Корнелия Функе
Мастилено сърце (6)

Огън и звезди

И ето ги, явиха се с танцуващи мечки, кучета и козли, маймуни и мармоти, ходеха по въже, премятаха се напред и назад, хвърляха саби и ками и без да се наранят, лягаха на върховете на остриетата им, гълтаха огън и смилаха със зъбите си камъни, пременени с плащове и широкополи шапки, показваха изкусни трикове с карти, вълшебни бокали и омагьосани вериги, караха куклите да се дуелират, пееха като славеи, пищяха като пауни и свирукаха като сърни, и танцуваха под звуците на флейтите.

Вилхелм Херц, „Книга на пътуващия артист“

Денят минаваше бавно. Меги зърна Мо само за миг, когато следобед Елинор се завърна от пазар и половин час по-късно им поднесе спагети с някакъв готов сос.

— Съжалявам, но просто нямам търпение за ужасно занимание като готвенето — заяви тя, докато слагаше чиниите на масата. — Може би нашият приятел с косматото животно случайно умее да готви?

Прашнопръстия със съжаление повдигна рамене:

— Не, за жалост това умение не е сред моите способности.

— Мо обаче се справя доста добре — съобщи Меги, докато бъркаше с вилицата си из воднистия сос, в който плуваха макароните.

— Задачата му е да реставрира книгите ми, а не да готви — отсече Елинор. — А как стои въпросът с теб?

Меги сви рамене.

— Мога да правя палачинки — призна тя. — Но защо не си набавите няколко готварски книги? Притежавате всякакви други издания. Сигурно ще ви бъдат полезни.

Елинор дори не удостои предложението й с отговор.

— О, между другото, да ви съобщя едно правило за през нощта — каза тя, след като известно време четиримата се храниха мълчаливо. — Не търпя светлина на свещи в дома си. Огънят ме изнервя. Прекалено обича да се храни с хартия.

Меги преглътна. Заловили я бяха на местопрестъплението. Тя, разбира се, си беше донесла свещи, които бе оставила на нощната си масичка в спалнята. Елинор сигурно ги беше видяла.

Ала лелята пронизваше с поглед не Меги, а Прашнопръстия, който си играеше с кибритена кутия.

— Надявам се, че ще се съобразите с това правило, защото очевидно смятате да ни удостоите с компанията си за още една нощ.

— Ако ми позволите да поставя на подобно изпитание вашето гостоприемство. Утре сутринта изчезвам, обещавам. — Прашнопръстия все още държеше в ръка кибритената кутийка. Не даваше вид, че се е трогнал от осъдителния поглед на Елинор.

— Мисля, че някои от нас имат напълно погрешна представа за огъня — продължи той. — Признавам, че той може да се държи като хапливо същество, но определено се поддава на опитомяване. — С тези думи извади клечка кибрит от кутийката, запали я и я пъхна в отворената си уста.

Меги затаи дъх, като видя как устните му се затварят и скриват пламъка. Но Прашнопръстия отново зина, извади загасналата клечка и я постави в празната си чиния.

— Виждате ли, Елинор — установи той. — Не ме ухапа. Можете да го укротите по-лесно от капризно коте.

Елинор само набърчи нос, но Меги не можа да откъсне възторжените си очи от лицето на Прашнопръстия.

Мо не изглеждаше изненадан от фокуса и след предупредителния му поглед кибритената кутийка послушно изчезна в джоба на Прашнопръстия.

— Разбира се, ще се съобразя със забраната на свещите — увери припряно той. — Няма проблем. Наистина.

Елинор кимна:

— Добре. Но има и още нещо. Ако тази вечер отново изчезнете, щом се стъмни, по-добре не се връщайте прекалено късно. Точно в девет и половина включвам алармената инсталация.

— О, значи снощи съм имал голям късмет. — Незабелязано за Елинор, но не и за Меги, Прашнопръстия пъхна в джоба си шепа макарони. — Признавам, обичам да скитам нощем. Тогава светът е по мой вкус, тих, почти без хора и значително по-тайнствен. Тази нощ обаче не възнамерявах да излизам на разходка. И въпреки това трябва да ви помоля да включите превъзходното си устройство малко по-късно.

— Така ли? А причината, ако смея да попитам?

Прашнопръстия смигна на Меги.

— Ами обещах на младата дама да й дам малко представление. Начало: около час преди полунощ.

— Аха! — Елинор попи капка сос от устните си със салфетката. — Какво ще кажете да го дадете при дневна светлина, в края на краищата младата дама е на дванадесет години и в осем и половина би трябвало да си бъде в леглото.

Меги сви устни. Не си лягаше в осем и половина, откакто беше навършила пет, но не си даде труда да просвещава Елинор по въпроса.

Вместо това се възхити на хладнокръвието, с което Прашнопръстия отбиваше враждебните погледи на лелята.

— М-да, но през деня фокусите, които искам да покажа на Меги, няма да имат същия ефект — вметна той и се облегна на стола си. — Съжалявам, за целта е необходим черният плащ на нощта. Но защо и вие не се присъедините към публиката? Тогава ще разберете, че цялата работа задължително трябва да стане на тъмно.

— Приеми предложението, Елинор! — призова Мо. — Представлението му ще ти хареса. Може би след това няма да се страхуваш толкова от огъня.

— Не се страхувам. Просто не го обичам! — невъзмутимо възрази Елинор.

— Той умее и да жонглира — обади се Меги. — С осем топки.

— С единадесет — поправи я Прашнопръстия. — Но жонглирането е по-скоро дневно занимание.

Елинор отстрани един макарон от покривката и погледна намусено първо Меги, а после и Мо.

— Хубаво — съгласи се тя. — Не искам да ви развалям забавлението. — Както всяка вечер, ще си легна с книга в девет и половина, а преди това ще включа алармената инсталация, но щом Меги ми се обади, че излиза за вашия частен спектакъл, ще я изключа за един час. Достатъчно ли е?

— Напълно — отвърна Прашнопръстия и толкова дълбоко й се поклони, че чукна ръба на чинията с върха на носа си.

Меги с усилие се сдържа да не се разсмее.

 

 

Беше единадесет без пет, когато Меги потропа на вратата на лелината си спалня.

— Влез! — чу тя и когато пъхна глава през процепа, я видя да седи в леглото, приведена над каталог с размерите на телефонна книга.

— Прекалено скъпо, прекалено скъпо, прекалено скъпо! — мърмореше Елинор. — Дете, запомни един съвет от мен — никога не се пристрастявай към хоби, за което не разполагаш с достатъчно средства. Сърцето ти ще се къса като хартия! Вземи например тази книга… — с показалеца си Елинор почука толкова енергично по лявата страница на каталога, че Меги нямаше да се учуди, ако бе пробила дупка в книгата. Какво издание само, и в добро състояние при това. От петнадесет години си мечтая да го купя, ала е прекалено скъпо.

С въздишка Елинор затвори каталога, метна го на килима и протегна крака от леглото. Меги изненадана видя, че носеше дълга нощница на цветчета. В нея изглеждаше много по-млада, почти като момиче, което една сутрин се е събудило с бръчки.

— Е, ти бездруго няма да се побъркаш като мен! — продължи да мърмори лелята, докато нахлузваше на босите си крака чифт дебели чорапи. — Баща ти не е склонен към налудничави идеи, а и майка ти никога не е била. Напротив, никога не съм познавала по-хладнокръвен човек от нея. Докато моят баща беше поне толкова луд, колкото съм и аз. Повече от половината си книги съм ги наследила от него, а каква му беше наградата? Да не би книгите да го предпазиха от смъртта? Напротив. Получи удар по време на книжен аукцион. Не е ли смехотворно?

Колкото и да й се искаше, Меги не успя да измисли какво да каже.

— Майка ми ли? — попита тя вместо отговор. — Добре ли я познавахте?

Елинор изсумтя, сякаш са й задали неуместен въпрос.

— Разбира се, че я познавах. Баща ти се запозна с нея тук. Не ти ли е разправял?

Меги поклати глава:

— Той не говори много за нея.

— Е, предполагам, че така е по-добре. Защо да разлютяваме старите рани? А ти и без това не си я спомняш. Знака върху вратата на библиотеката… тя го нарисува. Но хайде, идвай. Ще си пропуснеш представлението.

Меги последва Елинор по тъмния коридор. За миг изпита налудничавото усещане, че майка й ще пристъпи иззад някоя от безбройните врати и ще й се усмихне. В цялата огромна къща почти нямаше светлина и Меги няколко пъти си удари краката в столове или масички, които не бе забелязала в тъмнината.

— Защо навсякъде е толкова тъмно? — поинтересува се тя, докато Елинор безуспешно опипваше стените на преддверието в търсене на електрическия ключ.

— Защото предпочитам да харча парите си за книги, отколкото за излишен ток! — отвърна Елинор и ядно примигна срещу блесналата лампа, сякаш упрекваше глупавата вещ, че би могла да разходва електричеството далеч по-пестеливо. После затътри нозе към метална кутия на стената до входната врата, скрита зад плътна прашна завеса.

— Надявам се, загасила си лампата в стаята си, преди да дойдеш при мен? — попита тя, докато отключваше кутията.

— О, да — отговори Меги, макар че не беше вярно.

— Обърни се! — заповяда Елинор, преди да се заеме с алармената инсталация, свъсила чело. — Небеса, защо са всичките тези бутони, дано да не съм сбъркала нещо. Обади се, когато представлението свърши. И да не си помислила да използваш ситуацията, за да се промъкнеш в библиотеката и да отмъкнеш някоя книга. Помни, че съм наблизо, а слухът ми е по-добър, отколкото на прилеп.

Меги преглътна отговора, който напираше да се изплъзне от устните й. Елинор отвори входната врата. Без да произнесе дума, Меги се промуши покрай нея и излезе навън. Беше мека нощ, изпълнена с непознати ухания и скрибуцане на щурци.

— И с майка ми ли се отнасяше толкова любезно? — успя да попита момичето, преди вратата да се затръшне зад гърба й.

За миг лелята я изгледа като ударена от гръм.

— Така смятам — окопити се после тя. — Като си спомня… да, определено. А майка ти винаги беше също толкова нахална. Приятно прекарване с гълтача на кибрит!

И Елинор хлопна вратата.

 

 

Докато Меги пресичаше тъмната градина зад къщата, чу музика. Тя изпълни нощта неочаквано, сякаш беше чакала само стъпките на момичето: чуждоземни звуци, налудничава смесица от хлопки, свирки и барабани, разюздана и същевременно печална. Меги не би се учудила, ако на моравата зад лелината й къща я очакваше цяла трупа пътуващи артисти, но там стоеше само Прашнопръстия.

Очакваше я на същото място, където Меги го бе срещнала преди обяд. Музиката се разнасяше от касетофон, оставен на тревата до шезлонга. За зрителката си Прашнопръстия бе довлякъл в края на моравата градинска пейка, а вляво и вдясно от нея бе забил горящи факли. На моравата имаше още две факли, които хвърляха в нощта треперливите си отблясъци, танцуващи над тревата като прислужници, призовани от Прашнопръстия специално за случая от някакъв мрачен свят.

Самият той стоеше изправен, гол до кръста, с кожа, бледа като луната, увиснала точно над къщата на Елинор, като че ли бе наминала специално за представлението.

Прашнопръстия се поклони, когато Меги изплува от мрака.

— Моля, заеми мястото си, красива госпожице! — надвика той музиката. — Всичко чака единствено теб!

Меги смутено седна на пейката и се огледа. До шезлонга бяха извадени двете бутилки от тъмно стъкло, които бе видяла в сака на Прашнопръстия. В лявата имаше нещо сребристо, сякаш Прашнопръстия си беше отсипал малко лунна светлина. Между дървените пречки бяха пъхнати дузина факли с бели като памук глави, а до касетофона се виждаха кофа и голяма тумбеста ваза, чието място, ако си спомняше добре, всъщност бе в преддверието на Елинор.

За миг Меги плъзна поглед нагоре към прозорците на фасадата. Стаята на Мо беше тъмна, вероятно той още работеше, но един етаж по-долу тя видя Елинор да стои зад осветения си прозорец. Щом обаче се загледа в нейната посока, лелята, сякаш забелязала погледа, дръпна завесите. Ала тъмната й сянка продължи да се очертава зад бледожълтото перде.

— Чуваш ли колко е тихо? — Прашнопръстия изключи касетофона. Нощната тишина сякаш запуши с памук ушите на Меги. Нито един лист не потрепваше, чуваше се само пращенето на факлите и песента на щурците.

Прашнопръстия отново пусна музиката.

— Специално си поговорих с вятъра — съобщи той. — Защото трябва да знаеш едно: ако вятърът си науми да си играе с огъня, дори аз не мога да го укротя. Но той ми даде честната си дума, че тази нощ ще кротува и няма да ни разваля удоволствието.

С тези думи той посегна към факлите, пъхнати между пречките на шезлонга. Отпи от бутилката с лунната светлина и изплю нещо белезникаво в тумбестата ваза. После потопи факлата в кофата, измъкна я и опря капещата й, обвита с памук, глава в пламтящия край на една от посестримите й. Огънят се разпали толкова внезапно, че Меги се стресна. Но Прашнопръстия надигна втората бутилка и напълни уста, докато белязаните му бузи се издуха. После пое дълбоко въздух, изпъна тялото си като лък и издуха, каквото и да имаше в устата си, срещу горящата факла.

Над моравата на Елинор увисна огнена топка — нажежена, светеща огнена топка. Започна да поглъща мрака, сякаш беше живо същество. Беше огромна, толкова огромна, че Меги не бе сигурна дали в следващия момент всичко наоколо няма да избухне в пламъци. Всичко наоколо: тревата, шезлонгът и дори Прашнопръстия. Той обаче се завъртя около себе си като палаво дете и още веднъж изплю огън. Изпрати го високо нагоре в небето, сякаш искаше да подпали звездите. После запали втора факла и погали с пламъка голите си ръце. Изглеждаше щастлив като момче, което играе със своя домашен любимец. Огънят облиза кожата му като живо, горящо, лумтящо същество, с което се е сприятелил и което в замяна му подарява милувки, забавлява го с танци и прогонва нощта. Той хвърли факлата високо във въздуха, натам, където преди миг бе пламтяла огнената топка, после я улови отново, запали още факли и зажонглира с три, с четири… Пламъците им го обгръщаха, танцуваха около него, ала без да го ухапят: той беше Прашнопръстия, Укротителя на пламъците, Плюещия искри, Покровителя на огъня. В следващия миг фокусникът скри факлите и се поклони пред онемялата Меги.

Тя седеше на твърдата пейка като омагьосана и не можеше да се насити на гледката. А Прашнопръстия отново вдигна бутилката към устните си и изплю пламъци в черното лице на нощта.

По-късно Меги не си спомняше какво бе подмамило погледа й настрани от мятащите се факли и изригващите искри към прозорците на къщата. Може би човек усеща присъствието на злото с кожата си, сякаш е внезапен мраз или жега… а може би просто бе забелязала с периферното си зрение светлината, която изведнъж се процеди през капаците на прозорците и плъзна по рододендроните. Може би.

Долови гласове, които заглушиха музиката на Прашнопръстия. Бяха мъжки гласове и в душата й избуя ужасен страх, черен и чужд като нощта, в която Прашнопръстия се беше появил навън, в двора на къщата им.

Когато тя скочи, Прашнопръстия изпусна горящата факла, която падна в тревата. Той бързо стъпка огъня, после проследи погледа на Меги и също така безмълвно се взря в къщата.

Меги обаче хукна да бяга. Чакълът скърцаше под подметките й, докато тичаше към къщата. Вратата беше открехната, в преддверието нямаше светлина, но Меги чу как високите гласове кънтят откъм коридора, който водеше към библиотеката.

— Мо? — извика тя, а страхът отново се появи и заби кривата си човка в сърцето й.

И вратата на библиотеката беше отворена. Меги тъкмо понечи да влезе, когато две яки ръце уловиха раменете й.

— Тихо! — изсъска Елинор и я издърпа в спалнята си. Меги видя, че пръстите й треперят, докато заключва вратата.

— Остави ме!

Меги се освободи от хватката на Елинор и се опита да превърти обратно ключа, искаше да изкрещи, че трябва да помогне на баща си, но колкото и да риташе и да размахваше ръце, Елинор й запуши устата и я дръпна далеч от вратата. Беше силна, много по-силна от Меги.

— Прекалено много са! — изсъска тя, докато Меги се опитваше да забие зъби в пръстите й. — Четирима или петима мъжаги, и са въоръжени. — Тя повлече ритащата Меги и се облегна, прегърнала я, на стената до леглото. — Хиляда пъти се заричам да си купя някой проклет пистолет! — прошепна тя, докато притискаше ухо към стената. — Какво говоря, десетки хиляди пъти!

— Разбира се, че е тук! — Меги чу гласа и без да подслушва. Беше грапав като котешки език. — Искаш ли да доведем щерката ти от градината, за да ни я покаже? Или ще го направиш сам?

Меги още веднъж се опита да свали ръката на Елинор от устата си.

— Успокой се най-сетне! — изсъска лелята в ухото й. — Само ще ни докараш по-голяма беда. Чуваш ли?

— Дъщеря ми? Какво знаете за дъщеря ми! — това беше гласът на Мо.

Меги изхълца. Пръстите на Елинор мигновено запушиха отново устата й.

— Опитах да повикам полиция — прошепна й тя. — Но телефонната линия е прекъсната.

— О, знаем всичко, което трябва да знаем — това отново беше другият глас. — Е, къде е книгата?

— Ще ви я дам! — прозвуча умореният глас на Мо. — Но ще дойда с вас, защото искам да си върна книгата, след като Каприкорн приключи с нея.

Ще дойда с вас… какво искаше да каже баща й? Не можеше да си тръгне просто така. Меги понечи отново да се хвърли към вратата, но Елинор я задържа. Опита се да се измъкне, ала лелята я обгърна със силните си ръце и пак притисна длан към устата й.

— Още по-добре. И без това имахме заповед да те отведем — обади се втори глас. Звучеше нагло и гадно. — Просто си нямаш идея колко жадува Каприкорн да чуе гласа ти. Той храни безкрайно доверие в способностите ти.

— Да, заместникът, който ти е намерил Каприкорн, е вопиющ некадърник — измърка отново котешкият глас. — Само погледни на какво прилича Кокерел. — Меги чу стържене на подметки. — Излезе куц с единия крак, да не говорим за лицето на Плосконосия, което определено помни по-добри времена. Макар че всъщност никога не е бил красавец.

— Стига си плещил, нямаме много време, Баста. Какво ще кажеш, да вземем ли и дъщеря му? — Това беше трети глас. Звучеше, сякаш някой е запушил носа на говорещия.

— Не! — кресна Мо. — Дъщеря ми остава тук, иначе няма да ви дам книгата!

Един от мъжете се изсмя.

— Напротив, Вълшебноезични, ще го направиш, но нека бъде по твоему. Нямахме намерение да я взимаме. Хлапето само ще ни забави, а Каприкорн те чака вече прекалено дълго. Е, къде е книгата?

Меги толкова силно притисна ухо към стената, че я заболя. Чу стъпки и драскане, сякаш придвижваха някакъв предмет.

До нея Елинор затаи дъх.

— Никак не е зле това скривалище! — произнесе котешкият глас. — Кокерел, прибери я. И я пази. След теб, Вълшебноезични.

После си тръгнаха. Меги отчаяно се опитваше да се измъкне от хватката на Елинор. Чу как хлопва вратата на библиотеката, как стъпките се отдалечават и заглъхват. Настана тишина. И Елинор най-сетне я пусна.

Меги се хвърли към вратата, изтича хълцайки в коридора и влетя в библиотеката. Беше празна. Мо го нямаше.

Книгите си седяха, старателно подредени по лавиците, само на едно място зееше пролука, широка и тъмна. На Меги й се стори, че вижда открехната вратичка на тайник, скрит между книгите.

— Невероятно! — възкликна Елинор зад гърба й. — Наистина са търсили само онази книга! — Меги я изблъска и хукна по коридора.

— Меги! — извика Елинор подире й. — Чакай!

Но какво трябваше да чака? Тя чу как Елинор се спусна след нея. Ръцете й може и да стискаха по-яко, но краката на Меги бягаха по-бързо.

В преддверието пак нямаше светлина. Входната врата беше широко отворена и хладен повей посрещна Меги, която залитна навън в нощта, останала без дъх.

— Мо! — изкрещя тя.

Стори й се, че в дъното, където пътят се губеше сред дърветата, просветват стопове на автомобил, чу да се пали мотор.

Меги се завтече натам. Препъна се на мокрия от росата чакъл и си удари коляното. Топла струя кръв се стече по крака й, но тя не й обърна внимание. Продължи да тича, накуцвайки и хълцайки, докато стигна пред голямата желязна врата.

Но пътят пустееше.

Мо беше изчезнал.