Айлин Гоудж
Благословени лъжи (20)

Деветнадесета глава

Нола погледна през прозореца и рязко се разсъни. Репортери! Преброи поне половин дузина — някои водеха въоръжени с камери оператори, — бяха се събрали отвън на тротоара, бъбреха си и отпиваха от димящи картонени чаши. Набит мъж в тренчкот вдигна поглед и примижал се опита да разпознае високата неясна фигура, която надничаше иззад полупрозрачните завеси.

Боже Всемогъщи, часът е седем сутринта, още зъбите не си е измила, а те вече дебнат в засада. Грейс, Бен или някой от онова издателство трябва да е изпял новината за майка й и Джин.

Нали точно от това се пазеше? За това я предупреди Бен? Акулите вече обикалят, готови да я направят на кайма, преди още книгата на Грейс да е излязла.

Телефонните обаждания през последните няколко месеца на репортери, които търсят да изровят всяка мръсотия, свързана със случайната смърт на Нед Емори, ще се окажат детска игра в сравнение с предстоящото.

„Сама си го изпроси“ — напомни й студен вътрешен глас.

— Мамо? — Таша, още по пижама, зашляпа към прозореца с прозявка. — Какви са тези хора?

— Не ги познаваш — отвърна Нола, притегли топлото телце към себе си и вдъхна миризмата на току-що станало от леглото дете.

— Какво искат?

„Да ми одерат кожата“ — помисли Нола.

— Искат да говорят с майка ти — каза Нола, като се опитваше да омаловажи с тон събитието. — Представяш ли си? Де да можеше със сестра ти да ми обръщате също толкова внимание.

Очите на Таша се разшириха, а палецът й запърха покрай устата, очевидно умираше от желание да се пъхне вътре.

— Това заради Бен ли е?

Нола усети как стомахът й падна надолу като в скоростен асансьор. Глас на невинен младенец. Таша очевидно смята, че всичко голямо и евентуално заплашително идва от новото усложнение в живота на майка й: Бен Голд.

— Ни най-малко — успокои я Нола.

— Мамо?

— Кажи, сладка моя?

— Бен ще стане ли новият ни татко? — каза го по съвършено същия начин, както питаше преди инжекцията в кабинета на лекаря: „Ще ме боли ли?“

Нола усети гърлото й да се свива. Горката Таша, разтревожена и уплашена като стара дама, която може да загуби пенсията си. Тя просто облича в думи онова, което Нола разбираше от самото начало със сърцето си. Три седмици ли са минали от първата им среща? Като две-три кръгчета на въртележката, които продължават само няколко минути, а ти се струва, че е минала цяла вечност, трескавият ритъм на връзката й с Бен е нарушил чувството й за време. Но макар че е весело да се возиш на въртележката, подсети се Нола, накрая все пак се радваш, като свърши.

— Не, детето ми — отговори нежно Нола. — Бен няма да ти бъде татко. А това — тя махна към сцената зад прозореца — не бива да те плаши.

За своя дядо Таша и Дани знаеха само, че е починал много преди да се родят. Още не им беше казала кой е. Сега ще се наложи, по-рано от предвиденото, по някое време днес. Но не по този начин.

— А къде е Дани? Станала ли е?

— Казах й, че ще закъснее за училище, ама тя не иска да се измъкне от леглото. — Таша влезе в ролята на превзета учителка със стиснати устни и вирната брадичка. Нола я досмеша. Но Таша нямаше представа как изглежда в чуждите очи и без съмнение ще се обиди, ако се засмее.

— Няма значение, знаеш ли какво ще направим? — Нола се усмихна весело. — Дани може да продължи да спи. А ти, ако искаш, можеш да гледаш телевизия. Днес няма да има училище.

Очите на Таша се присвиха, усещаше, че това е прекалено хубаво, за да бъде вярно.

— А защо учителката не ни предупреди?

— Защото не тя решава кое е най-добро за вас — Нола потупа леко Таша по дупето. — Хайде сега, иди се облечи, докато направя закуската.

Четирийсет и пет минути по-късно, когато момичетата бяха нахранени и облечени, а Флорин се присъедини към тях пред телевизора, Нола се приготви да влезе в боя. Беше облечена с дълга черна вълнена пола и червено сако „милитер“, излязло от мода поне преди пет години. Когато отвори входната врата, забеляза, че групата репортери е станала по-многобройна. Сега бяха вече почти дузина. Всички се втурнаха към нея, като бутаха пред лицето й камери и микрофони и изстрелваха трескаво въпросите си:

— Госпожо Емори… твърдите ли, че сенатор Траскот е бил ваш баща?

— Знаете ли, че вдовицата на сенатора отхвърля твърдението ви?

— Защо мълчахте толкова дълго, преди да го оповестите?

— Вярно ли е, че сте сключили сделка с „Кадоган“ за дял от печалбата?

Нола се завъртя рязко и едва не събори една набита жена с хлътнали бузи, която стискаше малък касетофон.

— Мога да ви кажа само това — заговори Нола, като извисяваше глас, за да я чуят въпреки шума. — Да, сенаторът Траскот е мой баща. Не, не съм сключвала никаква сделка. А сега моля да ме извините… Трябва да отида на работа.

Нола опита да се промъкне, но журналистите не отстъпваха.

— Известно ли ви е дали сенаторът има други незаконни деца?

— Говорили ли сте със семейството му?

— Смятате ли, че трябва да получите дял от наследството на баща си?

Нола клатеше глава: не, не, не. С рамо си проби път покрай мъж с прошарена коса, когото познаваше от Канал 4, същия, който все едно непрекъснато се явява на прослушване за член на британското кралско семейство. Забеляза, че дъвчи дъвка като преживяща крава.

— Вярно ли е, че фирмата ви е била избрана да проектира библиотеката на Юджин Траскот?

Въпросът, привидно невинен, я прониза мълниеносно. Нола усети, че крайниците й се разтрепериха, а неочаквана горещина заля лицето й. Това откъде дойде? Резултатите от конкурса още не са обявени. Дали просто не я подмамва да каже нещо, което не бива?

— Ще трябва да попитате началника ми, не участвам в този проект — отвърна Нола остро, но се сви при блясъка на светкавицата.

Лъжи. Защо трябва да продължава да лъже?

Нола обаче разбираше причината. Ако не запази тази последна тайна, библиотеката й може никога да не се построи. Корделия Траскот и останалите в комитета ще отхвърлят проекта й на секундата.

— Госпожо Емори…

— Още един въпрос…

— Имате ли представа…

Бързаше напред, но усещаше остро присъствието им, жадните им гласове, миризмата на влажна вълна и топло кафе, която ги обгръщаше. Не смееше да спре и да се обърне, не смееше дори да им позволи да видят лицето й, за да не познаят по израза му, че не е онова въплъщение на истината, за каквото се представя.

 

 

— Гледах те по новините в шест. Беше чудесна. Не ги остави да надделеят — наистина беше отгоре.

Легнал до Нола в голямото й легло, Бен погали с топлата си длан вътрешната страна на бедрото й и нежно потърка с пръст браздата, оставена от бикините й, които преди малко нетърпеливо свали от тялото й.

Нола потръпна. Любиха се току-що, но пак я възбуждаше. „Момиче, вземи се в ръце.“

— Харесва ти, когато съм отгоре, а? — пошегува се тя.

Бен се засмя. Ръката му се премести още по-нагоре и се заигра с къдравите косъмчета между краката й, още влажни от акта. Нола се дръпна.

Повече няма да се втурва с главата напред. Трябва да започне първо да мисли.

Плахият израз на Ташиното лице сутринта, когато попита за Бен, затвърди решимостта й. Историята между нея и Бен не може да продължава. Колкото и да й е хубаво в леглото.

Но това е все едно да решиш да пазиш диета… внезапно ти се приисква първо да изядеш всички забранени неща на света. В този момент го желаеше повече от всякога.

Нола въздъхна.

— Да ти кажа ли истината? Не съм надделяла, както си мислиш — каза тя. — Всъщност доста ме стреснаха.

— Важното е, че така ще продадем цял тон книги. Само моментът е лош. Дори да избързаме с издаването, губим част от инерцията.

Бен млъкна и се замисли, както често правеше напоследък. Стана сериозен, дори мрачен. Да не би и той да се колебае за връзката им?

— Бен, какво има?

Накарай го пръв да сподели, помисли Нола. Така няма ти да се окажеш лошата.

— Нищо — отвърна Бен и се претърколи по гръб.

Нола се надигна и погледна надолу към него.

— Не ми ги разправяй тия. От една-две седмици си такъв. Ту си на седмото небе от щастие, ту се държиш, все едно аятолахът те е осъдил на смърт. Какво става?

Всъщност Нола вече знаеше, нали? Под чаровната и самоуверена маска Бен се страхуваше. Очевидно ролята на татко в едно вече готово семейство не е в репертоара му. Рецептата е ясна: „Трябва само да добавите един мъж и да разбъркате хубаво.“ Спомни си как миналата седмица Бен ги заведе на кино и на половината път Дани взе да мрънка, че е уморена и иска да си иде вкъщи. Бен изглеждаше толкова нервен — явно едва се сдържаше да не се скара на Дани, — че Нола искаше да му се скара на него: човече, който го е страх от мечки, не ходи в гората.

„Момичетата също го усетиха. Или пък те през цялото време са знаели онова, което аз дълго не съзнавах — че ти пет пари не даваш за тях. А може и да не обичаш децата по принцип.“

Така или иначе, не можеше да рискува да се обвърже с Бен, а той да се окаже втори Маркъс, който се обажда само когато му дойде вдъхновението — горе-долу толкова често, колкото се сеща за рождените дни на собствените си дъщери.

— Просто си мислех — обясни Бен, като говореше на тавана.

— За какво?

— Колко по-лесно щеше да е всичко, ако ме беше послушала в самото начало.

— Искаш да кажеш, ако бях унищожила писмата? Ако ги бях пуснала в тоалетната? Ако ги бях хвърлила в огъня? Бен, те са важни. И то не само за мене.

— Ами аз? — попита тихо Бен, но в гласа му се долавяше злобна нотка. — Къде е моето място в твоята гениална схема на света?

— Не знам — отговори тя също тихо. — Защо ти не ми кажеш?

„Ами ако й разкажа истината? — помисли Бен. — Че не съм готин пич, на какъвто се правя?“

Но разбираше, че това няма да е цялата истина. Ядоса се, когато Нола даде ония писма на Грейс, но гневът му вече избледняваше. Измъчваше го много повече мисълта, че може да се окаже влюбен в Нола. Ако не се изповяда, ще се пръсне.

— За Бога, Нола, не разбираш ли? — очите му блестяха в полумрака. — Точно оттам почна всичко. Дори ние, аз и ти. Използвах те. Надявах се, че ще дадеш ония писма на мене, за да се направя на герой в „Кадоган“…

Сърцето на Бен туптеше лудо. Какви ги говори? Какви ги върши? В същото време полу се надяваше Нола да използва повода и да скъса с него. Защото, Бог му е свидетел, той самият няма сили да сложи край на връзката им. Беше затънал… и затъваше все по-надълбоко.

— После покрай другото стана нещо интересно — продължи, защото в същото време не можеше да понесе Нола да мисли лошо за него. — Взех, че те… харесах. — Не можа да превъзмогне себе си и да произнесе думата „обикнах“, тя просто не влизаше в речника му. — Боже, най-малко пък това съм искал. Съпруга, деца, готово семейство. Идиотска работа. Не е за мене. Проклятие.

Той удари с юмрук по възглавницата.

По тялото на Нола пропълзя студ. Разтрепера се и придърпа по-плътно около себе си чаршафите и одеялата, но знаеше, че така няма да се стопли. Би трябвало да се ядоса, задето я е използвал, опитал се е да я излъже, но, кой знае защо, в момента изпитваше… съжаление.

Именно това я привлече у Бен отначало — малкото объркано момче. Искаше да го прегърне, да го утеши. Може би наистина го е обичала… известно време.

Сега вече край. Наистина. Признанието на Бен просто е последната гара на влак, който не пътува към желано от нея място.

— Може би си влюбен в мен… но то не е същото, като любовта — Нола говореше колкото може по-нежно. — Когато сме заедно, правим най-вече… това — тя обхвана с жест измачканите постелки.

— Да не искаш да кажеш, че за тебе е било само това? Секс? — гласът му се издигна, стана сприхав.

В главата си чу предупредителен звън. Когато се караха, Маркъс също преиначаваше всичките й думи.

— Нима не разбираш? — Нола усети, че я обзема силна умора. — Имам две малки дъщери. Сега са горе с Флорин, където напоследък прекарват прекалено много време. Бен, аз имам семейство и трябва да се грижа за него. Имам работа, която не върша като хората, защото съм прекалено заета с тебе. Не бих зарязала заради тебе нито работата, нито децата си.

— Че кой го иска? Мога да се пренеса тука или да си наемем друго жилище — Бен сам се изуми от произнесените думи. Откъде се взеха?

Част от него искаше да ги върне обратно и да забрави, че изобщо е познавал Нола. Тя е прекалено самостоятелна жена, владее положението. А в този момент, мътните го взели, явно владее и него.

— Бен, спри — нареди остро Нола. — Не говориш сериозно.

— Никога не съм бил по-сериозен. Отчаянието в гласа му почти я изплаши.

— Сега се обличам — каза Нола и се премести към ръба на леглото. — После май ще бъде най-добре да си идеш.

Понечи да стане, но той сграбчи ръката й и почти брутално я дръпна да легне.

— Бен, какво…

Той я загледа втренчено, със сърдито, разкривено лице и попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Казвам, че е време да си ходиш.

— И после?

— После, след като обмислим всичко, ще поговорим.

— Дявол да го вземе, Нола, аз си изливам душата, а ти казваш просто: „Ще поговорим“?

— Бен. Говориш за несъществуващи неща. Фактите са съвсем прости, та ти едва ме познаваш. Откога се познаваме? Цели три седмици?

— Е, та? Не съм казал да се женим. Няма ли да е по-лесно, ако живеем заедно?

— В някои отношения може би. Но…

— Просто ми отговори: да или не? Толкова ли е трудно?

— Да, трудно е.

— Защо? Защо да е трудно?

— Защото ме насилваш и това не ми харесва.

Паника като че разцепи лицето му на две: едната половина принадлежеше на разстроено дете, вцепенено от разочарование, а другата на побойник, който си знае своето.

Внезапно я затисна с цялата си тежест, прилепи я на леглото, устата му се притисна до нейната толкова силно, че тя едва дишаше.

— Бен… не, не, не по този начин — изхриптя задъхано.

Не можеше да повярва, че това действително се случва, че Бен я притиска към леглото, разтваря насила краката й с коляно. Почти все едно я… изнасилва…

„Невъзможно. Няма да постъпи така с мене.“

Но Бен напъха пръсти в нея, а тя поиска да го удари, да го издраска, да му причини болка.

— Спри! — извика, като се извиваше под него и се опитваше да намери някаква опора, за да го избута.

Само че той беше прекалено силен… и много, много груб. Все едно се е преобразил, станал е друг, непознат. Непознатият разтвори краката й и влезе със силен тласък в нея. Усещаше как острите ъгълчета на ноктите му дерат кожата й. Опита се да му помогне, за да не я боли поне… но Бен бутна настрани ръката й и изръмжа: „По дяволите, по дяволите, Нола“, като в същото време я буташе нагоре, жулеше гърба й в дюшека, а потта от лицето му капеше по стиснати й клепки.

— Разкарай се… от… мене.

Нола първо беше смаяна, после се уплаши… но накрая побесня и през тялото й потече накален до бяло гневен порой. Как смее!

Чу, че Бен извика, и след едно последно конвулсивно движение, което я прониза цялата, той освободи ужасяващата си хватка. После с цялостно плавно движение се изтърколи от нея и от леглото.

Нола видя как бледият триъгълник на гърба му се навежда и изправя в сянката, докато намери и обуе в полумрака слипа си.

Разтреперана, стиснала зъби, за да не тракат, тя допълзя до ръба на леглото и се изправи с мъка, като взе една от черните кожени обувки, хвърлени на пода. Застана с широко разкрачени крака — подгъваха се и само така можеше да се задържи изправена. Но когато Бен се обърна с лице към нея, изразът му не само не издаваше разкаяние, а беше скръбен, като че пострадалият бе той, и тогава гневът вля нови сили у Нола.

— Какво, по дяволите, беше това?

— Мислех, че ти харесва по-грубичко.

Още докато го казваше, Бен се почувства като гангстер от второкласен филм, произнасящ думи, които нямат нищо общо с него. Господи, наистина ли постъпи така с Нола? Нима е същото лайно като Роджър Янг?

Погуби всяка надежда за помирение. Защо?

„Изплашен си, Бени, ето защо. Ами ако беше приела предложението ти? Нямаше да се измъкнеш…“

— Ти ме изнасили — изсъска Нола. — Боже Всемогъщи, в наше време учат гимназистките за това, дето стана тук, та да не им се случва никога.

— Хайде, Нола, вече не си хлапе.

Тя метна обувката по него, но не улучи с няколко сантиметра. Лампата от нощното шкафче падна, чу се трясък, после ужасният звън от трошене на стъкло. Като видя останките от скъпоценния предмет на пода Нола усети присвиване в стомаха, сякаш нещо в самата нея се прекърши.

— Копеле мръсно! — Нола грабна блузата, преметната през таблата на леглото, мушна се в нея и се опита с треперещи пръсти за я закопчае. — Как можах да се набъркам в тази работа. Цял живот се опитвам да отбягвам мъже като тебе.

— Затова ли трябва аз да плащам греховете на бившия ти съпруг?

Нола си представи червена дръжка на аварийна спирачка и я дръпна надолу.

— Вън — каза тя през стиснати зъби.

— Нола, чакай, нямах предвид… — Бен протегна ръка в знак на извинение.

— Вън. — Заобиколи леглото и вдигна тежката студена основа на старинната лампа. Хем й се плачеше хем беше бясна, най-вече на себе си, задето се увлече по този мъж.

— Давам ти трийсет секунди да се облечеш и да си изнесеш задника през вратата. Иначе викам ченгетата.

Бен вдигна към нея измъчено лице с разкривена уста заприличал на митично чудовище.

— За да ме арестуват? Давай, Нола. Представи си само каква чудесна история ще се получи.

Тя потрепери от спомена как се е наслаждавала на допира на ръцете му, как алчно му се беше отдавала.

— Времето изтича — предупреди го. Чувстваше се празна. Гневът изчезна и остави след себе си само силно изтощение. Една нейна част съжаляваше Бен въпреки стореното и казаното от него.

— Не се притеснявай. Тръгвам си — успокои я той. — Само едно нещо… — Преметнал през рамо якето, се обърна, а в очите му блестяха неизплакани сълзи. — Знам, че сигурно няма да повярваш, но сериозно мислех това, което казах преди. За съвместния ни живот. И че… — Спря.

— Ме обичаш? — довърши Нола, макар да не се сещаше някога да е произнасял точно тези думи. Продължи иронично: — Да, знам.

 

 

Обадиха й се два дни по-късно, докато размишляваше над грубите скици на Рони Чанг за къщата на Шулман. За четирите декара от най-хубавите плажове на Ийст Хемптън Чанг беше нарисувал нещо като сбор от кубчета, като абстрактната живопис на Мондриан. Рони се мисли за следващия И.М.Пей^[1], но това не е пирамидата в Лувъра или кулата Хенкок. Тук трябва да живеят хора…

— Нола, би ли дошла в кабинета ми?

Гласът на Магуайър по интеркома я изстреля от стола. Проправи си път около чертожните дъски, където колегите й седяха приведени над чертежите.

Шефът я посрещна топло в кабинета си — весела смесица от разпръснати постмодернистки столове, маси, библиотеки, — но ентусиазмът на тясното му, загрижено лице беше сдържан.

— Току-що ми съобщиха — каза той, — че комитетът Траскот е избрал твоя — той се поправи, — нашия проект…

Нола усети прилив на щастие като силна вълна, която я пречисти, накара я да светне. Правилно ли чу? Следващите думи на Магуайър я вледениха:

— Има обаче едно препятствие. Проблем с финансирането. Така че… ще задържим нещата, докато не съберат още един-два милиона.

— Какво искат да кажат? Колко време ще трябва?

Осъзна, че трепери. От две вечери, откак се разигра грозната сцена между нея и Бен, беше напрегната нервна, подскачаше всеки път като чуеше името си.

— Първо докато свърши врявата — усмивката, с която я посрещна, се стопи. — После, кой знае? Щом комитетът разбере, че работиш тука… — изречението увисна във въздуха.

Уволняваха ли я? Затова ли я извика?

Нола обгърна с ръце раменете си, като че можеше така да спре треперенето и лудото биене на сърцето си.

— Те още ли не са научили?

Спомни си журналиста, които се опита онзи ден да я хване натясно.

— Може и да са научили, но на мене никой нищо не ми е казвал.

— Тоест това е само въпрос на време.

— Нола, тук не става дума за сънливите директори на някоя застрахователна компания. Изправени сме срещу Корделия Траскот. Можеш ли да си представиш как ще реагира, когато научи, че си, макар и косвено свързана с този проект?

Нола би искала да спори, но разбираше, че Магуайър е прав. Всъщност той дори не се стряскаше твърде от положението. Когато разбра, че е дъщеря на Юджин Траскот — каза му го един ден преди да излезе в пресата, — реагира с ирония, но я подкрепи.

— Не мога да кажа, че съм се досещал, но не съм много изненадан. Ти също си белязана Нола. Ще стигнеш далеч, донякъде, защото не се боиш да бъдеш различна.

Различна. Затова ли през по-голямата част от живота си е имала чувството, че плува срещу течението? Затова ли често виждаше нещата наопаки, не като другите?

Тъкмо това умение да гледа наопаки сега накара нещо в главата й да прещрака. Корделия Траскот. Ами ако не се случи просто ей така, ако някой направо й съобщи — не само факта, че Нола Емори работи в „Магуайър, Чанг и Фостър“, но и че спечелилият проект е неин?

Ако тя самата й го съобщи?

Лудост? Може би. Но нима не би било по-добре да действа сега, да поеме риска, независимо, че шансовете са срещу нея? Защото има възможност, макар и съвсем малка, да убеди Корделия Траскот, че само тя, плът и кръв на Юджин Траскот, може да направи проекта на библиотеката такъв, какъвто трябва да бъде. Като ушит по мярка костюм, проектът й ще въплъти всичките му принципи, всичките му битки, всичките му идеали.

— Прав си, Кен — заедно с пулса препускаха и мислите на Нола. — Корделия трябва да научи, че проектът е мой.

Видя, как ченето му увисна:

— Нямах предвид…

Тя го спря с внезапно широко махване на ръката:

— Ако се срещна с нея, лице в лице… ако я накарам да разбере, че единствено аз мога да го направя както трябва… Ох, Кен, дали сънувам? Има ли някаква вероятност да се съгласи?

— Нола, знам какво означава това за тебе — отговори Кен. — Но в нашия занаят рядко получаваме онова, което искаме. Страхотен шанс наистина. А библиотеката сигурно ще бъде построена… вероятно по-нататък. Просто може да се откажат от твоя проект. Знам, че е отчайващо, но такъв е животът, нали?

Приближи се и за пръв път обгърна с ръка раменете й. Но макар мускулите й да се свиха инстинктивно — всеки нерв още изострено чувствителен заради нападението на Бен — Нола разбираше, че Кен просто се опитва да бъде мил по своя си несръчен начин. Опитваше се приятелски да й каже, че ако разговаря с госпожа Траскот, въпросът с библиотеката ще престане да бъде проблематичен и просто ще отпадне.

Но нима може да забрави за нея, да я зачеркне? След всичките седмици и месеци къртовски труд до среднощ, след мечтите и копнежа да се слее по някакъв начин с баща си? Не, няма да го понесе. Не бива да го понесе!

— Животът включва и това да направиш нещо тъпо, когато нямаш какво повече да губиш — отвърна Нола, обърна се и си излезе.

Когато се върна на работното си място, вдигна телефона и набра номера на Грейс. Грейс отговори при първото позвъняване.

— Здравей — поздрави Нола. — Аз съм.

— Здрасти. Държиш ли се?

Между тях се беше появил някакъв странен другарски дух. Като войници в един и същи окоп, помисли Нола.

— Да — излъга тя. — А ти?

— Ще го преживея. Обаче ако мога с нещо да помогна…

— Не ме питай защо — втурна се напред Нола, — но трябва да намеря майка ти. Имаш ли нещо против да ми дадеш номера й?

Чу как на другия край на линията Грейс рязко си пое дъх, но слава Богу, не прояви любопитство.

— Майка е тук, в Ню Йорк — обясни Грейс. — Отседнала е при бившия ми съпруг.

Изрецитира телефонния номер и адреса.

Нола се сбогува набързо и прекъсна връзката. Чуваше накъсаното си дишане, докато набираше номера, даден й от Грейс. Ами ако Корделия й затвори телефона? Докато слушаше кухото звънене от другата страна, за малко самата Нола да затвори.

После се чу сладък, почти пеещ глас. Глас, в който веднага разпозна дребната, винаги безупречно облечена жена, която спираше пред бюрото на майка й, за да размени две-три думи, преди да влезе в кабинета на съпруга си.

— Ало? — каза Корделия.

Нола изведнъж се превърна отново в малкото момиченце с книжка за оцветяване и комплект моливи, скрито зад бюрото на майка си, и езикът й се върза.

— Кой е? — гласът на Корделия стана нетърпелив, подозрителен.

Нола си пое дъх.

— Нола. Нола Емори — изстреля тя. — Надявах се, че може да се срещнем. Да поговорим. Моля ви. Важно е.

Настана мълчание, но време, на което Нола се изправи на мястото си, стана отново на своите години.

После се чу тихият, но без съмнение твърд отговор на Корделия:

— Не мисля, че имаме за какво да говорим, госпожо Емори. Що се отнася до мене, вие вече изяснихте съвършено позицията си.

— Има друго. Нещо, което не знаете. Моля ви.

— Пари ли преследвате? За това ли е всичко?

Беше развълнувана, като че всеки момент ще избухне.

— Не! — отсече Нола ужасена. — Нищо не искам от вас. Аз дори и това не исках… цялото това нещо.

Нола сниши глас и опита да се овладее отново.

— Тогава какво?

— Просто да се срещна с вас. Да поговорим. Десет минути. Това е всичко. Мога да пристигна при вас след — погледна часовника си — половин час.

— Не. Не тук. Внукът ми…

— В парка тогава. На детската площадка на Шейсет и седма.

Никакъв отговор. Но не затваряше телефона.

— Не виждам защо трябва да си губя времето с вас — каза Корделия със същия сърдит тон. — Нямаме нищо общо.

— Защо не сформирате мнението си, след като ме изслушате?

Дълго мълчание обгърна Нола, стените на стаята сякаш се приближиха към нея, затрудниха дишането й.

— Добре — съгласи се накрая Корделия.

Дробовете на Нола заработиха отново. Усещаше по тялото й да се разлива замайваща топлина и да я обхваща някакво странно неудържимо чувство, като че се е откъснала от земната гравитация. Може би това значи да си луд. А може и да е точно обратното цял живот да е била малко луда, а сега най-сетне да става нормална.