Айлин Гоудж
Благословени лъжи (25)

Двадесет и четвърта глава

Два дни по-късно, когато Джек най-сетне се обади, Грейс толкова се зарадва да чуе гласа му, че упорито пренебрегваше сериозния му тон. Искаше да се срещнат и да поговорят. „Всичко ще се оправи“ — каза си тя, макар да я обзе лошо предчувствие. Когато Джек предложи да закара следобед майка й до летището, а после да поговорят на връщане, Грейс незабавно се съгласи.

Пътуването до Нюарк обаче беше напрегнато. Докато майка й разказваше за Крис, за плановете си по отношение на градината, за хората, с които трябва да обсъди библиотеката, Грейс не можеше да отлепи очи от Джек. Дори когато се усмихваше и отговаряше на майка й, очите му оставаха тъжни, а челюстта му напрегната. Тя самата изпитваше мъка и страх… но в най-добрите традиции на семейство Клейборн Грейс закрепи на лицето си жизнерадостна маска и надълго и нашироко обясни подробностите около финансовия фонд, който ще основе заради библиотеката на татко си.

Най-накрая Джек зави към входа за заминаващи и паркира. Стовари куфарите на Корделия на една количка и мило, макар и малко официално, се наведе да целуне бузата й.

— Ще остана тук при колата, докато Грейс те изпраща — каза Джек.

Но не каза: „Сигурен съм, че скоро ще се видим от ново.“

Вместо това майка й заяви с топлина, която изненада Грейс:

— Джек, за мене беше удоволствие, надявам се да видя и тебе следващия път, когато Грейс и Крис ми дойдат на гости. Винаги си добре дошъл в дома ми.

Джек кимна усмихнат. Грейс видя как прескача адамовата му ябълка, но той успя да не се издаде с гласа си:

— Благодаря, Корделия — отвърна с почти южняшка учтивост. — Уверявам те, удоволствието беше изцяло мое.

Вътре в претъпканата зала Грейс съпроводи Корделия до вратата към гишето за паспортна проверка и се обърна да я прегърне. Майка й беше облечена в светло розов костюм и бежова риза и миришеше на гардении. Очите й изглеждаха прекалено светли. Дали това бяха сълзи или Грейс си въобразяваше?

— Довиждане — изломоти Корделия.

— Приятно пътуване. Много поздрави на Сиси.

Грейс се чувстваше вдървена, непохватна, въпреки своеобразното им сдобряване много неща между тях оставаха неизказани. Освен това нямаше търпение да се върне при Джек.

— По-добре да побързам — майка й погледна часовника си.

— Има цял час до полета ти — напомни й Грейс.

— Да, знам… но трябва да завъртя един телефон. Доста е важно, а обещах да звънна, преди да тръгна.

Корделия сведе очи и зарови да вади билета от чантата си. Почуди се дали Грейс ще отгатне на кого така бърза да се обади. Може би Нола ще й каже по-късно.

 

 

Нола обаче няма как да знае с каква агония стигна Корделия до решението си. Нито пък за телефонния разговор с Гейб късно през нощта, когато го помоли за съвет. Гейб за пореден път сведе нещата до същината им.

— Ако решиш да отхвърлиш проекта на Нола… ще бъдеш ли също толкова доволна да използваш някой от другите? — попита той.

— Не… разбира се, че не. Никой от останалите дори не се приближава към това, което си представях — бързо отговори тя.

— Е, това не е ли отговор на въпроса ти? За какво са всичките ти усилия, Корделия, ако не получиш точно каквото искаше?

Беше прав… но тя продължи да се колебае. Макар да знаеше, че с парите на Грейс библиотеката й, библиотеката на Джин, ще бъде построена…

„Знам, че би трябвало да се сърдя на Джин. Колко странно трябва да изглежда — дори за Грейс, която боготвореше баща си, — че така спокойно му прощавам. Някои ще ме сметнат за благороден човек с широки възгледи… но само аз знам истината…“

Гейб. Той беше причината да прости толкова лесно на Джин. Преди година може би щеше да бъде различно. Но Гейб й даваше втора възможност и ако не се поучи от грешките си спрямо Джин, тогава за какво е всичко?

Грейс забеляза почти възторжения израз на майчиното лице и помисли: „На него, на господин Рос, ето на кого трябва да се обади… Сигурно ще я посрещне на летището в Мейкън.“

— Ами тогава… няма да те задържам.

Майка й тръгна напред, но после се обърна за последен път и каза:

— Не го оставяй да си тръгне, Грейс. Не оставяй този мъж да се изплъзне между пръстите ти.

Замаяна, Грейс изпита чувството, че това вече го е преживяла. Уин ли има предвид? Усети как годините между сегашния момент и последния път, когато с майка й бяха стояли така на летището, се разпръсват като тънката мъгла, която виждаше през прозорците от двете си страни.

Но майка й не можеше да има предвид Уин. След онази вечер с Крис тя се отнасяше забележимо хладно към бившия си зет. Последните две нощи спа у Грейс.

„Тя говори за Джек“ — осъзна Грейс. Майка й не се беше променила, все още се опитваше да направлява живота й, но този път Грейс беше склонна да я послуша.

— Би трябвало да ти дам същия съвет — каза усмихната Грейс. — Предай поздравите ми на господин Рос.

— Ще му ги предадеш, като го видиш — каза Корделия сухо. После изразът й се смекчи и тя добави: — Освен това е време да спреш да го наричаш „господин Рос“. Вече не си на шестнайсет години. Името му е Гейб.

Може да се разчита на мама, помисли Грейс развеселена. Умееше да се справи с деликатните теми с ловкостта на опитен политик. Докато махаше за довиждане, неволно завидя на същото онова качество у майка си, което преди толкова я отчайваше. Само можеше да се надява да е наследила малко от него — дали ще успее да прояви същите умения спрямо Джек?

Обаче докато пътуваха към дома, с Джек приказваха за всичко друго, но не за тях самите. Говориха за „Честта над всичко“, която трябваше да излезе след около месец, за големите поръчки, които бяха получили от книжарниците. За рекламната й обиколка, за мъките, които причинява организацията на рекламния отдел. Вчера, разказа й Джек, един продуцент на „Опра“ бил докарал Нел Соренсън до трескав екстаз и тя вече преговаряла за среща, наред с още много мероприятия в Чикаго — автографи върху книгата, прояви по радиото и телевизията, дори бенефис в полза на детска благотворителна организация.

Приближаваха един тунел, когато Джек най-накрая попита:

— Ами Крис? При Уин ли ще стои, докато ти си на обиколка?

„Внимавай“ — предупреди сама себе си Грейс.

— Сигурно — каза тя и си пое плитко въздух. — Разбирам какво най-вероятно мислиш, но Уин не е лош баща. Не беше и ужасно лош съпруг. Просто е… страшно егоцентричен.

— Какво мисли Крис за всичко това?

— Снощи тримата седнахме и говорихме. Мисля, че изяснихме нещата. Уин трябва да е имал други планове… но дадох и на него, и на Крис ясно да разберат, че никога няма да бъдем отново едно семейство.

— Бас ловя, че Уин не е приел това много радушно. — Тя долови горчивина в тона му.

— Е, мисля, че не се изненада кой знае колко, след като използва Крис по този начин. — Не отместваше поглед от пътя, извънредно учудена как може да говори толкова сериозно, когато сърцето й препуска със сто и петдесет километра в час. — Джек, искам да знаеш, че… онази нощ с Уин… тя… — Понечи да каже, че тя не е имала никакво значение, но това не би било напълно вярно. — Не е това, което мислиш.

В този момент стигнаха тунела и той ги погълна, а жуженето на гумите напълни ушите й. Както често й се случваше, Грейс си представи, че сводестите стени се напукват, потоци вода от реката отгоре се процеждат през тях, първо бавно, а после прерастват в гръмотевичен потоп и цялата постройка рухва. Потрепери.

Чу се гласът на Джек и някак увисна в полумрака:

— Не става дума само за Уин — силуетът му до нея ту светваше, ту угасваше от фаровете на насрещното движение. — Да, бях уязвен, но не те обвинявам. Знам, че беше разстроена заради Хана и мене… и имаше пълно право.

Не изглеждаше ядосан, само нещастен.

— Какво следва от това? — попита тя.

— Че сме станали по-тъжни… но може би и по-мъдри — Джек поклати глава. — Грейс, неизбежно съм мислил, че рано или късно нещо подобно ще се случи, че е въпрос само на време. Независимо дали щеше да бъде Уин… или някой друг.

— Искаш да кажеш, някой по-млад? — стори й се, че коланът на седалката е станал по-тесен и се впива в гърдите й. — Джек, наистина ли не разбираш? Ето защо се разделяме, не заради Уин, дори не и заради Хана. А защото ти не искаш да разбереш, че те обичам такъв, какъвто си… а какъв си включва и разликата във възрастта ни.

— Има много неща, които и ти не разбираш — отвърна Джек и силното чувство извиси гласа му. — Очакваш толкова много, звезди от небето, при това ги искаш опаковани и поднесени на следващата сутрин. Разбира се, че Хана ще е враждебно настроена към някоя нова жена в живота ми! Но ти приемаш всяка нейна дума като лична обида.

— А ти няма ли да го приемеш лично, ако някой се разкрещи, че те мрази!

— Тя е още дете, Грейс.

— Е, аз не съм светица, Джек. Не мога да понеса повече от това.

Вече излизаха от тунела и яркото зимно сърце ослепи очите й, макар да ги предпазваше с ръка. Най-сетне Джек произнесе със задавен глас:

— Какъв е смисълът, Грейс? Не можем да продължаваме така. Само правим нещастни всеки другия. Това ли искаш за нас и за децата ни?

— О, Джек… — Грейс захлупи лице в шепите си. — Бих искала причината да е Уин. Тогава можеше да ти поискам прошка.

— Не е до прощаването — отвърна Джек. — Наистина ли мислиш, че затова си напуснала Уин? Защото не си могла да му простиш изневярата?

— Можех да му простя — отвърна Грейс, — но не можех да променя отношението си към него, след като научих за Нанси. Ако нямаш доверие на човека до себе си, всичко започва да се руши.

Докато обясняваше, тя самата разбра какво се опитва да й каже Джек. Уин не е причина за проблемите в отношенията им, а просто резултат. Вървели са насам от известно време… а сега са спрели тук, откъдето като че няма връщане назад. Голяма тъга изпълни душата на Грейс, обзе я слабост и тя се разтрепери.

— Грейс, и двамата имаме нужда от известно време… — заговори Джек, но спря и преглътна.

Повече нищо не каза, докато пътуваха нагоре по Осмо авеню. После сви по нейната улица и умело наби спирачки, за да не бутне велосипедиста, който профуча през лентата. Чак когато спря пред блока й и разкопча колана, за да се обърне към нея, Грейс видя дълбоките бръчки на бузите му, които не съществуваха преди три дни. Искаше да протегне ръка, да погали тези бразди, да му посочи всички причини да останат заедно, всички неща, по които си приличаха — това, че той се смее, когато тя се шегува, а нея я разсмива той… общата им страст към книжарниците… часовете, през които единият можеше да бъде погълнат от някоя книга или ръкопис, без другият да се чувства пренебрегнат… удоволствието, което изпитваха, когато открият някое забутано хубаво ресторантче…

Но не сега. Сега имаха нужда от лечебно време.

— Довиждане, Джек — каза Грейс с чувството, че би трябвало да вземе някой самолет и да отлети надалеч. Как иначе ще го понесе? Като знае колко е близо — достатъчно близо, за да се срещнат случайно в издателството, на някое парти, дори в операта или на балет.

Въпреки това тя се вкопчи в надеждата, че някак… ако се разделят за известно време… може би ще стигнат отново до нещата, които ги бяха събрали в самото начало.

 

 

Нола си беше на бюрото, когато звънна телефонът. Вдигна слушалката, като очакваше Рони Чанг да й се скара, че още не са готови поръчаните от него водопроводни скици. Но в ухото й прозвуча изискан, учтив женски глас, леко смекчен от южняшкия акцент.

— Ако обичате, бих искала да говоря с Нола Емори.

— На телефона — отговори Нола, като прикри с ръка слушалката и понижи глас.

— Обажда се госпожа Траскот — съобщи официалният напевен глас. — Имате ли време? Можете ли да говорите?

— Продължавайте — отвърна Нола, като се молеше Ранди да не надникне иззад преградата.

— Размислих върху това, което ми казахте и аз… — Останалото потъна в силния вой като от излитащ самолет.

— Какво казахте? — Нола хвана здраво слушалката, ставите на ръката й побеляха.

— Казах… — отново стигна до нея гласът на Корделия, — … че съм решила да осъществя вашия проект. А прекрасната новина е, че май ще получим необходимите допълнителни средства. Появи се един неочакван източник. — Тя направи пауза. — Но трябва да сме наясно помежду си. Напълно ли сте съгласна това да остане в тайна?

Нола понечи да й напомни, че идеята от самото начало беше нейна, но прехапа език. Така или иначе, прекалено е развълнувана да обръща внимание. Умът й вече препускаше напред, представяше си построената библиотека да хвърля сянка върху поляната отпред.

— Искам това не по-малко от вас — каза Нола. — Не се притеснявайте, няма да ви създам проблеми.

— Ами тогава… — Корделия се прокашля.

— Благодаря — въздъхна Нола.

— О, току-що обявиха моя полет… трябва да тичам.

Нола затвори замаяна. Пред очите й заплуваха петна, все едно дълго време се е взирала в някой чертеж. Действително ли беше това? Наистина ли Корделия Траскот се съгласи да осъществи проекта й? При това дори има необходимите пари!

Нещо толкова важно, което я гризеше отвътре вече седмици, месеци, се уреди само с един телефонен разговор. Макар че сърцето й биеше силно, Нола се усмихна на иронията на положението.

Още по-голяма ирония имаше в това, че го чува сега, след като вече е взела решение със или без Корделия да напусне работа. Лудост? Без съмнение… но ще полудее, ако не го направи. Нола се смъкна от стола и тръгна покрай малките работни клетки на колегите си. След минута застана пред отворената врата към кабинета на Кен Магуайър.

— Влизай — покани я той разсеяно, докато изучаваше някакви пръснати по бюрото му чертежи, затиснати със стъклени тухлички.

— Току-що говорих с Корделия Траскот — съобщи Нола. — Дава ни зелена улица. Вече може да започнем работните планове за строителните оферти — тя говореше тихо, да не чуе някой минаващ по коридора. Но вълнението й си личеше въпреки това, нахлуваше в тялото й като непознат вирус, правеше я нервна, обливаха я горещи и студени вълни.

— Страхотно! Честно казано, съмнявах се, че дори ти ще успееш да го докараш дотам, Нола. Свалям ти шапка!

Кен заобиколи бюрото и отиде да затвори вратата. В този мъж с остро лице и кадифено сако нямаше нищо необикновено, само дето беше най-справедливият шеф, който познаваше Нола. Тя се надяваше неговата справедливост да й бъде сега от полза.

— Кен, трябва да поговорим.

Той се усмихна, вдигна ръце и се опита да я превари:

— Добре… добре. Знам какво ще кажеш и несъмнено заслужаваш повишение. Виж, ще трябва да поговоря с Чанг и Фостър. Не съм упълномощен сам да…

— Не искам повишение — каза Нола.

Той млъкна, стреснат.

— А какво искаш?

— Премия при напускане. Достатъчна за начален капитал: наем за малък офис, телефон, материали.

Той подсвирна и направи крачка назад, при което се подпря на ореховия бюфет отзад, затрупан с навити чертежи.

— Искаш да започнеш самостоятелен бизнес? Нола, имаш ли представа…

— Няма да е лесно, знам — довърши тя вместо него. — Но трябва да го направя, Кен. След като проектирах библиотеката Траскот, разбрах, че тук не се занимавам с истинска работа. — Взе една стъклена тухличка от бюрото, опита тежестта й, допря длан до хладната й повърхност. — Не че вие не бяхте добри към мене. Но може би приличам на баща си повече, отколкото осъзнавах, имам нужда от нещо повече… и не се боя да поема риска.

— Ще ни липсваш, Нола. Скоро, след няколко месеца, ще се освободи място за партньор във фирмата, ако се интересуваш, мога да те предложа за него.

— Благодаря Кен, колкото и лудо да звучи, ще ти откажа предложението.

Той поклати глава.

— Времената са трудни. Знаеш ли колко големи фирми отпадат от конкуренцията? Как очакваш да успееш сама?

— Може би точно защото не съм Голиат — меко обясни Нола. — Аз съм от дребните риби, имам само прашка и пълен с идеи джоб.

Проклета да е, ако прекара останалата част от живота си да мечтае за по-добро съществуване.

Когато Корделия е замислила библиотеката Траскот, това сигурно е изглеждало като непостижим блян, но ето че тази жена го е постигнала, въпреки всички прогнози.

„Ако тя може, значи и аз мога.“

Ще я боли да гледа отстрани как други получават почестите за нейния проект, но след това повече никога няма да стои в сянка.

Очакваше Кен да се смути, може би дори да се ядоса, но за нейна изненада той се разсмя със съжаление и възхищение едновременно.

— Ако това е постижимо изобщо, Нола, бих заложил на тебе.

— Онази премия, за която стана дума, ще ми трябва.

— Колко?

Тя си пое дълбоко дъх. Може би ако каже с авторитет, без да гледа към пода или по някакъв друг начин да показва, че не я заслужава, той няма да осъзнае каква огромна сума иска.

— Двайсет и пет — изтърси Нола.

Трябва да му се признае, Кен само повдигна вежда. Може би сумата в края на краищата не е толкова голяма, поне за фирма от такава величина. Или просто е развеселен от смелостта й да отправи такова скандално искане.

— Десет — отвърна той. — Толкова мога да изстискам от Чанг и Фостър, без да изпаднат в истерия. — Преди да се обезсърчи напълно, той добави: — С останалото те подкрепям аз. Наречи го заем, инвестиция, мълчаливо партньорство, каквото искаш. Не се притеснявам дали ще си ги получа обратно. Всъщност очаквам доста добра възвращаемост.

— Благодаря, Кен — успя да промълви тя с вцепенени от благодарност устни. — Няма да съжаляваш.

При това те няма да са точно конкуренти. Ако успее да получи някакви поръчки, то поне в началото ще са прекалено дребни за фирма от ранга на „Магуайър, Чанг и Фостър“.

— Е, че аз вече съжалявам. Само защото напускаш. — Той протегна ръка. — Успех, Нола!

Нола имаше чувството, че лети, когато се връщаше на работното си място. Но щом седна на стола, забеляза бележката, закачена до чертежа, върху който работеше — съобщение от Бен. Не беше първото. Ентусиазмът й се стопи.

Изкушаваше се. Част от нея искаше да забрави грозната сцена от миналата седмица. Облегна се назад и разтърка слепоочия. Само че Бен не е за нея. А и тя не е за него. Както и да е, сега има по-важни грижи…

Смачка бележката и я хвърли в кошчето за боклук. Донякъде ще й липсва, особено нощем, когато лежи будна, а желанието пулсира между краката й и не иска да спре.

„Да се намери корав мъж е хубава работа“ — чуваше в ума си шегата на Флорин.

Нола се усмихна. Сигурно е така… но тя ще направи нещо по-хубаво. Засега поне ще опита какво е да живееш с Нола Траскот — жената, чието име твърдо беше решила да изпише на месинговата табелка пред вратата на новия си офис.

„НЮ ЙОРК ТАЙМС“, 19 МАЙ 1992

Грейс Траскот ще допринесе за мемориалната библиотека на баща си.

Грейс Траскот, авторка на издадената наскоро книга „Честта над всичко“ — предизвикалата много спорове биография на покойния й баща, сенатора Юджин Траскот, — вчера обяви, че всички свои приходи от продажбата на книгата ще подари за изграждането на библиотеката в памет на баща й.

„Тази книга е моят паметник за баща ми — заяви госпожа Траскот. — Затова мисля, че е напълно естествено двете неща да се слеят.“

Госпожа Траскот отказа да коментира „тайния“ живот на баща си с дългогодишната му помощничка Маргарет Емори, от която има незаконна дъщеря, трийсет и шест годишната Нола Емори. Мнозина, свързани с издателския бизнес, твърдят, че тъкмо общественото внимание, което привлече тази сега добре документирана връзка, е основна причина за мигновения успех на „Честта над всичко“. Само седмица след като излезе от печат, книгата се превърна в бестселър номер едно.

Строежът на библиотеката, която ще бъде разположена на територията на университета „Лейтам“ близо до Блесинг, щата Джорджия, ще започне през август. Блесинг е родният град на вдовицата на сенатора Корделия Клейборн Траскот, която е член на Управителния съвет на „Лейтам“ и събира средства за библиотеката от няколко години.

„Щастлива съм, че мемориалът на моя съпруг най-после ще стане действителност — заяви госпожа Траскот. — През живота си той радееше за образованието и просвещението на нашата младеж и вярваме, че тази библиотека ще отрази неговата преданост на мисията.“

Наскоро Комитетът в памет на Юджин Траскот финансира архитектурен конкурс. Спечелилият проект е дело на фирмата „Магуайър, Чанг и Фостър“ от град Ню Йорк.

„Редно е Грейс да има участие в изграждането на библиотеката — коментира госпожа Траскот съобщението на дъщеря си. — Съпругът ми постигна много през живота си, но винаги е смятал за най-голямо достижение децата си.“