Айлин Гоудж
Благословени лъжи (26)

Двадесет и пета глава

— Седнала ли си, Грейс? — гласът на Джери Шилер гърмеше от телефонната слушалка.

— Не съвсем.

Тя лежеше на голямото си легло откъм страната на бюрото, където обикновено спеше Джек и където всяка сутрин в продължение на последните три месеца и половина — с изключение на двете седмици, когато беше на рекламна обиколка — спеше Грейс в чаршафи, усукани от неспокойните й сънища.

— Има я във всички класации. — Джери изглеждаше достатъчно развълнуван и за двама им, а той почти никога не се вълнуваше. — Отново номер едно следващата седмица в „Таймс“, номер две във „Вашингтон пост“, в няколко книжарски вериги. Имаме поръчка за още двайсет и пет хиляди… Грейс, слушаш ли ме?

„Трябва да съм на седмото небе“ — помисли тя.

Но чувстваше… нищо, нищо не чувстваше. Спукана гума, която не може вече да се напомпа.

— Слушам те — каза тя, като се овладя заради редактора си. — Мислех, че търговията не те радва сама по себе си, Джери — пошегува се и напуканите й устни се цепнаха, когато се усмихна.

Усети солено-сладкия вкус на кръвта. „Трябва да стана от леглото — помисли Грейс. — Да се обадя на някой, да празнувам.“ Но не й се мърдаше. Обикновено ставаше при изгрев-слънце! Но напоследък спеше всяка сутрин докъм единайсет, като че страдаше от най-дългия махмурлук на света.

Чу дрезгавия смях на Джери, който й напомни за противния господин Потър на Лайънел Баримор в „Животът е прекрасен“. Възрастният й редактор дори приличаше на Лайънел Баримор, само дето Джери беше симпатичен, добър, малко суетлив.

— Твоята книга, скъпа ми Грейс, не е просто търговия — той направи пауза, а после додаде: — Оппа, викат ме. Ще ти се обадя пак. Надявам се да имам още добри новини.

След като затвори, Грейс се замисли за „Честта над всичко“ и за момент изпита радост. Наистина беше прекрасно… по-хубаво от всичките й мечти. Освен това се гордееше със себе си, защото не се предаде и написа книгата, която тя самата искаше да напише. По време на обиколката се превърна в хит във всеки град, журналистите я обсаждаха, искаха да участва в още предавания по телевизията, фотографите я молеха да се усмихне за още една снимка. При всяко даване на автографи пред нея се нареждаха стотици хора…

„Е, добре, книгата има успех. Ами аз?“

Грейс се надигна и понечи да стане от леглото. Но й се зави свят, като че наистина имаше махмурлук. Трябва да престане да будува половината нощ. Не е честно по отношение на Крис, който се принуждава да закусва сам.

Крис. Настроението й малко се вдигна. Напоследък май се чувстваше по-добре, а й с нея се държеше по-свободно. През последния месец, като го виждаше да пристига от време на време в компанията на някой приятел, толкова се радваше, че нямаше нищо против да омитат хладилника с бездънния си апетит.

Да, Крис очевидно беше по-щастлив. Ами тя? Ще забрави ли някога Джек?

„Първо трябва да престанеш да се правиш, че още има шанс.“

Наистина всичко е свършило, каза си тя с надеждата, че този път ще си повярва. Не се бяха виждали почти четири месеца, ако не се смятат деловите срещи и празненството по случай издаването, което организира в нейна чест „Кадоган“.

Проблемът беше, че все още го обича. Липсваше й — да я вика от другата стая, четката му за зъби до нейната над мивката, прегръдката му през нощта…

Ако сега, в този момент, Джек беше до нея в леглото, щеше да преметне дългия си крак върху нейните и да я притегли до себе си, тя щеше да сгуши глава в рамото му, а той ще си играе с косата й, ще я разрошва и приглажда с пръсти, докато скалпът и цялото й тяло се наелектризират.

Боже, да можеше сега да е тук.

Внезапно си спомни как веднъж гледаха „Аз и моето момиче“, а после отидоха в едно заведение. Седнаха на края на дълга маса, пълна с шумни туристи. Беше късно, Грейс беше уморена и искаше само да пие чаша чай и спокойно да хапнат нещо с Джек. Отиде за момент до тоалетната и като се върна го завари да обяснява съдържанието на менюто пред прехласнатата аудитория.

Ето такъв беше Джек. Дори късно вечер, уморен, заобиколен от анонимната тълпа на Ню Йорк, той отделяше от времето си, за да направи мил жест към група непознати в ресторанта…

— Мамо! Събуди ли се? — През облака от самосъжаление и копнеж, с който се беше обвила, Грейс чу как синът й тропа на вратата.

Измъкна се от леглото и се загърна в халата.

— Отворено е!

Той продължи да тропа.

Като дръпна вратата, разбра причината. В ръцете си Крис крепеше поднос с пържени яйца, които приличаха повече на твърдо сварени, леко прегоряла филия хляб и чаша портокалов сок, в която плуваха частички от плода.

Сърцето й направи салто като при скоковете във вода. Искаше да го прегърне силно, така че да изскимти.

— Истинска смърт — каза Крис, като гледаше с отвращение подноса. — Но реших, че няма да забележиш, след като си болна.

— Чакай малко, мой човек! Защо реши, че съм болна? — Грейс зърна отражението си в голямото огледало на гардероба и помисли: „Боже, наистина изглеждам болна.“ Подпухнали очи, мръсна коса, бледа кожа.

Крис присви устни.

— Или си болна, или си просто мързелива. Но съм сигурен, че това е невъзможно.

— Като стана дума, защо не си на училище?

— Ден за повишаване на професионалната квалификация на учителите.

Днес беше… какво? Трябва да е петък. Напълно е загубила представа за времето.

— В такъв случай какво ще кажеш да нападнем града? — Взе подноса и залепи целувка на бузата му, без да й пука дали ще се дръпне или не. — Виж какво, книгата ми още е в класациите, а като си помисля, май не сме празнували? Какво ще кажеш да хапнем по един хамбургер, после да покараме колела в парка, а може да се почерпим и по една мелба? Чух също за страхотна изложба…

Крис поклати смутено глава.

— Не мога, мамо. Ще излизам с едни приятели.

— Мм, нещо по така? — Сърцето й прескочи един удар.

Той сви рамене.

— Не знам още.

Честно казано, какво по-нормално на този свят от група тийнейджъри, които нямат представа какво да правят? А и Крис вече се сприятеляваше със съучениците си, беше „част от тайфата“. Това не е ли достатъчен повод за празнуване?

Не знаеше със сигурност на какво се дължи промяната у него… Дали просто е пораснал, или натискът върху него е отслабнал, след като изясниха отношенията си с Уин. Пък и децата обикновено са толкова егоцентрични — Крис сигурно се радва, че Джек вече не е част от живота й, нищо че това късаше нейното сърце. Каквато и да е причината, тя неволно изпитваше благодарност, че е върнала сина си — дори ако това значи той да разпери криле и по-късно да напусне окончателно гнездото.

— Хубаво тогава, ще го оставим за друг път — каза Грейс жизнерадостно, върна се заедно с подноса обратно в леглото и се подпря пак на малкото възвишение, което беше направила от възглавниците и мохерната постелка. — По-добре да изям това нещо, преди да е изстинало.

— То вече е студено. Но и топло нямаше да е по-вкусно — захили се дяволито Крис.

— Крушата не пада по-далече от дървото — отбеляза Грейс. — Трябва да си го признаем, просто не сме устроени за кухнята.

Без особена причина това й се стори страшно смешно и тя се засмя. След нея се разсмя и Крис и тя забеляза слънчевите отблясъци върху мазните яйца, които беше приготвил за нея сина й.

Спомни си едно изказване на майка си: „Да възпитаваш деца, е все едно да си сляп и глух и да трябва да дирижираш симфония.“

Грейс смяташе, че е разбрала какво иска да каже Корделия, но точно сега имаше чувството, че чува музиката. Мощна, пулсираща, нежна, сладостна.

Да можеше само Джек също да е тука и да я слушат заедно.

Помисли дали да не го покани на обяд, да пият за успеха на книгата й, който се дължеше колкото на самата нея, толкова и на неговата хитра офанзива на пазара. Не, само ще се почувства по-зле, докато бъбрят на по чиния спагети и слуша сърдечните му поздравления.

Ето как свършва тази история, помисли Грейс.

Двама души, които се обичат, но не могат да живеят заедно. В крайна сметка не е симфония, а една от онези любовни кънтри песни, където хората непрекъснато разбиват сърцата си и се разочароват един друг.

Изяде яйцата и хляба, без да усеща вкуса им, като мислеше за предстоящия ден — или каквото оставаше от него, който се простираше пред нея като безкраен парад, но без серпантини и овации… парад, на който маршируваше сама.