Айлин Гоудж
Благословени лъжи (17)

Шестнадесета глава

Когато в сряда Грейс се прибра от библиотеката на Четирийсет и втора улица, минаваше шест часът. Цял ден се рови в стари вестници и списания, за да открие снимка на баща си с Маргарет. Намери само една — неясна фотография на ЮПИ, на която двамата слизаха по стълбите на Сената. Маргарет вървеше на протоколните крачка-две след баща й и носеше купчина книжа.

Но без писмата на татко й до нея Маргарет щеше да си остане просто неговата неизменна делова сътрудничка. За какво тогава си дава този труд? Какво, запита се Грейс, би спечелила от всичките си проучвания, освен дето може би ще разбере какво е давала Маргарет на баща й, а майка й не е искала или не е могла да даде.

„Остави да спи зло под камък“ — почти чуваше как й се кара гласът на майка й.

Майка й.

Грейс погледна часовника си. Самолетът на майка й е пристигнал по-рано този следобед. Досега трябва да се е настанила при Уин, а след два часа ще бъде тук, макар и само, за да пийнат по нещо, слава Богу. Благословена да е Лила, задето я накара да промени първоначалните си намерения: „Помисли колко по-притеснено ще ти е, ако трябва да се потиш и над вечерята“ — посочи приятелката й. Без повече поощрения Грейс резервира места в „Лума“. Но това няма да реши всички проблеми. Пък и без тенджери за наглеждане и картофи за мачкане с майка ще трябва наистина да приказват. Как ще се държи тя? Какво ще си кажат една на друга? Ох, нищо няма да се получи!

„Ти и с Хана мислеше, че никога няма да се разбереш, пък виж какво стана с нея.“

Грейс се сети също и за писмото на Сиси, според което майка им имала някакви по-особени отношения с някогашния им преподавател господин Рос. Запита се дали сега, когато е влюбена (ако за това става дума), майка им ще бъде по-различна.

Събличаше си палтото на вратата, когато при нея дотърча Крис.

— Казах й, че ще се върнеш скоро — изгъгна той под нос, като погледна към кухнята. — Тя каза, че няма нищо против да почака.

Грейс усети как въздухът веднага излезе от дробовете и. Майка й? Дали не е пристигнала по-рано?

Тогава видя, че не е майка й. Гостенката им седеше изправена на дивана, с гръб към вратата. Стегнат кок, широки рамене… Нола? Да. Но тя не е от хората, които пристигат просто така, без предизвестие. Трябва да е нещо важно.

Грейс усети как адреналинът й се покачва. Приближи се, без да дава воля на надеждата, че Нола ще й сътрудничи за книгата. Всъщност една малка част дълбоко в нея почти се надяваше Нола да наминала просто да каже „здрасти“. Така на самата нея, на Грейс, няма да й се наложи да разкрие пред майка си болезнената истина за татко. Но въпреки това…

— Нола, каква изненада! — поздрави я Грейс — Ако знаех, че ще дойдеш, щях да се прибера по-рано. Отдавна ли чакаш?

Нола се изправи, като приглаждаше с ръце добре скроеното светло сиво-зелено сако, което носеше с шоколадовокафява пола до средата на бедрото. Само ботушите издаваха ограничения бюджет за дрехи — бяха лъскани толкова много, че приличаха на стари ръкави.

— Не особено — отговори Нола. — А и синът ти не ме остави да скучая. Разказа ми за новата си компютърна програма — Нола погледна развеселена Крис. — Кара ме да се чувствам като някакъв динозавър. Аз стигнах само до текстовия редактор. Да ме убиеш, няма да науча различните видове памет.

Крис се захили на Нола, което не беше обичайно за него.

— Някой път мога да ти покажа, ако искаш. Не е толкова трудно.

Грейс забеляза, че с Нола Крис се държи по-свободно, отколкото с повечето непознати. Може би беше заради самата Нола и нейната прямота. Всеки тийнейджър, помисли Грейс, сигурно притежава невидим детектор на лъжата, иначе как разбира за части от секундата кога някой се държи мило от любезност или за да направи добро впечатление на родителите му.

— Ще се радвам — Нола протегна ръка и само след миг колебание Крис я пое и я раздруса. — Добре, господине, а сега можеш да тръгваш. Върни се при компютъра си. Ти изпълни дълга си, като се погрижи за този динозавър.

Нола се засмя, а сиво-сините очи на Крис заблестяха в отговор.

— Най-добре иди си събери нещата — посъветва го Грейс, докато той отиваше към стаята си. — Баба ти ще те чака.

Уин помоли Крис да му погостува заради Корделия, която непрекъснато разправяше, че не вижда достатъчно често внука си.

Щом Крис изчезна по коридора, Нола се обърна към Грейс:

— Сигурно се чудиш защо пристигнах без първо да се обадя.

— Каквото повикало — отбеляза Грейс, която помнеше кога постъпи по същия начин. — Няма значение, радвам се да те видя.

Нола й се усмихна плахо.

— Какво ще кажеш за чаша вино? — предложи Грейс. — Имам малко бяло вино в хладилника.

Нола поклати глава.

— Може ли да седна? Дали не ти преча да си вършиш работата?

Грейс знаеше, че трябва да поразчисти преди посещението на майка си, да види дали има достатъчно лед, да провери дали Крис не е изпил всичката газирана вода в шкафа. Въпреки това махна с ръка към дивана, където дебелите възглавници още пазеха отпечатъка от тялото на Нола.

— Ни най-малко — заяви Грейс.

— Мога да остана само няколко минути — успокои я Нола. Седна, кръстоса крака, после отново ги разкръстоса и се наведе леко напред. — Всъщност, ако трябва да бъда честна, почти се надявах да не те намеря. — След миг колебание се пресегна и извади от отвореното куфарче до краката си, което Грейс забеляза едва сега, дебел пощенски плик. — Може би това ще обясни защо.

Гласът на Нола беше спокоен, но пулсиращата вена върху опъната кожа на слепоочието я издаваше.

Грейс се вцепени, не можеше нито да говори, нито да помръдне. Но вътре в нея се надигаше надежда. Надежда, примесена с ужас.

Втренчи се в ръцете на Нола, в необикновено дългите пръсти с широки плоски нокти, разперени върху плика. Къде е виждала преди такива ръце? После я осени спомен. Ами да, разбира се, това са ръцете на баща й…

 

 

Нола вдигна глава и погледите им се срещнаха. Разбра, че няма смисъл да обяснява на Грейс какво е донесла.

„Още не е късно да се откажеш — каза си Нола. — Можеш да ги сложиш обратно в куфарчето и да си тръгнеш. И никой нищо няма да узнае.“

После си спомни как снощи след тръгването на Бен измъкна картонената кутия от дъното на гардероба си — кутията, която лежеше непокътната от десет години и която тя изравяше вече втори път за последните две седмици. В нея бяха документите на майка й: копие от рожденото свидетелство на Нола, застраховки, снимки на племенници и племеннички като бебета, регистрационния талон на един стар понтиак, който отдавна се беше превърнал в метални отпадъци. А на дъното, завързани с вече пожълтяващ канап, купчинка писма, адресирани до Маргарет Емори с решителния, заострен почерк на Юджин Траскот.

Беше ли сгрешила майка й, като я накара да обещае, че няма никому да ги показва?

Разбира се, по онова време нещата са стояли по-иначе. Бял мъж и чернокожа жена. Женен бял мъж, който по една случайност бил и прочут сенатор. „Тя каза, че трябва да мълча, защото никой няма да разбере тяхната любов, че тя е по-особена… а такива неща често биват изопачавани, правят ги да изглеждат грозни.“

Само дето, освен всичко друго майка й беше просто уплашена. Боеше се точно от онова, което ще сполети Нола, когато историята се разчуе. Журналистите, отблъсквани досега, ще заприличат на клоуни в сравнение с кръвожадните екземпляри, които ще я нападнат по-късно. Вестниците ще започнат да печатат гадни, преиначени истории. Но дали е по-правилно да продължава като преди, със заровена в пясъка глава? Вместо да се чувства горда, че е сдържала обещанието си, Нола се срамуваше. Като стотиците пъти, когато беше лъгала Таша и Дани, че баща им е твърде зает, за да дойде да ги види, когато в действителност Маркъс пет пари не даваше.

Бен я накара да дойде тук, макар че вероятно не го съзнаваше. Неговият неочакван съвет в онази първа нощ да не дава писмата по ирония на съдбата я подтикна да се замисли дали да не направи точно това. Странно, все пак, колко искаше снощи да я отърве от тях… Важното е, каза си тя, че писмата на майка й няма да отидат в някой мръсен таблоид или някой долнопробен продуцент, който ще направи от тях най-сладникавия филм на седмицата. Не. Поверяваше ги на Грейс Траскот… нейна сестра, макар да не бяха отгледани под един покрив.

В главата на Нола нахлу спомен за времето, когато беше съвсем малка — за едър мъж с огромни нежни ръце, който я държи на скута си и й пее: „Сузана, о, Сузана, не плачи за мен…“ Усети отново миризмата му, сладка и малко медицинска заради уискито в стъклената гарафа, оставено от майка на масичката. Той често викаше: „Къде е зеленоокото ми момиченце?“ А тя се въртеше в скута му и вдигаше ръка, както когато знаеше отговора на зададения от учителката въпрос. Той се преструваше, че не я вижда, оглеждаше стаята, извил врат, така че жилите на врата му изпъкваха от челюстта до ключицата като реки на релефна карта… а тя едва не се пръсваше… и накрая спираше поглед върху Нола. С усмивка, внезапна и ярка като изгряло над планинските върхове слънце, той казваше: „Ей, може би ти я познаваш? Тя е висока горе-долу толкова — протягаше длан на височината на главата й и се казва Нола.“

Нола Траскот. Тя почти го каза на глас, своето истинско име.

Сега не изпитваше никакво колебание. Нола беше сигурна, докато предаваше на Грейс безценната си собственост, че постъпва правилно.

— Ето — каза тя. — Това ти принадлежи толкова, колкото и на мен.

 

 

Грейс смътно съзнаваше, че притиска плика до гърдите си, но усещаше само сълзите, които се стичаха по бузите й.

— Ох, Нола. Не знам какво… Благодаря ти.

С усещането, че сънува някакъв странен сън, Грейс забеляза един мъж в сградата насреща — с Крис на шега го наричаха Ексхибициониста от Деветнайсета, който често се разхождаше гол или само по слипове, както в момента. Той стоеше право пред погледите им и гладеше. Това за нея беше по-ярък символ на Ню Йорк от Емпайър стейт билдинг и Статуята на Свободата: необичайното, интимно пресичане в живота на напълно непознати хора… както се бяха пресекли жизнените им пътища с Нола в онзи далечен ден, когато двете станаха свидетелки на нещастната смърт на Нед Емори. Никога не беше се запознавала с Ексхибициониста, дори не се беше сблъсквала с него на улицата, но знаеше, че е придирчив към дрехите си, че вдига гири, че си няма приятелка или съпруга. Така както сега разбираше, някъде дълбоко в себе си, че тя и Нола въпреки общата кръв, а не толкова заради нея ще бъдат свързани цял живот.

— Това не е подарък — в гласа на Нола се долавяше остра нотка. — Очаквам да постъпиш правилно. Да се погрижиш никой да не злоупотребява с тях.

— Не се притеснявай — каза й Грейс.

— Мама… След като той загина, майка много се разболя. Боледува дълго — Нола се обръщаше към лампата от ковано желязо на масата до рамото на Грейс, а на особеното й лице имаше някакъв далечен унес.

Грейс го знаеше от проучванията си, но въпреки това помоли:

— Разкажи ми.

— Беше емфизема. Когато поставиха диагнозата за пръв път, бях само на дванайсет години и не знаех какво означава. Не можех дори да го напиша — Нола се засмя кухо, тъжно. — Ето как човек може да разбере дали нещо е наистина страшно — по това дали може да го напише.

— Горката.

— Тя живя достатъчно дълго да види… да разбере в какво се превърна Джин Траскот. Герой, легенда. Появи се онази биография от същия, дето писа за Кенеди — името ми се губи в момента. Пък и всичките статии в списанията и специализираните списания. Тя не пропускаше нищо. Лежеше в леглото, без да може да си вдигне главата, но изчете всяка дума. Понякога я виждах да се мръщи, все едно не е съгласна с автора. Друг път в очите й се появяваха сълзи… все едно преживяваше наново нещо, което се е случило точно както е написано. Иска ми се само да имаше възможност да прочете твоята книга — когато стане, когато разкажеш истината.

Бузите на Грейс пламтяха.

— Ами обещанието, което си й дала?… — не можа да довърши.

Нола се изправи, стана още по-висока:

— Аз обещах също винаги да помня какво са били с майка ми един за друг. А твоята книга ще изпълни това. Тя няма да го направи по-малко велик… само повече човек.

Грейс, помисли Нола, не би могла да разбере докрай жертвата, която прави — библиотеката, която е проектирала, може никога да не се превърне в действителност, ако тези писма станат публично достояние. Корделия Траскот няма в никой случай да позволи незаконната дъщеря на съпруга й да участва в мемориала му.

Нола спести на Грейс този факт. Писмата принадлежаха на майка й. Но проектът си е неин. Освен това все още има вероятност да изберат точно него — ако Магуайър не издрънка кой е авторът. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре…

— Никога не съм мислила за него така — Грейс говореше тихо. — Като за мъж. За мене той беше… той сякаш изпълваше дома ни дори, когато не беше там.

— Може би заради цялото това боготворене не е бил при вас по-често — предположи Нола. — Дори героите имат нужда от време на време да слизат от пиедестала.

Грейс сложи плика в скута си. Чувстваше, че в думите на Нола има истина. Дали би могла след време да прости на баща си, пред когото благоговееше и който я беше лъгал — но който е бил, както отбеляза Нола, просто човек?

Ами когато Грейс покаже тези писма на майка си, както е длъжна да направи, дали тя ще прости на нея самата?

 

 

— Кой е починал? — попита Лила.

Иззад огромния букет, който бе доставен само преди миг до вратата й, Грейс виждаше единствено темето на приятелката си. Боже Господи, наистина прилича на погребален венец. Отвори мъничкия плик, сгушен сред стръковете брош, извади картичката и сърцето й се сви.

Очаквам вечерята с голямо нетърпение.

С обич, мама.

— Трупът е пред очите ти — изстена Грейс.

— Напомни да направя в твоя памет дарение на Американското дружество за предотвратяване жестокостта към животните — каза Лила със съвършено сериозно лице. — Къде искаш да ги сложа?

— На онази масичка… там до дивана. Ще бъде страхотна тема за разговор. Можеш да казваш на всички, че ме е очистила мафията.

— Чичото, струва ми се, на последното ми гадже Енрико работи за мафията.

— Никога не си ми разказвала за него.

— Не може да не съм, онзи с химическото чистене. Изкара кучешките косми от всичките ми дрехи. Най-сетне ме покани да излезем. А после само искаше да си седи у нас и да гледа видео — Лила зацвили от смях, докато си играеше с едно цвете. — Никак не ми е приятно да ти го кажа, но майка ти има по-лош вкус към цветята, отколкото аз към мъжете.

— Не, не е така — без да иска, Грейс се впусна да защитава майка си. — Трябва да видиш градината й, направо е божествена. Сигурна съм, че просто не е познавала цветаря.

Грейс си спомни лалетата през пролетта, съкровищницата с рози на майка й. Прасковите, които Грейс късаше винаги, преди да са узрели, а после неизменно получаваше разстройство. Видя мислено величествените стари салони и трапезарията, преливащи от букетите зейки, божури, секирче, с рози от градината зад къщата, представи си бурканите в кухнята, пълни с мащерка, босилек и лайка.

Със същата нежност и грижа майка й беше отгледала спомените си. Разкритието за Маргарет ще ги попари като слана и ще ги погуби.

Грейс почувства, че душата й се пълни с ужас. Как ще каже на майка си? Една част от нея искаше да скъта някъде писмата, както беше правила Нола, но тя знаеше, че няма да е правилно. Имаше дълг не само пред себе си като биограф на Юджин Траскот, но и към историята. Може би има някакъв начин да накара майка си да разбере…

Още докато тази мисъл минаваше през ума й, Грейс осъзна колко малка е вероятността. Майка й ще побеснее и гневът й няма да е насочен към баща й, а към нея. „Тя ще ме обвини, че й отмъщавам.“

За последен път видя майка си, спомни си Грейс, точно след раздялата им с Уин, когато отиде до Блесинг да прибере Крис от обичайното гостуване при баба му. Освен това („Защо не си признаеш?“) се надяваше на съчувствие и морална подкрепа. Искаше майка й да разбере, че разводът ужасно я наранява… но цели два дни тя непрекъснато й се кара. „Макар да не одобряваше постъпката ми, не можеше ли просто да ме прегърне?“

„Не разбирам — ти имаше всичко — каза майка й за не знам кой път, докато стояха на летището до пропускателния пункт като двама изтощени гладиатори. Корделия поклати глава, докато гледаше как Крис минава през изхода. — Ти още имаш всичко, което може да иска една жена — поправи се тя. — Как можа да го захвърлиш просто така?“

„За едно поне си права — беше отвърнала Грейс, наранена до смърт от равнодушието на майка си. — Не ме разбираш. И никога не си ме разбирала. Даже не съм сигурна какво правя тук. Знам само, че ще поправя грешката си и вече няма да очаквам нищо от тебе.“

Майка й изсумтя, а очите й под периферията на шапката заблестяха: „Ами недей тогава“ — каза тихо Корделия, но смисълът беше ясен.

„Не идвай. Не си прави труда. Не те искам.“ Тези думи чу Грейс, те гърмяха в ушите й, докато минаваше през паспортната проверка, като нарочно не поглеждаше назад. Ако се беше обърнала, щеше да види застанала там майка си, слабата й фигура изправена и безкомпромисна като обвиняващо насочен пръст.

Сега, две години по-късно, дали няма просто да започнат оттам, докъдето бяха стигнали? Дали е възможно да поставят ново начало? Да оставят настрана обвиненията и обидите, да позволят на любовта, по-стара от спомените, да ги преведе през този непознат и в някои отношения още по-опасен проход?

Грейс усети как страхът от бъдещето накара стомаха й да се обърне.

Е, поне има Лила и Джек, които ще я подкрепят, когато се нуждае от тях. Като гледаше как Лила изви вежди, докато оставяше цветята на масичката, Грейс усети прилив на обич към ексцентричната си приятелка.

— Човек, който обича цветята, не може да е толкова лош — отбеляза Лила.

— Майка ли? — въздъхна Грейс. — В безброй много отношения тя е прекрасна.

— Ей, тъкмо взех да очаквам през вратата да влезе лейди Макбет, а ето че сега си представям Мелани Уилкис^[1], от която на мен лично винаги ми се повръща.

— Не, тя не е такава — възрази Грейс, като се опитваше да намери начин да опише майка си. — Искам да кажа, тя пет пари не дава за местните сноби, за разлика от сестра ми. Въпреки това всички в Блесинг й се възхищават. Мисля, че освен това малко се страхуват от нея. Никой не би посмял да се отнася пренебрежително към майка, нищо че не приемат либералните й възгледи. Тя беше… и още е… смела и пряма, винаги защитава хората, към които се постъпва несправедливо.

— Прилича ми на една моя позната.

— Също така е невероятно упорита и властна — продължи Грейс. — И когато нещо не се връзва с нейната представа за действителността, би си позволила дори да поизкриви истината както й харесва на нея.

— Олеле!

Грейс й беше разказала всичко за Нола и без да напъва въображението си прекалено много, Лила можеше да се сети, че предстоят проблеми. Майка й ще се бори със зъби и нокти — точно както се е борила да събере пари за мемориала — за да запази спомените си и неопетнената му репутация.

Грейс осъзна, че майка й още не е пристигнала и тя изпреварва събитията. По-добре да се съсредоточи и да приготви всичко. Вино? Отвори хладилника и на долната полица проблесна бутилка „Шардоне“. До нея беше поръчаният поднос суши.

Замисли се дали сушито е подходящо за жена, която праща печеното обратно в кухнята, ако види някъде малко розово.

Грейс затвори хладилника и почти се сблъска с Лила, която отиваше към кухнята да напълни празната съдинка за лед.

— Кажи ми честно, според тебе какви са шансовете ми?

— Като в играта „никой няма да излезе оттук жив“ — Лила й се усмихна малко накриво, навела глава на една страна.

Носеше копринен панталон с цвят на жълт нарцис, ръчно рисувано елече върху обемна риза, която напомняше мрежа против комари. На черна копринена връв от врата й се спускаше аметист с размерите на бебешко юмруче, а посред зима единственото нещо, което разделяше краката й от голия под, бяха сините сатенени пантофки.

— Нещо такова — призна Грейс.

Тя си представи как майка й чете онези писма… как пред очите й се изправя неопровержимият факт за изневярата на татко, от който няма как да избяга. Колко ще страда! В този момент Грейс искаше да върне времето назад, да не знае онова, което вече е научила, и така да спаси майка си от предстоящия болезнен удар.

— Може би подсъзнателно го е знаела — предположи Лила.

— Кое е по-лошо: да живееш с някоя лъжа… или да се изправиш пред реалността, колкото и да е лоша?

— Труден въпрос. Замисляла ли си се например за майките на престъпниците: как ще се почувстваш, ако ти получиш неопровержими доказателства, че синът ти е сериен убиец? Ще повярваш ли? Ще можеш ли да го признаеш дори пред себе си? — Лила остави съда с лед и бръкна в кутията с бисквити на плота.

— Лила, в този случай не става дума за убийство. Баща ми е обичал онази жена. Те са имали дете.

— И така да е… човек се пита, нали? Дали изобщо на някой ще му хареса да научи всички тъпи истини за живота си?

— А ако не й кажа… ако върна писмата на Нола? — попита Грейс, макар да знаеше, че не може да стори подобно нещо.

Лила, очевидно, също го разбираше.

— Що се отнася до тебе, тайната вече е разкрита — тя взе още една бисквита от кутията и я пъхна в устата си. — Сега въпросът е само какво да я правим.

— Някакви предложения? — усмивката на Грейс беше натегната и мъчителна.

— Не ме гледай — засмя се Лила, като заклати глава така, че мънистените й обеци се заклатиха и прозвъннаха. — Това изобщо не ми е по специалността.

 

 

— Майко, наистина трябва да опиташ салатата с пушена патица. Правят я със съвсем млади марули и…

— Благодаря ти, мила, но вкусовете ми не са екзотични като твоите — каза Корделия, вдигна поглед от менюто и учтиво, но твърдо спря излиянията на Грейс. — Боя се, че прекалено дълго съм отсъствала от града. Нещо обикновено и простичко ще бъде достатъчно.

— В такъв случай печеното пиле…

— Наистина, мила, всичко е наред. Май че те монополизирам за сметка на останалите ти гости.

Корделия обходи с очи масата и се усмихна благосклонно на Лила и Джек. По този начин майка й показваше, че е лоша домакиня — говори прекалено много, държи се нервно и, което е по-лошо, парадира.

— Ами тогава… — Грейс огледа дискретно осветените стени, по които висяха подбрани с вкус гравюри. Според нея това беше най-интересният ресторант в Челси, а майка й вече показва, че не е достатъчно добър.

Грейс остро съзнаваше насилената усмивка, която сякаш не можеше да махне от лицето си. И глупавото бърборене — като един от онези шумни генератори, които се включват автоматично, ако електричеството спре по време на буря. Несъмнено така се опитва да премълчи това, което всъщност мисли.

— Джек, би ли поръчал виното? — Докато му подаваше менюто, Грейс отново се почувства глупаво като от някакъв атавизъм, сякаш жена не може да подбере прилично вино.

Джек избра „Калифорнийско мерло“ и се обърна към майка й.

— Корделия, Грейс ми каза, че не сте идвали в Ню Йорк, откак сте престанали да живеете тук. Обзалагам се, че вече не можете да го познаете. Голямата ябълка^[2] не е същата като по-рано, а? — Джек се наведе към майка й, изглеждаше огромен, сянката му като че погълна свещта, която потрепваше в средата на масата.

Грейс се почувства някак стеснена от Джек и изведнъж с болка го видя през очите на майка си: твърде едър, твърде шумен… твърде шеговито фамилиарен за толкова скорошно запознанство. Всичко, което Уин не е.

Майка й обаче се усмихна любезно и отговори:

— Наистина, станал е по-шумен. И толкова… потискащ. Но според мене Емпайър стейт си остава най-високата сграда.

— Като стана дума за Емпайър стейт, когато бях малка, видях как един човек скочи от най-горния етаж — вметна Лила, с лакти, подпрени от двете страни на чинията и брадичка, подпряна на кокалестите й китки — Това беше преди да сложат онази плексигласова ограда. Няма да повярвате колко време трябва, за да падне човек от толкова високо. Помня как първо си помислих, че това е гълъб, който се рее там горе. Докато не се удари в земята. Имаше много кръв. Струва ми се тогава реших да стана вегетарианка.

Грейс се намръщи заради ужасната картина, която Лила непреднамерено обрисува, но после си помисли: „Да, но нали това искаш дълбоко в себе си? Лила да разчупи каноните, да раздвижи нещата?“ Може би ако преодолеят етапа на учтивото празнословие, ще поговорят за това, което е довело майка й тук.

— Лила е местният ни кръстоносец за правата на животните — поясни Грейс, смеейки се. — Знаеш ли, че си изкарва прехраната, като подстригва кучета?

Корделия се оживи:

— Наистина? Колко интересно.

— Няма да повярвате до каква степен в тази професия властват законите на джунглата — заяви Лила с безучастно лице.

Джек се засмя гръмко. Грейс и майка й се присъединиха, а хората от другите маси се обърнаха да ги погледнат. Лила си играеше с вилицата, а лицето й беше като лицето на клоуна на класа, когато успее да постави натясно учителката.

После майка й изчурулика:

— Като стана дума за изкарване на прехраната… Грейс, казах ли ти, че Керълайн пак започна работа?

Корделия, облечена в бледозелен костюм от букле с цвят на ментов сироп, със завързан на шията й шал „Хермес“, явно се чувстваше съвсем спокойна, като че с Грейс никога не са си разменяли остри думи. Сякаш не е очевидно, че Сиси е любимото й дете.

— Сиси? Не, не се сещам да си ми казвала. — Всъщност Грейс не помнеше Сиси изобщо някога да е работила.

— Три дни в седмицата ходи в болницата на доброволни начала. Помага на сестрите — Корделия отчупи малко залъче от хляба и го сложи в устата си. — Мисля, че постъпва прекрасно, а ти?

Грейс успя да произнесе едно необвързващо „мммм“.

— Толкова се радвам, като я гледам, че прави нещо сега, когато има повече време, понеже момчетата са в спортния клуб… а Бийч… — Корделия се запъна малко и на Грейс й се стори, че между безукорно поддържаните вежди на майка й се появи съвсем лека бръчка. Но бързо възвърна самообладание и продължи с ироничен смях. — Ох, нали разбирате, още една от гениалните му идеи: обикаля страната и се опитва да продава на хората складови помещения от сглобяеми конструкции. Така е винаги на път и създава по-малко грижи на Си… на Керълайн.

Доста успешно създаваше впечатление, че става дума за безобидни пътешествия на заможен ексцентрик, а не — както беше в действителност — за лутането на объркан неудачник.

— Това е животът на търговския пътник — кимна дружелюбно Джек. — Понякога е труден, навърта толкова километри. Ами да вземем нашата зимна търговска конференция. Донякъде причината да я провеждаме всяка година в Пуерто Рико е желанието ни да възнаградим хората с малко почивка и плаж след шест месеца непрекъснато обикаляне на книжарниците.

Грейс усети как под масата ръката му стисна окуражително коляното й, сякаш той искаше да й каже: „Всичко ще бъде наред.“

Преди месец може би щеше да приеме оптимизма на Джек, но след скарването онази вечер вече не може да вярва, че нещата като правило се нареждат. И тя, и Джек старателно отбягваха темата женитба. Но понякога това, което остава неизречено, помисли тя, носи много повече смисъл от казаните думи.

Келнерът се появи отново — с телените рамки на очилата и пригладената назад коса той приличаше повече на банкер, който вечер работи тук, отколкото на млад мъж с амбиции за актьорска кариера, какъвто вероятно беше — и Грейс се заслуша, докато той рецитираше специалитетите бързо и опитно, като че търгуваше на фондовата борса. Тя си поръча за начало салата с патица, после пъстърва с печени гъби. Подразни се, че майка й пренебрегна цялото екзотично меню и поиска обикновена зелена салата без подправки и печено пиле.

— Грейс ми е казвала, че издателската ви къща има доста голям престиж — отбеляза майка й, като се обърна към Джек.

Грейс долови леката ирония в тона й и се вцепени. Чувстваше гърба си плътно облегнат на стола, като залепен за облегалката. Разбира се, майка й не би направила сцена, не тук, пред всички. По-скоро би си прерязала вените.

— Не ни е все едно какво излиза под нашето име… а също и каква книга търсят купувачите — допълни спокойно Джек. — Понякога тези неща трудно се съчетават.

Очите на майка й блеснаха, но веднага отмести поглед, стана й неудобно. Може би не харесва Джек, защото иска да издаде „Честта над всичко“… но не би могла да не хареса самия него. Пък и кой би могъл?

Спаси ги Лила.

— Да бяхте опитали да стрижете кучета, за да си изкарате прехраната — тя се засмя. — Не става дума просто да тракаш с ножицата. Трябва да познаваш кучешките болести, паразитите… да умееш да чистиш зъби и да подрязваш нокти. Не всяко куче седи мирно, докато му правят такива неща.

Грейс поднесе салфетката до устните си, за да скрие усмивката от майка си. Очакваше неблагозвучната забележка на Лила за болести и паразити да смути майка й, но вместо това Корделия се засмя и каза весело:

— Струва ми се, че и аз не бих седяла мирно на тяхно място.

Преди две години не би могла да види думите на Лила откъм смешната им страна. Дали не е започнала да става по-мека?

Грейс си спомни пак писмото на Сиси и се запита: „Господин Рос?“

Келнерът наля глътка вино в чашата на Джек, той го опита и кимна. Джек изглеждаше добре със сивото си сако и пъстрата вратовръзка, само дето тя се беше изкривила и се виждаше опаката й страна, все едно е тичал да хване такси и не е забелязал. Грейс много искаше да я оправи, но в същото време чувстваше нужда да стои по-далеч от него.

Сети се какво каза Крис на Хана снощи — че ще плуват в потока до хижата следващото лято. Джек погледна на другата страна. Дали и той като Грейс не си представи, че може да не са всички заедно следващото лято?

Сега усещаше как от Джек се излъчва настойчивост, почти го чуваше да я подтиква да стопи леда… да спре светския разговор и да премине към истинските теми. Лесно му е. Той кариера е направил с прямота и откровеност. Това е едно от нещата, които най-много я привличат у него.

„Прав е — помисли Грейс. — Ако не се изправя срещу майка, ако не изкарам всичко на бял свят, ще мразя себе си и ще продължа й да се сърдя на нея.“

— Тъй и тъй говорим за кучета — продължи майка и, — знаеш ли, че Уин ще вземе кученце на Крис? Кокер шпаньол.

Новината разпиля думите, които се готвеше да каже Грейс. Куче? От малък Крис умоляваше да му вземат куче. Ах, какъв екстаз се изписа на лицето му, когато най-после въпреки възраженията на Уин („мръсни, миризливи животни“) Грейс доведе вкъщи голямата глупава рунтава Харли. После, след месеци кихане и сълзене на очите, тя откри, че е алергична към кучета… мислеше, че сърцето на Крис ще се пръсне, като го гледаше как ридае, вкопчен във врата на Харли, когато Лила отвеждаше колито.

А сега Уин ще му вземе кученце?

Какъв номер се опитва да скрои?

Грейс усети, че дишането й се учестява и в душата й се надига гняв.

Пръстите й започнаха несъзнателно да късат хартиената салфетка, донесена заедно с питието. Стисна ръце, за да си възвърне контрола над тях.

— Куче? Не, не знаех.

— Крис е на седмото небе — продължи безгрижно майка й. — Ще го избират в края на тази седмица. Крис не ти ли е казвал? Колко странно. Честно казано, той направо не беше на себе си. Мен ако питате, момчето има нужда точно от това.

Джек хвърли към Грейс остър поглед, който беше някак едновременно състрадателен и предизвикателен. В този момент тя усети, че наложеното й самообладание се прекърши.

— Ще ти кажа какво бих искала аз. Бих искала някой да ме беше попитал — Грейс заговори рязко, почти без да забележи как хората от другите маси завъртяха глави към нея. Достатъчно дъщеря на майка си, за да се смути, тя бързо сведе поглед. Като сниши глас, додаде: — Все едно… все едно Уин отново ме мами!

Сега пък й стана горещо. Изпи на един дъх водата в чашата си, но това не утоли жаждата й. Чувстваше, че би могла да изпие и последната капчица вода на планетата, но гърлото й пак ще си остане сухо като пустиня.

„Така — помисли Грейс. — Сега ще започне отново да говори как съм провалила всичко, като не съм простила на Уин.“

Тя, Джек и Лила като че заедно затаиха дъх, дори въздухът около тях не се движеше до второ нареждане. Грейс усети, че едното й око започна да трепти.

Майка й просто изви вежди и отбеляза:

— Хм, мила, ако знаех, че онова още те мъчи, положително нямаше да повдигам темата.

С пламтящо лице Грейс погледна Джек, където очакваше да срещне топло съчувствие. Вместо това видя две кобалтови очи, които я измерваха хладно.

„Защо се тревожиш толкова за Уин?“ — питаше сякаш предпазливият му поглед.

„Как смееш — би искала да го среже Грейс, — като дори не ти стига смелост да ми направиш предложение?“

После, сякаш друг някой произнася думите, се чу да казва:

— Знаеш прекрасно какво се опитва да постигне Уин с това куче и как ще се почувствам аз от това.

— Не, не съм убедена, че наистина знам — отговори майка й с показно тих глас, сякаш да предупреди Грейс, че е на ръба да направи сцена. — Но не се съмнявам, че ако трябва нещо да ми се припомни, ти непременно ще го направиш.

Грейс видя, че моментът, който чакаше, е дошъл, и пристъпи направо към въпроса:

— Майко, знам, че ми се сърдиш заради книгата. Защо направо не го кажеш?

— Аз… наистина, Грейс, съвсем ли забрави доброто възпитание? — Гласът й се превърна в остър шепот и Корделия хвърли смутен поглед към Джек и Лила.

— Кога съм правила нещо като хората според твоите мерки? — попита настойчиво Грейс. Бузите й горяха, все едно са й зашлевили плесница. В същото време Грейс съзнаваше, че когато научи болезнената истина за баща й, майка й ще бъде тази, която ще страда.

— Този тон не ми харесва — отвърна сърдито Корделия.

— Майко, моля те — Грейс усети, че очите й се просълзяват, а виното, което изпи, започна горчиво, киселинно да гори гърлото й. — Трябва да поговорим за това.

Започни с деня, когато загина Нед Емори, каза си тя. Тогава ще можеш да стигнеш до истинската причина татко да рискува живота си, за да защити Маргарет.

Майка й отвори уста, но после я стисна отново.

— Виж какво, Грейс, за тебе не знам, но на мене ми е неудобно от гостите ти. Мога само да си представя какво си мислят, като те слушат какви ги приказваш.

— За мене не се притеснявайте — каза спокойно Лила.

Джек премълча, но отново докосна окуражително ръката на Грейс под масата.

Грейс искаше да продължи, но не можеше. Ще го направи, когато останат насаме. Всички онези лекции, че не бива да се правят сцени, трябва да са били нещо като обучението по миене на зъби — не би могла да се отучи дори да иска.

— Добре, майко. Ще поговорим по-късно — отстъпи Грейс с обезсърчаващо чувство за поражение.

До края на вечерята слушаше Джек и Лила, най-вече Джек, да продължават гладко разговора, като че всичко си е напълно в ред. Джек накара майка й да заговори за градината си и дори успя да изтръгне от нея на два-три пъти смях. Чак когато приключиха с яденето — Грейс едва вкуси от него — и излязоха навън, където леденият вятър шибна лицето й, Грейс отново проговори.

На ъгъла на Осма и Двайсет и втора Грейс сграбчи китката на майка си.

— Нека отидем у нас. Само ти и аз — сърцето й туптеше лудо, тя хвърли на Джек поглед, който той веднага разбра.

— Мисля, че при тази реплика аз трябва да се оттегля — Джек я целуна леко по устата, после дари бузата на майка й с по-достолепна целувка, спря едно такси и се качи в него. — Лека нощ, дами.

— Виж, мила, наистина ли не може да почака до утре? След това пътуване наистина имам нужда да поспя.

Майка й действително изглежда изтощена, помисли Грейс.

Като пристигнаха в мансардата, Грейс изчака само Корделия да се настани в гостната и извади от бюрото си купчина копия — писмата, които беше преснимала на ксерокса в кабинета си, след като Нола си тръгна. Стомахът я присвиваше, но имаше чувството, че ако не направи това сега, може никога повече да не събере кураж.

— Майко, моля те, моля те да не ме намразиш заради това — Грейс тикна писмата в малките бели ръце на майка си, която седеше изправена на дивана, все още облечена в хубавото си вълнено палто, което миришеше леко на камфор и люляк. — Каквото и да си помислиш, не правя това от злоба. Наистина.

Корделия погледна озадачена листовете хартия и в този момент Грейс осъзна, че майка й не си носи очилата и вероятно няма да може да разчете думите.

— Какво е това? — попита тя властно. — Грейс, няма нужда да ми пълниш главата с така наречените доказателства. Не съм сенилна… поне засега.

— Като гледам как се правиш, че нищо не може да опетни семейната ни репутация, ме караш да мисля понякога, че аз губя разсъдъка си.

— Добре — избухна Корделия. — Случило се е. Това ли искаше да чуеш? Баща ти наистина се е борил с Нед Емори, може би дори е бил косвено отговорен за натискането на спусъка. Но защо трябва да вадим мръсните семейни ризи? Това е само наша работа.

— Майко… — Грейс спря. Гаденето в нея се разпространяваше, голяма агонизираща вълна се надигна от стомаха й. Довърши плахо: — Това не е всичко.

— Разбира се, че това е всичко. Баща ти никога не би скрил нещо от мене. А ти положително не би могла — отвърна майка й със същия сърдит тон.

Внезапно Грейс с болка осъзна, че не е възможно майка й дори да подозира за татко й и Маргарет.

Тя застана на колене пред Корделия и взе в ръце меките й, хладни като кадифе пръсти с блестящи розови нокти.

— Чуй, майко, каквото и да ти е казвал или да не ти е казвал татко… знам, че ни е обичал. Той…

— Грейс, какво се опитваш да им кажеш?

— Татко и Маргарет… — тя спря. — Майко, Нола Емори е тяхно дете — Грейс покри с ръце писмата в скута на Корделия. — Всичко е тук. С думите на татко. Всички писма, които е писал на Маргарет.

Лицето на Корделия стана бяло като листата, които тя забута от скута си, все едно се е заляла с нещо и се бои, че ще остави леке. Цялата трепереше и Грейс се уплаши за нея.

Но гласът й, когато проговори, беше силен, хаплив:

— Противно момиче такова! — Очите й блестяха като парчета стъкло.

— Майко, вярно е. Прочети ги.

Скрепените заедно страници бяха паднали до елегантната синя обувка на Корделия и образуваха нещо като наклонена палатка. Грейс ги прибра и ги сложи отново в скута на майка си.

— Защо го правиш? — Цялото лице на майка й като че хлътна, гласът и се превърна в дрезгав шепот, който Грейс с мъка успяваше да чуе.

— Съжалявам — отговори Грейс. — Знам какъв шок е. Аз самата още не съм го преодоляла. Но ако ние…

— Не. Невъзможно е — устата на Корделия се затвори като трезор, който съхранява нещо неизмеримо ценно. — Баща ти… щях да разбера.

— Как? Ти не беше с него всеки момент, дори не всеки ден — по лицето на Грейс започнаха да се стичат сълзи, но тя не ги избърса. — Ох, мамо, не го казвам, за да ти причиня болка, но истината е, че с татко водехте доста независим един от друг живот.

— А ти какво очакваше? — извика майка и, гласът й се извиси, стана почти пронизителен. — Семейство като по телевизията? Баща ти не беше обикновен. Ние не бяхме обикновени.

Грейс си спомни думите на Нола:

— Знам — съгласи се тя. — Но може би тъкмо тук е проблемът, може би той е имал нужда някъде да бъде съвсем обикновен. С Маргарет…

— Не! — майка й вдигна двете си ръце. — Да не си посмяла!

— Ох, майко… — Грейс притисна чело до коленете на майка си и тяхната непоколебима твърдост някак я успокои като хладните кристални топки — брави, които помнеше от старата къща в Блесинг. Когато най-сетне Грейс вдигна лице и срещна погледа на майка си, видя с каква мъка Корделия се опитва да се овладее.

— Аз… не… трябва… да… слушам… това — майка й говореше на кратки изблици, през стиснати зъби, със свити в юмруци ръце.

Грейс жадуваше да я прегърне, но нещо в стойката й, напрегната, неотстъпчива, я предупреди да си остане на мястото.

Гледаше безпомощно как майка й се опитва да стане. Ръцете и краката на Корделия поддаваха и тя падаше тромаво обратно на дивана, стиснала конвулсивно листовете в скута си, като че за да се задържи. Майка й, която винаги е била овладяна и грациозна, сега напомни на Грейс за черно-белите осеммилиметрови домашни филмчета, където камерата правеше движенията й непохватни, отривисти. Само дето не се усмихваше, както на почти всеки кадър от онези филмчета. Лицето й беше восъчно, все едно е в шок.

С ясен, отчетлив глас майка й каза:

— Мисля, че трябва да тръгвам. Моля те, не си създавай повече грижи.

Тя стана, вече по-овладяна, и тръгна към вратата, изправена, сякаш я държеше връв, прокарана от темето й до тавана. Все още стискаше писмата в ръка, навити на руло, като че смяташе да удари някого с тях.

— Чакай! — Грейс се втурна към нея и сграбчи ръката й по-силно, отколкото искаше. Под дебелото палто тънките кости на майка й изглеждаха почти крехки.

Защо хората все разправят колко е хубаво проблемите да се изяснят открито? Грейс се чувстваше ужасно, сякаш току-що е убила някого… или самата нея са ранили.

Майка й се обърна и я прикова с поглед по-презрителен, отколкото погледа, който Грейс беше видяла Корделия да отправя към белия кмет на Блесинг, когато той отказа да махне разпореждането „само за бели“ от чешмичката на площад Джеферсънс и й се изсмя в лицето. Гласът й, когато заговори, беше също толкова студен.

— Забравих да ти кажа… за библиотеката на баща ти… не получихме една голяма част от очакваните средства и, както изглежда, няма да ги получим. Разбира се, когато обогатиш мръсната си историйка, няма да има смисъл и да се опитвам да намеря парите.

Грейс имаше чувството, че върху й е паднал и я смазва каменен блок, достатъчно голям да се използва за построяването на библиотеката.

— О, мамо, съжалявам, ако мога с нещо да…

— Ти вече направи напълно достатъчно — майка й се дръпна да освободи ръката си.

Очите на Корделия бяха ярки и твърди като диамантите, които дискретно проблясваха в ушите й. Ръката й подскочи нагоре, сякаш да удари Грейс, но се спря и се прибра вдървено до тялото й.

Тогава Грейс я сграбчи цялата, обгърна я с две ръце. Погълна я цветното ухание на майка й и я накара да си спомни орловите нокти, които късаше от оградата на овощната градина и смучеше, винаги с надеждата да открие повече от леката сладост, която цветчетата неохотно освобождава.

Мина много време, преди Грейс да усети, че майка й навежда глава, а челото й докосва рамото на Грейс леко, предпазливо, така както умореният пътник спира за миг, да подпре на земята товара си, преди да продължи.

Камъкът, който притискаше Грейс, се вдигна съвсем мъничко. „Кажи нещо!“ — закрещя глас вътре в нея.

Но беше прекалено късно, Корделия бързо се освободи от прегръдката на Грейс, решително се отправи към вратата и си отвори. После я затвори — определено не я тресна — след себе си.

Всичко това без нито веднъж да погледне назад. Юмрукът й още стискаше навитите стегнато писма.