Айлин Гоудж
Благословени лъжи (13)

Дванадесета глава

— Не искам да пропусна тази книга — Бен се опитваше да не говори като твърде нетърпелив помощник-редактор, но просто не успяваше да се овладее. — Татко, от нея трябва да излезе нещо голямо… наистина голямо. Аз и преди мислех, че може да се окаже много подходяща, но освен това ми се обадиха от две места. Продуцентите на „Парамаунт“ и на „Фокс“ правят предложения. Казвам ти, всички акули вече дебнат за нея.

Седнал срещу бюрото на баща си, отрупано със снимки — сред тях беше и омразната му фотография като тринайсетгодишно момче на церемонията „бар-мицва“^[1] — Бен имаше чувството, че се е настанил на гореща жарава. Имаше отчаяна нужда от нови попълнения на списъка си в случай, че и многобройните му почерпки и вечери не спрат Роджър Янг да ги напусне. Но замисленият израз на Джек, облегнат на царствения викториански въртящ се стол, подсказваше на Бен, че както обикновено баща му ще го измъчи… и накрая може да откаже. Да го вземат мътните.

Бен усети сърбеж по цялото тяло. Знаеше, че ако си свали сакото и навие ръкавите на ризата, ще види обрива от вътрешната страна на ръцете си.

— Двеста хиляди са много пари за книга, която има нужда от още много работа — отговори спокойно баща му.

— Някой, вероятно „Рандъм“, е предложил сто и седемдесет, но съм почти сигурен, че с двеста ще ги изместим. Татко, това може да стане книга с успеха на „Фирмата“. Фил Хардинг не само може да пише, той работи в една от най-известните юридически фирми на Лос Анджелис, атмосферата е много истинска, все едно наистина си там.

— Ами сюжетът? Джери казва, че в него има някои големи празнини.

Бен усети, че ще избухне, но стисна юмруци и напрегна тялото си. Какво разбира този кух стар пръдльо Шилер от комерсиална литература?

— За Бога, според него никой не е достатъчно добър, освен Уилям Фокнър и може би Сол Белоу — отговори Бен с надеждата, че тонът му е спокоен. — Тука не става дума за Националната награда за литература, татко. Малко редакторска работа и добра реклама и тази книга може да влезе в класацията на „Таймс“.

Обривът го засърбя още повече и Бен си спомни как като малък баща му трябваше да му слага на ръцете чорапки, за да не си раздере кожата до кръв. Сега се чувстваше по същия начин — все едно ръцете му са вързани. Боже всемогъщи! Защо не може веднъж, поне веднъж, старецът да го послуша?

— Харесвам ентусиазма ти, Бен — баща му говореше с онзи глас, който значеше: „аз съм най-разбраният човек на света“. — Но трябва да бъдем реалисти. Както виждам нещата, става дума за непознат автор, за първи роман, чиито проблеми може да се оправят, но може и да останат нерешени. Бихме могли да поемем риска и да опитаме за двайсет, дори петдесет хиляди. Но за да го превърнем в хит, трябва да платим шест цифрени суми за маркетинг и реклама.

— Лу Силвърстайн от „Уилям Морис“ намеква, че може да уредим нещо. Например да ни отпуснат субсидия срещу продажбите в чужбина.

Не беше нужно да обяснява на баща си, че колкото по-голяма е сумата, толкова по-голям интерес ще прояви Холивуд.

— Това би променило нещата.

Джек сключи ръце зад тила си и се отпусна още повече на стола, но лицето му все така изразяваше съмнение.

С прошарената си коса и ясните сини очи баща му може да стане идеална реклама за застраховки живот, реши Бен. „Доверете ми се, приятели, аз няма да ви излъжа.“ Горе-долу така гледаха на него служителите в „Кадоган“ — редакторите и техните помощници, отделът за маркетинг и продажби, дори особите с конски опашки и обеци от художествения отдел. Даже секретарката — кльощавата Люси Тагерт с конска физиономия — от години е влюбена в него. Веднъж баща му й направи комплимент за шала й, дяволите да го вземат, тя се мъкна с онзи парцал всеки ден в продължение на месец. Само Рейнхолд не му целува задника.

— Слушай, татко… знам, че точно сега положението е малко напрегнато. — Мътните го взели, защо има чувството, че е на шестнайсет години и иска да вземе назаем колата? — Но наистина съм убеден, че ще постигнем успех. Ще превърна тази книга в бестселър.

„Дължиш ми го. Мястото ми в тази компания, кариерата ми, цялото ми бъдеще беше свързано с Роджър Янг. А ти направи каквото можа да пратиш всичко по дяволите. Вярно, че е мръсник… но не можа ли да залъжеш онази жена с една хубава екскурзия до Хаваите, вместо да пляскаш Роджър през ръцете?“

Джек се засмя снизходително, наведе се напред и подпря лакти на бюрото. Утринното слънце, което струеше през щорите, проблесна по тежката сребърна рамка на снимката, откъдето се усмихваше Хана. Бен изпита желание да размаже фотографията, да я запрати в стената.

Преди осем години Джек му предложи работа в „Кадоган“ и Бен разчиташе да получи най-малко поста помощник-редактор, може би дори младши редактор. Да оставим настрани, че е син на шефа — та той е възпитаник на „Йейл“, „Фи Бета Капа“, дори е публикувал в университетското списание. И какво направи баща му, моля ви се? Припомни му онази глупава поразия от първи курс, натри му за пореден път носа, а после го заряза шест месеца да виси в отдел „Писма“. Е, да, разбира се, можеше да напусне, да отиде в някое друго издателство. Но беше решил: ще докаже на стареца какво може, та ако ще после да пукне.

И наистина в много отношения беше доказал способностите си. Нима не беше негова идеята да нарекат една скучна книга за диетично хранене „Диетата Санта Фе“, да добавят към нея снимки на супербогаташи преди и след като са отслабнали и така да я вкарат в списъка на бестселърите?

Но да стане главен редактор, ето това вече е друго! Бен виждаше образа в ума си, много близък, но все пак недостижим — ъгловия кабинет на Джери Шилер малко по-надолу по коридора, два пъти по-голям от неговия. Трябва само още един лек тласък в правилната посока и Рейнхолд ще прати Джери да си събира багажа. Още няколко маневри и на месингова табелка до вратата на Джери може би ще пише: „Бенджамин Голд“.

Само че за този пост се борят редактори с по-дълъг стаж от неговия, ето защо му трябва нещо допълнително, което да го издигне до първото място в краткия списък — някакъв по-впечатляващ удар от това да получи книгата на Хардинг. А нима онзи ден Грейс не му връчи, без сама да го съзнава, съвършената възможност?

„Ако аз, не Грейс, успея да получа писмата на Траскот — а аз ще се погрижа Рейнхолд да разбере чия е заслугата, — ще се превърна в герой, щом книгата на Грейс стане хит.“

Първо обаче трябва да види как ще измъкне писмата от Нола Емори. Спомни си първото впечатление от нея — висока, ъгловата, красива по един малко заплашителен начин. Веднага я беше накарал да се отпусне малко, дори да се засмее. А и онези чувствени очи, така несъвместими със строгата й маска. Веднага я беше определил: самотна е и й трябва мъж, но по-скоро ще умре, отколкото да го признае.

Честно казано, той се надяваше да я опознае. Жените, с които се среща, са толкова прозрачни. Една-две вечери, един концерт и те вече мислено купуват сервизи за сватбата от „Блумингдейл“ или „Тифани“. Усещаше, че Нола е по-различна. За да я спечели, ще трябва да я ухажва.

Перспективата го вълнуваше.

— Положението наистина е напрегнато, Бен — чу да казва Джек. — Рейнхолд дори иска да съкрати рекламния бюджет за книгата на Грейс.

Бен веднага застана нащрек.

— Но това е безсмислено — изтъкна той. — За Бога, нейната книга е водещото ни пролетно заглавие.

Джек кимна, очевидно също обезпокоен.

— Явно е дочул, че госпожа Траскот може да предприеме юридически действия. Адвокатът й е пуснал някакъв слух в този смисъл. Рейнхолд се притеснява, да не би да се наложат съществени промени, преди книгата да види бял свят. Ако няма сензация… е, няма защо да ти обяснявам.

Бен разбираше напълно. Лишена от малката мръсна историйка, книгата на Грейс ще се превърне в обикновена историческа бележка под линия, различна от другите само защото автор е дъщерята на основния персонаж.

— Слушай, татко, дай да говорим сериозно. Дори Рейнхолд да не е наясно, и двамата съзнаваме какъв е залогът — Бен сниши глас. — Говори ли с Грейс снощи?

— Разказа ми какво е станало с Нола — Джек изглеждаше напрегнат, вдълбаните черти на лицето му бяха издължени и го състаряваха. — Поне засега обаче ръцете ни са вързани — той вдигна длан да спре отговора на Бен. — Моля те, Бен, мълчи си, докато не овладеем положението. Госпожа Траскот вече е поела бойните пътеки. Само това ни липсва, пресата да раздуха още недоказани клюки.

Бен се помъчи да потисне раздразнението си. Нима баща му го мисли още за дете, което не умее да пази тайни?

— Ами ако успеем някак да се доберем до онези писма? Тогава ще имаме доказателство.

— Това, разбира се, ще промени нещата. Но не бих се надявал много да стане. Според Грейс Нола е доста непреклонна.

— Може би Грейс не знае как най-добре да я убеди — отбеляза Бен с усмивка.

— Бен, надявам се, че няма да предложиш нещо непочтено.

Джек наклони глава. Погледът му сякаш идваше издалеч, също като в детството, когато Джек беше много по-висок от Бен. Как успява баща му винаги да го накара да се чувства непълноценен?

— Просто помислих, че Нола може да склони, ако има изгода — каза меко Бен, който съзнаваше, че би било грешка да посвети в плановете прекалено почтения си баща. — Грейс би могла да й предложи нещо, например един-два процента от печалбите си.

— Като пристигнал от предишната си родина, дядо ти продавал тенджери и тигани с една количка — спомни си баща му усмихнат. — Приличаш на него, все гледаш да направиш сделка.

— Той успял да събере за магазин, нали?

Кога ли баща му ще остави това схващане от епохата на Айзенхауер, според което човек може да се издигне с честния труд на двете си ръце?

— Точно така — потвърди Джек с характерния гръден смях.

Бен си представи как в малките стаички отвън служителите спират за момент писането, вдигат глава и се усмихват, все едно участват в шегата. А Люси пред вратата трябва да се е подмокрила.

— Татко, да се върнем към книгата на Хардинг — Бен усещаше, че моментът е подходящ да настоява. — Позволи да стигна до двеста двайсет и пет, ако се наложи, дай ми толкова. Обещавам, че няма да съжаляваш.

Баща му се намръщи, сключил ръце пред стомаха, докато обмисляше предложението.

— Двеста хиляди отсече — той накрая. — Това е. Дори при това положение рискувам много.

— Няма да съжаляваш, татко — Бен се изправи.

— Надявам се — чу да казва баща му и трябваше да стисне здраво зъби, за да не изкрещи: „По дяволите, защо не можеш поне веднъж просто да ми имаш доверие?“

Но до голяма степен получи каквото искаше, нали така? Сега трябва да се върне в кабинета си и да направи офертата. После ще открие Нола Емори. Вече се обади в службата й, престори се, че трябва да й даде спешно някакви скици, и убеди секретарката да му каже, че по-голямата част от деня Нола ще прекара на някакъв строеж на Източна четирийсет и девета улица.

Просто трябва да вземе онези писма на Траскот.

На всеки му излиза късметът. Не е ли слушал достатъчно често тези думи като дете? Е, този път, помисли Бен, трябва да излезе неговият късмет.

 

 

Бен наблюдаваше как Нола Емори си проправя път през строителната площадка — висока жена в обемно войнишко зелено палто, сякаш ела, попаднала не на мястото си, се издига сред панелите, сред висините на стоманените греди и крановете. Под мишница носеше руло чертежи и разговаряше с бригадира, като жестикулираше изразително. Нямаше вид на доволна. Особеното беше, че като се изключат ръцете, тялото и оставаше напълно неподвижно, тя дори не пристъпваше от крак на крак… макар все по-мрачният израз върху простоватото лице на бригадира да издаваше, че е убедителна.

После той й показа нещо и Нола рязко отстъпи крачка назад, без да й прави впечатление, или по-скоро без изобщо да забележи, че почти е нагазила в някаква мръсна локва. С отметната назад глава и извит гръб, тя загледа как над нея, по високите етажи, един оксиженист на желязна платформа разхвърля фонтан оранжеви искри на пепелявосивия фон на небето над Манхатън.

Бенджамин затаи дъх. Сети се за Хауард Рурк от „Изворът“, която погълна на мътната светлина от фенера до леглото, когато беше главен възпитател в детския лагер. Много му хареса онзи епизод, когато Рурк след великолепната пледоария на собствения си процес си седна на мястото, като при това успя да остави впечатлението, че все още е прав.

Помисли, че Нола е същата. Не я познаваше, разбира се, но чувстваше, че е безкомпромисна като Рурк и също толкова предана на възгледите си. Макар да стърчеше като побит кол вече десет минути, тя не го беше забелязала, дори не беше погледнала към него.

Бенджамин изпусна дъха си и мразовитият въздух го превърна в струя пара. Беше неспокоен, но в същото време имаше чувството, че всеки момент ще се впусне във вълнуващо приключение. Тя изглеждаше недостъпна… и апетитна.

Ето че гледа към него. Дали го е познала? Вдигна брадичка, очите й се разшириха — да, май го е познала. Видя как тръгна към него по дъската, прехвърлена през калта, пълна с отпадъци от строежа… поколеба се… после сякаш реши да се справи с положението, което можеше да стане деликатно, и продължи.

Без особена причина Бен изпита чувство на огромно задоволство.

Палтото й не беше закопчано докрай и той зърна черните панталони и златистия пуловер, който обгръщаше формите й. Косата й беше събрана назад в спретнат кок, а от ушите й висяха големи златни халки. Сърцето на Бен подскочи и му напомни твърде обезпокоително за времето, когато беше на годините на Хана и всяка красива жена имаше това въздействие — като че светкавица го удря право в сърцето.

— Човек би предположил, че ако някой е строител от двайсет години, ще се сети да залее с цимент колоната, след като я набие — Нола говореше високо привидно, без да се обръща към определен човек, и клатеше невярващо глава, но погледът й оставаше прикован в неспособния бригадир.

Бен чувстваше недоверието и любопитството й, но като подаде първия сервис, тя успя да го извади от равновесие. Едно на нула за Нола.

— Откъде знаете толкова за строителството? — Бен съобразяваше бързо. — Мислех, че на строителната площадка архитектите само проверяват дали проектът им се изпълнява както са го замислили.

Този път тя погледна право към него и се усмихна.

— Бившият ми съпруг работеше в строителството, за да се издържа докато учи. Харесваше ми да се навъртам наоколо. Виждате ли, да проектираш сграда като тази, е все едно да караш кола — не е задължително да си механик, но ако някога закъсаш насред път и двигателят ти върти номера, точно това би ти помогнало.

— Прилича на работата в издателство — каза Бен. — Проблемът при редакторите е, че можем да посочим на писателя какво не е наред, но невинаги знаем как да се оправи.

— Само дето ако една книга не е много добра, никой няма да остане без пръст или крак… нито ще загине — Нола се обърна и погледна нагоре към кулата от стомана и бетон, която се очертаваше на фона на небето. — Бен, нали така? Бъдещият заварен син на Грейс Траскот.

Тонът й беше небрежен, но леката руменина по изпъкналите скули издаваше, че го помни.

— Не съвсем — засмя се Бен. — Може и да стана, ако баща ми се накани да повдигне въпроса.

Спомни си деня, след като баща му се изнесе от къщи, и как въпреки многобройните стягания на очите, повдигания и опъвания лицето на майка му се превърна в лице на стара жена. Усети прилив на гняв, толкова познат, че беше като земното притегляне, правеше го тежък, безпомощен.

В този момент обаче Нола го погледна с прямота, която го накара да забрави за баща си. Леко примижала, тя като че преценяваше качествата му на делови партньор… или просто се опитваше да отгатне намеренията му.

— Случайно ли минавате, или искате да ме видите за нещо конкретно? — попита тя.

Една прашинка, която се беше закачила на върха на миглите й, погълна вниманието на Бен. Всеки път, когато Нола мигваше, прашинката затрептяваше, сякаш ще падне, но после отново се оплиташе в гъстите ресници. Усети безумно желание да се пресегне и да я махне.

— Сигурно изглежда тъпо — той се мъчеше с всички сили да звучи невинно, — но се надявах, че ще успея да ви убедя да обядвате с мене. — Погледна „Ролекса“. — Имам още час и нещо свободно време.

— Не мога — отговори Нола енергично, но той усети с облекчение, че тя не се опитва да го разкара. — Цял следобед ще бъда заета тук. Мислех да си взема само един сандвич от закусвалнята на ъгъла.

— Може ли да ви правя компания?

— Сигурна съм, че имате по-приятни занимания.

С други думи, остави ме на мира.

— В момента не се сещам нищо друго.

Нола го изгледа остро.

— Не ме занасяйте.

— Вярно е. След такава сутрин с удоволствие бих се разходил чак до Белфаст.

Тя сви рамене и накрая се съгласи:

— Добре, но в заведението, което имам предвид, няма места на закрито. Белфаст може да се окаже по-приятна възможност от седенето навън в това време.

Нола сведе очи надолу и огледа лекото му кашмирено палто. Явно разбираше, че с облеклото си се е погрижил по-скоро за външния си вид, отколкото да му е топло.

Наистина му беше хладно, но не би се отказал от кашмира дори, за да направи впечатление на Нола. Добре че съществува фондът на баба му, помисли Бен, и не е зависим от мизерната заплата в „Кадоган“. Единственият недостатък е, че майка му непрекъснато напомня от коя страна на семейството идват парите.

Петнайсет минути по-късно седеше на пейка на „Рокфелер плаца“, мръзнеше като куче и съжаляваше, че не е провел по-убедителна кампания в полза на масата, удобните столове и бутилката вино. С възхищение отбеляза, че Нола явно изобщо не забелязва студа. Тя нагъваше сандвича с пуйка, като че бяха на пикник по случай Четвърти юли.

Докато я гледаше, Бен забрави за момент студа. Търсеше някакво слабо място, търсеше да види, че опънатата назад и свита на тила коса е поне малко разрошена. Сякаш нещо такова би подсказало, че е уязвима, че има някаква малка пролука, като онова място при мидите, където можеш да пъхнеш ножа достатъчно навътре, за да ги отвориш.

Видя, че чашата горещ чай й създава проблеми, и приятелски го взе от ръцете й.

— Ето, дай да ти помогна.

Пръстите му бяха останали топли в подплатените с кожа ръкавици, той ги свали, намери ушенцето на пластмасовия капак и го дръпна.

Нола не му благодари, когато й подаде чашата обратно. Тя седеше, без да мърда, с наведена настрани глава и го гледаше внимателно.

— Благодаря — изрече накрая. — Но защо имам чувството, че тук става дума за нещо повече от обяд на открито?

— Не те разбирам.

— Разбираш ме отлично. Има някакъв номер, само дето още не съм го схванала. Грейс ли те изпрати?

— Не — отговори той откровено. Усещаше ударите на сърцето си. — Виж, може би трябваше първо да се обадя…

Тя докосна ръкава му.

— Не, не, извинявай. Просто… Боже, случвало ли ти се е някога да те събуди в полунощ репортер от Лос Анджелис и да ти досажда с куп нахални въпроси за баща ти? — Не беше в течение, че Бен знае кой е истинският й баща. — Просто всичко това ми е писнало, станала съм много раздразнителна, а на строежа ме чакат още сто неприятности, които трябва да оправя с Фред, преди да свърша.

— Не те упреквам, че си наплашена — успокои я Бен. — Но истината е, че исках да те видя.

Това действително беше причината да е тук… или поне част от нея.

Нола се обърна и се загледа в група малки момиченца с дебели якета и калцуни, които се изсипаха на ледената пързалка под тях. После пак обърна към него пронизващите си матовозелени очи.

— Защо?

— Трябва ли да имам причини?

Като видя скептицизма, който тя дори не се опитваше да прикрие, Бен изведнъж бе споходен от една луда мисъл. Защо не забрави за писмата и не остави отношенията им с Нола да следват своя естествен ход, какъвто и да е той?

Не. Трябват му, и то много…

— Нима очакваш от мене да приема, че се интересуваш лично от мене, извън евентуалната ми връзка с Грейс? — Тонът й този път беше остър, недоверчив.

— Да, разбирам как звучи — призна той. — Може би идеята ми не беше чак толкова добра. Наистина не съм много сигурен защо съм тук, само дето те харесвам. Бих искал да те опозная по-добре.

Той отмести очи и погледна многоцветните знамена, които се развяха от върховете на пилоните покрай единия край на пързалката, но усети тежестта на дланта й върху ръката си. Дори през палтото и през вълненото спортно сако отдолу допирът предизвика вълнение в слабините му.

— Не исках да бъда груба — извини се Нола с по-мек глас. — Просто изисканата любезност не е от най-изявените ми качества.

— Липсата на любезност може да е от полза, когато се разправяш с бригадири — пошегува се Бен и остави погледа си отново да срещне нейния. — Сигурна съм, че не ти е лесно с такива хора… нали си жена.

— Справям се.

— Винаги ли си искала да станеш архитект? — попита внезапно Бен.

— Обичах да минавам покрай чуждите къщи и да си представям какво би било да живея в тях — заразказва му тя, като изтупа трохите от скута си. — Когато бях малка, си играех с конструктори вместо кукли. Майка ми… — Нола спря като човек, който е газил из плиткото и изведнъж е изгубил дъното под краката си. Видя колебанието, изписано на лицето й, страха да тръгне към по-дълбокото.

— Докато стана на шест годинки, моята майка вече ме беше убедила, че магазинът за играчки всъщност е музей. — Бен бързо ги изведе на безопасна територия. — Когато най-сетне установих, че там можеш да купуваш разни неща, пощурях. Върнах си шестгодишната миза за около шест минути.

— Бил си късметлия — отбеляза Нола, като се засмя тъжно. — Родителите ти са можели да те глезят.

— Да… само че татко почти винаги го нямаше.

— Обичаш ли децата? — попита Нола.

— Естествено. — Ако друга жена му зададе същия въпрос, веднага би застанал нащрек… но Нола не подпитваше, за да провери дали става за брак, беше сигурен в това. Тя просто разговаряше. — А ти? Грейс ми каза, че имаш две.

— Две момичета.

— И двете ли ходят на училище?

— Може и така да се нарече.

Бен усети горчивината в гласа й.

— Не изглеждаш много доволна.

— И ти нямаше да бъдеш, ако трябва всеки ден да гледаш как тъпата система на държавното образование смазва децата ти. — Нола смачка хартията от сандвича и я хвърли в книжния пакет до себе си. — О, Боже, не ме карай да започвам тази тема, че ще стоим тук до довечера.

Бен изпита едно непознато присвиване, почувства желание да реши някак част от проблемите й. „Внимавай, Бени — каза си наум. — Не се увличай.“

После докосна ръката й.

— Ще вечеряш ли с мене? — Бен се усмихна. — Това е най-малкото, което мога да сторя: да ти предложа маса някъде на топло.

— Бен, не намирам идеята за добра — Нола наведе глава, така че не можеше да види израза на лицето й.

— Посочи ми една основателна причина.

— Виж, животът ми наистина е сложен… а точно в този момент ти би бил просто още едно усложнение.

— Тоест ще заложиш на мъж, за който не си много сигурна, че му имаш доверие?

— Когато го направих за последен път, се оказах омъжена, с две малки деца.

— Предлагам само вечеря — Бен вдигна ръка. — Дума на скаут.

Почувства как Нола отстъпва.

— Е, предполагам, че нищо няма да ми стане от една вечеря — съгласи се тя. — Но трябва да стане рано. Предупреждавам те, ако ме задържиш след часа за лягане, ще трябва да ме носиш до вкъщи.

Тя пъхна чашата от чая в плика и се изправи.

Бен беше едновременно доволен и смутен. Усещаше, че ще е значително по-трудно да се справи с тази жена, отколкото си е представял. Мъжът, който стигне дотам да носи Нола в леглото, помисли той, ще получи много повече от онова, което е спазарил.

 

 

— Хубав дом. — След като изкачи последното стъпало към гостната на втория етаж, Бен се огледа и изсвири беззвучно със свити устни.

Едва сега, когато притеснението започна да я отпуска, Нола осъзна колко трудно й е било да покани Бен на кафе след вечерята. Апартаментът й наистина е хубав. А и си го е заслужила, след като цели девет години се задушава от съвместния живот с Маркъс.

„Същото ще се случи пак, ако пуснеш нов мъж в живота си“ — предупреди я един злорад глас.

Като стрелка на уред, безпокойството отново навлезе в червената зона, където беше допреди миг, докато се бореше с ключа, който изпусна два пъти, преди да успее да отвори входната врата. Къде й беше акълът, та покани Бен на гости? А и преди това, когато се съгласи с предложението на Флорин да остави Таша и Дани горе при себе си за през нощта.

Вечерята в „Раул“ наистина беше забавна. Но сега… трябва да му каже да си тръгва. Веднага. Преди да си е въобразил нещо. Докъде може да доведе това?

Той всъщност дори не е неин тип — малко прекалено наконтен, твърде самоуверен. Тоест такъв беше на повърхността. Отвътре беше по-различен. В Бен усещаше качества, които липсваха в големите приказки и блясъка на Маркъс. Скрити дълбини… или някаква затаена болка? Не знаеше… а и не искаше да знае. Писнало й беше да се опитва да утешава нараненото малко момче в уж пораснали мъже.

Но, от друга страна, откога не е сядала на бутилка вино с мъж, който може да я разсмее? Кой друг я е карал така да се отпусне, проявявал е очевидно истински интерес към всичко казано от нея?

Дявол го взел. Нола се наруга сама, защото съзнаваше, че няма да накара Бен да си тръгне. Поне не тази вечер. Твърде дълго е слушала Флорин и си е представяла колко лесни са тези неща, все едно падаш от стол. „По-точно, все едно падаш от висока скала“ — поправи се Нола.

— Не е като Парк авеню — отбеляза Нола и се приближи до високите френски прозорци, които гледаха към Двайсет и втора улица. — Според агенциите за недвижими имоти кварталът идвал на мода. Но ако се съди по вида на улици като моята, той вече е бил на мода и е потънал в забвение. Въпреки това си заслужава, дори и само заради тавана.

Все едно разглежда всичко през очите на Бен, Нола обходи с очи белите стени и високия таван, варосан в синкавобяло, което почти създаваше илюзията, че се намираш в черупката на огромно полупрозрачно яйце, през което тук-там се вижда небето. Старият паркет беше лакиран и оставен гол, само пред камината с резбована полица от слюда имаше постлана светла китайска пътека.

В центъра на стаята, до вградените книжни лавици, стоеше античен люлеещ се стол от явор, на който беше откърмила двете деца. Срещу него, отделен с износен килим от Бухара, имаше нисък шезлонг на бледозелено и бяло райе, покрит с бледозелена памучна дамаска. Този път за разнообразие Флорин беше подредила. Нямаше разхвърляни наоколо играчки и пастели, следите от лепкави малки ръчички по масите и стените бяха изчистени.

„И без помощта на екстрасенс Флорин се е досетила, че след вечеря ще поканя Бен тука.“

Видя как погледът на Бенджамин се спря на пианото „Стайнуей“, купено почти без пари на една разпродажба, което приятел на Маркъс разглоби и направи като ново. Абаносовата повърхност беше така добре излъскана, че подредените отгоре вместо стария полилей фенери от оризова хартия се отразяваха в нея и, докато Нола приближаваше, се плъзгаха пред погледа й като бледи призраци.

— Свириш ли? — попита Бен. — Извинявай, въпросът е тъп. Не си от хората, които биха притежавали нещо такова само за да се покажат.

— Свиря — отговори тя. — Това изненадва ли те?

„Чистила съм тоалетни, мила съм подове, пазарувах на старата Халидей, за да си плащам уроците, и съм готова да се обзаложа, че тебе богатите мама и татко е трябвало да те насилват.“

— Струва ми се, че нищо у теб не може да ме изненада — каза Бен.

Нола се разкая. Нима е негова вината, че се е родил бял и заможен? Сигурно става раздразнителна с възрастта… или може би просто твърде дълго е била без мъж?

Цяла година, всъщност четиринайсет месеца, ако се броят двата месеца, преди Маркъс да си събере багажа. Но и по-рано, що за любене е да лежиш под един мъж и да се чувстваш някак унизена.

Но защо тъкмо Бен?

Спомни си вечерята, как я попита дали предпочита италианска или френска кухня, а после призна, че е запазил маси в два ресторанта, за да може тя да избира. След това в „Раул“, вместо да се изфука с избора на виното, той тихо помоли келнера за съвет — макар че явно добре се ориентираше.

Това ли й направи впечатление? Не съвсем. Привлякоха въпросите му какво обича да чете, къде обича да ходи през отпуските („Рим — отговори тя, — но съм ходила там само във въображението си“) и какво мисли за новата сграда с офиси на Източна осемдесет и девета, която стана повод за спорове в града.

Хареса й, когато той с шеги я принуди да признае коя зодия е, а после я накара да избухне в смях с куп измислени качества на Близнаците. Най-хубавото е, че не я докосна. Нито веднъж. Нямаше многозначителни погледи през масата и опити да хване ръката й. Нямаше случайни отърквания о крака й. Нямаше непохватни целувки, докато се качват в колата му.

Може би затова сега го желае.

Най-умното нещо, което може да направи, помисли тя, е да скалъпи някакво извинение, да му каже, че кафето й било свършило… или че дъщерите й ще се върнат всеки момент. Или да му каже истината, че е уморена до смърт.

Усещаше, че Бен стои очаквателно до нея. Но знаеше, че ако седне и засвири по нотите на пюпитъра (Шуберт: Емпромтю, Опус 90, номер 3), такова великолепие и чувственост, с нея е свършено.

— А ти свириш ли? — попита го тя.

— Взимах уроци като ученик — отвърна той и прокара нежно пръст по клавиатурата, като изтръгна от нея ромолящ звук, подобен на шум от течаща вода. — Докато майка ми ме хвана да пуша трева с учителя си, господин Ортез. Заплаши, че ще накара да го депортират.

— Майтапиш се.

— Той непрекъснато й обясняваше, че е от Кливланд. Беше роден в тази страна, за Бога. Но тя не желаеше да го чуе. Майка ми мисли, че щом името ти завършва на „з“, значи само имаш зелена карта.

Изглеждаше толкова непресторен, облегнат на извивката на пианото, нежна като хълбок на жена. Беше с джинси и синьо-бяла риза, а отгоре сиво вълнено сако, което сигурно струваше една седмична редакторска заплата. Но докато го гледаше как прокарва ръка през косата си, дори по-тъмна и къдрава от нейната, тя зърна онзи поглед на безпомощно момче, заради който сърце не й даваше да го изгони. Проклятие.

Как смее той да постъпва така с нея? Как смее тя да му позволява?

После Нола някак пряко себе си седна на столчето пред пианото, дългите й пръсти намериха звуците и ги пуснаха на свобода в неподвижната, готова да ги приеме белота около нея. По-скоро усети, отколкото видя, че Бенджамин стана много съсредоточен, присъствието му се издължи като сянка, дълга, тънка и остра, която я проряза. Музиката се заизлива през нея… над нея… изпълни въздуха със сладост.

Нола вдигна очи, за да срещне неподвижния му бистър поглед и видя, че той я желае също толкова, а може би дори повече, отколкото го желаеше тя.

След това Бен застана зад нея, гладките му хладни пръсти се плъзнаха по шията й, палците му се спуснаха по гръбначния й стълб, като галеха всеки прешлен. Тя потрепери. Боже, толкова време мина… твърде много…

Да чака всичко да придобие смисъл, да са се виждали подходящ брой пъти — всичко това няма значение. Тя усети как целува врата й, усети топлината му, приклещена между двете им тела, внезапна и почти съкрушителна. Нола разбираше, че подобно желание… то просто е.

Ниската тиха въздишка на пианото сякаш изпълни тишината, после Нола усети как тя я възнася… как тя и той я прегръщат… всяко движение, всеки дъх прозвучаваше в стаята като нота, завършена и отчетлива. Усети устните му върху своите, меки и треперещи. Вкуси го, но не се сети друг път да е срещала такъв вкус — сладка тръпчивост върху небцето, все едно е захапала зелен плод. Полетя някъде нависоко и дори ако в последния момент бяха отменили присъдата й, това не можеше вече да я спаси.

— Ще постигна ли нещо, ако те помоля да си тръгнеш? — пошепна тя до бузата му, наболата брада дращеше устните й, които боляха и бяха като подути.

— Все едно ще се върна. — Бен се засмя ниско, треперливо, може би, за да прикрие собствения си страх.

Тогава Нола го поведе към спалнята, без да губи време да пали лампите. Пътят им показваше само отразеният блясък от улицата, който открояваше решетката на прозореца. През килима минаваше пътека от бледа светлина, преплетена с напречници от сянка.

Копчета. Толкова са много, мислеше тя, докато се бореше с ризата му, на която сякаш след всяко откопчано копче израстваше ново. Най-накрая, когато усети студения метал на катарамата под пръстите си, тя си представи, че е Бен, и проникна в мозъка му. Желаеше я, нямаше търпение да приключи този непохватен любовен танц. Тежестта в корема й се спусна бързо надолу и запали внезапна, плашеща горещина.

„Вече няма връщане назад.“

— Сега ти — каза той тихо, хвана пуловера й и го измъкна през главата й, през вдигнатите й ръце.

Разкопча сутиена й с лекота. Нола затвори очи, когато той започна да гали гърдите й, първо с ръце, нежно, като опитваше с длан тежестта им, а оставяше пръстите си да се плъзгат по все по-твърдите зърна. После с уста.

Боже. О, Боже. Дали Маркъс някога я е докосвал така нежно? Било ли й е някога така приятно? Никога… никога…

— Трепериш — каза той.

— Не ми е студено. Просто…

— Разбирам.

— Аз не ги мога много тези неща, Бен. Не се впускам в любовни авантюри.

— В момента изживяваш една любовна авантюра.

— Не съм подходящата жена.

— Ако искаш, ще спра. Това ли искаш?

— Целуни ме. Моля те, просто ме целуни.

Ръцете му я обгърнаха, без да искат, без да търсят, просто ги имаше. Телата им прилягаха съвършено, точно, като длани, притиснати за молитва. Тя насочи пръстите му да се плъзнат между краката й и го чу да стене, докато с пръсти влизаше и излизаше от нея.

Облада я до стената, при целия й метър и осемдесет, ръцете му обгръщаха дупето й, почти я вдигаха, тя обкрачи стегнатите му бедра и изви таза си, докато той влезе в нея… и започна да я люби…

Чу как някой извика и после осъзна, че е била самата тя.

Тъмнината стана куха и сива, странно бучене изпълни ушите й. Точици светлина затанцуваха зад плътно затворените й клепки.

Топлината в корема сякаш я изпълни, тръгна нагоре, докато накрая започна да струи през върховете на пръстите й, през кранчетата на косата й, като слънчеви лъчи.

— Нола, Нола — стенеше той отново и отново името й.

Като потрепери от наслада, толкова изтънчена, че граничеше с болката, тя се изви да посрещне последния тласък, усети как той я блъсна като юмрук от топлина толкова силно, че черепът й изпука от удара в стената, а в устата й се появи сладък, метален вкус на кръв.

Нола помисли, че ако в този миг умре от прекалено многото, дошло наведнъж, ще съжалява единствено, че не може да го повтори.

 

 

Бен изчака, докато легнат един до друг на леглото, и дишането им се успокои. Изчака, докато умът му се проясни, и си спомни защо е тук, защо трябва да възстанови самоконтрола си, преди топлината, която грее в него, да се е превърнала в нещо друго — нещо, което не умее да овладее.

Докосна косата й — мека и еластична като млада трева. Тя и ухаеше сладко като трева. Бен усети как нещо се раздвижи в гърдите му и го изпълни лекота, подобна на изпълнен със слънце въздух.

Господи, хубаво беше с нея. Не си спомняше някога да е било по-добре.

Тя беше всичко, което липсваше на безкрайния поток жени, с които беше ходил. Силна, но нежна, хладна на допир, но гореща под повърхността. Не можеше да понася жените, които му се увиваха след края и досаждаха с: „Как беше, хареса ли ти? Наистина ли ти беше хубаво? Ами като те докоснах там долу, как беше?“

Нола мълчеше, чуваше се единствено дишането й.

Тя не заслужава това, него. Какво, по дяволите, върши? Как би могъл да изпълни сега плана си?

Усети, че отново се възбужда. Господи. Трябваше да се възпре, за да не я целуне, да я прегърне и да започне отново да я люби.

— Добре, нека поговорим за това — заговори тихо и се обърна към светлия полумесец, който проблясваше на тавана. — Да си кажем всичко открито. Все още ме подозираш въпреки всичко, което ти казах. Защото съм този, който съм. Заради Грейс може би и заради баща ми. Ако не поговорим за това, няма да можем да продължим нататък.

Тя въздъхна дълбоко.

— Амин — чувстваше дъха й до бузата си. — Бен, ще бъда откровена с теб. За мене никога не е било като този път. Никога. Но ако си тук заради нещо извън това, което виждаш да лежи до тебе, значи всичко е свършено. Тук и сега. Все едно никога не се е случило.

— Нола, няма да те лъжа. Знам коя си, Грейс ми разказа. — С периферното зрение видя как го погледна стреснато, но преди да успее да проговори, той стисна леко китката й да я спре. — Не е това, което си мислиш. Тя беше изпаднала в шок, а аз случайно се оказах до нея, това е всичко. Не е там причината да дойда при тебе днес — излъга той, а кръвта бучеше в ушите му като далечен прибой.

Очите на Нола проблеснаха в тъмнината.

— Трябва да ти е разказала и за писмата на баща ми.

— Да — нямаше смисъл да отрича.

— Ако ти ги връча още сега, ще те видя ли някога отново?

— Това не е въпрос — отвърна Бен. — Звучи по-скоро като обвинение.

— Е?

— Не е възможно да мислиш, че затова съм тук, не и след… — Бен преглътна с мъка и внезапно се почувства като най-голямото лайно на света. Но нима е толкова ужасно, че се стреми да получи каквото желае? Никому не причинява зло, пък може би ще успее да запази връзката им. Пое си въздух. — Нола, истината е, че пет пари не давам за писмата на баща ти. Но понеже обсъждаме темата, ще ти каза аз какво мисля.

— Слушам.

— Скрий ги добре. Пази ги.

Знаеше, че тя очаква да чуе тъкмо обратното, и от рязката въздишка до себе си разбра, че я е объркал.

— Ами ако си променя мнението и реша да ги публикувам?

— Пресата ще разпъне Траскот на кръст. Това ли искаш?

— Те и без това го правят. Може би ако хората разберат защо е трябвало да прикрие истината за Нед Емори, че не е било само политическа необходимост, но и морална… Той наистина радееше за гражданските права, Бен. Това не бяха само думи.

Бен осъзна, че Нола защищава неговата позиция, и за миг с тревога се запита кой кому поставя капан.

— Ти да не си решила да помогнеш на Грейс? — попита той и сърцето му се качи в гърлото.

— Не, не това искам да кажа — тонът й беше тревожен.

— Не е моя работа — продължи той предпазливо, — обаче сигурно ще бъде добре да поговориш с някого, преди да вземеш решение.

— Като например?

— Не знам. Юрист вероятно. Може да извлечеш и някаква полза.

— Това няма нищо общо с парите! — Нола заговори рязко, почти гневно. После въздъхна. — Не че малко допълнителни пари няма да ми дойдат добре. Но по-скоро ще продам всичките си притежания, отколкото да взема пари за писмата.

— Аз само казах…

— Е, виж какво, няма смисъл да обсъждаме това — прекалено е сложно — прекъсна го Нола.

— Същото каза и за мене.

Тя се обърна да го погледне и челото й се смръщи.

— Да не се опитваш да ме объркаш, Бен? Затова ли са всички тези въпроси и отговори? — гласът й беше мек, но посланието стана ясно: „Зарежи това.“

Той се претърколи и се подиря на лакът, така че да гледа към нея.

— Направи каквото е най-добре за тебе, Нола. Каквото и да е то.

Тя сграбчи рамото му, пръстите й се забиха в плътта му с изненадваща сила.

— Така говореше и бившият ми съпруг. Само дето според него най-добро за мене е онова, което иска той.

— Аз не искам нищо от тебе.

Докато я гледаше, докато съзерцаваше светлата извивка на рамото на фона на косата, разпиляна по гърба й, Бен почти повярва в собствената си лъжа. Почувства прилив на нежност… съпроводена от почти задушаващо усещане за обвързаност. Господи. Какво върши? С какъв акъл, за Бога, се обвързва с тази жена? Надяваше се, че печели предимство пред нея… ами ако беше тъкмо обратното? Не го е заложила нарочно, но той положително е попаднал в някакъв капан. И може изобщо да не поиска да се измъкне.

Чаршафът изшумоля, когато тя се обърна с лице към него.

— Хайде тогава да ме любиш отново — каза Нола с дрезгав глас и прокара хладна, дългопръста ръка по стомаха му, като накара кожата му да настръхне. — Ако ще бъда мамена… нека поне съм дваж измамена.

 

 

— Исках да видя лицето ти, когато ти го кажа — обясни Нола на Грейс. — За да разбера дали ти не си подучила Бен. — Резкият накъсан смях приличаше повече на хрип. — Сега имаш вид на човек, който току-що е глътнал нещо прекалено горещо.

Седяха на маса в ресторанта на „Грамерси Парк хотел“, където Нола покани Грейс да се срещнат на закуска. Не се бяха виждали и не бяха разговаряли от два дни, откакто Грейс беше отишла да види Нола. Ако Бен не й беше дал повод, щеше ли сега Нола да е тука?

„Признай си — каза си Нола, — нима не беше любопитна да видиш как се справя Грейс с бомбата, дето й пусна?“

Допълнително нервна я правеше и фактът, че оставаха дни до обявяването на резултатите от конкурса за проект на библиотеката „Траскот“. Нола повярва на Бен, когато й каза, че не преследва писмата на майка й — иначе защо ще я кара да не ги дава? Ами ако Грейс го е изпратила да я шпионира? Ами ако той случайно открие, че от името на фирмата й е включен неин проект? Този риск не може да поеме.

Снощи, след като Бен си тръгна, мислите й стигнаха задънена улица, тя рухна и се обади на Грейс. Твърде късно осъзна, че минава полунощ, но за щастие Грейс още не си беше легнала.

Сега, на ясната дневна светлина, като видя как Грейс внезапно като че забрави какво да прави с вилицата в ръката си, Нола изведнъж изпита увереност, че Грейс не би могла да й погоди такъв номер.

— Бен? — попита Грейс с глас, който не беше много по-силен от шепот.

— Ти си му казала за писмата, нали?

Въпреки очевидната невинност на Грейс Нола не можа да се въздържи и я попритисна малко.

Зачака с надеждата, че е сгрешила по отношение на Грейс. Но Грейс не се засуети, а срещна погледа й очи в очи.

— Боя се, че да. Но ти не мислиш…

— Нищо не мисля. Засега. Просто питам.

Грейс поклати глава и остави вилицата на масата.

— Бих искала да съм в състояние да ти помогна. Истината е, че не познавам Бен особено добре. Той рядко се мярка, когато съм с баща му.

Нола започна да боде в чинията с пържени яйца, като изведнъж откри, че вече няма апетит. Какво е очаквала? Подписано признание? Очевидно Грейс е в неведение също като нея. Не само по отношение на Бен, а и за много други неща.

— Истината е — повтори и тя, като се засмя напрегнато, — че ти и мене не познаваш особено добре.

— Все още се опитвам да свикна с мисълта, че си ми сестра.

— Малко трудно за преглъщане, нали?

Грейс й се усмихна предпазливо.

— Вече е по-лесно. Имах време да помисля.

— И?

— Нола, бих искала да станем приятелки. Не знам какво значи това в нашия случай. Дори не знам дали е възможно. Но бих искала поне да опитаме.

Нола усети как нещо я стисна за гърлото и разстилането на салфетката върху скута изведнъж погълна цялото й внимание. Дори с наведена глава усещаше погледа на простодушните очи на Грейс, усещаше, че те чакат отговор. Вдигна глава:

— Май ще трябва да изминем доста път.

— Не думай — Грейс се усмихна широко.

— На това място ли трябваше да скочим и да се прегърнем? — попита със сарказъм Нола и с безпокойство усети, че май вече става приятелка с Грейс. Облегна се назад и скръсти ръце пред гърдите си.

— Ела на себе си.

Но по блясъка в очите на Грейс Нола разбра, че тя всеки момент може да заплаче.

— Подай ми солта — помоли Нола.

Ако това беше филм, помисли тя, камерата сега ще даде солницата в едър план и ще покаже как пръстите ни се докосват, докато тя ми я подава. Голяма символика.

Но ако някой в дискретно осветената стая с колосани бели покривки и атмосфера на залязващ разкош проявеше любопитство и погледнеше към масата им, би видял само как две добре облечени жени се усмихват като от споделена шега. Никой не би отгатнал, че са сестри.