Айлин Гоудж
Благословени лъжи (18)

Седемнадесета глава

Дългите ръце на Джек разцепваха повърхността на водата в басейна на Макбърни към ИМКА, Организацията на младите християни. Изплю цял литър от прекалено хлорираната вода и се опита да не мисли за снощната вечеря в „Лума“. Отношенията на Грейс с майка й изглеждаха толкова обтегнати… каквито бяха станали и собствените му отношения с нея. „Вината е моя“ — реши Джек. Искаше да направи онази последна крачка, но нещо го спираше.

Джек се обърна, започна нова дължина и се замисли за дъщеря си. От около седмица имаше чувството, че Хана започва да приема Грейс. Или се заблуждава, защото му се иска да бъде така? Дали няма поне една пречка скоро да се дръпне от пътя му?

Опита да поговори с Хана, но тя се държа необичайно уклончиво. Почти потайно. Може би пак крои номер: ще накара Грейс да отслаби бдителността си, а после ще й нанесе решителния удар. Не му се иска да вярва, че Хана е способна на подобно нещо. Но…

През стичащата се по лицето му вода Джек забеляза в съседния коридор сина си, който удряше с ръце водата, сякаш не плува, ами иска да я пребие до смърт. Лицето на Бен беше смръщено от усилие, почти мораво — ако има гени или елементи от ДНК, който правят хората суперамбициозни, то у Бен с лопата да ги ринеш.

Бен дори си позволява да манипулира хората, за да получи желаното. Дали и Хана не е способна на такава макиавелистка непочтеност? Може би враждебността й към Грейс е много по-голяма, отколкото му се струва?

Джек спря да плува и бутна очилата си на челото. Погледна Бен, вкопчен в ръба на басейна, мъчещ се да си поеме дъх — победител в необявеното им състезание, ако това има някакво значение.

„Дали Хана не се е доверила на Бен? Малко вероятно, но дори и да знае нещо, това не е най-голямата му грижа.“

Бен потвърди заключението му.

— Здрасти, татко, видя ли макета за корицата на Макартър?

— Да, трябва да призная, че го видях — каза Джек с лошо предчувствие. От всичко, което ставаше в „Кадоган“, Бен се сети тъкмо за това.

Синът му се ухили и изтри лицето си с ръка, а между пръстите му се стичаше вода.

— Седмици висях над главата на Ийстман. За малко да ме хвърли на лъвовете. Но накрая прие идеята ми и резултатът, мисля, е доста сензационен.

— Несъмнено има известен стил.

— Нещо май не си възхитен?

Джек забеляза напрегнатия израз на Бен. Дали не е по-добре да отложи това, докато се върнат в службата? Може би… но е толкова претрупан с работа… а Бен все не си е на бюрото, когато реши да му се обади.

— Виж, Бен, наистина е добра… но е твърде мека… твърде литературна — Джек поклати глава. — Мисля, че няма да я пуснат.

— Мислиш, или си сигурен? — Бен трябваше да повиши глас, за да го чуе през шума, който вдигаха плувците от двете им страни. — Говорил ли си с Уолдън, Далтън?

— Дел Крузон случайно беше в кабинета ми. Той каза същото. Това е остра, груба криминална история, Бен. Трябва да пуснем нещо ударно.

— Зад гърба ми! — изсъска Бен. — Господи, татко, можеше първо с мене да поговориш.

Джек се намръщи. Отново се повтаряше историята с Роджър Янг. Защо с Бен все той излизаше лошият? Изведнъж му се дощя да плесне на Бен един шамар и да му каже да порасне. Време е да спре да обвинява татко за всяка несполука. Когато Джек беше на трийсет години, имаше вече жена и дете, убийствена кола, заем за изплащане и никакъв капиталов фонд. Също така нямаше време да се самосъжалява и да се заяжда за минали неща.

— Виж, Бен, не бива да приемаш това лично — каза Джек равно, като се надяваше да не изглежда все едно се извинява. — Мисля, че си свършил страхотна работа с книгата. Но корицата просто не е подходяща за нея. Ако искаш, можем да питаме и останалите. Но съм доста сигурен, че мнението им ще бъде същото.

— Хубаво — гласът на Бен беше саркастичен. — Джек Голд винаги знае най-добре. А кога аз ще получа някакво признание? Омилостивих Роджър Янг и въпреки това имам чувството, че съм на резервната скамейка, без никаква подкрепа.

Бен гледаше Джек, а долната му устна почти трепереше.

— Сине, гордея се с тебе, знаеш това.

Сякаш осъзна, че всеки момент ще прекали, Бен каза:

— Виж, съжалявам, имах напрегната сутрин. Ще говоря с Ийстман, като се върнем в службата. Още има време да се оправят нещата.

Бен хвана парапета и се измъкна от басейна, а водата се стече по тялото му като втора кожа. После застана на ръба и протегна ръка надолу.

Джек, макар да се остави наполовина да бъде изтеглен на плочките, усещаше някаква смътна снизходителност в помощта на Бен. Още ли е сърдит? Ако знае нещо за Хана, дали няма да го премълчи от чиста злоба? Да, може и да го направи. По дяволите.

Джек изчака да вземат по един душ и да отидат в съблекалнята, преди да попита:

— Забелязвал ли си напоследък нещо по-особено у Хана?

Докато наблюдаваше как синът му си закопчава ризата, Джек за миг видя онова току-що изкъпано бебе, което някога беше повивал. Зачака Бен да каже нещо, но синът му изглеждаше напълно погълнат от вратовръзката си.

— Не мога да го напипам — продължи Джек. — Все едно крие нещо. Каквото и да е то, дори я е накарало да се държи по-меко с Грейс. Имаш ли някаква представа какво става с нея?

Недоволен от възела, Бен развърза връзката и се обърна към Джек:

— Виж, татко… не знам дали мен трябва да питаш.

Джек долови сдържаността в гласа му. И още нещо — нещо мрачно. Боже. Дали наистина Хана има проблеми? Дали нейната потайност не е признак за нещо сериозно?

Наркотици? В наши дни всички деца ги опитват. Той се сви при мисълта, че Хана може да е взела, макар и едно хапче или да е изпушила дори и само една цигара. Но и така да е, тя е твърде умна, за да се пристрасти. Нали така?

Или онзи атлетичен тенисист, нейният приятел, я е накарал да спи с него? Джек си спомни какъв беше той самият на същата възраст — стремеше се да яхне всичко, което има цици. А и Бен — момичетата го изпращаха до вкъщи още от седми клас. Сега той би могъл да спи, с която си поиска и сигурно опитът му не е малък. Няма откъде да знае — Бен не споделя с него. Но Хана, мъничето му, неговото момиченце ще бъде много нещастно, ако спи с момче, което търси само секс.

Джек нямаше намерение да отстъпи пред увъртането на Бен.

— Но ти все пак знаеш какво я притеснява? Говорил си с нея?

— Татко…

— Бен, не те карам да мамиш нечие доверие. Просто искам да ми кажеш какво мислиш.

Бен вдигна глава и в студено зелените му очи — очите на Натали — Джек забеляза нещо, което не разбираше, но то го караше да се чувства неловко. Беше виждал и преди този израз — леко притворени клепки, леко проблясване дълбоко вътре в зениците. Мрази ли го Бен? Може би не само му се сърди за това-онова, както всички деца, а наистина го ненавижда.

— Работата е там, татко… — Бенджамин се изправи, след като току-що си беше вързал обувките. Като гледаше стройното му, мускулесто тяло, Джек се възгордя от конструкцията на сина си, но в същото време малко съжаляваше за собствените си тлъстинки, — … че Хана ще ме убие, ако научи, че съм казал нещо.

Джек, който тъкмо си слагаше вратовръзката, усети, че пръстите му се вдървиха. Значи наистина е сериозно. Попита предпазливо:

— Трябва ли според тебе да знам причината?

— Тя се бои да не е бременна.

— Боже мили. О, Господи.

Бенджамин го погледна изкосо, после добави:

— Виж, да се разберем за едно нещо. Не си го научил от мене.

Джек кимна и седна на пейката между гардеробчетата. Сърцето му се блъсна веднъж глухо в гърдите, преди да започне да тупти бързо. Бременна? Неговата Хана, неговото момиченце?

Ами ако е вярно, какво ще правят? Тя какво ще прави?

„Трябва да говоря с нея.“ Ще сдържи обещанието си към Бен, но няма смисъл да чака тя да сподели с него. Преди развода би дошла… но не и сега.

Джек си спомни първия мензис на Хана. Тринайсет годишна, грациозна като слонче, с пламнало лице, тя му прошепна новината — на него, не на Натали. Искаше да я прегърне, но не го направи. Вместо това я заведе в аптеката. Още я виждаше — кльощаво хлапе с тиранти и без бюст се мотае около щанда със списанията и се прави, че едрият, биещ на очи мъж, който чака на касата с пакет дамски превръзки под мишница, няма нищо общо с нея.

Горкото дете. Трябва да е била доста отчаяна, за да разкаже на Бенджамин.

— Добре — каза той на Бен и си позволи една въздишка, която натежа над него като Божията ръка. — Не съм го научил от тебе.

— Ще говориш ли с нея? — Бен изглеждаше разтревожен.

— Не виждам друг избор — отвърна Джек с чувството, че въздухът около него е станал труден за дишане.

Джек се поизправи, когато видя набит мъж — по-нисък, но с шкембенце, което също като неговото е виждало и по-добри дни — да отваря едно гардеробче наблизо, още задъхан след плуването. Усети в стомаха си тежка топка на ужас.

Спомни си един стих от песента на Кени Роджърс: „Трябва да знаеш кога да прегръщаш… да знаеш кога да напускаш.“

Сега. Още сега. С Хана. Трябва да спре да се прави, че всичко ще бъде наред, ако просто се оставят на течението. Не би могъл да го понесе, ако отношенията им станат като на Грейс и майка й.

 

 

Джек позвъни и покани Хана на вечеря, но тя отказа, защото имала много домашни. За да не изглежда твърде настойчив, той се разбра с нея за следващата вечер. И ето ги сега на клатещата се маса в задната стая на любимата гръндж-пицария на Хана, където пиците се вадеха с дълги дървени лопати от тухлени фурни на въглища, а келнерите и келнерките се редуваха пред микрофона.

Хана, която обикновено излапваше половин огромна пица, обилно залята със сос, изяде само един резен и сега побутваше втория, докато Джек погълна повече, отколкото беше полезно за него. Повече, отколкото би му позволила Хана, която обикновено следеше като полицай холестерола в храната му, ако не беше погълната от собствените си мисли.

Спомни си как танцуваха с нея в гостната във вихъра на „Тенеси валс“ на Пати Пейдж, когато беше дете, слагаше малките си крачета върху обувките му и се кикотеше, вкопчена здраво в панталоните на Джек, за да не загуби равновесие. Като гледаше пътя в косата й, нощницата на цветя, която се увиваше около тъничките й глезенчета, той се чувстваше едновременно много уязвим и пълен с решимост да я защищава.

Сега също искаше да я защити, но тя се държеше така, все едно само бегло го познава.

Чак когато келнерът прибираше чиниите им, Джек се престраши:

— Какво става с тебе и Конрад? Май не съм чувал напоследък името му да се появява в стария хит — парад.

Той се усмихна с надеждата, че тревогата му не личи. За пръв път за тази вечер погледът на Хана се прикова в него.

— Не знам — в тона й звучеше старателно търсена небрежност, — май и аз не съм го виждала напоследък, освен в училище.

Джек почака.

— Искаш да кажеш, че вие двамата вече не сте едно цяло?

Тя възви очи към небето.

— Татко, толкова си старомоден. Никой вече не говори така. И не съм сигурна, че някога сме били, както казваш ти, „едно цяло“.

Хана избърса брадичка с прилежно сгънатата салфетка.

— О?

— Той не е мой тип. Голямата му мечта е един ден да стане юрист и да спечели купища пари.

— Човек може да се влюби и в някой, който не е неговият тип.

— Тоест като тебе и Грейс? — Хана го каза на шега, в ъгълчетата на отпуснатата й уста се беше спотаила тъжна усмивка, но Джек долови язвителността й.

— Нещо такова — отвърна предпазливо.

— Татко, това са деветдесетте години. Хората на моята възраст вече даже не ходят заедно. С приятелите ми просто движим накуп, това е всичко. Все едно членуваш в един клуб и ако харесваш някого, а той харесва тебе, това е страхотно… но не е кой знае какво голямо събитие.

„Освен ако по една случайност спите заедно.“

Джек се видя в образа на Фред Флинтстоун, грабнал една сопа, да налага Конрад. Беше го виждал само веднъж, но си го представяше като безсърдечен атлет, който се фука със завоеванието си в съблекалнята. Не, това трябва да е още един от неговите анахронизми. В наше време всичко живо говори за безопасен секс, как трябва да си „подсигурен“. Ами когато някой е наранен душевно — кой и какво би трябвало да го предпази?

— Хана, аз може да съм от друго поколение… — започна Джек внимателно, с ръка върху нейната, — … но в едно съм сигурен: когато се обвържеш с някого, колкото и да изглежда повърхностно, неизбежно се появяват чувства, очакваш някои неща.

Тя отново погледна към небето:

— Татко, не е нужно да ми го обясняваш. Не съм в детската градина.

„Знам… ако беше, нямаше да те пусна да излезеш от къщи в тези дрехи.“

Износени дънки „ливайс“, които имаха вид на извадени от боклука, размъкнат черен вълнен пуловер с дупки, през които би могъл да си провре палеца. Поне косата й е измита и сресана прилежно — тъмна коприна, застлана по гърба и раменете й. Спомни си как някога я сплиташе всяка сутрин преди училище на две дълги плитки, понякога се налагаше да го прави повече от веднъж, докато станат достатъчно хубави и отговарят на изискванията й.

— Просто не искам да страдаш, това е всичко — каза й той.

Хана седеше и побутваше една засъхнала чушка на масата. Пицарията се беше напълнила и стана шумно, чу се как в съседното помещение някой поде ритмично парче от Кентъки.

— Татко, накъде биеш? — попита тя, примижала срещу него, като че се целеше през мерника на пушка.

— С други думи: „Аре, татко, дроби ми“?

Хана се захили:

— Това къде си го чувал?

— Мотая се наоколо.

— Впечатлена съм.

— Значи не си… — „бременна“. Думата се въртеше на езика му, — … притеснена за нещо конкретно?

Тя сви рамене.

— Какво те навежда на подобна мисъл?

— Не знам… Напоследък не приличаш на себе си. И като приятелски настроен квартален отговорник не мога да не съм загрижен.

Хана присви очи:

— С Грейс ли си говорил?

— За теб? Какво те кара да мислиш така?

— Не знам. Просто питам.

— Има ли нещо, което става с теб и Грейс го знае, а аз не го знам?

Хана просто го гледаше, веждите й се приближаваха все повече една до друга, докато накрая се сключиха над носа й.

— А, да, разбирам. Накарала те е да обещаеш, че нищо няма да казваш.

— Хана, не беше Грейс… — той се спря, преди да се изпусне и да каже истината. Бен.

— О, татко, винаги познавам кога прикриваш нещо. Толкова си прозрачен. Защо направо не си го кажеш? Знаеш за глупавия ми страх, че може да съм бременна, понеже Грейс ти е казала.

Макар да говореше тихо, той усети вълната на гнева й.

— Не е нужно да говоря с Грейс, за да видя, че си млада, красива и се интересуваш от момчетата не по-малко, отколкото, убеден съм, те се интересуват от тебе. Едно нещо не се е променило, откак аз бях на твоите години: хормоните на тийнейджърите все още са в изобилие.

Хана дори не се усмихна на опита му да разведри обстановката. Продължи да го гледа втренчено, очите й с черни ресници, като че станаха по-тъмни, по-големи и придадоха на лицето й нежен, раним израз.

— О, Боже! Не мога да повярвам! Не мога да повярвам, че се хванах на въдицата! — Хана скочи и той се стресна. Ярките червени петна подчертаха скулите й. — Тя само се направи на приятелка, за да може да се втурне при тебе и да ме натопи.

Не се предвиждаше нещата да вземат такъв обрат, помисли Джек вцепенено.

— Хана, не беше Грейс, която…

— Ако не е била тя, кой тогава? Знам, че е Грейс, защото тя ме мрази. Не разбираш ли? Не виждаш ли как ме мрази?

Разплака се, сълзите слепиха ресниците й. Хана не му беше позволявала да я види разплакана от деня, в който той напусна Натали, когато дълго рида и го моли да не си тръгва. Неговото спретнато малко момиченце сега бършеше нос в ръкава си и не му идваше на ум да използва носна кърпа или поне салфетката.

Джек го болеше сърцето заради нея. Но, Боже мили, не може просто така да седи и да остави Грейс да опере пешкира. Не е честно както спрямо Грейс, така и спрямо Хана. От друга страна, ако трябва да наруши обещанието си към Бен, за да отърве Грейс, какво ще стане? Отношенията със сина му и без това са твърде деликатни…

— Грейс не те мрази — каза Джек, като подбираше внимателно думите си. — Вярвай ми, тя няма нищо общо с това.

Хана въздъхна дълбоко, отривисто, а погледът й го сряза. Като че е извършил страшно предателство спрямо нея.

— Хана — той се опита да хване двете й ръце, но усети как те се изплъзнаха от неговите.

— О, татко — отвърна Хана и гласът й секна сърцераздирателно, като тогава, когато си тръгна за последен път от апартамента им с Натали и тя му каза довиждане.

 

 

— Ето как ще го направим… — Тим Фичнър обрисува във въздуха въображаема изложба с молива си. — Подвижна поставка със снимката на Грейс, една по-голяма на баща й, а точно между двете и една малка на Нола Емори. Можем да направим същото, но с по-малки размери, и за рекламата на щандовете. И плакати за книжарниците, които не искат стойки върху щандовете…

Като гледаше как маркетинговият директор на „Кадоган“, който лесно се въодушевяваше, размахва молива и върти ръце, все едно Кърт Масур дирижира филхармонията, Джек си спомни телефонното обаждане на Грейс отпреди няколко вечери, около час преди да се появи Корделия.

— Джек, у мене са, писмата на татко… — беше се задъхала, все едно е тичала.

— Нола? — попита той.

— Ей сега си тръгна. Не знам какво й е променило решението… но иска да ги използвам. Сега можем да публикуваме истинската история за татко. Ох, Джек, знаеш ли какво значи това?

Той знаеше… какво значи не само за Грейс, а и за него самия.

През последните няколко дни, докато Грейс се трудеше усърдно над редакцията и някои добавки към книгата, той пусна машината тук, в „Кадоган“. Днешното заседание доказваше, че не само той очаква много от „Честта над всичко“.

„Адио, Рейнхолд, може би сега ще ме оставиш на мира“ — помисли Джек.

Според него единственият недостатък беше, че докато книгата излезе от печат, ще загубят част от инерцията, набрана с публикациите около Нола. Джек още се учудваше колко бързо изтече информацията. Дали не я издрънка някой от „Кадоган“ — същият приказливец, който разпространи клюката за Нед Емори? Всъщност може да е всеки: редактор от някое литературно дружество или агентът на Грейс в стремежа си да пусне мухата на Холивуд. Невъзможно е да се запази в тайна нещо толкова важно.

Джек направи наум някои сметки. Дали не могат да избързат месец и нещо с издаването? Да качат тиража на триста хиляди? Ако са късметлии и продадат поне седемдесет процента, балансът ще изглежда достатъчно добре, за да задоволи дори Рейнхолд.

Но пак остава да се реши рекламният бюджет. Всички бяха възбудени. Нел Соренсън от рекламата беше затрупана с обаждания след съобщението в „Дейли нюз“ вчера. Като че целият свят искаше да интервюира Грейс и Нола. Сигурно ще имат повече поръчки, отколкото е възможно да се изпълнят. А още чакат окончателно одобрение на бюджета от Рейнхолд. Тристате хиляди долара, които Джек искаше да похарчи само за реклама, бяха равни или дори повече от сумата за всички останали пролетни издания взети заедно.

Но Рейнхолд закъсняваше както обикновено.

Джек си погледна часовника. Вече почти стана време за срещата му с Грейс, трябваше да обядват заедно някъде наблизо. Тя може би дори вече чака в кабинета му. Ако Рейнхолд не пристигне скоро…

— Можем да получим пари чрез много от договорите за наем — стържещият глас на Марти Уайнтроб го върна към заседанието. Джек погледна Марти, който потриваше брадата си, набола още в дванайсет на обяд. — Един Господ знае какво ще ни искат веригите, за да се присъединим към тяхната реклама, но ако успеем да накараме големите магазини да сложат стенда отпред, ще имаме два пъти, десет пъти повече видимост.

— Как виждаш баланса? — попита Джек. — Между рекламата и прякото поощряване на продажбите?

В Марти, роден и израсъл в Бруклин, Джек виждаше една по-груба версия на самия себе си: от брокер в текстилната индустрия беше станал търговски пътник в книгоиздаването и за девет години се издигна до поста директор на продажбите. Неуморен, изобретателен, чудесен с хората… но Джек неволно се потрисаше при вида на диамантения пръстен на кутрето му.

— Знам, че се тревожите за разходите, но най-добрата ни реклама — намеси се Нел Соренсън — няма да струва и цент. Току-що говорих с „Пипъл“, те искат да пуснат материал. Може би дори снимка на корицата.

Марти подскочи:

— Тази Емори ще се съгласи ли да я интервюират?

— Откъде да знам? — Нел хвърли на Марти бърз ядосан поглед. — Аз самата ей сега научих за тази нова възможност. Дори не съм имала време да й телефонирам.

— Какво ще кажете за рекламните съобщения?

В резултат започна безкраен спор около ефективността на радиото, сравнена с рекламите в печата. Джек потисна желанието да провери пак колко е часът.

Вместо това обяви:

— Приятели, оставете окончателните си предложения на бюрото ми до утре сутринта. Тим, дай ми цифри за рекламните съобщения на половин и три четвърти страница, сравнени с тези на цяла страница — Джек протегна крака под голямата заседателна маса от палисандрово дърво. На целия етаж това беше единствената мебел, която му позволяваше подобен лукс. — Трябва да ги прегледам с Кърт, преди да определим окончателния бюджет.

Кой знае обаче кога ще успее да хване Рейнхолд? Този човек непрекъснато лети до Лондон, Мюнхен и Хелзинки, навсякъде, където Хауптман имат клонове. Сигурно по този начин се подсигурява. Превръща Джек в изкупителна жертва. Оставя го той да поеме вината за всяка несполука тук.

— Извинявайте, приятели. Закъснявам за среща.

Като че по поръчка Рейнхолд влезе в стаята, винаги рошавата му коса сега беше по-объркана от всякога, връзката му беше леко изкривена. Той се отпусна на стола срещу Джек и подпря крак върху коляното на другия. Двуредното сако се отвори и отдолу се видяха червени тиранти.

Джек се опита да пренебрегне размяната на погледи около масата.

— Обсъждаме рекламния бюджет — обади се Нел. Тя засъбира книжата пред себе си, сякаш да ги подаде на Рейнхолд, макар че подобен доклад лежеше подвързан спретнато на масата пред него.

— Прегледах цифрите — каза Рейнхолд. — Честно казано, мисля, че прекалявате. Няма спор, книгата е обещаваща. Но триста хиляди? Ами останалите ни проекти: Бун Макартър например? Както го виждам, ограбваме един, за да задоволим друг.

Джек се стегна. Запита се дали Рейнхолд не е говорил с Бен, но после отхвърли тази мисъл. Не беше кой знае каква тайна, че Рейнхолд с радост би се отървал от Джек. „За нищо на света няма да го признае, но го е страх от мене.“ Рейнхолд искаше да управлява, а при взимането на решения служителите в „Кадоган“ все още се обръщаха към Джек.

Все пак не бива да издава тревогата си пред Рейнхолд. Дали да избегне сега въпроса и да се разбере с него по-късно? Може да успее, макар че престижът му ще пострада.

После Джек се сети нещо, което го накара да се усмихне.

— Кърт, чел ли си всъщност тази книга? — попита той меко.

В стаята се възцари мълчание. Рейнхолд прикриваше чувствата си като опитен играч на покер, но Джек видя, че е стреснат.

— Ако чета всеки ръкопис, който издаваме, няма да ми остане време да ръководя компанията — засмя се насилено.

— Така е — съгласи се дружелюбно Джек. — Но трябва да ти кажа, че ако намериш време, ще ти вземе акъла. Грейс Траскот може да превърне в бестселър дори живота на Милард Филмор^[1] — Джек вдигна ръка. — Знам, сигурно мислиш, че съм заинтересована страна, но ако оставим настрана личните ми чувства към авторката — Джек изчака смехът да заглъхне и се поздрави, че е предотвратил евентуалното нападение на Рейнхолд в тази посока, — трябва да ти кажа, книгата е превъзходно четиво. При това не само заради сензационните разкрития. Освен всичко друго тя хвърля в много отношения нова светлина върху Кенеди и Джонсън. Почитателите на историята ще триумфират.

Всички глави около масата кимаха в знак на съгласие.

— Най-увлекателната биография, която съм чела — изчурулика Нел.

— Страхотна е. Наистина вълнуваща — вметна Марти, като отпусна китка и завъртя косматата си ръка.

— Сигурен съм, че сте прави — Рейнхолд се изправи на крака. — Но ще трябва да ме извините, очаквам телефонен разговор с Европа. Да продължим по-късно? — той погледна многозначително Джек, преди да си излезе.

Заседанието се отложи.

Джек се прибра в кабинета си и се почувства възнаграден, като видя Грейс, седнала срещу бюрото му, да прелиства пролетния каталог на „Кадоган“, с „Честта над всичко“ на корицата: бяха избрали прочутата снимка на Юджин Траскот на погребението на Мартин Лутър Кинг, с вдигната ръка, като че да спре фотоапарата, с блеснали в очите сълзи, които се виждаха въпреки наведената леко глава.

Грейс носеше вталено червено вълнено сако с черни кадифени ревери, обикновени черни панталони и кожени ботуши. С порозовелите си бузи и разрошената от вятъра къса черна коса, изглеждаше, сякаш досега е била на езда и не е имала време да се преоблече. Джек усети, че сърцето му прелива от обич. Боже, толкова е красива.

Докато се изправяше, Джек я целуна по бузата и потисна желанието да я прегърне здраво, за да я предпази от предстоящото. Изразът й подсказваше, че няма да хареса онова, което ще й разкаже за Хана по време на обяда. Всъщност, ако се съди по каменното й лице, Грейс май вече знае.

— Снощи, след като се обади, говорих с Хана — Грейс сякаш беше прочела мислите му. — Беше твърде разстроена.

— Представям си.

Дявол го взел, защо не разказа веднага на Грейс?

— Хана очевидно смята, че аз съм издала тайната й — гласът на Грейс беше нисък, опасен, напомняше му буреносни облаци. — За Бога, Джек, какво си й казал? Ти самият как разбра? — Думите й се лееха като леден дъжд.

— Бен ми каза. Но му обещах, че няма да казвам на Хана откъде знам.

— Така че я остави сама да се сети, нали? И ето, бинго! — излиза моят номер. — Грейс се изправи срещу Джек: метър и шейсет едва сдържана ярост. — По една случайност, Джек Голд, тя наистина ми се довери. За пръв път отвори вратата, съвсем малко, но достатъчно да си вмъкна пръста. Достатъчно, за да разбера какво би било ако… ако… — Грейс преглътна с мъка. — Затова не съм ти казала аз. Защото държа на обещанията си.

— Аз също — Джек искаше да я прегърне, да я покрие с целувки, да моли прошка… но не знаеше как.

— Грейс — продължи той нежно. — Обясних на Хана, че не си ми разказала ти. Това ще отмине. Тя ще го преживее за нула време. Още докато говореше, се чувстваше лъжец, беше почти сигурен, че не е прав.

— Как можеш да говориш така? Все едно става дума за някакъв вирус, двайсет и четири часов грип. — Грейс хвърли с остро плющене каталога на бюрото му и по пода се разхвърчаха хартии. — Наистина ли го вярваш? Боже, Джек, или си много по-наивен, отколкото те мислех… или нарочно лъжеш само, за да загладиш нещата между нас. И в двата случая не мога да повярвам, че ще го направиш, че ще… ще ме пожертваш по този начин! Или не съм достатъчно важна, нямам значение?

— По стечение на обстоятелствата синът ми също е важен.

Джек се отврати от собствения си надут тон. Но Грейс го притискаше в ъгъла, не му оставяше друг избор, освен да се защищава.

— Обясни тогава на Бен! Кажи му какво се е случило и виж дали самият той не би поговорил с Хана. Мисля, че ме харесва. Слава на небесата, че едно от децата ти ме харесва. Струва ми се, че ще се съгласи да помогне.

— Грейс, за Бога, Хана е на шестнайсет години. Гарантирам ти, че след минути тя ще мисли само за онова тенисистче със страхотния бекхенд и птичи мозък.

— Само се чуй, Джек. Или се измъкваш, или не познаваш Хана и наполовина толкова добре, колкото си мислиш. — Тя го изгледа строго.

— Грейс, не е моментът…

— А пък ти сега говориш като майка ми.

— Ей… чакай малко, спри за момент. Трябва да играеш честно — той започна да се ядосва.

— Джек, наистина ли още мислиш, че тук става дума за честност? Честно ли е аз да съм виновна, задето си напуснал Натали? Честно ли е, че трябва да обикалям около семейството ти на пръсти като някакъв парий?

— Не, не е, но не придаваш ли прекалено голямо значение на цялата тази работа? — Джек разпозна тона, с който успокояваше Хана… и обезсърчен помисли, че Грейс вероятно също го е усетила.

— Не, всъщност не мисля, че е така.

— По дяволите, Грейс, не можеш ли просто да зарежеш този въпрос?

— Може би трябва да зарежа всичко?

— За какво говориш?

— О, Джек.

Произнесе го точно както Хана каза снощи „О, татко“ и Джек по същия начин се стегна, по същия начин го присви стомахът.

„Успокой топката, Джек. Не я притискай.“

Грейс беше бясна, искаше й се да го удари. Тя повярва на Джек, а той я предаде. Очевидно, наистина кръвта вода не става.

Повярва в тях двамата… че могат да опитат въпреки различията. Но нима всички жестове на обич на света могат да променят факта, че в момент на истинска нужда Джек не я подкрепи?

„Направи нещо — нареди един студен глас в главата й. — Кажи му, че всичко е свършило.“

Изведнъж ясно видя ситуацията. Джек не иска да й направи предложение и през цялото това време Грейс го чака най-сетне да се престраши. Но нима трябва да зависи от Джек?

Защо тя не вземе решението? Защо не обясни на Джек, че мъж, който не се възползва веднага от възможността да се ожени за нея, не я заслужава?

— Ожени се за мене, Грейс.

Грейс поклати глава, прикова поглед в Джек и се запита дали не си въобразява, че е чула тези думи. Но изразът на лицето му говореше красноречиво. Да, за Бога, той наистина й беше направил предложение.

Странно, но не почувства очакваното вълнение, а само сива празнота.

— Защо, Джек? — Грейс се задави. — Защо точно сега?

Вместо да бъде най-щастливият миг в живота й, както би трябвало, Грейс се чувстваше като изгладняло куче, на което са подхвърлили кокал.

 

 

— Искаш ли да поговорим по време на обяда? — Джек обгърна раменете на Грейс, разтревожен от напрежението, което бучеше в тялото й като високоволтажен далекопровод.

„Кретен. Ама наистина умееш да подбереш момента.“ Но как да го подбере, като сам не знаеше, че ще каже тези думи? Те просто изскочиха от устата му. Защо? Не е трудно да се досети. Бяха на върха на езика му от седмици. Колко е бил тъп да позволи на разума си — на склонността да премерва всяка дреболия и всичко да пресмята — да спре сърцето му.

— Забрави обяда — отвърна Грейс. — Не съм гладна.

— Тогава вечеря? Ще приготвя нещо вкъщи.

— Не знам — тя се доближи до прозореца и остана за миг там, загледана надолу към Пето авеню. После отсече: — Не. Не мога да се видя с тебе, Джек. Не тази вечер.

Грейс се обърна да го погледне — дълъг, преценяващ поглед, от който в гърдите му се появи студена болка. Поглед, който ясно показваше, че сериозно се колебае не само за неговата искреност, но и за цялата останала част от живота им.