Айлин Гоудж
Благословени лъжи (21)

Двадесета глава

Корделия затвори телефона и цяла минута седя загледана в слушалката като в отровна змия, която току-що я е ухапала. Наистина ли прие да се срещне с това момиче? Ох, къде й е акълът?

Опита да си спомни сериозното малко дете, което беше виждала от време на време да играе в краката на майка си. Но непрекъснато го изместваше образът на високата, внушителна жена, която видя снощи по телевизията. Жената, която погледна право в камерата и каза: „Да, сенатор Траскот е мой баща.“

Корделия искаше да изтрие този образ и произнесените думи, както се опитваше да затвори устата на тихия глас, който питаше сега в главата й: „За какво й е да лъже?“

Уин? Къде е Уин? Той ще знае какво трябва да направи. Нали се оправи онази вечер с репортерите, които не успели да се свържат с нея в Блесинг и позвъниха тук, за да говорят поне с адвоката й! Уин се погрижи да стоят настрана и отговори на въпросите им за Джин гладко, като че от наизустен сценарий.

Но Уин е на работа… а Нола не е репортер. Сама трябва да реши този въпрос. Както се беше опитвала да решава всички останали проблеми, колкото и да са били трудни. Докато седеше на дивана в работната стая на Уин, Корделия за пръв път след пристигането си забеляза, че помещението е странно натруфено за мъжки кабинет. Имитиращи мрамор зелени полици с разпръснати между романите с ярки корици тумбести малки порцеланови фигурки, дебело, подвързано с кожа издание на Социалния регистър. На стената над дивана имаше отвратителна африканска маска — без съмнение отговаряща на представата на някой декоратор за олицетворената мъжественост. Не виждаше никъде ръката на Уин. Или може би не го познава толкова добре, колкото си мисли?

Стресна я почукване на вратата и сърцето й подскочи.

— Влез — извика Корделия.

Беше Крис. Размъкнатите джинси и прекалено голямата риза го правеха да изглежда като безпризорно дете от ням филм. Корделия жадуваше да го прегърне и да го разцелува, но Крис е прекалено голям за работи, ще се почувства неловко. Напоследък допуска такива прояви на привързаност само от страна на кучето, което припкаше по петите му: малък още кокер шпаньол с големи лапи, които се застъпваха една друга, докато подскачаше и подрипваше до Крис.

— Добре ли си, Нана? — попита Крис, спря и се вгледа в нея. — Изглеждаш малко… като че ли ти е лошо или си болна.

„Нима толкова си личи“ — учуди се Корделия. Трябва да се овладее. Крис не бива да мисли, че нещо не е наред.

— Съвсем съм си добре — успокои го тя жизнерадостно, което й се удаде трудно въпреки дългогодишната практика — Знаеш ли, миличък, макар, много да обичам Ню Йорк, май прекалявам малко. Всички тези музеи, галерии, магазини — просто не съм издържлива като на младини.

Да не споменаваме обикалянето на всевъзможните някогашни нейни и на Юджин приятели, които молеше за помощ във връзка с библиотеката.

— Как пък не, Нана — Крис изви очи към небето. — Бас ловя, че ако участваш в маратон, ще победиш всички.

— Това — заяви сухо Корделия със сериозно лице — е напълно възможно.

Изпита задоволство, като видя как плаха усмивка се спотаи в устните на Крис. Но нещо продължаваше да го тревожи. Забеляза го още от пристигането, но се надяваше, че става дума за развилнели се хормони.

— Нана… може ли да те питам нещо? — Крис коленичи на килимчето пред дивана да погали кучето си и косата падна пред лицето му. — Обичаш ли мама?

— Що за въпрос! — въпреки всичко, Корделия изпита болка заради нуждата му да пита. — Боже мили, та тя ми е дъщеря.

— Тогава защо живееш тук?

— Ами… доста е сложно, мили. С майка ти… имаме някои конфликти. Но това не значи, че не се обичаме.

— Значи може да обичаш някой, но да не искаш да живееш при него?

Корделия осъзна, че Крис вече не говори за нея и Грейс.

— Ами да, така се получава — отвърна внимателно, сякаш стъпваше през току-що засята земя. — Зависи от обстоятелствата.

Крис вдигна глава и тя забеляза блясък на сълзи в очите му.

— Татко иска да живея при него… но аз не знам. Липсва ми мама. Много ще ми е мъчно да й кажа, че предпочитам да остана тук.

— О, Боже — Корделия усети как се отпуска на облегалката, но се изправи с усилие на волята. — Каза ли на баща си как се чувстваш?

— Горе-долу… всъщност да — слабичката му ръка обгърна врата на кученцето и Крис притисна буза в меката златиста козина. — Татко… ъъ, няма значение.

— Какво каза татко ти?

— Той не говореше сериозно. Няма да го направи наистина.

— Крис, каквото и да е, то очевидно те тревожи, защо не споделиш? — Корделия говореше нежно, не искаше да го уплаши и да го отблъсне.

— Каза, че ще ме разбере, но… — гласът на Крис беше слаб и заглушен, защото беше притиснал лице във врата на кучето. Накрая вдигна глава и довърши бързо, с мъка — … но ако се върна при мама сигурно ще му е трудно съвсем сам да се грижи за Коди.

Корделия се ужаси. Нима Уин е казал подобно нещо? Колко отвратително! Горкият Крис, нищо чудно, че е толкова разстроен.

Видя Уин в различна светлина — не като грижовен зет, който винаги изпраща картички за рождения й ден и Деня на майката… а като човек, който е способен на небрежно, дори безсърдечно предателство.

— А майка ти? Сигурно ужасно ще й липсваш? — Корделия смаяна установи, че съчувства на дъщеря си, която толкова я беше ядосала.

— Аз малко се надявах… — Крис прехапа долната си устна.

— Крис, какво има?

— Нещо, което татко… — той спря. — Не знам дали трябва да казвам.

— Имай милост, през последните няколко месеца изслушах толкова изповеди, че ще ми стигнат за цял живот — Корделия успя да се усмихне вяло. — Да речем, една в повече няма да ме убие.

Настана продължително мълчание, по време на което Крис съсредоточено чешеше Коди зад ушите, а когато поотрасналото пале се обърна по гръб, продължи да го почесва по коремчето. Накрая каза със слаб глас:

— Помниш ли онази нощ, когато татко остана да спи в службата си? Ами той не е бил там. Каза, че е бил при мама. Прекарал е нощта с нея.

Корделия беше малко шокирана — не толкова от новината, която й съобщи Крис, а от недискретността на Уин. Преди година, дори само преди месец, щеше да се изпълни с надежда, с радост и от най-малката възможност Грейс и Уин да се сдобрят. Сега не изпита нито вълнение, нито неодобрение… а само безразличие. Дали не я потиска предстоящата среща с Нола Емори, може би заради това не остава място за друго в сърцето й?

— И ти се надяваш, че ще съберат отново? — попита Корделия меко. — Това ще реши всичко поне за тебе, нали?

— Малко се надявах — призна Крис. — Но като се има предвид Джек и всичко останало… не знам. Нана, какво да правя?

Тя понечи да му обещае, че ще поговори с Уин, а може би дори и с Грейс, но се отказа. Не се ли беше месила достатъчно? Не е ли време да се оттегли от живота на децата си, да ги остави да правят собствените си грешки?

— Трябва да поговориш с родителите си — каза му тя. — Да разкажеш и на двамата какво чувстваш.

— Искам да бъда с татко — обясни Крис с тревожно лице. — Но искам също да бъда и с мама.

— Значи точно това трябва да им кажеш. И да ги оставиш те да решат как ще бъде най-добре. Твърде голямо бреме е за детските ти плещи да поемаш и родителските проблеми.

Крис кимна, но изразът му си остана мрачен. Докато той се изнизваше от стаята, следван от кучето, Корделия осъзна, че трябва да послуша собствения си съвет. Бъди откровен, беше посъветвала Крис. Кажи истината.

А тя беше ли откровена със себе си? Дали избягва да погледне онези писма, защото е сигурна, че са лъжа… или защото подсъзнателно се опасява, че може да са истина? Може пък да не е толкова страшно написаното вътре. Може би все пак ще го преживее.

Корделия се изправи и протегна трепереща ръка към купчинката листа, оставени на бюфета още откак се бе върнала от Грейс онази вечер. Тогава изпадна в шок, но сега е по-спокойна. Остават няколко минути преди срещата с Нола и трябва да види срещу какво се изправя, да погледне врага в очите, така да се каже. Не би ли постъпил така Джин на нейно място? Гейб също никога не би избягнал конфликта.

Намери си очилата и ги окачи на носа си, след което потъна в дълбокото меко кресло. Запрелиства страниците, думите подскачаха и се размазваха пред очите й, но един абзац сякаш сам се натрапи на вниманието й:

Скъпа Маргарет,

Мислих много и дълго за това, което каза оня ден, когато ме изпращаше на летището. Все още най-много искам да сме заедно, без да се крием. Но в същото време трябва да призная, че вероятно си права. Мога само да си представя какво ти е струвало да го кажеш. Обичам и Корделия. Но винаги съм смятал, че е силна, че всъщност няма нужда от мене или от когото и да било. Трябваше да ми го кажеш ти, за да разбера колко ще я нараня, колко други хора също ще страдат, ако истината за мене и тебе излезе наяве…

Корделия изпусна хартията като попарена. Сълзи изгаряха очите и носа й. Заклати глава с притисната към устата ръка, сякаш ако ги отречеше, думите щяха да изчезнат.

Не е възможно. Джин. Маргарет. Никога. Не би го сторил. Толкова години. Цялото това време не е обичал нея. Щеше да разбере. Щеше да разбере.

Писмата трябва да са фалшиви. Да, така ще да е. Разбира се. Уин направи това предположение онзи ден, но тя не знаеше какво да мисли. Сега е сигурна.

Джин не може да ги е писал.

Той обичаше нея, не Маргарет.

Нали така?

Но после си спомни онзи ужасен ден, когато й се обади от дома на Маргарет. Не беше на себе си — потресен, обезумял, почти в истерия.

— Корделия, убих човек. Опитвах се… Той имаше пистолет. Трябваше да му попреча… Господ да ми е на помощ… беше нещастен случай.

Собственото й сърце заблъска в паника, но тя го успокои, нареди му:

— Разбира се. Разбира се, че е било нещастен случай. Така. А сега ми разкажи точно какво се е случило.

Изслуша целия му разказ, прималяла от шока, и рухна на най-близкия стол, за да не припадне. После се овладя и заговори с невероятно спокойствие:

— Чуй ме внимателно. Пристигнал си у Маргарет едва преди няколко минути. Много е важно, Джин, да го разкажеш както трябва, когато пристигнат властите. Маргарет е телефонирала, за да ти каже, че е намерила съпруга си мъртъв, самоубийство, а ти си тръгнал веднага. Обади се на приятеля си във ФБР Пат Мълани, той ще ти помогне. Надали е нужно да ти казвам, че полицията трябва да се държи настрани от случая.

— Аз… Корделия, не мога да продължавам така… Трябва да знаеш…

Но тя го спря, заглуши думите, преди да се откъснат от устните му, като че обгаряше рана.

— Знам всичко, което ми е необходимо — отсече. — Ти си направил онова, което би сторил всеки смел човек на твое място. Защо да позволяваме хората да го изопачат, да го превърнат в съвсем друго? Остави Мълани да се погрижи за това, Джин, и все едно никога не се е случвало.

Все едно никога не се е случвало.

Нима е пренаписала миналото по свой вкус? Нима е изобретила наново собствените си спомени? Нима, когато си спомня Джин, мисли за една толкова дълго шлифована любов, че едва личи вече първоначалната форма.

Докато ставаше от креслото, се чувства като най-старото същество на света. Всяка кост, всеки мускул протестираха срещу усилието, което се изискваше да направи десетината крачки до вратата, да я отвори да прекрачи прага. Нямаше представа как ще се добере до асансьора, как ще измине преддверието, а после ще пресече улицата и ще стигне до парка.

Но някак като по чудо — или може би в това се състоеше проклятието да си Корделия Траскот тя го направи. Изнасяше напред единия крак, после другия. Съживяваше волята си и насилваше тялото да се движи, както би сторила с дете, което не иска да ходи и влачи крака.

На всяка цена ще спази уговорката с Нола Емори.

 

 

Корделия огледа фасовете, смачканите салфетки, капачките по земята в парка, където седеше на една пейка и чакаше Нола. Дали преди години беше толкова мръсно. Тогава смяташе Манхатън за място от приказките, вълнуващо, блестящо, сладостно. Да се върне в Блесинг след смъртта на Джин отначало беше все едно да се напъха в стари обувки, които отдавна са й омалели. Болната й майка, старите брястове с бради от тиланздия, приятелките от училище, вече дами на средна възраст с тупирани коси и лакирани розови нокти, дори влагата — всичко приличаше на някаква огромна потна ръка, която я притискаше, смаляваше я ужасно.

Но се оказа, че завръщането има и добри страни. Старата приятелка Айрис. Стантън Хюс, с когото по биология бяха работили на един микроскоп и който й предложи място в престижния Управителен съвет на университета „Лейтам“, където беше председател. Скоро след като майка й почина, научи от Айрис за чернокожите „баби“ акушерки, които Американската медицинска асоциация гонела от професията, и каква дейност само разви! Работеше всеки ден, дори през празниците, изпращаше писма, обаждаше се по телефона, издирваше учители, лекари, медицински сестри: всички, които биха отделили част от времето си за програмата за удостоверения, която уговори с местните власти.

А имаше и градината си.

У дома, помисли Корделия, първите нарциси вече никнат показват от черната плодородна почва — зелени стръкчета, които изглеждат доста силни, но скоро ще се превият от тежестта на цветовете си. Гейб сигурно подготвя разсада в оранжерията и пръска овошките срещу листни въшки.

Усети остър копнеж. Искаше да се върне в Блесинг, при Гейб, далеч от всичко това, далеч от Грейс, Нола Емори и дори Уин, който напоследък настояваше да му позволи да подаде иск и да спре издаването.

В началото се съгласи, дори го подтикваше, защото чувстваше, че Уин иска същото като нея — да сложи край на грозната история. Но да се набърква в излъчвани публично оплаквания, писмени показания, отвратителни съдебни зали — нямали това да направи нещата още по-непоносими?

Дори ако седне със скръстени ръце и не прави абсолютно нищо, животът й никога няма да бъде същият. Все едно хората, които са се подигравали на Колумб, са се оказали прави и тя просто ще изчезне от лицето на земята.

Корделия потрепери под сивата кашмирена жилетка, загледа се как притича покрай нея млада жена, после момиче с шорти и найлоново яке, което я накара да се почувства много по-стара от своите петдесет и девет години — седнала в парка старица, която живее единствено със свидните си спомени.

А ето че сега дори те са застрашени.

Спомни си напрегнатите времена, когато Юджин водеше неотстъпна кампания за гражданските права — издебваше колегите си от Конгреса в кабинетите или домовете им, на приеми, дори на улицата и ги тормозеше да подкрепят законопроекта. Спомни си пълните с омраза писма, злобните телефонни обаждания, пренебрежението на приятелите й. Спомни си как отиде на гости на семейството си в Джорджия и я подгони ку-клукс-клан. Но би преживяла всичко отново, всяка ужасна, страшна минута, ако това може да й спести изпитанието от срещата с Нола Емори.

Библиотеката, ето за какво трябва да мисли сега. Нали тя я караше да злоупотребява с гостоприемството на Уин и да продължава престоя си в Ню Йорк? Да видим — вече минаха две седмици. Обикаляше целия град, слагаше най-хубавите си тоалети и посещаваше всеки някогашен почитател на Джин, който се бе съгласил да се срещне с нея. Някои, разбира се, не искаха да чуят името й, но Хамънд Уентуърт например, който очевидно не бе забравил какво стори за него Джин, когато Хам беше началник на Отдела по парковете, даде сто хиляди долара.

Бяха й отказвали, но никога не беше я боляло толкова, колкото като прочете това писмо. Фалшиво или не, думите му ехтяха в ума й като безмилостния трясък на пневматичния чук, който се чуваше от строежа недалеч от парка.

— Госпожо Траскот?

Стресната, Корделия се взря в две зелени очи, които я изучаваха внимателно, безстрастно, както лекар би изучавал някого за симптоми на болестта. Като че от значение е само вярната диагноза, а не как се чувства пациентът.

Но след миг забеляза, че жената пред нея, облечена в семпло черно палто и с ярък червен шал на врата, просто сдържа емоциите си. Протегнатата й ръката леко трепереше.

„Прилича на Джин.“

Защо не забеляза приликата, когато видя Нола по телевизията?

Осъзна, че тя е не толкова в подобните черти на лицето, колкото в самообладанието и изправената стойка въпреки безпокойството, което без съмнение изпитва. „Също като Джин…“.

— Може ли да седна? — чу да я пита Нола Емори, но гласът й сякаш идваше от разстояние — като гласовете на майките, които викаха децата си в далечината.

Корделия се отмести няколко сантиметра, да направи място.

— Десет минути — предупреди тя, като се надяваше гласът й да звучи твърдо, делово. Сърцето й сякаш беше набъбнало, беше станало огромно.

— Няма да ви отнема много време. Искам само да поговорим.

— За кое?

Видя как Нола пребледня.

— За библиотеката. Дошла съм заради библиотеката.

Сега сърцето на Корделия подскочи. Тази жена, дъщерята на Маргарет — какво може да знае тя за библиотеката? Какво общо може да има с нея?

Корделия си спомни проекта, който бе избрала сред многобройните папки, почти без да се колебае, със съзнанието, че Комитетът ще се примири с избора й. Така и стана накрая, макар да се размотаваха известно време. Сякаш го виждаше — около половин дузина рисунки, залепени върху дебел картон. Устремените нагоре линии и широките прозорци, величествения силует на цялата сграда. Като че архитектите бяха взели безформената й мечта и чрез някаква телепатия я бяха претворили в действителност.

— Библиотеката не е ваша работата — отвърна дрезгаво.

— Тук, боя се, грешите — Нола се извъртя леко да проследи с поглед велосипедиста, който профуча покрай тях, и Корделия забеляза една вена да пулсира върху грациозната дълга шия. — Разбирате ли, тя е моя, аз я проектирах.

Обърна прямия си поглед към Корделия, която остана като премазана от думите й.

— Вие? Да не искате да кажете…

— Работя в „Магуайър, Чанг и Фостър“… — Нола сви рамене, но скованият жест издаде напрежението й. — Нали разбирате, за мене беше и все още е най-важно библиотеката да бъде прекрасна. Подходяща за него, не само за хората, които ще я използват. Да не прилича на някоя от онези претенциозни мъртвилници, дето са като мавзолеи. Той… — Нола се изправи. — Баща ми не би го одобрил.

Думите „баща ми“ пронизаха Корделия.

— Недейте — извика тя, очите й се напълниха със сълзи, голите дървета и извитите каменни пътеки се сляха в едно сиво петно. — Нямате право.

— Погледнете ме — нареди Нола. — За Бога, госпожо Траскот, просто ме погледнете.

Дълбочината в гласа на Нола, неговата сила накараха Корделия да я погледне. Видяното я изпълни с желание да се дръпне, да се предпази като от прекалено силна светлина. Видя…

Джин, който става, за да говори от трибуната в Сената, пламъка в очите му, жаркото убеждение, което излъчва с всяка частица на високото си стройно тяло.

— Аз съм негова дъщеря — каза Нола, но гласът й беше нежен, а не яростен или войнствен. — Вие го знаете, макар да не можете или не искате да го признаете. Толкова ли се страхувате от истината? Ако се скриете от нея — както правех аз досега, — ще спечелите ли в края на краищата?

Бузите на Нола поруменяха, а очите й заискриха.

Корделия искаше да избяга… надалеч… където думите на Нола няма да могат да я достигнат. Ала някаква незнайна сила я задържаше на пейката.

— Защо мислите, че разбирате кое е и кое не е печелившо за мене? — сряза я Корделия. — Вие нямате и най-малката представа коя и каква съм аз.

— Знам, че ви обичаше — Нола сниши глас и той се превърна в благ мехлем за пареща рана.

— Ако наистина сте му дъщеря, но не казвам, че вярвам в това, как е възможно той да ме е обичал? — Корделия се стресна от собствените си думи. От къде на къде се разкрива пред тази жена, която едва познава, защо споделя съмнения, които не смее да признае дори пред себе си?

— Нещата никога не са толкова прости — отвърна Нола.

— Аз не… — Корделия понечи да възрази, че Джин никога не би я предал, но разбра, че не може да продължи.

Отново изпита болката от онова писмо, спомни си как за миг почти чу Джин да произнася ужасните думи…

„Вярно е — произнесе някакъв дълбок вътрешен глас. — Тя е негово дете.“

— Той ме обичаше — повтори Корделия тихо. — Знам това. Дори и да… да е имал колебания. Предполагам, че вината отчасти е била моя. Аз не исках да се преместя във Вашингтон. Непрекъснато повтарях как след две години може да не го преизберат. После, когато стана сенатор… — тя се втренчи в чернокожата жена, която буташе количка с бяло златокосо дете, и усети, че устните й се свиха в студена усмивка. — Е, тогава вече бяхме свикнали така. В известен смисъл ни беше удобно…

— О, имаше моменти, когато нещата не изглеждаха… съвсем наред. Понякога се обаждах късно през нощта, а него го нямаше. Но аз веднага преставах да мисля за това.

Корделия зарови лице в ръцете си и страхът, тревогата, болката, които потискаше у себе си, се изляха като кипнала вълна. Но тя няма, не може да плаче, не сега, не пред Нола Емори. Помъчи се да спре треперенето, което завладяваше тялото й. Да можеше сега Гейб да е тук, да я прегърне, да я успокои.

Усети лек натиск върху рамото си и долови мускусния аромат от парфюма на Нола, която се наведе към нея:

— Съжалявам — каза тя. — Знам, че не ви е лесно.

Корделия поклати глава.

— За мене също не е лесно — продължи Нола. — Седмици наред отказвах да говоря с Грейс. Не исках да имам нищо общо. Но когато тя тикна всичко това под носа ми, разбрах, че не мога цял живот да лъжа.

Корделия вдигна глава. Стори й се, че вижда съчувствие в очите на Нола, и това я слиса.

— Какво искате от мене? — Гласът на Корделия приличаше на грачене.

— Същото, което искате и вие — обясни Нола. — Библиотеката му да бъде построена каквато трябва да бъде — такава, каквато той би я харесал.

— Ако вие с Грейс постигнете своето, може изобщо да не бъде построена — тросна се Корделия. — Помните ли как смениха името от Кейп Кенеди на Кейп Канаверъл, когато онази жена от Флорида започна да разправя разни неща за Дж. Ф. К.? Хората бяха възмутени. С Джин и целия този шум… Няма защо да ви обяснявам. Ако използваме вашия проект, ще бъде все едно към болката да се прибави обида.

Нола дълго мълча, после попита:

— Ами ако никой не разбере… че проектът е мой?

— Няма начин да се запази в тайна, щом работите в тази фирма.

— Ами ако не работя там?

— Какво искате да кажете?

В началото Нола не знаеше какво да отговори. После се чу да казва:

— Мога да изляза в отпуск. За няколко месеца, докато съберете останалите пари.

Тя си помисли за Дани и Таша, за парите, които беше спестила за частно училище, и я обхванаха лоши предчувствия, които почти предизвикаха физическа болка. Ще трябва да вземе от тези средства. Но нима в крайна сметка това не е също за тях? С тази библиотека ще им даде гордостта на дедите им…

— Не мога да ви позволя подобно нещо — отбеляза Корделия. — Не мога да отговарям, че ще останете без работа.

— Кой ви кара да отговаряте? Идеята е моя. Аз ще се оправям с последствията. От вас искам само обещание, че когато получите парите, ще използвате моя проект.

Нола почака, без да осъзнава, че е затаила дъх, докато последвалите думи на Корделия не изкараха въздуха от дробовете й:

— Искате обещания? Е, аз нищо не мога да ви обещая. — Очите на госпожа Траскот блеснаха. — Тази… цялата тази ситуация е като някакъв зловещ кошмар. Не ви познавам… и не искам да ви познавам.

— Не е нужно — настоя Нола. — Просто разберете, че ако не друго, за едно-единствено нещо сме заедно. И двете искаме тази библиотека.

— Не можете да си представите… — понечи да заговори Корделия.

— Напротив, мога. Вие не можете да си представите какво значи това за мене. Цял живот съм се преструвала на някой, който не съм… а тази библиотека обяснява чия дъщеря съм всъщност. Дори ако хората не знаят, аз ще знам.

След дълга пауза Кроделия обеща:

— Добре тогава… ще помисля по въпроса.

— Ще ми съобщите ли решението си, преди да се върнете в Блесинг? — Нола бръкна в чантата и пъхна в ръката на Корделия визитната си картичка, на която беше написала и домашния телефон.

— Ще си тръгна следващата седмица… но преди това ще ви се обадя — Корделия мушна картичката в джоба и кръстоса ръце пред гърдите, една от меките й велурени ръкавици се дръпна и откри финия златен часовник на китката. Гласът й стана тих, почти тъжен, когато добави: — Той наистина ме обичаше.

Горчивината на Нола, доколкото я имаше затаена в душата й, в този момент беше забулена от истинско съчувствие към жената до нея.

— Знам — потвърди тя.

 

 

Когато се обади Сиси — както правеше почти всяка вечер от пристигането й — Корделия не беше в настроение да говори с нея или с който и да било друг. Въпреки продължителната вана, студения компрес начелото и трите хапчета, имаше чувството, че Джин Кели е танцувал степ върху главата й.

Едва успя да каже „ало“ и бълбукащият глас на Сиси се втурна в ушите й.

— Мамо, той си тръгна… Бийч… каза, че иска рразвод — успя да довърши Сиси между хлипанията и подсмърчанията. — Той се пре-премести при онази… онази кучка. Об-обзалагам се, че е спала с всеки мъж в Бблесинг. О, ммамо… толкова е унизително…

Корделия едва се удържа просто да затвори слушалката. Сиси се държеше като петгодишно дете, което още не е разбрало, че и останалите хора си имат проблеми. Дали няма някой път да се сети да попита как е, преди да изсипе върху нея всичките си нещастия?

— Не е толкова унизително, колкото да прекараш останалата част от живота си, омъжена за магаре. — Корделия затегна колана на хавлиения халат и се намести върху дивана в кабинета на Уин.

Представи си Бийч и русата му приятелка в сервизното помещение… После видя как Джин и Маргарет се любят или просто тихо си говорят някоя вечер, Маргарет по хавлия му налива от уискито, което обичаше да пийва преди лягане. Затвори за миг очи и пропъди образите.

Настъпи кратко мълчание от страна на Сиси, запълнено с обичайните за далечни връзки потраквания и жужене — като че ято мушици бръмчеше в ушите й. После Сиси нададе такъв ужасен вой, че Корделия се побоя да не й спука тъпанчетата.

— Мааааайко! Как можеш да говориш така! Той е баща на внуците ти!

— Толкова по-жалко. Знаеш много добре, че никога не съм имала особено високо мнение за него. Още първия път, когато го доведе вкъщи, разбрах, че от него няма да излезе кой знае какво. А как само се хвали! Ако Бийч Бийчам произхожда от рода на Робърт Е. Лий, аз към кралицата на Англия.

— Да не би да наричаш Бийч лъжец?

— Е, ако не те е лъгал всичките пъти, когато си е просил трипера в Малбери Ейкърс, чудя се как му викаш тогава.

— Не мога да повярвам на ушите си. Аз тук ще си изплача очите, а ти се държиш, сякаш да ме напусне мъжът ми е най-хубавото нещо в моя живот! Изобщо ли не ти пука?

Гласът на Сиси стана жалостиво — скръбен и за един ужасен миг, който не искаше да преживява, Корделия видя в ума си всичко това от гледната точка на Бийч. Колко ли му е писнало от мрънкането на Сиси, както щръклицата кара кравите да пощръклеят.

Корделия въздъхна дълбоко.

— Виж, Сиси, разбира се, че ми пука…

— Не е вярно! Ти самата каза, че никога не си харесвала Бийч! Бас ловя, че ще отидеш да разкажеш на Грейс и двете ще си пукнете от смях!

Сега вече набра скорост, а като изпадне в такова състояние, никой не може да я спре.

— Сиси, говориш, без да мислиш — Корделия имаше чувството, че главата й ще се разцепи на две.

— Ако не мога да очаквам малко съчувствие от собствената си май…

— Стига! — тросна се Корделия. — Спри на секундата!

Смаяно мълчание напълни ушите й, а смущенията по линията нараснаха като голямо ято насекоми. Африканската маска на стената с увиснали като мръсна коса кълчищени кичури сякаш й се зъбеше, укоряваше я. Въпреки това не изпита вина. Беше й… хубаво. Трябвало е да каже мнението си на Сиси още преди години.

След това Сиси избухна в ридания и Корделия се сети колко много разчита на нея дъщеря й. Това, което за Корделия винаги е било акт на обич, сега се превърна в непосилно бреме.

— Аз исках само помощта ти — виеше Сиси. — О-ох, мамо, нне знам какво дда правя.

Корделия осъзна, че за пръв път откак бе родила — в един от най-горещите дни, които се помнеха в Манхатън — четири килограмовото бебе, което кръсти Керълайн на майката на майка си, не иска да носи отговорността за по-малката си дъщеря.

— Ами ще трябва сама да решиш — заяви на Сиси без злоба. В края на краищата, не беше престанала да я обича.

— Искаш да кажеш…

— Точно така. Време е сама да решиш какво ще правиш.

— Но как ще?…

— О, ще го преживееш, Сиси. В това поне можеш да си сигурна.

„Трудното да живееш е като да се грижиш за градина“ — помисли Корделия, а в ума си видя Гейб, коленичил при цветната леха близо до белведера с килната над челото измачкана зелена шапка, оголените му ръце работят земята, копаят дупки за цветята, които ще засади там.

— Е, благодаря ти тогава, макар че не виждам за какво!

Корделия чу щракването, когато Сиси затвори телефона.

Веднага се почувства виновна. Беше прекалено строга. Срещата с Нола Емори я беше изнервила. Може би трябва ако не да си вземе думите обратно, то поне да смекчи удара. Да, Сиси има нужда да си стъпи сама на краката, но Корделия трябва да я успокои, че винаги може да разчита на майка си, че майка й винаги ще я обича, каквото и да се случи.

Вдигна телефона, но още преди да е набрала, в ухото й избумтя мъжки глас и я стресна. После чу гласа на Крис, по-тих, по-плах.

— Ъ, Джек, мама там ли е? — Крис говореше по деривата от спалнята. — Звънях вкъщи, но не отговаря. Помислих да не е при тебе.

— Честно казано, Крис, не съм я виждал от няколко дни — гласът на Джек звучеше напрегнато, унило. — Мога ли да ти помогна с нещо? Всичко наред ли е?

— Да, разбира се — според гласа на Крис обаче нищо не беше наред. — Сигурно си разбрал… Отсега нататък ще живея при татко.

Настана кратка неловка пауза, после Джек отговори:

— Не, не знаех. Но съм сигурен, че ще липсваш на майка си. Знаеш, че си всичко за нея.

Изведнъж Корделия си представи Джек, спомни си настървението, с което беше започнал да се храни в ресторанта, като един от онези стари локомотиви, които трябва неимоверно бързо да се зареждат с въглища, докато препускат по релсите. Не беше красив според общоприетите представи, но, от друга страна, като се изключи Уин, Корделия винаги беше изпитвала подозрение към мъже, надарени с повече от необходимата хубост — от онзи тип, които тайно се възхищават на отражението си, докато се правят, че разглеждат витрините. Джек Голд, когато минава покрай някой магазин, ще се запита колко е наемът, кой го плаща и дали тук няма да се намери някаква печалба за него.

Въпреки това по време на онази напрегната вечеря беше усетила добротата му, щедростта му. Видя нежната му загриженост към Грейс, как се усмихва на приятелката й Лила и я приема, сякаш тя е колега от издателството. А сега прави всичко възможно да изглади нещата с Крис.

— Знам, че мама ме обича — чу да казва Крис. — Не е нужно ти да ми го казваш.

— Е, не ми се карай, аз ти желая само доброто.

— Да, ама най-добре за мене сигурно ще е да живея с двамата си родители.

— Крис, това няма да стане — тонът на Джек беше безстрастен.

— Откъде си толкова сигурен? — гласът на Крис се извиси и стана висок, момичешки. — Бас ловя, че не знаеш, дето татко прекара една нощ с майка. Какво ще кажеш за това?

О, Крис. Корделия трябваше да прехапе устни, за да не се обади.

След дълга пауза Джек най-сетне произнесе:

— Ако е вярно, мисля, че този въпрос трябва да обсъдим ние с майка ти.

Звучеше потресен, но се държеше извънредно добре с Крис. Възхищението на Корделия се вдигна с още един пункт.

— Не ми ли вярваш?

— Не съм казал подобно нещо.

— Ами иди я питай тогава! Иди питай мама! Само едно нещо искам от вас, така наречените възрастни, да ме оставите на мира! Писна ми от хора, които се правят, че искат да съм при тях, когато е ясно, че хич не им пука. Искам само да ме оставите на мира!

Корделия затвори внимателно слушалката и остана седнала, прекалено смаяна, за да помръдне. Знаеше, че трябва да направи нещо. Какви ужасни неща наговори момчето на Джек! По дяволите, трябва да предупреди Грейс.

Усети как студеният гняв, който хранеше към по-голямата си дъщеря, започна да се топи.

Корделия бързо се облече. Докато закопчаваше колана на бледожълтата рокля, която бе носила следобеда, забеляза, че цветът му не е подходящ. Но кой ти гледа? Пъхна крака в първия чифт обувки, който се изпречи пред очите й в шкафа.

Докато вървеше по коридора към стаята на внука си, подпряна с ръка на стената, за да не залитне, осъзна, че нещо не е наред. Много е тихо.

Обикновено касетофонът на Крис беше усилен докрай и бълваше онази ужасна музика, която напомняше за развилняла се шайка гангстери на улицата. Но странният шум, който идваше от стаята му сега, беше… Отначало не можа да го определи, но после се сети…

Тишина.

Корделия почука на вратата. Никакъв отговор. Почука отново, този път по-силно, а всеки удар изпращаше болката от кокалчетата на ръцете й до главата. Все още никакъв отговор.

Най-сетне открехна вратата и надникна внимателно в тъмното помещение, към бъркотията от неоправеното легло, неприбраните дрехи, разхвърляните дискети. От Крис обаче нямаше и следа, нямаше го и кучето. „Трябва да е извел Коди на разходка.“ Сигурно се е измъкнал след телефонния разговор. Само от светещия екран на компютъра се чуваше слабо жужене. Приближи се и видя, че е написал нещо там… и че това не е, както помисли отначало, недовършена домашна работа.

Мили татко,

Не мога да живея при тебе. Няма да ти се сърдя, ако ме намразиш заради това. Просто не мога да бъда по средата. Не ме търси. Ще ти се обадя по някое време, за да ти кажа, че съм добре.

Крис.

П.П. Коди е с мене. Не се притеснявай.

Всичко, което до този момент беше замазано, изскочи пред Корделия с ярка, отчетлива яснота. Забърза към гостната, белият плюшен килим пружинираше под краката й, бавеше я, пречеше й да стигне до телефона на масичката при мекия кожен диван.

„Малко момче съвсем само в града, всичко може да му се случи.“

Набра наполовина номера на Грейс, но се отказа. Трябва първо да се обади в полицията. После ще отиде при Грейс да й каже лично, да я успокои.

Макар да губеше самоконтрол, сякаш се хлъзгаше по заледен тротоар, Корделия се вкопчи в убеждението, че всичко ще се оправи. Не се ли беше грижила винаги нещата да вървят гладко, никой да не страда? Наистина напоследък животът й се обърна надолу с главата, но тя просто трябва да се погрижи всичко да си дойде на мястото. Та ако не можеш да вярваш в себе си, във възможността да вършиш добро, да решаваш проблемите, какво тогава ти остава?