак изтръгна лека усмивка на лицето на Корделия.

— Бас държа, че ще се отметне, ако пофлиртуваш малко с него. — Сиси я погледна хитро с ъгълчето на очите, все още втренчена в огледалото, докато оправяше косата си.

— Сиси! — възнегодува Корделия, но в същото време не можа да потисне смутения си смях.

— Ох, мамо, само се шегувах — Сиси също се разкикоти. Пусна огледалото обратно в чантата, лицето й не беше вече напрегнато и подпухнало, а изглеждаше леко закръглено и дори привлекателно. — Знаеш ли, винаги съм мислила, че чичо Дан си пада по тебе. Не сте ли ходили двамата в гимназията?

— По времето на динозаврите — изсумтя Корделия, после бързо прибави: — Както и да е, дори ако той беше свободен, а аз го харесвах, вече съм прекалено стара за такива неща.

— Наистина ли? — Сиси я погледна изпитателно, а усмивката й избледня.

Корделия усети тръпки на неудобство да пробягват по гърба й.

Знаеше накъде бие Сиси и се наруга, че без да иска е влязла в капана.

— Боже мили, що за въпрос! — измъкна се тя с лек, беззвучен смях.

— Е, не се притеснявам за теб — продължи Сиси със същия привидно невинен тон. — Само дето не можеш да предвидиш какво ще си помислят някои. Просто не трябва да даваш на хората да си въобразяват разни работи, това е всичко. Искам да кажа, мамо, едно е да си учтива с някой, дето работи за теб, друго е да го каниш в къщата на чай.

Корделия усети как я заля гореща вълна, а бузите й пламнаха.

— Е, ако нямам пълното право да разговарям за собствените си рози със собствения си градинар, тогава не знам накъде отива този свят!

— Той не е обикновен градинар и ти го знаеш. Водеше ми литература във втори курс. Беше ми преподавател, за Бога. Още тогава всички мислехме, че е куку, непрекъснато дрънкаше за сър Гауейн, Айвънхоу и Беоулф, като че наистина съществуват, като че са негови лични приятели, с които същата вечер ще ходи на боулинг. А после да вземе да захвърли всичко и да стане не какво да е, а градинар. И ето ти го сега, държи се все едно ще се нанесе още утре, стига само да го повикаше пръст. Не е… не е редно!

Корделия сложи решително ръце на масата, от двете страни на малката басмена покривка с къдрички, като пътник на кораб, който се готви за внезапно наближила буря. Едва успяваше да говори спокойно, но усети, че някаква жена от съседната маса гледа към тях, и с мъка изобрази на лицето си мрачна усмивка.

— Керълайн — наричаше Сиси така само ако е много ядосана или пред хора, на които Сиси се опитва да направи впечатление. — Мисля, че мога сама да преценя кое е редно и кое не е.

Розовите бузи на Сиси пламнаха, а хитрият й поглед в миг стана смутен.

— Извинявай, мамо, само се опитвах…

— Гейб и аз сме приятели — Корделия наблегна с леден тон на последната дума. — Така, свърши ли вече? Защото, ако още искаш да пазаруваш, време е да тръгваме. Не разполагам с цял ден.

— Вече избрах роклята — поде Сиси с готовност, очевидно се мъчеше с всички сили да заглади нещата. — Помолих в магазина да ми я запазят. Умирам от нетърпение да ти я покажа. Ох, много се надявам Бийч да я хареса.

Корделия вдигна салфетката от скута си, внимателно я сгъна и я сложи отстрани до чашката и чинийката.

„А сега — помисли тя — кажи нещо като, например, колко жалко е да си губи времето в притеснения какво ще каже Бийч, тъй като и за слепеца е ясно, че умът му, да не говорим за други части от анатомията, са другаде.“

Точно тогава обаче се появи келнерката да попита ще желаят ли още нещо. Корделия поклати глава и поиска сметката.

Докато Корделия подписваше сметката за кредитната си карта, Сиси изтърси:

— Какво ще правиш с Грейс?

Корделия си представи копче за звук като това на телевизора и започна да го намалява, намалява, докато болката и гнева, бушуващи в гърдите й, не се превърнаха в шепот.

В същото време чу и шепота на един тих гласец в главата си: „Вярно е, всичко е вярно, тя просто казва истината.“

Но Корделия не пожела да се вслуша в този глас, защото, дори да беше истина, Грейс нямаше право да я заявява пред целия свят, особено сега, когато съдбата на библиотеката висеше на косъм.

— Ще я оправя аз нея, ето какво ще направя — отвърна Корделия с повече решителност, отколкото чувстваше. — Не трябва да й се позволява да публикува това… това грозно нещо. Твърде много хора вярват на всичко напечатано. — Помисли за Дан Килиън и усети нов прилив на гняв. — Като й обясня всичко съвсем разумно, сигурна съм, ще разбере каква грешка прави.

— Вярна последователка на Махатма Ганди.

— Недей да ми остроумничиш, Керълайн-Ан.

— Само искам да кажа, че нищо няма да излезе от разговора ти с Нейно величество — обясни подигравателно Сиси. — Ами че оная вечер Бийч викаше колко е жалко, че Грейс и Уин са разведени, защото Уин знаеше как да се оправя с нея. Можеше да убеди всеки, че доларова банкнота е грахова супа и да го накара да я изяде. Ха! Ако Бийч опита същото с мене, ще похарча долара, преди да се е усетил.

„Съмнявам се Бийч да задържи един долар, дори да му го навират в ръцете — помисли Корделия. — Сиси и момчетата са късметлии, че направих оня фонд непристъпен, та да не може да го пипне с мазните си пръстчета.“

— Мила, мислила ли си някога, че Бийч може да не е… — тръгна да казва тя, но Сиси я прекъсна с нетърпеливо махване на ръката.

— Виж, мамо, като става дума за Уин. Имам една идея. Мисля си, че можеш да привлечеш Уин на твоя страна. Все още е баща на внука ти, нали така? Имаш пълното право да го въвлечеш в тази работа. В края на краищата, той е адвокат.

— Да не искаш да кажеш?… — всяка мисъл за Бийч изхвърча от главата й.

— Нищо не искам да кажа. Само давам идея. — Откритите сини очи на Сиси бяха невинни като на дете. — Уин може да опита да се разбере с нея от твое име. Като твой адвокат.

Корделия, вцепенена за миг, усети думите на Сиси да я заливат като ледена вода. Юридически действия? Срещу собствената й дъщеря? Ама че предложение!

— Роклята ти — каза тя, неспособна да мисли за такава ужасна възможност дори още един миг. — Ако не искаш да закъснееш да вземеш момчетата от училище, трябва да отидем да я видим, докато още има време.

— Не се притеснявай за момчетата, Бийч ще ги прибере — осведоми я Сиси, като махна безгрижно, от което гривната — амулет на пълничката й ръка звънна.

— Не е ли на работа? — попита Корделия предпазливо.

— На работа е, но има някаква среща близо до училището, където строят онзи хотел — помага да се сключи някаква голяма сделка за коли под наем. Много е зает с нея напоследък. Трябва да ти кажа…

„Как пък не.“

Корделия я сърбеше езика да разкаже на Сиси точно колко беше зает Бийч, но после се отказа. От забележките на Сиси за Гейб личеше, че според нея майка й е изгубила верния поглед върху нещата, ако не е и изкукуригала напълно по отношение на мъжете. Освен това Сиси чакаше с толкова надежда това празненство. Как да й го развали?

— Искаш ли след това да минем през „Джоан и Дейвид“? — попита Корделия весело, докато прекосяваха паркинга. — Бас ловя, че за роклята ще ти трябват нови обувки. Аз плащам.

Мислеше вместо това да мине през книжарницата и да прибере книгата за розите, която беше поръчала за Гейб, но Сиси може би е права. Макар да не се стреми към това, Гейб може да помисли, че тя търси нещо повече от приятелство.

А ако стане така? Дали просто ще се усмихне, леко поласкан от увлечението на жена с десет години по възрастна от него — жена, чиято социална сфера е на светлинни години от неговата?

Въпреки всичко Корделия усети топлина да се разлива по лицето й, засрамена от мисълта, която никнеше сега у нея, както първото зелено стръкче на лалето си пробива път през замръзналата земя — мисълта, че Гейб Рос е тъкмо от онези мъже, от които жените биха искали да бъдат вземани насериозно…

 

 

— Лобелиите ще бъдат най-подходящи за това място, нали, Гейб?

Корделия присви очи срещу слънцето на късния следобед и огледа току-що наторената земя под столетния орех, доскоро засадена с дамски сърца, сега изкоренени.

Гейб Рос, коленичил в меката пръст до многогодишните растения под верандата, остави настрани градинарските ножици и се изправи бавно, като протягаше ръцете и гърба си и очевидно се наслаждаваше на сладкото удоволствие от самото движение. Припомнила си острите забележки на Сиси, Корделия огледа платнената шапка на Гейб, по която личаха петна от пот, парченцата мъх по изцапаните колене на панталоните в цвят каки и се запита дали наистина няма нещо ненормално в един мъж, който изоставя почтената учителска професия, за да стане градинар.

Но под оръфаната периферия на шапката в кафявите, с цвят на силен чай очи на Гейб светеше такава искряща интелигентност, дори нещо повече — такава мъдрост, която не идваше от книгите или от преподаването на „Беоулф“, че Корделия веднага изпита вина.

Та нали самата тя обожава градинарството — понякога това изглеждаше единственото нещо, което й помага да не полудее.

— Няма достатъчно слънце — отвърна Гейб и поклати глава. — Лобелиите имат нужда от светлина, иначе се източват и не цъфтят както трябва.

Харесваше й начинът, по който говори, като че всичко казано беше внимателно премислено, как мургавите му ръце се събират на шепа, сякаш можеха да предизвикат цъфтеж.

— Има и нещо в почвата, което умори дамските сърчица.

Корделия помисли за Дан Килиън и въздъхна. После, като видя изпитателния поглед върху почернялото лице на Гейб с малко крив нос (беше й разказал как му го счупили преди години, по време на сбиване в училищния двор, което се опитал да спре), тя побърза да добави:

— Какво ще препоръчаш?

— Прибавих малко вар към торта, но това няма да реши твоя проблем.

Очите на Гейб заискриха, а по устните му се разля широка и обезоръжаваща момчешка усмивка. Тя го видя да вади от задния си джоб спретнато сгъната носна кърпа и в ума й се прокрадна догадка: „Някой се грижи за него, глади му дрехите.“ Сърцето й замря за миг, докато той избърса чело и прибра сгънатата кърпа обратно в джоба. Гейб погледна нагоре към безоблачното небе:

— Ще вали. Виждаш ли червения ореол около слънцето? Това значи, че денят утре ще бъде дъждовен.

„Не е ли това особено характерно за него? — помисли Корделия. — Задава въпрос или прави някаква забележка, която улучва право сърцевината на проблема… а после, преди още да реагираш, сменя напълно темата, за да не те притесни прекалено много.“

— Слава Богу, от тази горещина направо се стопих — отвърна тя, като си вееше със сламената шапка. — Не помня толкова горещо циганско лято.

Приятно й беше да смени габардинения костюм със стар памучен панталон и блуза, която още миришеше на гладено. Мислите й избързаха напред, към хладния душ, който щеше да вземе, след като приберат билките. Обаче всъщност й беше приятно да се цапа, докато работи в градината.

Корделия се огледа, припомняйки си как изглеждаше това място в последните години от болестта на майка й — японски бръмбар беше изял половината от розите, ружите покрай гаража бяха заприличали на мършави плашила, недораслите праскови и сливи в овощната градина стояха неподрязани и потънали в плевели. Дори лалетата, минзухарите и кокичетата вече не се появяваха всяка пролет, като че усилието просто не беше по силите им. Ами божурите? Те бяха свели засрамено главички, сякаш разбираха, че няма смисъл да изглеждат добре, защото никой не го е еня.

„С хората е същото — помисли тя. — Ако не те обичат, не можеш и да даваш любов.“ Може би само безплодното сърце е по-тъжно от задушена в плевели градина. Докато го имаше Джин, живееше огряна от любовта на един добър мъж. Сега има само спомените. Но дали това стига?

Представи си как мазолестата длан на Гейб обгръща дръжката на лопатата, как умело събира той опадалите листа. Около себе си навсякъде виждаше доказателства за грижите, които тя и Гейб — предимно Гейб — полагаха за старата градина, на някои места съживяваха отново растенията, другаде засаждаха нови. Ето го английският алпинеум, където някога имаше полуразрушена барака за инструменти, целият с папрат и туфи, самакитка и теменуги, които вече умираха заедно с отминаващото циганско лято. Решетката с бегонии откъм сенчестата страна на гаража, където висяха саксии с нови сочни, месести видове. И малко по-високата билкова градина, заради която Гейб се беше потрудил да докара няколко колички камъни от потока.

Точно сега форзициите бяха преминали към зимен сън, но щом дойде април, целият южен участък на каменния зид, който обграждаше двата й акра, ще се превърне в жълт облак. Лалетата и нарцисите ще свържат като ярки мъниста магнолията и миртата. До лятото розите ще цъфнат — чайната роза, която образува свод над портичката към овощната градина, розовите храсти, широки и високи като жив плет, грандифлорите и флорибундите, които растат от двете страни на виещата се пътечка пред къщата. Рози с имена като Благоденствие и Лунна светлина, Мир и Бяло утро. А уханието — м-м, можеш почти да го пиеш, като сладкото вино, което Гейб прави от бъза, превзел зида срещу кухнята.

„Градината май се справя по-добре от мен“ — помисли Корделия. За нея се беше грижила, а собственото й сърце ехтеше като празна къща.

„Дали не е вече прекалено късно? — запита се тя, когато погледът й падна върху Гейб. — Възможно ли е да изпитва интерес към мене?“ Вчера не би посмяла да си представи подобно нещо, но откак Сиси й внуши тази идея, тя сякаш се разрастваше.

„Мога да го поканя на вечеря“ — помисли Корделия. Какво толкова ужасно има в това? Знаеше, че се е развел приблизително по същото време, когато беше захвърлил учителстването. Рядко говореше за бившата си жена, но Корделия помнеше, че я беше срещала от време на време в супера или в магазина за обувки. Привлекателна, слаба, тъмнокоса и, най-важното, млада. На не повече от трийсет и осем или девет години. Нямаха деца, а тя подозираше, че Гейб е искал деца, като го гледаше как прекарва часове с момиченцата на съседното семейство Бърджис, учеше ги на имената на всички рози, показваше им как да садят луковиците и да подрязват храстите.

Но какво ще помисли той? За жената с побеляла коса, която взема хапчета за кръвното си и се страхува да не получи удар — не като онзи, лекия, през лятото, а удар, след който няма да може да се движи и да говори?

Докато вадеше ножици от кошницата, увиснала на ръката й, Корделия засече отправения към нея поглед на Гейб. Той тъкмо връзваше една хортензия, жилите на ръцете му се бяха изопнали, а между зъбите си стискаше парче лико. Изправи се и на лицето му се появи широка усмивка, която сякаш докосна сърцето й.

— Мисля, че това е любимият ми сезон — каза той. — Може би защото ценим най-вече това, от което имаме все по-малко. Торо, струва ми се, беше казал, че най-сладък е животът, когато имаме само най-необходимото.

— Точно сега би ме зарадвало по-скоро изобилието, отколкото недостига — въздъхна тя, мислейки за парите, които все още не достигаха за библиотеката на Джин. — Понякога се чувствам като Сизиф — бутам камъка нагоре по склона, но той всеки път се търкулва обратно.

Като че цял живот все така и вървеше, като се почне оттам, че се беше родила южно от линията Мейсън — Диксън^[1]. После, когато беше тийнейджърка, все се караха с майка си, задето била прекалено опака и своенравна. И още по-лошо — защото изповядваше идеи, които не бяха изковани в Юга, като например мненията й за интеграцията и за това, че жените трябва да постигнат повече в живота от раждането на бебета и организирането на благотворителни базари. Ами че майка й едва не получи апоплектичен удар, когато тя отказа да тръгне по добре отъпканата семейна пътечка към „Дюк“ и обяви решението си да следва в университета „Джордж Вашингтон“, нали така?

Години по-късно, разбира се, тя оцени това, което бунтарството й пречеше да види на младини: богатството, което можеше да предложи животът в Блесинг. Плодородната земя и зеленото великолепие на ширналите се хълмове. Бавната му скорост, която позволяваше понякога да объркаш крачките. Хората му, влудяващи понякога със своите допотопни схващания, но верни като отвес и устойчиви като дигата долу на потока Бринкърз.

Освен това започна да оценява по нов начин мъките на майка си, докато се опитваше да укроти Грейс, при която всяко действие и мнение като че беше живо предизвикателство срещу здравия разум.

Въпреки всичко в моменти като този си задаваше въпроса дали животът тук не е отнел малко от решителността на духа й, така както пианото се разстройва, ако дълго време не е свирено на него. Въпреки постовете си в управлението на университета „Дейтам“ и болницата Хилдейл беше станала малко… самодоволна. Нужна й беше ободрителната подкрепа на хора като Гейб, които вярваха, че способностите й не се изчерпват с това да топли стола до заседателната маса на някой управителен съвет.

— Ще получиш библиотеката си, Корделия — каза той, както се отбелязва някакъв прост природен закон: да речем, фактът, че лилиите израстват от грудки, или че онази част от клонката, откъдето вече е откъсната праскова, няма да роди отново.

Като чу спокойния му и уверен тон и осъзна лекото като дъждовни пръски докосване до ръката си, усети посмачканата й решителност да се възстановява.

Спомни си как веднъж, когато Сиси беше втора година, я извикаха за разговор с нейния преподавател по литература господин Рос. Спомни си, че се притесняваше преди първата среща с човека, когото Сиси и нейните приятели непрекъснато осмиваха. Те едва не се задавиха от смях, защото той се просълзил, наистина се просълзил, когато им чел на глас в час поема на Дилън Томас. Корделия очакваше да види нервен човек с неустановена мъжественост — като господин Денистън, който държеше единствената галантерия в града и се говореше, че е хомосексуалист.

Изуми се, когато срещна истинския господин Рос. С румено лице и здрав вид, с чуплива кестенява коса и смачкано сако, той я караше да си го представи като момче, легнало в тревата, зачервено от акробатически салта. А и този негов леко сплескан нос, който контрастираше странно с острите, очертани ясно като на команч скули.

— За мен е чест да се запозная с вас, госпожо Траскот — представи се той. Веднага й направиха впечатление почти чудатата официалност, това, че без да губи нито миг, я заведе при стола до бюрото си. — Бях голям почитател на съпруга ви. Истински смел мъж. Чух една негова реч… на стълбите пред Върховния съд, след вземането на решение по делото Съливан срещу „Ню Йорк Таймс“. Никога няма да забравя това преживяване. Дъщеря ви много прилича на него — същият огън, същата всеотдайност.

— Си… искате да кажете, Керълайн? — Корделия не можа да сдържи изненадата си. Дори тя, която безкрайно обичаше Сиси, не би могла да си представи, че плахата й, кротка дъщеря притежава подобни качества.

Той примига, а после се усмихна.

— Всъщност имах предвид Грейс. И на нея съм бил преподавател. Преди четири-пет години, ако не се лъжа.

— Но вие изглеждате… — Корделия спря, преди да е проявила неделикатност.

— Прекалено млад? — довърши той вместо нея с усмивка. — Аз съм на тридесет и две години, госпожо Траскот. Мисля, че беше през първата ми година в това училище, преди това преподавах в Атланта. Ако не беше Грейс и шепа деца като нея, първата година можеше да се окаже и последна. А що се отнася до Керълайн…

Той спря и се почеса зад ухото, по-късно тя щеше да разбере, че този навик издава известно притеснение. Корделия се напрегна.

— Пише си домашните, нали? Искам да кажа, справя се с училището?

Ако трябваше да бъде честна, Корделия рядко виждаше Сиси да чете каквото и да било, освен някое от онези списания, които учат момичетата как, ако си направят определена прическа или подбират с усет аксесоарите, мъжете ще се изтрепят да ги канят на среща. Повечето време прекарваше в кикотене по телефона с пъпчивия Бийч Бийчам.

— Да, да, справя се — побърза да я успокои той. — Все пак — добави с тъжна усмивка — няма да отрека, може и по-добре. Всъщност, госпожо…

— Корделия. Моля, наричайте ме Корделия.

По някаква неизвестна причина не се страхуваше, дори й беше приятно да скъси дистанцията с този мъж, който имаше вид на момче, но говореше толкова изискано.

Господин Рос я погледна открито, сериозният израз правеше очите му по-тъмни.

— Онзи ден имахме инцидент, в който участваха Керълайн и още едно момиче. За него не беше съобщено, но мисля, че би трябвало да узнаете…

Корделия си представи Сиси свита в някой ъгъл, обект на подигравки от страна на някое по-умно, по-хубаво и по-популярно момиче, и стисна очи.

— … Въпросът не е толкова какво направи, а какво каза — чу го тя да разказва нататък. — Керълайн я нарече тъпа негърка. „Тъпа негърка с маймунска мутра“ бяха точните й думи. Понеже Марвела, без да иска бутна един учебник от чина й.

Корделия имаше чувството, че са й зашлевили плесница. Сиси? Нейната Сиси, която се връщаше вкъщи от училище разплакана почти всеки ден, защото някой съученик я нарекъл дебела или тъпа? Тъкмо тя би трябвало да разбира, че от такива думи боли.

Заля я дълбок срам. Слава Богу, Юджин няма да научи за това.

— Ще поговоря с нея — обеща тя непохватно на учителя, който я гледаше с такова съчувствие, че тя едва издържаше. Имаше чувството, че той я вижда като на длан и знае какво точно изпитва.

— Това няма да се повтори — Корделия понечи да се изправи.

Гейбриъл Рос протегна ръка да я спре.

— Почакайте. Бих искал да не го правите. Бих искал да не говорите с нея. Не ви поканих тук, за да я наклеветя или да искам наказание за Керълайн. Тя се наказва сама, и то твърде много. Тук именно се крие причината да се нахвърля така върху другите — от чувството, че не може да бъде като тях, не може да ги достигне.

— Тя е… добро момиче — Корделия отчаяно искаше да заглади нещата, да оправи всичко.

— Така е — съгласи се Гейбриъл. После се усмихна с онази своя сърдечна, светла усмивка, която говореше, че в края на краищата въпреки всичките й страхове наистина нещата ще се оправят. — На тази земя, Корделия, трябва да се грижим за хората, които ги боли, защото ако не премахнем болката, тя се разпростира като кръговете от хвърлен в езеро камък и наранява още хора.

Като го гледаше сега, седемнайсет години по-късно, с оръфана шапка и мръсни панталони, с бръчки от смях около устата и очите, които светлееха на почернялото му лице, тя отново се изпълни с усещане за неговата доброта, за неговата стабилност… и за собствената си неспособност да преодолее някога пропастта, която ги делеше.

Какво ще си помислят хората, да не говорим за ограничените мозъци тук, а приятелите й във Вашингтон и Ню Йорк, колегите й от управителните съвети, ако тя, вдовицата на почитания Юджин Траскот, започне връзка с градинар? Да не говорим за различния им начин на живот. Как ще се чувства Гейб, който притежава скромна малка къщичка на Оуквю авеню близо до Кмарт, ако трябва да сподели всичко това: огромната й къща, значителния доход от сполучливите инвестиции, които бяха направили с Джин? Доколкото го познаваше, той няма да приеме и частичка.

И все пак какво лошо има просто да го покани на вечеря? Нужна й е компания. Това е всичко.

— Гейб, аз… — започна тя, но нещо я накара да промени решението си, може би нищо неподозиращият израз на лицето му. — Дали да не се заемем с билките, преди да се е стъмнило?

Докато заобикаляха къщата, за да стигнат до градината пред кухнята отзад, Гейб посочи една от капандурите, където боята беше започнала да пада:

— Ще взема стълбата и ще мина веднъж с четката — предложи той, макар че, ако трябваше да бъдат точни, работата му не включваше извършване на ремонти.

— Ох, тази стара къща направо ще се срути на главата ми — въздъхна Корделия. — Понякога си казвам, че би било най-добре да я продам. Даже и новата съдомиялна създава проблеми: Нета се оплаква, че трака зловещо.

Тя вдигна глава и огледа двуетажната викторианска постройка с фронтони, кулички и веранда с бели колони. Оплакваше се, но всъщност старата къща въпреки километрите засукана украса и резба, която непрекъснато имаше нужда от боядисване, беше много по-солидна от чисто новите къщи в Малбери Ейкърс, които оня ден Сиси я замъкна да види и чиито стени бяха толкова тънки, че се чуваше, ако някой кихне в съседната стая.

— Ако искаш, мога да хвърля един поглед на машината — предложи Гейб.

— Ох, Гейб, ужасно си мил — тя спря и си помисли: „Не бъди глупачка, това е идеалният предлог да го поканиш да остане за вечеря.“ А след това?

И довърши, преди да промени решението си:

— … но не мога да приема. Ще накарам онзи любезен господин Крокет да я погледне, при това няма да ми струва нито цент. Още е в гаранция.

Корделия помисли, че е слаба и малодушна. Как ще се пребори с Дан Килиън и подобните нему, а и с твърдоглавата си дъщеря, ако не й стиска дори да покани Гейб Рос на вечеря?

Обзе я безпокойство… но в същото време изпита силно желание срещу нея на кухненската маса да седне мъж. Мъж, който да не приказва само за спорт или за презервативите, кой знае защо изложени на касата в магазина, така че всяко петгодишно дете можело да ги види.

В билковата градина, наведени един до друг, те бавно се придвижваха нагоре по тясната калдъръмена пътечка между лехите, като режеха и връзваха обилната реколта на отминалото лято — лук, чубрица, риган, мащерка, маточина, босилек. Божественото ухание на подправките се носеше около Корделия и тя мислеше за малките кесии с върбинка, които щеше да приготви, а Нета ще ги сложи в дъното на всяко чекмедже. Днес ще нареже на ситно босилека и ще го накисне в зехтин, останалите билки ще закачи да съхнат на тавана. А утре с Нета ще направят пелин за подправка и настойка от розмарин.

Когато привършиха, беше започнало вече да се здрачава и последните слънчеви лъчи се плъзгаха по короната на плачещата върба, надвиснала над белведера. Гърбът вече я болеше, а на ръцете й щипеше от убожданията на малките бодлички по растенията. Но това не я смущаваше, всъщност по-добре не се беше чувствала целия ден.

Гейб й поднесе с дълбок поклон китка мента.

— За чая на Нета — каза той, — от който тъкмо сега не бих отказал да пийна една чаша.

„А какво би казал, ако те поканя да опиташ една чиния от хубавата пилешка супа на Нета?“

Но тъкмо тогава до ушите й достигна далечен телефонен звън.

Корделия се втурна през кухненската врата и се насочи към масивния черен телефонен апарат, който почти петдесет години стоеше на поставката от черешово дърво в преддверието. Дали пък не е Дан, който се обажда да й каже, че е решил все пак да й даде парите? Чуваше силните удари на сърцето си. „Глупачка — си каза. — Сигурно е нещо маловажно, например обаждат се от кабинета на доктор Бриджис, за да потвърдят уговорката за следващата седмица, или пък Нат Дъфи от разсадника иска да съобщи, че са пристигнали каталозите за семена, които поръчах.“

Корделия сграбчи слушалката, после чу далечно прашене и накрая мъжки глас, дълбок и някак особено мелодичен.

— Корделия? Уин се обажда. Виж сега, Сиси ми се обади. Звучеше доста разтревожена и реших да звънна да разбера как си. Видях вестниците, а тя ми разказа останалото…

Вълнението на Корделия утихна. Беше само Уин, милият внимателен Уин, който до ден-днешен се обаждаше за рождените й дни и за Деня на майката. А кой друг, ако не Уин, се сещаше да й изпрати снимки на Крис, като онази, дето получи миналата седмица — бяха се снимали двамата в Ийст Хемптън. Уин, висок, рус и почернял, беше прегърнал с ръка непохватното момче до себе си.

Сиси не е трябвало да му се обажда, разбира се. Намесата на Уин само би влошила положението. Колко приятно беше, въпреки това, да чуе гласа му! Уин, спомни си тя, умееше да оправя нещата, той дори успяваше да уреди повечето си дела извън съда. Преди да почине майка й, когато Грейс и Уин бяха току-що сгодени, именно той успяваше да изтръгне усмивка от стария дракон.

Да, вероятно наистина би успял да уреди проблема. Днес вече достатъчно беше премълчавала неща, които може би трябва да каже. И докъде я докара? Какво може да навреди, ако само попита Уин за съвет?

— Уин, каква приятна изненада! — извика тя, а после понижи глас. — Вярно, целият този шум около книгата на Грейс е доста тревожен. Всъщност се радвам, че се обади, защото се надявах, че ще можеш да помогнеш.

Въпреки волята й цялата история се изля на един дъх: колко й е трудно да говори с Грейс, статията в „Конституция“, срещата с Дан Килиън сутринта. Още докато разказваше, си зададе въпроса какво знае той отпреди за смъртта на Нед Емори. Би било нормално след сватбата Грейс да му е разказала всичко. Но дори Уин да съзнаваше, че Корделия крие нещо, той не се издаде.

След миг мълчание Уин каза:

— Мога да поискам съдебно разпореждане за отлагане на издаването. — Говореше уверено и властно като на клиент, сякаш тя вече се е съгласила да го наеме за свой адвокат. — Доколкото разбирам, никой друг не може да потвърди тази версия. Имаме само думата на Грейс, а по онова време тя е била още дете. Освен ако не се сещаш за някой, който може да я подкрепи.

Корделия мислеше да му напомни, ако това не му е вече известно, че Маргарет е мъртва. После се сети, че Маргарет имаше дъщеря, малко момиченце, не, вече е зряла жена, която се казваше…

— Нола — чу собствения си глас да произнася високо. — Маргарет имаше дъщеря на име Нола. Но не знам дали е била там, дали е видяла… нещо. Джин може и да ми е казал, но аз просто не мога да си спомня. — Тя въздъхна. — Всичко това беше толкова отдавна.

Не разказа как, след като малката Грейс дойде при нея, пребледняла и хлипаща истерично, Корделия я успокои и я накара да замълчи, сякаш беше разплакано бебе.

Сега обаче Корделия се запита дали дъщерята на Маргарет не е замесена по някакъв начин. Ако тя подкрепи версията на Грейс, хората ще започнат наистина да говорят и да правят Бог знае какви ужасни предположения. Ще бъде безсмислено да се опитва да получи парите от Дан Килиън или от всичките онези фондации. Всъщност може да се окаже, че библиотеката е празна надежда.

А ако успее да сътвори малко чудо и да я построи — без неопетнената репутация на любимия за нея Юджин, без мястото му в историята библиотеката ще се превърне в обикновена купчина тухли и камък.

Ще се бори срещу това дори ако трябва да подложи на риск най-ценното — собствената си честност. Всъщност няма да има лъжи, каза си тя, а защита на това, което заслужава да се защити. Джин не беше извършил нищо лошо. Това беше истината — единствената истина, която ще позволи.

— Ако искаш, бих могъл да поговоря с тази Нола… — подхвана Уин, но Корделия го прекъсна:

— Направи каквото е необходимо, Уин — тя притисна още по-плътно слушалката до ухото си, от миризмата на смачкани лукови листа, която идваше от пръстите й, очите й се насълзиха, а носът я засмъдя. — Каквото и да е, стига да се сложи край на тази история.