Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Blessing in Disguise, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Гергана Попова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 23гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Айлин Гоудж. Благословени лъжи. Книга първа
ИК „Бард“, София, 1995
Редактор: София Бранц
Издание:
Айлин Гоудж. Благословени лъжи. Книга втора
ИК „Бард“, София, 1995
Редактор: София Бранц
История
- —Добавяне
Четиринадесета глава
— Кат? Там ли си още? — Хана натисна още веднъж бутона на телефона, за да е сигурна, че няма да прекъсне. Комбинираните линии можеха да бъдат толкова досадни… особено когато разговорът е бил прекъснат от Крис. Отърва се възможно най-бързо, без, надяваше се, да е била груба.
Слава Богу, чу гласа на Кат.
— Кой беше?
— Никой. Просто синът на приятелката на баща ми. Откак разбра, че не хапя, е заприличал на пораснало пале, което все гледа да ме близне.
— Искаш да кажеш, че си пада по тебе? — Кат беше ужасена.
— Не… нищо подобно — бързо поясни Хана. — Нещо като „аз и кака“.
Което, като се има предвид отношението й към евентуалната женитба на татко й с Грейс, не беше много по-приятно.
— Всъщност той просто искаше да ме чуе. Да види дали съм добре.
— Защо да не си добре?
Хана си пое дълбоко въздух. Да каже ли на Кат? В края на краищата Кат дори не забеляза, че нещо не е наред. Все пак тя е най-добрата й приятелка. И умее да пази тайни. Още тогава, в шести клас, дори да й бяха изтръгнали ноктите един по един, тя нямаше да изпорти Линдзи Уебър, че се е съблякла по бельо, защото е играла покер — стриптийз с Роби Бърнс и Скот Търнбъл. При това Кат не харесваше Линдзи.
Хана се вмъкна в розово-зелената си спалня с тапети от Лора Ашли и покривка за легло със същия десен, притисна слушалката до ухото си и бутна вратата с босата си пета. Майка й беше на работа, но Бен дойде да вземе някакъв стол или нещо подобно, който майка му беше дала за апартамента. Хана не искаше да я чуе.
— Работата е там, че… — тя сниши глас — … мисля, че може да съм бременна.
Хана усети, как у нея се надига ридание, но го преглътна. „Може и да не съм. Може би просто този месец ми закъснява.“
— Ох, Хана — възкликна Кат с толкова тих глас, че прозвуча почти като стенание. — Сигурна ли си?
Хана усети как синусите й се изпълниха със сълзите, които сдържаше.
— Минаха две седмици, а досега никога не ми закъсняваше. Още не мога да повярвам. Искам да кажа, нали, не е като просто да сме го направили, без да използваме нещо.
— Ти и Кон? — Гласът на Кат сякаш идваше много отдалеч, толкова тих, че Хана едва я чуваше, все едно се обажда от Бангладеш.
— Разбира се, че Кон. Какво мислиш, че съм спала с половината училище? — извика тя, изведнъж ядосана на Кат, пък и на целия свят.
— Хана, не бесней. Просто ме зашемети, това е всичко. Чуй, искаш ли да дойда? Би трябвало да се упражнявам с цигулката, но майка няма да каже нищо, ако й кажа, че ми помагаш с някое съчинение или нещо такова. Те са те заплюли за голям мозък.
Как не, помисли Хана. Може да се справи с пословично трудния курс по физика на доктор Блейк, да бие практически всички на кръстословици, да направи цял Ноев ковчег от хартия. Ама като е толкова умна, защо не й стигна акълът да не забременява?
— Благодаря — отговори тя на Кат, но трябва да попълвам молбата за кандидатстване в колежа. — Крайният срок на приема в Йейл изтичаше само след четири дни, а тя дори не е почнала есето. Едва сега осъзна реалността на дилемата си. — Боже, Кат, та аз дори не знам със сигурност дали ще ходя в колеж.
Не беше обмисляла нещата толкова надалеч, но сега си зададе въпроса дали тя, която би легнала пред стачния кордон на защитниците на аборта, ще има куража да прекъсне една бременност.
— Каза ли на Кон? — попита Кат и рязко я върна към първоизточника на всичко това.
— Още не.
Сега, когато го каза на глас, не беше сигурна защо не осведоми Кон. Но, от друга страна, от нощта, когато отиде у тях, с Кон почти не бяха оставали насаме. Винаги бяха с компания, висяха у Тайлър или у Джил, или у Маги, или пък след училище отиваха с тайфата на пица. Сега Хана се запита дали тя е организирала нещата да бъдат така… или на Кон му е неловко с нея. Тя прибави:
— Няма смисъл да му казвам, преди да съм напълно сигурна.
— Опита ли от онези домашните тестове? — попита Кат.
— Да — Хана прехапа устни, за да не се разплаче. — Нищо не се появи.
— Ох, значи всичко е наред — Облекчението в гласа на Кат беше огромно. — Не разбирам, Хана. Ако…
— Невинаги показват вярно — прекъсна я Хана. — Помниш ли онова лято, когато работех временно в кабинета на един лекар? Веднъж дойде една жена, която мислеше, че има тумор, защото си направила един такъв тест и той дал отрицателен резултат. Но беше бременна в четвъртия месец, затова й беше толкова голям коремът.
— Боже, колко ужасно! Непременно ще предпочета тумора. Тогава поне на нашите ще им е мъчно, вместо да искат да се откажат от мене със закон.
Изведнъж Хана осъзна от кого крие всичко това. Не от Кон. От родителите си. Най-вече от баща си.
— Защо, мислиш, съм толкова притеснена? — попита Хана. — Ако наистина съм бременна, родителите ми ще трябва да узнаят. Татко… — Тя си пое развълнувано дъх. — Ох, Кат, той винаги ме е смятал за толкова способна и отговорна. Ще се почувствам толкова тъпа. Безнадежден клиничен случай.
— Но ще разбере, нали?
— Да, вярно, за разлика от майка няма да му излезе пяна на устата, но ще… Ох, Кат, толкова ще бъде мил. Също както когато бях на пет години и трябваше да ми вадят сливиците. Въпросът е, че вече не съм на пет, а той ще се държи с мене, все едно съм.
Като притисна телефона до ухото си, Хана избухна в сълзи. Не можеше да се спре. Беше като в някой от онези долнопробни филми от петдесетте години, където девойката „е закъсала“ (винаги го наричаха така, все едно са я хванали да преписва на изпит или да краде от магазина) и би предпочела да я съдят в Нюрнберг за фашистки военни престъпления, отколкото да признае на родителите си, че е забременяла. Хана влезе в банята между своята стая и бившата стая на Бен. Но той отиде в колежа още преди тя да почне училище, та едва си спомняше кога Бен е живял тук. Сега, докато слушаше тихото шумолене от стаята, която беше станала кабинет на майка й — Бен разместваше мебелите или каквото там правеше — Хана усети раздразнение. Защо Бен идва непрекъснато? Когато майка им го изнудва да ходи с нея на всичките й мероприятия, не може ли просто да й каже го остави да си гледа живота?
Със свободната ръка Хана посегна за салфетка. Кутията беше празна и тя си откъсна малко тоалетна хартия, която се разпадна още докато се опитваше да си избърше носа. Представи си Кат на другия край на линията, просната на леглото в стаята си, и й се прииска приятелката й да е тук. Но, от друга страна, й беше неприятна мисълта някой, дори най-добрата й приятелка, да я види в това състояние — отпусната на тоалетната чиния в тази глупава баня, която майка й беше облицовала с розови мраморни плочки и месингови смесители с формата на скачащи риби. С подпухналото зачервено лице, с топката разкъсана тоалетна хартия, притисната до лицето, за да не й потече носът, тя се почувства като дърта шафрантия, която случайно е попаднала в дамската тоалетна на „Сент Реджис“[1].
— Виж какво, сигурна съм, че някак нещата ще се оправят… — Кат звучеше толкова нещастна заради нея, че Хана усети нова вълна от сълзи, които заплашваха да прелеят. Ако имаш нужда от нещо, каквото и да е, тук съм.
— Благодаря… но сега най-много имам нужда да стане чудо.
— Да, вярно, но ако Кон вземе да се прави на непукист или нещо от този род, с удоволствие ще го ритна в задника — чу усмивката в гласа на Кат.
— Не виня Кон — предупреди Хана. — Не ме е принудил с пистолет в ръка. Все пак — усети една мъничка усмивчица да се прокрадва в гласа й — благодаря за предложението.
— Слушай, Хана… трябва да вървя — гласът на Кат драматично затихна. — Тъмничарите са пред вратата. По-добре да не ни чуят.
— Да, разбира се. По-късно?
— По-късно.
След като затвори, Хана се наведе над умивалника да си наплиска лицето със студена вода и усети остър спазъм не както когато й идваше мензисът, а високо в стомаха, както боли, когато си тичал много бързо. Тя ахна, сграбчи студения ръб на мраморния плот и зачака да й мине.
От течащата вода и собственото си неравно дишане не забеляза движението, трепнало в огледалото, и не чу звука от затварянето на вратата — тази срещу ваната, която беше за стаята на Бенджамин.
В събота още не й беше дошъл и Хана вече наистина се отчайваше. За да отвлече мисли от проблемите си, се потопи в съчинението за „Йейл“, за децата от 152-ро в Унууд, където беше преподавала след училище миналата година. После се сети за кандидатстудентската такса. Няма смисъл да иска парите от майка си, Натали даде да се разбере, че всички разходи за образованието са територия на баща й.
Обади се у Грейс, където баща й обикновено висеше през почивните дни. Бинго. Крис, който вдигна телефона, й съобщи, че баща й се къпе.
— Кажи му, че идвам веднага — помоли Хана.
Но когато пристигна и си отвори, не завари нито баща си, нито Грейс. Само Крис си беше вкъщи, свит пред екрана на компютъра.
— Здрасти — поздрави я Крис, без да вдига поглед. Хана разпозна играта, която беше пуснал — „Симсити“. Задачата беше с графики да построиш цял хипотетичен град, а после да измислиш как да го управляваш. Едно само не можеше да разбере: как така деца, които още са прекалено малки, за да могат едновременно и да вървят, и да дъвчат дъвка, успяват да управляват цял град, и то вероятно по-успешно от възрастните. Крис май се справя добре, помисли тя, изненадана, че има нещо, с което той се справя добре, за разлика от нескопосаното имитиране на Джеймс Дийн.
— Къде е баща ми? — попита тя, като започваше да се ядосва. — Не му ли каза, че идвам?
Гадно й беше да стои в дома на Грейс, когато домакинята я няма. Хана внезапно изпита желание да хвърли ключа, даден й от Грейс. Не искаше да се чувства част от това място по какъвто и да било начин.
Крис я погледна смутено, а после сви рамене.
— Извинявай. Аз съм забравил.
Хана прехапа бузата си отвътре, за да не се разкрещи.
— Тръгна си преди няколко минути — продължи Крис. — А мама отиде да купи някакви неща в „Балдучи“. Направо се е побъркала покрай гостуването на баба… нищо че ще отседне у татко. Мама е замислила някаква голяма трапеза за сряда. Направо ще стане Тайната вечеря.
Крис се обърна към нея. В тъмната като пещера стая очите му сякаш запазиха отражение от светлината на екрана, смръщеното му лице я накара да си представи миеща мечка, стресната от святкането на фенер в нощен лов.
Хана се огледа и помисли: „Господи, как може някой да живее така?“ През полузатворените щори се процеждаше сива светлина и открояваше неоправеното легло, до него стол и шкафче, затрупани с боклуци — мръсни дрехи, купища стари комикси, празни кутии от спрайт, прашна на вид колоездачна каска, слушалки от уокмен, оплетени във валмо омърляни ленти.
По принцип не би забелязала тези неща или пък нямаше да й направят впечатление, но точно сега всичко я дразнеше, Крис имаше вид на човек, настроен за разговор, обаче този път няма да се остави да я въвлече в ролята на по-голяма сестра. Понечи да си тръгне, но унилия израз на Крис я спря.
„Самотен е“ — помисли Хана. Хрумна й, че Крис прилича на самата нея: отблъсква хората, а в същото време се надява те да го харесат въпреки това.
— Разбираш ли се с баба си? — попита Хана и издири крайчец от леглото, където да приседне.
Крис сви рамене, но погледът му стана по-мек.
— Да, с мене тя не се държи като с майка. По-рано правехме разни неща заедно, например ходехме до едно езеро, където тя има вила. Само дето сега се отнася с мен, все едно съм сирак — погледът му се разходи из стаята. — Например като й ходя на гости, ми разопакова куфарите и изпира всичко, преди да го прибере. Все едно си мисли, че майка не ме пере, или нещо такова.
— А, знам какво имаш предвид. Моята баба още ми опява да си мия зъбите.
Крис наведе глава и подпря лакти на коленете си, а плешките му щръкнаха под размъкнатата тениска.
— С Нана, баба ми, както и да е, но с мама и татко… — гласът му замря, а после се издигна отново с неочаквана ярост. — Разводът е тъпо нещо.
— Да, в една категория с киселинния дъжд и обезлистването на джунглата.
„И това да си бременна.“
Крис вдигна отново поглед и тя се стресна, като видя, че в очите му блестят сълзи.
— Хана? Може ли да ти кажа нещо?
— Разбира се. Ако искаш.
— Татко иска да отида да живея при него.
— Нищо ново! Нарича се разчекване. През Средновековието са мъчили по този начин затворниците и престъпниците. В наши дни му викат съвместни родителски права.
— Не, искам да кажа, наистина да живея при него. Да се пренеса там. Завинаги.
— Майка ти знае ли? — Глъсът й се сниши, макар че бяха сами в къщата.
Крис поклати глава, изглеждаше по-нещастен от всякога.
На Хана леко й прилоша. Какво би станало, запита се тя, ако утре сутрин на закуска небрежно съобщи на майка си, че се мести при баща си?
Внезапно и болезнено, като отлепяне на лейкопласт, осъзна, че майка й сигурно няма да се трогне особено. Е, да, ще извади кутията с носни кърпички и ще зареве, после ще започне с укорите, ще обвини нея, задето всички, които обича, я изоставят, после ще каже, че татко й я иска само за да отбележи точка в резултата… но истината е, че майка й е толкова заета да издирва антики и тапети и да ходи по безкрайните си благотворителни мероприятия, че, в последна сметка, едва ли ще се трогне толкова, колкото би се трогнала Грейс за Крис.
— А ти какво искаш? — попита го Хана. — В смисъл, ако зависеше само от нас, децата, което никога не става.
— Не знам. — Компютърът зад него издаде тъничък звук като на притиснато в ъгъла мишле. В мътната светлина мониторът му светеше като огромно, фосфоресциращо око. — Това, което искам аз, няма да стане, така че сигурно няма значение.
— Имаш предвид, майка ти и баща ти да се съберат?
— Нещо такова — гласът му издаваше, че се чувства неловко, като дете, което знае, че е прекалено голямо да вярва в дядо Коледа, но въпреки това вярва.
— Искаш ли да знаеш какво мисля? — Хана с изненада разбра, че вече не се чувства толкова нещастна. — Мисля, че решението не трябва да зависи от тебе. Щом като не си сигурен.
— Но ако кажа на татко, че не искам да живея при него, той ще се чувства ужасно. Ще мисли, че обичам мама повече от него.
— А майка ти, тя какво ще помисли?
Крис не каза нищо, само втренчи поглед във върховете на мръсните си маратонки.
Възцари се празно, неловко мълчание. Странно, на Хана й стана мъчно и за Грейс. От онази нощ в хижата, когато Грейс й подари якето, което тя почти не беше сваляла от гърба си оттогава, — чувствата й към Грейс бяха по-объркани от всякога.
Стана и се приближи до Крис. Постави леко ръка на рамото му и непохватно го погали. Няма начин да оправи положението с думи. Но може би Крис просто има нужда да знае, че някой е на негова страна.
Някой, който разбира как точно се чувства.
Хана обличаше коженото си яке, когато вратата се отвори и Грейс влезе. Сърцето на Хана подскочи, после в ума й се промъкна една странна мисъл. Ами ако разкаже на Грейс, че се опасява да не е бременна?
Грейс няма да избухне… пък и така или иначе, мнението на Грейс за нея трябва вече да е толкова ниско, че няма накъде много да се влошава.
„Боже, не мога да повярвам, че си мисля такова нещо.“
— Хана, каква изненада! — Косата на Грейс, която стигаше до нивото на брадичката й, беше разрошена от вятъра, а бузите й бяха поруменели от студа. — Не те очаквах.
Грейс премина покрай нея, натоварена с покупките и Хана усети хладния полъх отвън. Кожата й настръхна, докато наблюдаваше как Грейс стоварва продуктите в кухнята.
Добре де, да й каже ли? Преди да е изгубила кураж?
„Да, ама ако по някакъв начин го използва срещу тебе? Ти не би ли го сторила, ако знаеше нещо толкова пикантно за нея?“
Като осъзна, че вероятно би направила нещо такова, само се почувства по-зле.
— Аз не… Искам да кажа, тъкмо си тръгвах — Хана се запъваше непохватно и смутено.
— Е, добре тогава… няма да те задържам.
Грейс не изглеждаше разочарована, по-скоро май изпита облекчение. Хана имаше чувството, че е излъгана. Преди няколко седмици би се радвала да види, че Грейс най-после отстъпва, но сега… Е, чувстваше се някак отблъсната.
— Мога първо да ти помогна да разтовариш тези неща. Не бързам особено за никъде. — Думите се изсипаха, преди да осъзнае, че ги произнася… и Хана почувства как се напряга, както когато в метрото я заговарят напълно непознати хора. Наистина ли предложи на Грейс помощта си?
Хана разбираше, че Грейс също е слисана. Тя гледаше втренчено Хана над кухненския плот и въртеше на пръст връзката с ключовете. Чуваше се дрънчене, което помагаше и на двете да не се съсредоточават прекалено върху стряскащото предложение на Хана.
— Разбира се — отговори приветливо Грейс. — Още две ръце ще са ми от полза. Не е толкова много, но ако се съди по състоянието, което изхарчих, трябваше да е цял камион. Казвам ти, цените в „Балдучи“ могат да накарат всеки нормален човек да се понесе с писъци към най-близката лудница. Обикновено не пазарувам там, но майка ми ще идва на вечеря… — Тя направи гримаса. — Е, знаеш как е.
Хана слушаше брътвежа й и вместо да се подразни както обикновено, се почувства някак подкрепена. Приказките на Грейс бяха като течение, което даваше на Хана възможност да плава в океана от лоши чувства, вечно кипящи около тях. То я държеше на повърхността, а ръцете й подскачаха нагоре, за да извадят консервите, бурканите и найлоновите торби с мокри зеленчуци и да ги подредят в хладилника или по шкафовете.
— Май ще готвиш нещо наистина засукано — Хана се сети за вечерята тук, когато повърна на пода в банята, и веднага съжали, че не си е държала устата затворена.
— Може и така да се каже — отвърна Грейс, изпъната на пръсти, за да намери място за кутията с ориз на една претъпкана лавица. — Само че повече ще прилича на ритуално човешко жертвоприношение. Разбираш ли, има някои неща, за които никога не порастваш достатъчно. — Тя хвърли поглед над рамото си. — Родителите са едно от тях.
— Да, знам — успя да се усмихне натегнато.
„Защо се съгласявам с нея?“ — зачуди се Хана. Всичко ставаше прекалено объркано… първо се сприятели с Крис… а сега това.
„Просто й помагам, не е равносилно на световен мир“ — припомни си незабавно.
Накрая, когато всичко беше подредено, Грейс седна на един от високите столове пред плота и прикова Хана с поглед, който съдържаше толкова силно любопитство, че тя изведнъж се смути и се почувства… изобличена. Хана хвърли поглед към коридора с надеждата, че компютърната игра вече е втръснала на Крис, той ще влезе случайно тук и ще я спаси.
„От какво? — запита тя сама себе си. — От някакво тъпо желание да си излея душата пред човек, който вероятно ме мрази? Или от откритието, че Грейс може всъщност да ми даде някой полезен съвет?“
— Благодаря за помощта. Неудобно ми е да те задържам — каза Грейс, като й предостави прекрасна възможност да се измъкне. — Ще кажа на татко ти, че си го търсила.
Не попита любезно за училище или за комитета „Зелена планета“, на който беше председател, не пусна няколко леки намека какви забавни неща могат да правят заедно следващото лято, къде може да отидат. Грейс, без да го казва направо, я подканваше да си върви.
И това не е само днес, осъзна Хана. След онази седмица в провинцията, когато стъпваха на пръсти една около друга, Грейс се държеше с приятна любезност, но нищо повече — не я караше да прави или да не прави нещо, не искаше нищо от нея… просто си съществуваше. Като размисли за това, Хана се зарадва, но в същото време не й изглеждаше напълно редно.
— Грейс? — Хана седна на един стол наблизо, защото внезапно се почувства твърде уморена, та да си ходи. Освен това, къде би могла да отиде. — Някога да си… — тя спря, гласът й неочаквано беше пресъхнал. — Няма значение.
Хана зачака Грейс да я подтикне да продължи. Но Грейс не го направи. Тя просто си седеше, гледаше Хана с невинните си лешникови очи и си играеше с дългата навита касова бележка, като я развиваше и навиваше около пръста си.
— Това, което направо ме убива — каза тихо, — е кафето. Влизаш, значи, в „Балдучи“, където има двайсет и пет вида кафе, и стоиш там, докато не започне да ти се струва, че от избора ти зависи съдбата на целия свят. Наистина е смешно, защото аз изобщо не се колебах, когато купувах тази мансарда, макар че тогава беше пълна развалина. Понякога е по-лесно да затънеш от тъпи, дребни неща.
Хана знаеше, че ако Грейс я беше подканила, щеше да се прибере обратно в черупката си. Но сега не можеше повече да се сдържа.
— Мисля, че може да съм бременна — изтърси тя, като говореше на чайника до котлона, сигурно отдавна изстинал, с обвита около дръжката ръкохватка.
Грейс мълча много дълго и Хана реши, че не е чула — или, което е по-лошо, се преструва, че не е чула. Най-сетне попита:
— Говорила ли си за това с някой от родителите си?
Хана поклати глава и усети, че пак се чувства нещастна. Толкова беше странно да се изповядва пред Грейс, като първия път, когато хвана волана в колата на татко си, без да е сигурна, че иска да кара… но и без да иска да спре.
— Няма да питам дали някой така образован и интелигентен като тебе е използвал контрацептиви. Ето защо ще приема, че каквото и да е било, не е свършило работа — каза Грейс равно, без да чете лекция, просто констатираше. — Права ли съм?
— Конрад…
— Не, не приятелят ти. Имах предвид тебе.
— А, е, не съвсем. Искам да кажа, ами, не.
На Хана никога не й беше хрумвало, че презервативът не е непременно достатъчна предпазна мярка.
— Тогава е просто — каза Грейс, която изведнъж заговори отсечено и делово, след което стана да вземе телефона от стената. — Ще се погрижим да не се притесняваш така всеки месец.
— Ами ако съм бременна?
— Щом е използвал презерватив, сигурно просто закъснява… но ако наистина си бременна… ще решаваме този проблем, когато сме сигурни, че съществува. — Тя взе от плота малък телефонен указател в кожена подвързия и започна да прелиства страниците. — Виж сега, имам страхотна гинеколожка. Тя приема пациенти дори в събота. Ще видя дали може да те вмъкне някъде.
Кацнала на високия си стол, заслушана как Грейс уговаря някаква секретарка да й определи час в последната минута, Хана имаше чувството, че не се е разделила само с тайната си. Беше се отказала от управлението на живота си. Защо не може да действа хладнокръвно като Грейс?
Половин час по-късно Хана лежеше по гръб в лекарския кабинет, където стените бяха боядисани в меко прасковено жълто, с окачени по тях гравюри на майки с деца, а една млада жена със сплетена на плитка отзад тъмна коса нежно я опипваше.
Най-сетне позволиха на Хана, която не знаеше кое у нея надделява, страхът или неудобството, да стане. Сърцето й биеше лудо, докато покриваше колене с еднократната нощница. Опита се да каже нещо, но езикът й беше като надебелял и й беше трудно дори да преглъща.
Докторката я спаси с думите:
— Ще направя и анализ на урината, може да стане направо тук, в кабинета. Но съм деветдесет и девет процента сигурна, че не сте бременна.
Изведнъж на Хана й се зави свят. Ако не беше седнала вече, сигурно сега щеше да й се наложи. Но облекчението се вля в нея като хелий, направи я лека, почти въздухоплавателна. Тя кимна и се опита да се съсредоточи, докато жената, на вид твърде млада да бъде лекарка, й обясняваше как да използва диафрагма. Няколко минути по-късно, след като бяха готови отрицателните резултати от анализа на урината, тя полетя към съблекалнята и успя някак да напъха безтегловното си тяло в дрехите.
Хана влезе в чакалнята, където Грейс седеше и четеше списание, и се опита да се усмихне. Но устата й сякаш беше отделена от останалото тяло, свиваше се и се разпъваше конвулсивно, както проблясва повредена електрическа крушка.
Грейс се изправи. Един поглед явно й каза всичко, което трябваше да знае.
— Искаш ли да чуеш нещо наистина смешно? — попита тя, като освободи Хана от нуждата да говори. — След като изприказвах всички тези приказки за кафето, ей сега осъзнах, че не съм купила никакво кафе. В онова малко магазинче на ъгъла трябва да има.
Хана почти не проговори, докато не се качиха в таксито.
— Няма да кажеш на татко, нали? — попита тя, когато нов ужас си проправи път през облака на радостната еуфория. — Няма защо да знае, щом всичко е наред, нали?
— Няма абсолютно никаква причина — съгласи се мило Грейс.
— Обещаваш ли?
— Напълно.
Хана се почувства преизпълнена с благодарност. Но после един тих, подъл гласец в мозъка й просъска: „Внимавай. Бъди нащрек. Не се оставяй да те подмами. Сега тя има коз срещу теб и може да го използва.“