Айлин Гоудж
Благословени лъжи (1)

Пролог

Вашингтон, окръг Калифорния, 1964

Трябва да е нещо спешно, помисли си Грейс.

Защо иначе татко ще кара толкова бързо? Тя погледна твърдо стиснатите му устни, бръчките на бузите му, които приличаха на процепите в някоя скала. През повечето време татко се усмихваше и тогава бръчките на бузите му се извиваха по начин, който я караше да си представя панделките върху голям, прекрасен подарък.

Но сега не беше засмян. Когато секретарката му се обади преди малко, Грейс го чу да говори с нисък буботещ глас, сякаш се опитваше да успокои Маргарет, като в същото време не дава на нея и на Сиси да чуят думите му. Какво обаче е могло така да разстрои Маргарет? На бюрото си в стаята пред големия, декориран с ламперия кабинет на татко, тя винаги изглеждаше елегантна и уравновесена. Любимата шега на татко за неговата секретарка беше, че тя би трябвало да стане шеф на Пентагона, вместо само да ръководи неговия кабинет в сградата на Сената.

Маргарет почти никога не се обаждаше на татко вкъщи, а ако позвънеше, то обикновено ставаше дума за важни документи, които трябваше да се носят някъде, или за спешно съобщение. Нейна работа е, беше казала веднъж Маргарет на Грейс, да не дава на хората да тормозят татко й.

Особено в събота и неделя. Много често, когато татко им не можеше да дойде в Ню Йорк, Грейс и Сиси (съпровождани от бавачката, ако майка им е твърде заета), взимаха влака за Вашингтон и оставаха с татко в апартамента му на улица П. А ако се обадеше някой успял да се промъкне покрай Маргарет, татко приключваше колкото се може по-бързо разговора и после намигаше на Грейс по онзи особен начин, който означаваше „може да почака до понеделник“.

Хората непрекъснато звъняха или пишеха писма на татко й. Някои се бяха разорили и имаха нужда от работа. Други търсеха помощта му, за да се прокарат нови закони. Идваха чернокожи, които гневно искаха разни неща или пък със сълзи на очи му благодаряха за всичко, което беше сторил за тяхната кауза.

И ето че днес неочаквано Маргарет имаше нужда от помощта на татко. Щом затвори слушалката, татко им ги качи в колата, без дори да чака бавачката да се върне от църква.

Къщите и пълните с хора тротоари на стария град Александрия отстъпиха място на ливадите и заобиколените с дървета имения на Маунт Върнън. Грейс стискаше лъскавата дръжка на буика. Ами ако катастрофират и се наложи тя бързо да изскочи от колата? Начинът, но който шофираше татко й, караше на гърлото й да засяда една голяма буца.

— Татко, защо ние… — Остър завой, при който гумите им изсвистяха рязко, прекъсна думите й.

— Не сега, Грейс — отвърна татко й малко грубо, без да откъсва очи от пътя. Къдравата му, вече побеляваща рижава коса, изглеждаше по-рошава от обикновено.

До нея Сиси седеше кротко и смучеше червена захарна пръчка. Петгодишната Сиси беше по-послушна от Грейс, която беше почти на десет години и „би трябвало да разбира повече“. Облечена в розова лятна рокля на точки и леки пантофки, Сиси напомняше на Грейс голяма възглавница с къдрички. Само дето възглавниците не мрънкаха и не се глезеха, както правеше това Сиси в отсъствието на мама и татко, когато те нямаше как да видят колко досадна може да бъде.

— Какво сладко дете — казваха винаги хората за Сиси. Никой не говореше такива неща за Грейс, чиито колене бяха непрекъснато в рани, а изразът на лицето й подсказваше, че иска да научи повече, отколкото й се казва.

Веднъж, когато Грейс попита майка си защо не може всичките да се преместят във Вашингтон и да живеят с татко, защо трябва да чакат, да не би да не го изберат за още един мандат, майка й отсече:

— Задаваш прекалено много въпроси.

Според майка й не беше особено учтиво да се задават много въпроси.

Този път Грейс мълчеше, докато татко й паркираше колата до тротоара пред една малка занемарена жълта къща, скрита зад доста прораснали храсти и дървета с провиснали клони. Гледаше го как отвори вратата, като се обърна към тях едва когато с единия крак вече беше навън.

— Наглеждай сестра си, чуваш ли? Няма да се бавя. — Татко й говореше така, като че бе останал без дъх. Той протегна голямата си зачервена ръка и погали Грейс по коляното.

Грейс не разбираше защо не може да влязат вътре заедно с него. В службата на татко им Маргарет винаги ги посрещаше с усмивка. Понякога в бюрото й имаше скрити лимонени вафли и тя изнасяше цяло представление, докато даваше на Грейс и Сиси да си хапнат по една, като се преструваше, че го прави тайно от баща им. Защо Маргарет да не иска да ги види сега?

Грейс понечи да обясни колко е уплашена и разтревожена. Но само кимна и каза:

— Добре, татко.

— Ето това е доброто ми момиче.

Откак се помнеше, той все така я наричаше — доброто ми момиче. Но тя невинаги беше добра. И рядко беше послушна. Не че не се опитваше, просто беше много любопитна. Когато й кажеха да си седи на мястото, не се удържаше и подаваше глава през вратата или пък се качваше на пръсти по стълбите, за да разбере какво искат да скрият от нея възрастните. Като онзи път, когато татко се ядоса, защото сестрата на майка им — Зелма — се омъжи, а Джема и Чарлз не бяха канени на сватбата.

— Блесинг е в дълбокия Юг, Джин. Ти и твоят Комитет направихте чудеса, що се отнася до негрите, но не можете да очаквате нещата да се променят за един ден. — Гласът на майка й се издигаше нагоре по стълбите в старата им къща на Парк авеню, където седеше Грейс, свита зад резбованите перила. — Разбира се, съгласна съм, че е трябвало да ги поканят. Те са част от нашето семейство, откак аз съм била с пелени. Но ти познаваш майка. Ако настоявам, ще получи още един удар.

Татко промърмори нещо, което подсказваше, че колкото до него, няма да е голяма загуба баба им да получи още един удар. После, сякаш да покаже на майка им, че не е мислил това сериозно, каза закачливо:

— Корделия, понякога си мисля, че се омъжи за мен само за да шокираш майка си.

Тогава Грейс разбра по плътния бумтящ смях, който се издигна като балон, че той не обвинява майка им за упорството на баба Клейборн.

Докато наблюдаваше как широкият, леко приведен гръб на баща й изчезва по сенчестата пътека пред къщата, на Грейс ужасно й се прииска да изтича след него. Чудеше се каква ли е къщата на Маргарет отвътре. Никога не си беше представяла Маргарет другаде, освен зад бюрото в работата на баща й, на което имаше голяма черна пишеща машина и подредени купчини хартия.

Но не можеше да тръгне след татко си. Беше обещала.

Бръкна в джоба на якето и извади своята захарна пръчка. Не приличаше на Сиси, която се нахвърляше на лакомствата като малка дебела златна рибка. Обичаше да пази нещата за по-късно. Така беше по-приятно, защото предчувстваше удоволствието с часове, понякога дори цял ден. Но когато извади захарната пръчка, която татко й беше дал сутринта, видя, че е станала цялата лепкава и покрита с малки късчета мъх. Въпреки това я задъвка, ядосана на себе си, ядосана и на Сиси, която беше твърде малка и не разбираше какво става.

— Горещо ми е — измрънка Сиси.

Грейс смъкна до долу и двата предни прозореца.

— Ето — каза тя, като се опитваше да звучи като мама, когато иска да покаже, че въпросът е приключен веднъж завинаги.

— Пак ми е топло.

Сиси започна да се върти на мястото си до нея. Слънцето, което напичаше през прозореца, караше потъналите в сянка дървета покрай къщата да изглеждат като хладен поток, който предизвикваше Грейс да запретне панталони и да влезе в него.

Грейс, на която също й беше горещо, отсече ядосано:

— Не, не ти е топло. И ако не престанеш да си събуваш обувките, ще те плесна.

Сиси прекрати опитите да си разкопчае обувката и се разплака — нисък безцелен звук, подобен на онзи, който издават мухите, когато се удрят в стъклото на прозореца. Захарната пръчка се изплъзна от ръката й и падна на пода, където се превърна в безформена, лепкава купчинка.

Грейс се опита да изтрие лепкавата ръка на Сиси с една смачкана салфетка, но доброто й намерение като че само още повече влоши положението. Кръглото лице на Сиси се сгърчи и по бузите й потекоха сълзи.

— Искам мама! — зави тя.

— Искаш да кажеш, татко — поправи я Грейс. — Искаш татко.

— Не, мама.

— Мама е в Ню Йорк — отсече Грейс. — Ето — тя напъха захарната си пръчка в ръката на Сиси, — вземи моята.

— Не я искам! — Сиси я хвърли на седалката.

На Грейс също й се дощя да се разплаче. Цялото тяло я сърбеше от горещината, освен това съжали, че се е скарала на Сиси, защото сега тя самата искаше да си събуе обувките. На всичкото отгоре се налагаше да отиде до тоалетната.

— Ей сега се връщам — каза тя на Сиси. — Не мърдай.

„Това е все едно да кажеш на рибата да не отлита“ — помисли Грейс. Сиси много мрънкаше, но никога нищо не предприемаше.

Докато вървеше по пътеката пред къщата, Грейс забрави колко е ядосана заради сестра си и отново изпита страх. Откъм сградата до нея долитаха звуци — лоши звуци. Викове. Глас, подобен на този на Маргарет, пронизителен, умолителен. И мъжки глас, но не на татко, а дрезгав и зъл. Господин Емори? Грейс никога не бе мислила за снимката на бюрото на Маргарет, за мъжа с тъмното лице и в униформа, като за истински човек.

А сега усети кожата на ръцете й да настръхва.

Бързо си каза, че звуците най-вероятно се дължат на увеличения телевизор. Вътре в къщата ще бъде прохладно и спокойно. Маргарет ще носи безупречно изгладена блуза и пола, ще се усмихне, ще приклекне, та да може да погледне право в очите на Грейс, и ще каже:

— Бре, наистина растеш толкова бързо, че не мога да те догоня!

Маргарет Емори беше чернокожа, но нито изглеждаше, нито се държеше като Джема или стария Чарлз. Първо, не беше много тъмна. Кожата й приличаше по цвят повече на бежовата пудра, която майка й държеше в чантата си и от време на време нанасяше на носа си. Маргарет, освен това носеше копринени чорапи и обувки с висок ток като мама. Косата й беше права с подвити краища. Когато говореше по телефона и уреждаше срещите на татко, звучеше много делово. Повечето хора я наричаха „госпожа Емори“, но беше казала на Грейс, че може да й вика Маргарет, както и татко й.

— Ти коя си?

Гърлен глас, който сякаш изскочи от сенките покрай заобиколената с дървета пътека, спря Грейс.

— Аз… аз търся татко — примижа Грейс, та очите й да се приспособят към рязката смяна на светлина със сянка.

На най-горното стъпало седеше кльощаво момиче с клин до коленете и прекалено голяма тениска. Грейс я позна веднага от снимката, която стоеше на бюрото на Маргарет до тази на господин Емори. Имаше светлата кожа на майка си и бледозелени очи. Косата й стърчеше сплетена на две къси плитки от двете страни на продълговатото лице с особени, наклонени скули.

— Не те питах това.

Приглушеният, почти възрастен глас отново стресна Грейс. Напомняше й за една от нейните учителки — госпожица Марч, която ходеше с тъмно червило и винаги миришеше на цигари.

Грейс започна да се дразни.

— Аз съм Грейс Траскот — отвърна тя. — Ти коя си?

— Нола. — Говореше небрежно, почти грубо.

— О.

Грейс погледна входната врата, чието овално стъкло сякаш й намигаше весело. Вече й се пишкаше неудържимо. Тя стъпи на най-ниското стъпало пред верандата.

— Не може да влизаш вътре — осведоми я Нола със своя глас на учителка.

— Защо?

Нола вдигна поглед към небето.

— Защото.

Като че Грейс беше на две годинки и трябваше да й се обяснява, тя добави:

— Те говорят.

— Кои?

— Мама, татко и чичо Джин.

Но това не беше просто разговор. Дори и отдалеч гласът на господин Емори сякаш се изстрелваше в засенчената тишина като юмрук, готов да размаже нещо. Грейс усети, че й става много горещо и се разтреперва. Страхуваше се да не се напишка.

Освен това се ядоса. На това намръщено момиче, което се държеше, сякаш има пълно право да вика на татко й „чичо Джин“. После си спомни разказа на баща си, според който, когато Маргарет трябва да работи извънредно, Нола идвала да си пише домашните в кабинета. Така било, защото бащата на Нола бил моряк, много отсъствал от къщи и нямало кой да я наглежда. Грейс можеше да си представи как татко й кани Нола в кабинета и й помага да си реши задачите по математика, и може би дори й позволява да се свие на мекия диван с книга в ръка, както обичаше да прави самата тя. И понеже Нола е толкова странна, татко е особено мил с нея. Татко имаше слабост към чудаците — те правят света по-интересен, казваше той.

След това Грейс забрави за Нола, тъй като гласовете вътре зазвучаха високо и яростно.

— Май са вбесени — каза Грейс разтревожена.

— Това е просто татко. Той става такъв понякога.

Нола уж небрежно сви рамене, но Грейс видя, че кожата в края на устните й е побеляла. Забеляза, че Нола седи със свити пред гърдите крака, а дългите й ръце са обгърнали здраво глезените й. „Тя също е изплашена“ — осъзна Грейс.

Но щом изкачи стълбите и понечи да мине покрай Нола, тя скочи на крака, настръхнала като котка. Беше по-висока от Грейс с няколко сантиметра, с дълги възлести ръце и крака и големи месести стъпала.

— Не може да влизаш вътре — каза още по-категорично този път.

— Трябва да отида до тоалетната — осведоми я Грейс високомерно.

— Мама каза да стоим отвън. — Нола я погледна, както гледаше госпожица Марч, ако Грейс отговаря в час, без да е вдигала ръка. Странните й зелени очи се присвиха и почти се затвориха, като че се готвеше да скочи.

Въпреки това Грейс мина покрай нея. Усети как Нола хваща ръката й, но се измъкна и се приближи до входната врата.

— Това не е твоята къща — изсъска Нола.

— Не ме интересува чия е къщата — каза й Грейс.

Грейс трепереше, а гащичките й като че вече бяха малко мокри. Но не смяташе да показва на това нахално момиче колко е изплашена. Тя отвори вратата и се вмъкна вътре.

— Татко! — опита се да извика Грейс, но звукът, който издаде, беше тих като шепот.

Като се стрелна през малкия подреден хол на Маргарет, тя тръгна по посока на викащите гласове, които се чуваха все по-ясно, колкото повече тя се приближаваше към задната част на къщата. Сърцето й биеше силно. В края на тесния, зле осветен коридор забеляза отворена врата. От мястото, където стоеше, можеше да види само облегалката на някакъв стол с преметнато отгоре мъжко сако. Приближи се внимателно, като се промъкваше покрай стената, за да може да погледне вътре, без никой да я усети.

Щорите бяха спуснати, но през тях се процеждаха тънки ивици светлина и открояваха старателно оправената спалня и тоалетката, която й се стори странна, докато Грейс не осъзна причината за това: за разлика от тоалетката в стаята на майка й, където върху дантелена покривка имаше скъп комплект тоалетни принадлежности, гребени и четки със сребърни дръжки, тук нямаше дрънкулки, нямаше флакончета с парфюм, нямаше бурканчета с крем за лице или пък тубички с червило, нямаше нищо, освен един обикновен дървен гребен.

Маргарет, облечена в поизмачкан пеньоар, който съвсем не приличаше на безупречните костюми, с които ходеше на работа, стоеше с гръб към гардероба, с притисната към устата си ръка, с широко отворени от страх очи. Срещу нея, от другата страна на леглото, се беше изправил едър мъж с униформен панталон и бяла риза със запретнати ръкави. На мътната светлина ръцете му изглеждаха тъмни и лъскави.

Татко й беше останал при вратата, с гръб към Грейе. Тя виждаше отражението му в огледалото зад Маргарет, огромен и разрошен, напомняше й за историята на Самсон, която сестра Бонифация беше разказала в час по вероучение. Спомни си още една история, която баща й беше разказал, за времето, когато бил пожарникар, много преди да стане сенатор и дори преди да го изберат в Конгреса. Как веднъж той се втурнал в горяща къща, която всеки момент щяла да рухне, и изнесъл оттам едно тригодишно момче, което се Крисло за по-сигурно под леглото. Един прозорец се взривил пред лицето му, докато слизал по стълбата, и татко можело да загине, ако бил без маска и каска. Над едното му око още имаше морав белег, който Грейс обичаше да гали с пръст. Кожата беше мека, почти като коприна, различна от останалата, грапавата част от лицето му.

Сега, тъй като отражението му беше почти цялото скрито в сянка, Грейс виждаше само белега на баща си, който изпъкваше ясно на една от ивиците светлина.

— Пусни го, Нед, преди някой да пострада.

Гласът му изтрещя като гръм.

В този момент Грейс забеляза пистолета, който държеше мъжът на Маргарет. Изведнъж започна да се задушава. Опита се да вкара въздух в дробовете си, но те като че бяха пълни с памук. Тя се наведе още по-надолу, твърде изплашена, за да избяга.

— Ти за какъв се мислиш, да ти не се не види, дето си влизаш така в къщата на човек и му нареждаш какво да прави? — Нед размаха пистолета към татко й. — Да, знам, ти си големият герой, дето всеки негър се навежда да му целува обувките. Тоя, дето марширува с доктор Кинг за правата на чернокожите. Хубаво де, ами кво ще кажеш за правата ей на този чернокож, а?

Хлип задави гласа му. Пистолетът се затресе обезпокоително в ръката му.

— Какво ще кажеш за мъжа, който се прибира вкъщи при жена си, дето вече не му е жена?

— Ти не знаеш какво говориш, Нед — каза татко й, като се опитваше да звучи разумно. Гласът му не беше изплашен, само беше тъжен, както тогава, когато говори с микрофона на погребението на президента Кенеди.

— За Бога, бе, човек, не ми казвай, че не знам! — Нед почти крещеше. — Мислиш си, че просто щото ти си шефът, значи ти плащаш сметките тука и ти ще казваш кое как? Ти не знаеш нищо за това, дето става извън тежкарския ти офис…

Грейс изведнъж осъзна, че Нед плаче — бузите му бяха мокри, а ръката му нестабилна, докато вдигаше пистолета и се прицелваше в Маргарет.

— Остави пистолета, Нед — този път баща й говореше по-строго. — Каквото и да е това недоразумение между теб и Маргарет, сигурен съм, че…

— Няма никакво недоразумение! — изкрещя Нед. — Каквото съм видял, видял съм! — Сега той гледаше право към Маргарет и стискаше пистолета, за да спре тресенето му. — Ти… ти… кучко. Винаги си мислила, че си по-добра от останалите негри. Даже говориш като бяла дама. А сега взимаш и последното, което ми остана. Боже Христе, трябва да те у…

— Не, Джин! — гласът на Маргарет премина в писък, когато татко й се хвърли напред и се стовари върху Нед.

Грейс, свита в коридора пред стаята, усети как всичко замръзва неподвижно. Само сърцето й, което изведнъж беше станало неимоверно голямо за тялото, продължи да бие силно. Нещо топло и мокро се стече по вътрешната страна на крака й и тя смътно осъзна, че се е напишкала. Но всичко това като че се случваше с някой друг. Гледаше безпомощно как Нед и татко й се боричкаха в стаята. Татко й беше по-едър, но господин Емори беше подивял, полудял. От гърлото му излизаха странни гъргорещи звуци, докато извиваше ръката на татко й, а той се опитваше да се освободи.

Като хипнотизирана Грейс гледаше с ужас пистолета, попаднал в ивица прашна светлина, която обхващаше и напрегнатите кокалчета на Нед — смъртоносно бижу, което се въртеше насам-натам и проблясваше злокобно.

Неочаквано прозвуча оглушителен трясък — като че някой разцепи стаята на две, — от който в ушите й отекна остра, пулсираща болка, а земята се изплъзна изпод краката й. Тя падна на дупето си.

През жужащия облак, с който сякаш бяха обвили главата й, тя наблюдаваше как Нед пада на леглото. В гърлото му разцъфтяваше огромно червено цвете и се разпростираше по бялата покривка на леглото.

Кръв. Това беше кръв.

Тя запуши с ръце ушите си и започна да пищи. Или поне й се струваше, че пищи. От устата й излизаше само острият звук на дъха й.

Подът под нея се залюля и се наклони на една страна. Ужасът й беше огромен, като някакво голямо чудовище, което я беше погълнало и не беше оставило нито частичка от нея, която да чувства нещо различно от страх. След това обаче вцепенението започна да отминава. Под гащичките напишканото я сърбеше. Болеше я дупето от падането на пода. Но щом се опита да стане, краката й се сгънаха като на хартиена кукла.

Най-накрая, като се подпираше на стената, тя успя да се изправи. Взе да отстъпва назад и се бутна в някого. Извика приглушено и се обърна кръгом. Кльощавото момиче стоеше зад нея, замръзнало насред път, очите му вече не бяха издължени, а кръгли и сребристобели като монети. То също беше видяло. Беше видяло всичко.

И двете се обърнаха, когато Маргарет изпищя диво. Докато гледаше как пистолетът пада от ръката на татко й на пода с кухо „дрън“, а Маргарет се отпуска на колене пред окървавеното легло, на което лежеше Нед, на Грейс й се прииска да вземе една гумичка и да изтрие всичко, както правеше, когато обърка нещо в тетрадката си. Искаше й се да направи така, че това да не се е случвало. Тя, татко и Сиси да седят в колата и да пътуват към брега на океана при Мериленд, където той ще им купи рула с омари, а тя ще тича по кея, ще усеща старите гъбясали дъски под краката си, а в подметките на гуменките й ще се забиват рибарски кукички.

Но когато се обърна отново към Нола и видя сивкавото й лице, Грейс разбра, че нещата не може да се върнат назад. Каквото и да стане оттук нататък, Грейс никога няма да забрави това. Нито пък, беше сигурна, щеше да го забрави момичето, което стоеше зад нея напрегнато и неподвижно, с безизразно лице, ако не се смятат странните, огромни очи.