Айлин Гоудж
Благословени лъжи (16)

Петнадесета глава

В понеделник Бен тръгна рано от работа, за да прибере колата си от сервиза на Десета и Деветнайсета, но докато изчака непохватния механик да приключи с ремонта, вече минаваше шест. Помисли дали да се прибере направо вкъщи, но реши вместо това да хапне хамбургер в „Емпайър дайнър“ и да хване някоя ранна прожекция в „Триплекс“ на Двайсет и трета. Най-малкото това ще погълне вниманието му и няма да мисли непрекъснато за Нола — напоследък беше развил този обезпокояващ навик.

Филмът се оказа боза. Разказваше се за някакво бездетно семейство, което се опитва да осинови бебето на неомъжена майка. Голяма досада. Но докато караше към къщи, Бен се размисли за телефонния разговор между сестра си и приятелката й, който беше подслушал миналата седмица. Дали е възможно Хана наистина да е бременна? Кой би си помислил, че умната му малка сестричка може да се подхлъзне така?

Надяваше се уплахата на Хана да се окаже фалшива тревога. В същото време се питаше дали тя не заслужава да й се напече малко под задника, просто за разнообразие. Ако татко знае, че спи с разни пикльовци, няма да има толкова високо мнение за скъпата си малка дъщеричка…

Натисна спирачки, за да избегне сблъсъка с едно такси, което се престрои пред него в последния момент, и мислите му неизбежно се върнаха към работата както винаги, когато се сетеше за баща си. Успя да успокои Роджър Янг — поне за момента — въпреки неблагоразумието на Джек Голд. А Литературната гилдия и Клубът „Книга на месеца“ с нетърпение чакаха завършен ръкопис от творбата на Хардинг, която в края на краищата купи за сто и осемдесет хиляди. Но що се отнася до писмата на Нола — засечка. Тя не му ги предлагаше… а той не ги искаше от нея.

Обаче в момента не го притесняваше фактът, че прекарва нощ след нощ с Нола, а си тръгва с празни ръце. По-важно е да си отговори на въпроса защо това сякаш няма вече значение.

В някакъв момент от последните няколко седмици и (той не можеше да определи точно кога) престана да се ръководи в постъпките си от писмата, а от нещо друго, което неимоверно много вдигаше залога. Любов? Невъзможно — не и Бен. Но никога преди не беше изпитвал такива чувства към жена… и това го плашеше.

Сякаш да докаже, че може във всеки момент да скъса с Нола както с десетки други жени преди нея, Бен вдигна телефона в колата и набра номера. Чу сигнала „свободно“ пет-шест пъти, преди тя да вдигне слушалата.

— Здравей — каза Бен с нисък, подсказващ интимност глас.

— Здрасти, какво има? — тонът й беше малко разсеян, не издаваше кой знае каква радост.

Бен се намръщи и зави от Седма на Кристофър.

— Нищо особено — отвърна жизнерадостно. — Виж, за тази вечер…

Мислеше да й каже, че няма да намине, както й обеща между другото вчера. Ще й пробута баналното извинение, че е изтощен от напрегнатия ден, от безкрайните пазарлъци с агентите и счетоводителите, от разправиите с писателите.

Обаче Нола го изпревари с една крачка:

— О, Боже, Бен, напълно забравих. Виж, наистина съжалявам. Дани е с температура, а Таша май също се е заразила. Ей сега ги сложих в леглото.

— Нищо, и без това е късно — Бен говореше безгрижно, но неизвестно защо се подразни. Коя е тя, че ще го чупи него? После се чу да казва:

— Въпросът е тебе кой ще сложи в леглото?

Това определено не беше в сценария, но въпреки това Бен затаи дъх.

Нола се засмя със своя прекрасен волен смях и през тялото му пробяга сладостна тръпка.

— Да не би да се кандидатираш, господине?

— Ако търсите да наемете някого.

Това пък защо го каза? И защо, след като куфарчето му е пълно с ръкописи, а само на една пресечка у дома го чака жадуваният горещ душ, защо завива по Хъдсън, към къщата на Нола?

Бен не знаеше. Все едно се намираше във властта на някаква странна магия. Не виждаше булеварда, пълен с коли дори сега, в девет и половина, нито осветените витрини, които проблясваха от двете му страни. Умът му запълни образът на Нола: полегнала на леглото, съвсем гола, без нищо, освен приканващия поглед.

 

 

— Ял ли си? — попита Нола, след като окачи палтото му на закачалката в преддверието и тръгна към кухнята. Мога да ти приготвя нещо, ако не си твърде придирчив.

— Не, благодаря, хапнах хамбургер, след като взех колата — каза й той.

— Тогава нещо леко? Флорин и момичетата направиха бисквити с шоколадови стърготини.

— Не бих отказал нещо сладичко.

Тя разбра шегата му, засмя се и не се възпротиви, когато я взе в прегръдките си.

— Мама не ти ли е казвала, че е вредно да ядеш много захар?

— Сигурно ми е казвала. Но това никога не ме е спирало.

Той понечи да я целуне, Нола нежно го отблъсна.

— Не, чакай, Бен, нека идем горе и да си поговорим като нормални хора.

— За какво искаш да говорим?

— Не знам. Каквото и да е. Нищо особено. Например почти нищо не си ми казвал за работата си. Знам само един-двама от авторите ти.

— Добре, даже ако искаш, ще ти дам куп ръкописи за четене — пошегува се Бен, но се почувства странно объркан, както често му се случваше с Нола. Сякаш тя държеше юздите в ръцете си, а не той.

— Сигурна съм, че няма да се наложи — Нола се засмя и тръгна пред него към гостната. — Нещо за пиене?

— Не, благодаря. Нали знаеш, че трябва да карам до нас? — Бен не можа да сдържи нотката на раздразнение в гласа си. Нола винаги настояваше да си тръгне, преди да заспи в голямото й топло легло. Непрекъснато му повтаряше, че не може да поеме риска дъщерите й да ги заварят заедно.

— Вярно, забравих — тя невъзмутимо седна на дивана до него, протегна ръка и прокара пръсти през косата му, като че самият той е още дете. Бен усети, че се възбужда, но в същото време искаше да натисне спирачките и да поеме в ръцете си управлението на влака — беглец, където се бе озовал по неясен за самия него начин.

Той рязко я притегли към себе си, но усети как тя го отблъсква с лек смях, в който се долавя ядосана нотка.

— Ей… закъде си се разбързал? — попита Нола. — Имаме много време. — Тя скръсти ръце пред гърдите си. — Та така, какво ми разправяше? За ръкописите?

— Повечето е доста отегчително за човек извън професията отговори Бен. — Все пак откъде този внезапен интерес?

— Защо не?

Бен се запита накъде води разговора Нола. Тогава изведнъж проумя.

— За моите автори ли искаш да научиш… или за Грейс?

Нола се намръщи и изведнъж съсредоточи цялото си внимание върху един разнищен конец от възглавничката на дивана.

— Аз… обмислих някои неща.

Сърцето му затуптя по-бързо и по-дълбоко. Усети пулса в главата си.

— За кое?

— За онези писма. Чудех се дали постъпвам правилно, като ги крия. Може би наистина трябва да ги дам на Грейс.

Бен усети как подскочи на мястото си, все едно е седнал на нещо остро. Какво да каже? Мисли, мисли! Възприе тон, в който, надяваше се, звучи съвсем повърхностен интерес, и попита:

— Дали идеята ти е добра? Искам да кажа… няма ли по този начин да оставиш всичко в ръцете й?

— Сигурно е странно, че аз го казвам, но й вярвам.

— Не казвам, че ще се опита да те очерни… — Бен започна да се поти, а обривът го засърбя. Но от пламтящата джунгла в главата му някак изскачаха верните думи.

— Виж, Нола, щом веднъж Грейс предаде книгата си, конците ще дърпа „Кадоган“. Нали разбираш — цитати, извадени от контекста и слепени заедно, за да звучат по-сензационно.

Нола смръщи чело:

— Ти работиш в „Кадоган“. Да не искаш да кажеш…

— Точно това имам предвид — прекъсна я Бен. — Мисля си, че ако ми дадеш писмата, ще се погрижа първо да ги видят юристите ни. Ако аз организирам цялото нещо — а това, повярвай ми, го мога, ще контролираш много повече използването им.

Дали не издава нетърпението си? Нола го гледаше особено, дръпнала назад глава, така че брадичката й почти се скриваше от високата яка на светлобежовата туника, която беше комбинирала с черни велурени панталони.

— Чакай малко, какво става? Нали още в началото решихме, че ти няма да се месиш в тази бъркотия.

— Така е — Бен сви рамене. — Просто исках да ти помогна.

— Виж, аз съм голяма. Нямам нужда от тебе.

Нямам нужда от тебе. Бен я зяпна неразбиращо. Досега никоя жена не му беше казвала подобно нещо дори между другото, както Нола. Защо се мисли за по-различна?

Той огледа затвореното й лице, потайните зелени очи, плътните устни, извити в крайчетата. Мисли се за по-различна, осъзна Бен, защото наистина е такава.

Различна.

Мътните я взели. Как го прави, да й се не види?

Бен кипеше отвътре, но се насили и се усмихна неестествено.

— Да оставим този разговор, а?

Странно, тя го побеждава, а той я желае. Повече от всякога.

Прегърна Нола и нарочно я зацелува леко, почти като погалване на перце. Целият пламтеше, изгаряше от копнеж, но тя не биваше да го разбере. Трябва да подготви нещата бавно.

Езикът му се плъзгаше в устата й, над плътните й устни, които го караха да си представя сочни ягоди. Забеляза как изпъкналите й скули хвърлят сянка върху бузите й и я правят да изглежда още по-екзотична и загадъчна. Проследи със зъби острите очертания на челюстта й и чу как дълбоко в гърлото й заклокочи звук, който приличаше повече на ръмжене, отколкото на стенание.

Бен прихлупи с ръка гърдите й, които бяха топли и тежки под блузата. Гладката материя, която се диплеше и плъзгаше под пръстите му, го възбуждаше дори повече, отколкото ако беше гола. Наведе се и целуна през тънкия като паяжина плат твърдото зърно на едната й гърда. Докато го смучеше, усети как се мокри коприната под устните му. Нола се заизвива бавно, сладостно, като измърморваше името му и шепнеше: „Не спирай. Моля те, не спирай.“

Но след това рязко и мъчително самата тя спря. Ръцете й се опряха в гърдите му и го блъснаха назад. Беше се задъхала, лицето й беше зачервено, но явно не беше забравила съвсем къде се намира.

— Бен… не тук. Момичетата може да ни видят.

— Ти нали каза, че спят.

Тя се разсмя — дълбок, дрезгав звук, който извираше от скрита и недостижима нейна част.

— Личи си, че не познаваш децата. Те са прочути с това, че изскачат, когато най-малко ги очакваш. Особено ако си мислиш, че спят.

— Тогава… — той я хвана за китките и се опита да я повдигне, докато ставаше. В този момент му се прииска да е малка и изящна, за да може да я вземе на ръце и да я отнесе до спалнята. Но Нола с нейните близо два метра му се противеше.

— Бен… недей. Мисля, че не е много уместно.

— Защо не, по дяволите? — сега вече Бен се ядоса.

— Казах ти. Дани е болна. Може да й потрябвам. Представи си, че съм с тебе и ние… — Тя спря и преглътна. — Не може ли да почакаме? Трябва ли да го правим всеки път, когато сме заедно?

Бен се чувстваше разочарован, нервиран и доста смешен, застанал така с опънат цип. Господи. Каква игра играе тази жена?

— Искаш го не по-малко от мене — каза Бен кисело, но се потърси от собствения си тон. Господи, звучи като някое гимназистче.

— Така е, но мога да почакам — отговори Нола. — Когато имаш деца, невинаги можеш да правиш каквото ти се иска.

Ето пак го изолира. Много важно, така или иначе не иска да споделя тази част от живота й. Притрябвало му е да бърше лепкави ръце на закуска, да изстъргва смачкани пастели от подметките си, да се прави, че му е интересно, докато някакво хлапе дърдори непрекъснато за училище.

В същото време Бен се сърдеше, че го държи настрана от някаква своя същност. Той жадуваше да я обладае точно в този момент, точно на това място, на килима, да прогони от ума всяка мисъл за децата, да я люби, докато не започне да крещи името му, да му вика да спре, пръстите й да се забиват в кожата му, да го сграбчват, докато тя се извива нагоре и все по-нагоре, за да поеме в себе си колкото може повече от него…

Бързо се завъртя настрани, за да не види Нола, че ерекцията му не спада.

— Е, няма нищо. Наистина трябва да тръгвам. Утре рано ще закусвам с една агентка, а още не съм прочел ръкописа, който ми прати.

— Бен — Нола се изправи. Погледът й, почти на едно ниво с неговия, беше хладен и не се извиняваше. Но устните й се извиха в усмивка, а думите й бяха топли. — Може ли да поискам реванш? Утре вечер? Защо не дойдеш на вечеря, така момичетата ще те опознаят по-добре.

Той помисли дали да не откаже вечерята и както обикновено да я изведе някъде навън, или просто да дойде, след като децата си легнат. Но нещо в начина, по който го оглеждаше — като че може да открие някакви недостатъци, — го накара да кимне и да попита:

— В колко часа?

Вече беше излязъл и беше преполовил пътя до колата, паркирана зад ъгъла, когато се сети, че Нола не беше казала със сигурност дали е решила да даде писмата от сенатора на Грейс, или не.