Айлин Гоудж
Благословени лъжи (2)

Първа глава

И ако някой дом

се раздели на части една против друга,

тоя дом не може устоя…

Марк. 3:25

Грейс протягаше ръце назад, за да закопчае роклята си, когато забеляза петното тъкмо над дясната гърда — мъничък знак, подобен на петно на Роршах.

Подразни се. Коприна! Би трябвало е да я забранят със закон заедно с азбеста и червена боя номер две. Кога за последен път е носила коприна, без да се наложи веднага след това да тича до химическото чистене? Всъщност кога изобщо е носила коприна за последен път?

Един образ отпреди доста години пробяга през ума й: тафтени поли с цвят на малинов шербет, букет орхидеи, обвил китката й. Някакво ужасно мероприятие в клуба, на което отиде по настояване на баба си. Към края на вечерта, припомни си тя, орхидеите изглеждаха като прегазени от армията на Шърман. Ако се съди по приказките на хората в Блесинг, армия, която е изминала своя опустошителен път през Джорджия само преди седмица.

С поглед вперен в гардероба, Грейс си представи предстоящата вечер като бойно поле. „Нима има значение с какво съм облечена?“

Хана сигурно ще се зарадва безумно, ако отвори вратата по бельо. Още едно основание да не харесва приятелката на баща си.

Приятелка. Думата прозвуча в ума й като нещо надраскано в училищен лексикон, нещо от времето на пубертета, преходно, някак незначително. Боже мили, та тя е на трийсет и седем години, а е нечия приятелка.

„Би било различно, ако бяхме женени.“

Но дали наистина иска това — да стане пак съпруга и да играе ролята на мащеха на Бен и Хана? Не й ли стига, че е родна майка на тийнейджър? Освен това Джек дори не е поискал ръката й. Щом се споменеше този въпрос, той успяваше ловко да го заобиколи.

Грейс усети как я присви стомахът и изведнъж си представи ясно, че тази вечер съвсем нищо няма да е наред. Бързо отпрати тази мисъл към кътчето в ума си, онасловено: „Въпросът още не е решен“ (тъкмо под „Може би нещата ще се наредят от само себе си“ и над „Губиш си времето“). Така. Фактът, че за пръв път ще вечерят всички заедно — и петимата, — не е достатъчна причина за паника. Ще има достатъчно поводи за това след пристигането на Хана.

Измъкна се от роклята и почувства същото облекчение, което изпитваше всеки път, когато вечер сваляше чорапогащника след цял ден телевизионни предавания, интервюта, раздаване на автографи. Хвърли дрехата в дъното на гардероба и взе от закачалката чифт дънки. Омекнали от многократно пране, те се плъзнаха по бедрата и хълбоците й като втора кожа. След това нахлузи блузон от синкавочерен атлаз, заприличал от носене на велур, обшит с черно и украсен с монограм, който не можеше да се разчете. Ако го загащи в панталона и навие ръкавите четири пъти, й ставаше прекрасно. А сега да сложи и украсения с раковини колан „навахо“. Готово.

Осветена от червеникавокафявия блясък на следобедното слънце, което се процеждаше през капандурата на таванската спалня, Грейс изучаваше образа си в голямото огледало на вратата на гардероба, като че се вглеждаше в снимката на човек, когото още не е опознала. Лешникови очи върху сърцевидно лице, което вече нямаше момичешки вид, а беше с малки бръчици, като линиите върху тънка хартия, първо смачкана, а после разгладена отново. Тъмна права коса, която стигаше до щръкналите костици на прекалено слабите й рамене — още не е прошарена, но може би не се е вгледала достатъчно.

Това лице на приятен човек ли е? Би ли поискал някой тази жена да му бъде приятелка? Съпруга? Мащеха?

Бим-бам.

В гостната, оттатък коридора, часовникът с махало на баба Клейборн отбеляза часа със звън, който Грейс намираше за малко зловещ. Изброи шест удара. Боже, Джек и децата му ще бъдат тук след по-малко от половин час, а тя още не беше изчистила, дори не беше сложила на котлона водата за ориза.

Набързо размисли дали да не се обади на Джек и да му каже, че не се чувства добре — внезапен грип. Не, така няма да стане. Ще долети като куршум, помъкнал пластмасова съдинка пилешка супа с пасхални хлебчета от маца, купени от Лу Сигел, като онзи път, когато наистина беше болна.

Ами стресът в последно време? Този номер ще мине. В края на краищата той й е издател, знае колко претоварена е напоследък програмата й покрай книгата — всички тези пътувания до Вашингтон, интервютата с хора от предишния персонал, с приятели, депутати и бивши депутати, с дългогодишни чиновници — всички, които може да са познавали Юджин Траскот. И като че да пише биография на известния си баща не беше достатъчно занимание, някой в „Кадоган“ беше успял да хвърли поглед на последната й чернова и беше разказал как сенаторът бил замесен в случая със смъртта на Нед Емори. Историята се появи във вчерашния „Таймс“ и през последните два дни телефонът й звъня практически без прекъсване — в повечето случаи журналисти. Джек, без да отрича рекламния ефект за книгата, беше ядосан не по-малко от нея. Извадена от контекста, случката звучеше като нещо страшно, сензационно, може би дори престъпно.

Джек обаче, дявол го взел, ще бъде толкова мил, ако тя се измъкне от тази вечеря, така ще й съчувства, че после дни наред ще я преследва чувство за вина.

Освен това проблемът не беше в Джек. Не той беше причината да усеща стомахът си парещ и свит на топка.

Причината беше Хана.

Менюто тази вечер няма да бъде пиле с ориз, както се предвиждаше. Нищо подобно. Щеше да бъде Грейс Траскот, набодена на шиш и изпечена на горещи въглени.

Грейс напъха босите си крака в чифт стари обувки от крокодилска кожа — някога собственост на баба й, от времето, когато повечето дами са носели номер трийсет и седми и се е разбирало от само себе си, че крокодилите съществуват, за да бъдат носени, — после се втурна по коридора към огромното светло пространство, определено за кухня, гостна и кабинет. „Ако майка организираше тази вечеря — помисли Грейс, — щеше да има малки картончета с цвят на слонова кост и красиво написани върху тях имена, щяха да се извадят скъпите сервизи на баба Клейборн, а на масата щеше да чака неотворена бутилка «Шатоньоф-дю-Пап»“. За майка й би било престъпление да отложи за последната минута дори някоя малка подробност като ориза.

Щом стигна в кухнята, открита от три страни и облепена с плочки в облачно небесносиньо, Грейс надникна във фурната да провери пилето, което се предполагаше да бъде печено. Сърцето й се сви. Кашата вътре, съставена от слепнати буци пилешки кълки и гърди, приличаше повече на претопляни неколкократно остатъци от миналата седмица, отколкото на лъскавата снимка в готварската й книга.

Сети се, че е забравила да покрие яденето през последния половин час, както изискваше рецептата. Пък и той всъщност беше продължил по-скоро четирийсет и пет, отколкото трийсет минути. Заета да помага на Крис със съчинението му за испанската инквизиция, беше изгубила представа за времето. Боже мили, ами сега какво ще прави?

След тридесет години съвместен живот с въплъщение на образцовата домакиня, Джек сигурно очаква от една жена да може да сложи на масата, без да обърка всичко, поне една обикновена вечеря.

— Какво е това?

Грейс се обърна и видя тринайсетгодишния си син да стои на вратата, отпуснат като захвърлен велосипед — с дълги ръце и крака, целият щръкнали кокали, с наклонена на една страна глава, така че меката му кестенява коса закриваше очите. Заедно с раздразнението я заля и вълна от жадна и безпомощна обич. Крис беше в етапа, когато всичко, колкото и да е очевидно, се изразява във вид на въпрос. Ако на излизане му каже да си облече якето, той го поглеждаше и питаше: „Защо?“

Тъкмо сега Грейс не искаше да правят сцени.

— Трябваше да бъде печено пиле — засмя се тя. — Какво е сега, знам не повече от тебе.

Крис сви рамене и скръсти ръце пред гърдите си. Трябваше много да се вглежда в лицето му, за да открие последните следи от малкото дете — пълната брадичка, която толкова пъти беше бърсала, бледите лунички, покрили чипото после, меките му, някак без фокус, сини очи. Беше толкова уязвим, застанал на кръстопътя между детето и възрастния, без да знае накъде да поеме, всичко в него издаваше несигурността му, дори мутиращият глас.

— И без това не съм гладен. Отивам у Скъли — съобщи той. — По-късно ще си поръчаме пица.

— Чакай малко, приятел!

Разбра, че държи вилица за сервиране, едва когато погледна надолу и я видя в ръката си, насочена право към Крис. „Внимавай!“ — каза си.

— Забрави ли, че ще имаме гости за вечеря?

— Имаш предвид Джек?

Каза го почти презрително. Грейс реши да се прави на тъпа.

— Да, Джек. И Хана. И Бен. Не го познаваш. Доста е по-голям от Хана. По-скоро на моите… Така или иначе, добро момче. Ще ти хареса — наведе вилицата и усети, че на устните й се появява почти печална усмивка. — Виж какво, не се престаравай особено. Не бих искала хората да се заблудят и да си помислят, че съм се напъвала да им направя добро впечатление.

Крис се усмихна по своя си начин и впери безизразен поглед в йенската тенджера, в която почиваха останките на печеното пиле.

— Винаги можеш да звъннеш в полицията.

— Благодаря, оказваш ми неоценима помощ.

— Хана е готина, но… — Крис отново сви рамене.

Не беше необходимо да го казва — тя разбираше какво мисли той. По-скоро би прихванал лаймска болест, отколкото да я види омъжена за Джек. В това отношение чувствата на сина й бяха също толкова категорични, колкото и тези на Хана.

Наблюдаваше как отмята назад коса с рязко движение на главата. За миг се появиха очите му, открити и някак прекалено ясни. Имаха точно същия цвят като очите на Уин — сиво-сини като океана при Лонг Айланд саунд.

Горкият Крис. В известен смисъл разводът се оказа най-труден за него. Макар да виждаше Уин почти всяка седмица, Грейс разбираше колко му липсва неговото присъствие у дома.

— Виж, мамо, обещах на Скъли да видим онази нова компютърна игра — гласът на Крис беше безучастен. — Не се притеснявай, ще се върна навреме за вечеря.

— Ще се върнеш преди вечеря. За да се преоблечеш. — Тя погледна скъсаните му дънки и тениската „Металика“, с няколко номера по-голяма.

— Кво ми е на дрехите?

— Изглеждаш…

— Като тебе. Изглеждам като тебе, искаш да кажеш.

Крис й даде да разбере с презрителния си поглед, че не може да го преметне с облеклото, което смяташе за изобретателен тоалет. В неговите очи това си бяха просто едни дънки и атлазен блузон. Той си взе шепа бисквити от подноса, където ги беше подредила внимателно до едно парче сирене бри, и изчезна.

„Липсва ми“ — помисли Грейс.

Не този мълчалив, потаен тийнейджър, а нейното забавно, умно момченце, с неговите непохватни глупави шеги и нетърпелив смях, с навика му да се крие под завивките, когато отива да го целуне за лека нощ. Най-много й липсваше да го държи в скута си, с натежало от сън телце и главичка, която сляпо се бута в гърдите й, за да си намери удобно гнезденце.

Кога започна да се променя? Дали началото е било още преди развода? Трябва ли да брои мълчаливия бунт в същата категория с бледия мъх, който наскоро беше засенчил горната му устна, и чаршафите, които понякога намираше сутрин наблъскани в коша за пране?

Изведнъж Грейс се почувства малка и незначителна, прашинка, която се носи из огромното открито пространство. Редицата високи прозорци го правеха да изглежда още по-голямо и осигуряваха насечен изглед към хоризонта, над който се виждаше само върхът на кулата на Емпайър Стейт — осветена в оранжево и жълто заради празника Хелоуин следващата седмица. Под прозорците беше огромната маса от бор, където така грижливо беше наредила шарените чинии и мексиканските бродирани салфетки, разнородните сребърни прибори, събирани с години по битаци и благотворителни базари.

Психоаналитикът на Крис, доктор Шапиро, беше казал, че ще трябва време, за да забрави развода. Само че колко още време? А какво да прави тя дотогава?

Домофонът иззвъня, тя се стресна и едва не събори винената чаша, оставена сред купчина обелки от краставица, която беше понечила да прибере. Побърза да се обади.

Слава Богу, беше само Джек. Обеща да пристигне рано, преди Бен и Хана, и ето го тук. Демонстрация на солидарност? Заедно побеждаваме, разделени — търпим поражение. След минута тя го видя да се втурва през вратата със смачкания си шлифер — висок, едър мъж с открита усмивка и прошарена вече тъмна къдрава коса, и усети как всички разнищени краища по един странен, дори магически начин отново стават цели.

Ето, Джек я прегърна здраво, обви я с едрината си, с радостта, че я вижда. Прегръдката му освободи някакъв заряд у нея, тръпки пробягаха по краката и ръцете й, а коремът й натежа в очакване. Имаше чувството, че никога няма да му се насити — на миризмата на вълна, на мускулестите му ръце, които я държаха здраво. Струваше й се, че кръвта на Джек тече по-бързо, по-уверена, по-червена от кръвта на който и да било друг мъж, жилка богата руда, която би дала несметни богатства, ако някой я разработи. Собствената й кръв ускори течението си при мисълта за предстоящото, за леглото, където щеше да я заведе по-късно, когато децата са си отишли или спят…

— Май мирише на нещо изгоряло? — Джек разроши леко косата й.

Грейс изстена.

— Охо! Мога ли да помогна с нещо? — Той се дръпна назад, усмихнат, около сините му, дълбоко поставени очи се образуваха бръчици.

— Добре би било да намериш свещеник. Може да имам нужда от последно причастие. Равините правят ли нещо подобно?

Тя си спомни един стар виц: „Откъде идва вината? — Евреите я изобретили, а католиците я усъвършенствали.“ Дали Джек не се чувства виновен, задето се е женил за католичка? Да не би това да му пречи?

Джек прекоси преддверието на няколко големи крачки. Вляво от него бяха няколкото мебели, които образуваха гостната й: мек, дълбок диван, старо кресло, което беше тапицирала наново със зелено кадифе, няколко табуретки, масичка със стъклен плот и крачета от ковано желязо, които наподобяваха преплетени лози. Джек смъкна шлифера си, захвърли го на облегалката на дивана и се отправи към кухнята. След миг изследваше пилето и въздишаше тежко.

Едно от чудесните качества на Джек беше, че никога не я лъжеше. Ако й каже, че е написала нещо хубаво или че изглежда страхотно, това положително беше вярно. Защото също толкова лесно можеше да й заяви, че написаното е ужасно или пък че видът й подсказва десет безсънни нощи.

— Имам да направя една изповед — каза тя. — Не съм добра домакиня.

— Не съм се влюбил в теб заради готвенето — отвърна Джек и пусна похлупака върху тенджерата със същата окончателност, с която човек заковава капак върху ковчег.

— С ласкателство нищо няма да постигнеш — предупреди го Грейс. — Искам да се чувствам нещастна поне още пет минути.

— Докато се занимаваш с това, може ли да те целуна по врата?

Той се наведе и захапа нежно ухото й. Устните му бяха поразително топли, особено ако се има предвид колко разгорещена се чувстваше тя.

— Джек! — тя погледна стенния часовник над мивката, пълна с тенджери и тигани, които не беше успяла да измие. — Стана почти шест и половина. Децата ти ще пристигнат всеки момент.

Помъчи се да звучи като една нормална изтощена домакиня, но паниката й се засилваше.

Той се изправи, а сините му очи бяха вече сериозни.

— Виж какво ще ти кажа — успокои я той. — Ти довърши каквото още трябва, а аз ще се погрижа за основното ястие.

— Какви ги дрънкаш? Няма време!

— Виж сега — той я хвана и я обърна нежно с лице към себе си. — С радост бих ял и печен картон, ако това те прави щастлива, без да имам нещо против. Но знам колко много искаш да организираш една хубава вечер за Хана и Бен. Макар че те — добави той строго — ще те харесат също толкова дори и да не стане тъкмо както си го замислила.

„Не — прищя й се да отвърне. — Хана само ще ме намрази повече.“

Преди тя да заговори, той вдигна ръка — голяма ръка със силни пръсти, която подхождаше повече на дърводелец, отколкото на изпълнителен директор.

— Само ми дай пет минути, а? Имай ми доверие. Ще съм се върнал, преди да преброиш до три.

Той притича до дивана и си взе шлифера.

Върна се след десет минути, понесъл внимателно, като че държеше Свещения Граал, един голям, мазен книжен плик. Остави го на кухненския плот, после го отвори и оттам се разнесе омайващ чеснов аромат.

— Лазаня — съобщи Джек. — Сейзар прави най-хубавата лазаня на света.

— Непрекъснато купувам пица от Сейзар — каза озадачена Грейс. — Не знаех, че готви и други неща.

Джек й намигна.

— Най-добре пазената тайна в Челси. Държи ограничени запаси отзад. Трябва да знаеш, за да му поискаш.

Грейс го зяпаше учудено. Как става така, че Джек, който живее чак горе в Ийст сайд и публикува първокласни книги в една от най-хубавите сгради на Пето авеню, знае повече от нея за задните помещения на пицарията на Осмо авеню?

„Не мога дори да поръчам вечеря като хората!“ — помисли тя.

Грейс забеляза изведнъж отражението си в огледалната стена срещу кухнята, с престилката с къдрички, която беше надянала тъкмо преди пристигането на Джек. Започна да се смее. Това е някакъв фарс, реши тя. Това не съм аз. Какво става тука?

В действителност обаче знаеше. О, да, тя знаеше точно какво прави.

„Вместо да гледаш онази нова пиеса, за която Лила имаше свободен билет, ти търчиш тук насам-натам, опитваш се да омаеш някакъв мъж и да му покажеш каква страхотна съпруга става от тебе.“

Не някакъв мъж. Джек. Джек Голд, който я обичаше и в три часа сутринта, докато седи свит пред нейния компютър, облечен в най-старата й хавлия, посипана с трошички.

Ами след като спечели наградата Пулицър за „Мост над развълнуваните води“ и й се струваше, че ще полудее съвсем, ако още някой се обади, уж за да я поздрави, а всъщност да й продаде нещо или да й предложи някаква сделка, нали тъкмо Джек се появи на прага й с бутилка изстудено шампанско и два билета за Бермудските острови?

Сега, докато наблюдаваше как Джек вади съд от шкафа и умело прехвърля лазанята, тя си помисли: „Бих могла да бъда щастлива с този мъж.“

— Казвала ли съм ти напоследък, че те обичам? — попита Грейс.

— Не си го правила най-малко осем часа. Вече бях почнал да се чувствам ощетен.

Професионално, сякаш с това си изкарва прехраната, той поръси отгоре още сирене и пъхна яденето във фурната. Докато то се притопляше, той се приближи към нея и я обгърна с ръце, солидността му почти я погълна — като дървото, което изглежда най-високо, ако застанеш под него и погледнеш право нагоре. С глава, опряна на рамото му, тя усети миризмата на пот и влагата по ризата му — трябва да е тичал през целия път до Сейзар и обратно. У нея се надигна дълбоко умиление.

— Как мина днес? — попита той предпазливо.

— Искаш да кажеш, между телефонните обаждания на журналистите? Мога да кажа само: благодаря на Бога за телефонните секретари.

— Преди два дни ти се искаше изобщо да не са ги изобретявали.

— Това беше преди да се свържа с Нола.

— Говори ли с нея? — очите на Джек се разшириха.

— Следобед. Щях да ти кажа по-рано, ако не беше изхвърчал през вратата почти веднага след като влезе. Да, ако щеш вярвай, Нола Емори действително вдигна слушалката някъде на шестнайсетото ми обаждане.

Грейс въздъхна.

— Така официално се държа, Джек. Като че бях сбъркала номера. Твърди, че няма какво повече да каже за самоубийството на баща си, извън публикуваното във вестниците. Самоубийство! Джек, не беше така.

— А ти какво очакваше да ти каже?

— Истината. Че беше нещастен случай. Джек, тя беше там, също като мене. Видяхме ги да се борят. Пистолетът…

Затвори очи и остра болка прониза мозъка й. Тогава, преди толкова години, татко й и Маргарет прикриха истината в името на неговата политическа кариера. Пък и майка й, след като Грейс с хълцане й разказа цялата история, се погрижи тя да мълчи. Въпреки всичко споменът не я оставяше на мира. Може би затова в края на краищата беше събрала кураж да напише всичко черно на бяло, да измъкне на бял свят старата семейна тайна.

— Татко просто защити Маргарет. Иска ми се да разбера кого мисли, че защищава Нола?

— Може би себе си. Виж какво вече стана — историята накара пресата да полудее. Непрекъснатите телефонни обаждания — може би тъкмо това се стреми да избегне.

Като по поръчка телефонът звънна. Грейс чу как се включи секретарят зад полицата с книги, която отделяше кабинета й. „Нанси Уиман от Асошиейтед прес…“ — чу се механичен звук в отговор на собственото й съобщение. Макар че обеща да звънне пак, Нанси остави и служебния, и домашния си телефон.

Грейс погледна Джек, а той й се усмихна мрачно.

— Май отвори кутията на Пандора — беше коментарът му.

— Просто искам да поправя грешката! Естествено, знаех, че ще има въпроси, но веднъж като прочетат книгата, хората…

— Била си на девет години и половина — напомни й той. — Сигурна ли си какво си видяла? Понякога паметта преувеличава. Дори да е станало както казваш, защо баща ти е казал на полицията, че е пристигнал на мястото след смъртта на Нед? И защо начело на разследването е бил назначен неговият добър приятел Малани? Грейс, това са въпросите, които ще задават хората. Те ще искат да узнаят какво точно е криел баща ти.

— Той нищо не е криел — възпротиви се Грейс. — Той просто се е предпазвал. На карта е било поставено положението му, цялата му кариера. Почти беше осигурил мнозинство за законопроекта за гражданските права. Нещо подобно щеше…

Грейс се измъкна от прегръдката на Джек и отиде до бюрото си, промъкна се зад библиотеката, пълна с книги и списания. Откри каквото търсеше върху купчина страници с някакво интервю и му го донесе.

Беше снимка от вестник, на която баща й стоеше зад Линдън Джонсън, седнал пред масата с химикалка в ръка. Текстът гласеше: „Джонсън подписва закона за гражданските права“.

— Това е дело на татко, той го прокара — гласът на Грейс ставаше все по-висок. — Той рискува кариерата си, одобрението на своите избиратели заради убежденията си.

Тя си спомни разказите на татко си за времето преди семейството му да се премести в Ню Йорк, когато растял в Тенеси, където се отнасяли към чернокожите като към добитък, понякога и по-зле. И за времето след това, когато бил изпратен в Окинава по време на войната и командвал снабдителна рота само от чернокожи, как системата, предназначена да прави герои от белите войници, смазвала и унижавала хора от другите раси. Татко й се заклел, че до края на живота си ще се стреми да поправи тази несправедливост.

— Знаеш ли какво ми каза татко веднъж? Каза, че според него имал късмет, дето си увредил дробовете като пожарникар. Иначе можело никога да не се кандидатира за депутат.

Джек я прегърна отново.

— Грейс, не е нужно да ме убеждаваш, че баща ти е бил голям мъж. Но хората обичат скандалите повече от своите герои. Кой знае какво наистина е станало? Можем да сме сигурни само, че е провалило всички шансове Теди Кенеди да стане президент.

— Затова ми трябва подкрепата на Нола.

— Но тя не иска да говори.

— Ще проговори — каза Грейс с повече убеденост, отколкото притежаваше всъщност. Без да иска, се сещаше за враждебно настроеното малко момиченце, което през онзи ден беше опитало да й попречи да влезе в къщата на Маргарет.

— Надявам се да си права — Джек изглеждаше замислен. Без съмнение би затвърдило позициите ни от юридическа гледна точка.

— Джек, нали не се притесняваш, че някой може да заведе дело за клевета! Кой би… — тя млъкна, защото веднага осъзна какво има предвид той. — Ох, Джек, нали не смяташ, че майка би направила подобно нещо. Какво би могла да спечели тя от това?

После Грейс се сети за последния кръстоносен поход на майка си, за който бе събирала средства от памтивека: библиотека — мемориал на Юджин Траскот.

Майка й би повдигнала планини, ако се наложи… пък и самата тя би се превърнала в планина.

Като тогава, след смъртта на татко й, когато тя се премести с тях в Блесинг, за да може да се грижи за болната на легло невъзможна баба Клейборн, а после отгледа сама двете си дъщери в голямата стара къща.

Щом замирише на скандал, свързан с татко й, тя ще започне битка. Навремето само някой да изразеше несъгласие с него, и майка й скачаше да го защити.

Не беше ли направила тя същото по отношение на Уин? Не пожела да чуе истината за безценния си зет. Нещо повече, по своя очарователен начин тя се опита да принуди Грейс да остане с него. Подбутва я с остена, докато накрая Грейс избухна. Оттогава не говореше с майка си, освен когато си разменяха насилени любезности по телефона.

— Поговори с нея — подтикна я нежно Джек сякаш в отговор на собствените й мисли. — Обясни й защо правиш всичко това и я привлечи на своя страна, ако можеш.

— Ще опитам — обеща Грейс и подпря длани на гърдите му с надежда неговото спокойствие и увереност някак да прелеят у нея. — Само че след толкова години тя вероятно вече е убедила себе си в правдивостта на собствената си версия — тази, която измислиха с татко.

— Сто на сто не е забравила, че си нейна дъщеря.

— Може би, но точно сега не съм любимата й дъщеря.

— Никой не би могъл да те обвини, че си кръшкач — каза Джек със закачлива усмивка. — Щом пожелаеш нещо, тръгваш да го постигаш с гаубица.

„А теб? Това ли трябва да направя, за да те хвана, Джек?“

Но тя премълча въпроса си, той си остана заседнал на гърлото й, докато късаше листата на марулята и ги хвърляше в купата, подарък от Сиси за сватбата й с Уин.

Сиси — женена от десет години, майка на две момчета — навремето безспирно обясняваше, че най-важната реализация за жената били семейството и майчинството. Тогава Грейс беше насред развода си, единайсетгодишният й син почти не й говореше, спестяванията й възлизаха едва на четиристотин долара и осемнайсет цента, с които трябваше да се оправи, докато пристигне чекът с издръжката от Уин, притежаваше една разнебитена хонда на сто и трийсет хиляди километра и четири сребърни спиртника — сватбени подаръци, които не беше сменила и те почерняваха бавно в шкафа й.

Тогава от всичко най-малко искаше да се омъжи отново и си беше дала клетва така да бъде винаги.

„А какво стана?“ — чудеше се сега Грейс.

 

 

— Много е вкусно — каза Хана, докато поднасяше изискано вилицата към устата си. — Честно, Грейс, най-хубавата лазаня, която съм яла.

Лицето на Грейс светна, заля я благодарност, макар да разбираше, че тя никак не съответства на обичайната учтива похвала… която определено не отразяваше готварските й умения. После видя лекото презрение, спотаило се в крайчетата на устата й, и сърцето й се сви. Дали Хана не е отгатнала някак… или пък Крис е изплюл камъчето?

Тя погледна Крис, който седеше с наведена глава и се тъпчеше с храна, като че е дошъл последният му ден. Ами Крис сигурно дори не е забелязал, че храната в чинията му не е сготвеното от нея пиле.

Грейс се опитваше да харесва Хана. Трудно беше да си представи в ролята на врага това дългуресто момиче с гъста черна коса, вързана на конска опашка, облечено в размъкнат пуловер и още по-размъкнати дънки. Шестнайсетгодишната Хана все още се прегърбваше леко, непохватна като всяка девойка, която не е свикнала с ръста си. Но също като гърдите, които Грейс едва различаваше под твърде широкия пуловер, у нея се криеше повече, отколкото се вижда на повърхността.

„Всичко преувеличавам — помисли Грейс. — Тя просто има нужда от време, докато свикне с мен.“ В прилив на сладникава сантименталност си представи какво би било да има дъщеря, та макар и не собствена, какво би било да прави прически с прекрасната коса на Хана, да я съветва за мъжете, дрехите и училищната работа.

Погледна през масата Джек, обърнал към нея грейналото си лице. Остави се само за миг неговият оптимизъм да я зарази. Може би наистина в крайна сметка всичко ще се оправи.

— … Ето защо казах на Конрад: Ако ще постъпваш като републиканец, трябва поне да се обличаш като демократ — казваше Хана. — Татко, трябва да го видиш как се облича, направо нецензурно. Тъй де, кой носи шарени чорапи на ромбчета в гимназията? Да беше поне президент на дискусионния клуб или нещо подобно.

— Както вече установихме, причината не са дрехите му… — Джек срещна очите на Грейс. — … Тогава какво ти харесва толкова у това момче?

— Татко! — Хана се изчерви силно и вдигна изразителен поглед към небето.

— Вие, мъжете, се изразявате толкова буквално — упрекна го Грейс, която в този момент се чувстваше солидарна с Хана, нищо че тя цяла вечер монополизираше разговора. — Мислите, че щом някоя жена обръща внимание на вида и облеклото ви, значи е влюбена до уши.

Джек й се усмихна:

— Ами? Какво тогава е нужно, за да се влюбите в нас?

— Да умеете да готвите — отвърна тя със смях.

Джек също се засмя и вдигна чашата си:

— Понеже стана дума за това, искам да предложа тост… за домакинята. И за прекрасното ядене.

Грейс се сви вътрешно, по-добре да си беше държала устата затворена. Наблюдаваше Хана, която се присъедини към тоста, но този път по изключение като че не й се присмиваше. Хана отпи от виното си, а после за изненада на Грейс взе бутилката и сипа малко в празната водна чаша на Крис. Крис я погледна стреснато. Очевидно не беше очаквал да го причислят към възрастните, но му достави удоволствие, че поне Хана го мисли за такъв. Грейс, трогната от неочакваното внимание в жеста й, си помисли, че може пък да има надежда да започне и към нея да се отнася с повече топлота.

— Още вино, Бен? — Джек се обърна към сина си, настанен от лявата му страна, между Крис и Грейс.

— Не, благодаря, татко. С кола съм, нали знаеш?

Грейс погледна седналия до нея висок, необикновено привлекателен млад мъж. Наистина приличаше донякъде на баща си, но всъщност беше трудно да повярваш, че човек толкова жизнен и младеещ като Джек може да е достатъчно възрастен, за да бъде баща на тридесетгодишен мъж — само седем години по-млад от самата нея. Вярно, че Джек се беше оженил млад, още студент, синът му вече е ходил на детска градина, когато е ставал редактор в „Кадоган“. Но като гледаш Бен, който беше тръгнал по стъпките на баща си и също беше редактор в „Кадоган“, цялата аритметика изглеждаше странна.

Бен беше висок като Джек и имаше неговата къдрава тъмнокестенява коса, която носеше дълга, до яката на синьото сако. Но чертите му бяха по-изящни — високо чело, тънък нос, изваяни устни като на аристократ от Деветнайсети век. Грейс си представи как се подкосяват коленете на неомъжените помощник-редакторки в „Кадоган“ при един само топъл поглед на морскозелените очи. Да се чудиш защо Бен си няма приятелка.

— На Бен му е избила чивията — отбеляза Хана, без да се обръща конкретно към някого. — Паркира тъпия си биймър на улицата, без да го е еня дали ще му го задигнат.

Смехът на Бен беше дълбок и топъл.

— Ако я откраднат — аргументира се той, — застраховката ми ще я покрие. А ако някой друсан пазач в паркинга я закачи, трябва да се изръся пет стотака облагаеми.

— Затова ли те пращах в колеж? — засмя се Джек.

— Помня първата си кола, когато бях на седемнайсет години — усмихна се Грейс. — Беше…

— Като стана дума за колеж — прекъсна я Хана. — Говорих с моя възпитател и той смята, че определено трябва да имам предвид и Бъркли. Ти какво мислиш, татко?

Грейс хвърли поглед на Джек: дали той изобщо съзнава, че Хана за пореден път я изтиква встрани? Сети се как Хана винаги се мяташе на предната седалка на волвото до Джек, когато отиваха някъде, и принуждаваше добрата стара Грейс да седи отзад, усмихната храбро, като автостопаджия, който трябва да е щастлив, че изобщо са го качили. Джек хич и не забелязваше.

— Бъркли е добро училище — чу го да казва. — Колумбия и Джорджтаун също не са лоши, а пък са много по-близо. Ако продължаваш да пишеш съчинения като онова за д-р Фрийстоун, ще можеш да си избираш.

Грейс видя Хана да хвърля към нея виновен поглед, като че очакваше да й припомни кой точно е уредил разговора с Ласло Фрийстоун, когото самата Грейс беше интервюирала преди три години за „Ню Йоркър“.

— Ей, Крис, надявам се, че във вашето училище още не са почнали да ви пълнят главата с всички тия колежански глупости — намеси се Джек, преди Хана да успее да й благодари, ако това се готвеше да направи.

— Аз съм само в осми клас.

Крис вдигна глава и отправи към Джек поглед, който можеше да спре носорог в атака. Грейс беше сигурна, че синът й разбира намерението на Джек просто да го включи в разговора, и изпита срам заради неговата грубост.

— Татко, помниш ли онази ски — екскурзия във Вейл, когато аз бях в осми клас? — зачурулика наново Хана. — Защо да не отидем всички тази коледна ваканция. Искам да кажа, ние тримата. Като някога… без мама.

Тя се огледа радостно наоколо, сякаш очакваше всеобщ ентусиазъм в отговор на предложението си.

Мъчейки се да задържи усмивката на лицето си, Грейс се наведе, внезапно погълната от опитите да прободе един особено хлъзгав домат в чинията. С периферното зрение улови как Джек я погледна закрилящо и си помисли: „Недей. Нищо недей казва. Просто се направи, че нищо не е станало.“

— Аз пък мислех да отидем някъде през ваканцията всички заедно — отвърна спокойно Джек. — Разбира се, ако ти нямаш други планове, Бен. Горе на хижата трябва да има много сняг, ще е хубаво за ски. Ти как мислиш, Грейс? Крис?

Грейс мислеше, че чувства хлад, като че температурата в стаята е паднала с двайсет градуса. Мълчание попари масата като слана.

Когато вече не се издържаше, Грейс каза бодро:

— Всъщност аз почти не мога да карам ски. Опитвах да се науча преди години, когато Крис беше мъничък, но се оказа, че съм напълно безнадежден случай.

— Може вината да е била на учителя — предположи Бен мило.

Грейс трябваше да наведе очи, за да не види той благодарността, несъмнено изписана по лицето й.

— Боже, татко — каза Хана, като въздъхна снизходително, — понякога толкова бавно загряваш. Не разбираш ли?

— Какво да разбирам?

— Коледа. Говорим за Коледа. Нали знаеш, коледни звънчета и подаръци — Хана се обърна към Грейс и обясни внимателно, с извинителен тон. — Ние не празнуваме Коледа, но татко понякога забравя, че не всички са евреи.

„Тази игра може да се играе от двама“ — помисли Грейс и заяви:

— В моето семейство Коледа не се изчерпваше със звънчетата и подаръците. Майка ми оглавяваше църковната акция за събиране на храна и дрехи за бедните.

Сега беше ред на Хана да се почувства неловко. Тя очевидно съзнаваше, че й водят с едно на нула, и сведе очи.

— Татко иска да изкарам Коледа с него в Мейкън — изтърси Крис. Той се обръщаше към образа на Грейс в тъмния прозорец зад гърба й, лицето му беше безизразно. — Така че ми е все едно, нали разбирате. Правете каквото искате.

И ти ли, Бруте? Тъкмо в момента, когато имаше нужда от неговата подкрепа, Крис реши да й стовари тази новина на главата. А най-лошото е, че няма как да си покаже чувствата. За нищо на света. Не пред Хана.

— Някой да иска кафе? — попита с насилена веселост, с чувството, че е актриса в рекламен клин. Стана и започна да раздига чиниите. — Дано сте си оставили място, понеже тука имам един съвсем старомоден шоколадов десерт и трябва да го изядете целия.

— Ще ти помогна — Джек се изправи и засъбира ловко чиниите, сребърните прибори и чашите.

След няколко минути кафето и десерта вече бяха сервирани и Грейс се отпусна малко. Хана очевидно хареса тортата, която Грейс беше купила в кафе „Бонди“. Крис унищожаваше второ парче и даже се сети да попита дали някой иска още, преди да отреже за себе си. Бен разказваше на баща си за голямата повторна поръчка, получена за една от неговите книги — спомените на Уил Хариган за задкулисните събития по време на дългогодишната му работа като телевизионен говорител.

Грейс тъкмо реши, че вече са вън от опасност, когато Хана изведнъж обяви:

— Татко, не се чувствам много добре.

— Какво има, миличко? — Джек се протегна, сложи ръка върху нейната, а челото му се сбърчи загрижено. — Вярно, имаш болнав вид.

Грейс забеляза същото. Лицето на Хана, обикновено с цвят и прозрачност на порцелан, беше станало зеленикавосиво, по челото и горната й устна бяха избили капчици пот. „Това трябва да е още един от номерата на Хана“ помисли Грейс, но после се засрами от себе си.

Стана и отиде до мястото на Хана, която трепереше със скръстени здраво пред гърдите ръце.

— Мила… да ти донеса ли нещо? Аспирин, вода?

Хана заклати глава толкова силно, че конската й опашка литна нагоре и плесна ръката на Грейс:

— Стомахът… ми… О, Боже… ох, мисля, че ми се повръща.

Джек помогна на дъщеря си да стане и я отведе по коридора до банята. Върна се след миг, на лицето му бяха изписани едновременно загриженост и смущение. Грейс разбираше как се чувства той, подобно на всеки родител понякога: отговорен донякъде за постъпките на децата си, макар никой да не би могъл да ги предотврати.

— Трябва да е нещо от храната — каза Джек. — Алергична е практически към всичко. Ще се оправи, ще я закарам вкъщи.

— Виж, татко, няма защо да зарязваш Грейс — каза Бен. — Мога да хвърля Хана на връщане.

— Ако си сигурен…

— Татко, казах, че ще се погрижа.

За момент на Грейс й се стори, че зад красивото лице на фотомодел вижда у Бен някаква напрегната язвителност.

Хана се появи след няколко минути, бледа и останала без сили, но спокойна.

— Ще ви изпратя до колата — каза Джек и прегърна дъщеря си, заровила лице в кремавите гънки на пуловера му.

— Знам аз, искаш да се увериш, че още имам кола — засмя се Бен. — Грейс, извинявай, че не можахме да ти помогнем със съдовете. Вечерята беше чудесна, апартаментът ти също много ми хареса. — Той бутна рамото на Крис. — Ей, приятел, дръж се. Не се хаби напразно.

— Ъ… ммм — измърмори Крис и леко промени позата си, за да се дистанцира от групата пред вратата.

— По-добре ли си вече? — попита Грейс, докато помагаше на Хана да си облече мантото. — Не мога да не се чувствам отговорна. Може би тортата беше грешка. Прекалено беше тежка след всичко останало. Толкова много ядки.

— Ядки ли каза? — Хана се извърна рязко и втренчи поглед в нея, преди още да си е дооблякла палтото.

— Ами да, нали това в тортите…

— Господи, не е възможно. Аз съм алергична към ядки. Мислех, че знаеш.

Докато гледаше как Хана, някак малка и беззащитна на вид, се отдалечава през вратата, затисната между двете високи фигури на баща си и брат си, Грейс усети да я пронизва ужасно чувство за вина при мисълта, че несъмнено Хана или Джек трябва да са й казали, а тя е забравила.

Изведнъж се почувства уморена, така изтощена, че не можеше повече да се държи на краката си. Гореща вана, после в леглото. Като се върне Джек, след като изпрати децата, ще го помоли и него да си иде вкъщи. Ще остави съдовете за сутринта. Ще зареже всичко.

Крис усети настроението й, изниза се покрай нея безшумно като погребален агент и грабна якето си от викторианската закачалка до вратата.

— Отивам у Скъли — смотолеви той.

— Преди малко беше там.

Хич не я интересуваше, че най-добрият му приятел живее на долния етаж — ставаше дума за принципното положение на нещата. Освен това Пит Скъли беше само на единайсет години. Защо Крис няма приятели на своята възраст?

— Нали ти каза, че трябва да се върна за вечеря — напомни й той с търпение на мъченик.

Грейс само го погледна, докато излизаше, прекалено изстискана, за да спре или дори да се скара на своя син, който имаше остра нужда да му се поставят някакви ограничения.

Но едва след като отиде в банята да вземе аспирин за внезапното силно главоболие, разбра колко може да се влоши положението тъкмо когато си мислиш, че по-зле от това не може да стане.

На пода, като ужасна метафора на цялата бедствена вечер, имаше малка локва повръщано.

Когато влезе Джек, Грейс стоеше на колене и чистеше, надянала дебели гумени ръкавици, като се опитваше да не ревне и да не повърне. Един миг той просто я погледа, но после я накара да се изправи.

— Не трябва да правиш това — каза той нежно. — Аз ще се погрижа.

— Защо да не трябва? — сопна се Грейс. — Защото е твоя дъщеря? Защото никога няма да можем да споделим отговорността за твоите и моите деца?

Сълзи пареха очите й.

— Не, Грейс, въобще не е там работата — каза той. Устните му — странно уязвими върху това толкова силно, набраздено от живота лице — се извиха в иронична полуусмивка. — Просто си мислех, че и без това Хана ти стига за тази вечер.

— Не беше толкова зле — възрази Грейс, но после спря и си призна. — Е, не беше безкраен празник.

— Не, но ти се справи професионално.

Той сложи големите си ръце на раменете й, усмивката му изчезна и отстъпи място на извинението, може би дори и на известно съжаление.

— Джек, така ли ще бъдат нещата за нас отсега нататък? — Грейс усети, че започва да трепери.

— Обичам те — каза той със сериозен глас. — И не искам да те разочаровам.

Сега изглеждаше смутен, а очите му се плъзнаха встрани от нейните.

— Но не си готов за нещо повече от това — изтърси тя. — Да преспиваме понякога един при друг? От време на време да се събираме семейно, когато сме в особено мазохистично настроение?

Джек мълчеше, а в очите му имаше тревога. Когато заговори, гласът му беше премерен, замислен.

— Бих искал да ти кажа това, което искаш да чуеш. Но си права, че е по-сложно, отколкото ако бяхме само аз и ти. Нека не избързваме.

Джек жадуваше да й предложи повече… много повече. Щеше ли, би ли могъл да го стори, ако не беше тя толкова по-млада от него? Ако децата им Крис и Хана не се противопоставяха така яростно на съюза им?

Преди минути, докато чакаше долу с Хана Бен да докара колата си, Джек зърна може би за пръв път — или може би за пръв път не си затвори очите за истината — тъмните дълбини в нещастието на дъщеря си. Да, понякога беше невъзможна. Да, държеше се лошо с Грейс. Но под грубостта й се криеше едно малко момиченце, което се чувства самотно и изоставено и не може да не нападне човека, когото вижда като причина за всичко.

Затвори за миг очи и видя сцената долу с Хана, като че я превърташе на видеозапис.

 

 

„Не е нужно, татко. Наистина. Аз съм добре.“ Тя премести леко, но многозначително тежестта си и се дръпна от него и от непохватните му опити да я утеши.

Не би заплакала, той разбираше това — беше упорита като него самия. Но ако нещастието има лице, в този момент това беше лицето на Хана. Мъчно му стана за едно време, когато можеше да я вдигне и да я притисне до гърдите си, да я скрие от всяка опасност. А сега тя беше като висока тръстика, превита от вятъра, която всеки момент може да се пречупи.

„Дано се почувстваш по-добре“ — извика след нея, когато тя слезе от тротоара и тръгна към колата на Бен.

Хана просто го погледна… дълъг поглед през рамо, който го улучи право в сърцето. Този поглед му говореше, че точно сега тя не би могла да се чувства по-добре. Разбираше, че във всичко това неизбежно е замесена и Грейс. Защото животът не е като яйце, та лесно да отделиш белтъка от жълтъка. Сега ще трябва по-скоро да се придвижва внимателно, отколкото да предприема нови драстични крачки…

 

 

— Ох, Джек, не знам дали ставам за всичко това — въздъхна Грейс. — Чакането, въпросите. Твърде стара съм да гоня някакъв мираж.

— Аз също — Джек повдигна с пръст брадичката й и я погледна твърдо в очите. Изведнъж започна да изглежда на годините си — по-стар и по-уморен, отколкото го беше виждала винаги.

Грейс като че зърна себе си през очите на Джек: мъничка жена в сини дънки с мокри колене, с големи жълти гумени ръкавици, застанала пред тоалетната чиния, а по лицето й се стичат сълзи.

Жена, лудо влюбена в този голям, прекрасен мъж, който не дава обещания, а само е разперил широко ръце, готов да я обгърне. Жена, която се чуди накъде ги води този опасен, некартографиран път и дали няма един ден да чисти друга къща, от по-различно естество.