Корнелия Функе
Мастилено сърце (55)

Предателство, бъбривост, глупост

И тогава си рече: „Без съмнение, ще се мре; няма спасение от тази тясна тъмница!“

„Али Баба и четиридесетте разбойници“

Елинор реши, че се държи наистина храбро. Вярно, че не знаеше какво точно я очаква (племенницата й навярно беше по-осведомена), но със сигурност не беше нищо добро.

Тереза също лиши мъжете, които ги изведоха от гробницата, от удоволствието да видят сълзите й. Невъзможно й бе да ги проклина или ругае. За щастие беше намерила две късчета хартия — смачкани и зацапани, прекалено малки за всички онези думи, които се бяха насъбрали през деветте години. Беше ги изпълнила с миниатюрни букви, докато не остана място дори за една-едничка дума. Не пожела да разкаже за себе си и своите преживелици, само нетърпеливо махна с ръка, когато Елинор я помоли шепнешком. Всичко, което желаеше, бе да задава въпроси — въпроси след въпроси за дъщеря си и за съпруга си. А Елинор мълвеше отговорите в ухото й, съвсем тихо, за да не разбере Баста, че двете жени, които трябваше да умрат заедно с него, се познават още от времето, когато по-младата беше проходила между безкрайните и тогава все още претъпкани с книги рафтове на Елинор.

Баста обаче не успя да запази присъствие на духа. Всеки път, когато погледнеха към него, виждаха ръцете му, стиснали решетките, с побелели кокалчета въпреки потъмнялата от слънцето кожа. По едно време на Елинор й се стори, че го чува да плаче, но когато ги изведоха от килиите, лицето му беше безизразно като на мъртвец, а щом ги затвориха в ужасната клетка, той клекна в един ъгъл и остана неподвижен като захвърлена кукла, с която никой не желае да си играе.

Кафезът миришеше на животни и на сурово месо, приличаше на място, където са държали кучета. Някои от хората на Каприкорн тракаха с дулата на пушките си по решетките, преди да седнат на приготвените за тях пейки. Те засипваха Баста с поток от хули и подигравки, но въпреки това той не помръдна и това показваше колко дълбоко бе отчаянието му.

Все пак Елинор и Тереза гледаха да са по-далеч, доколкото беше възможно, в клетката. Стараеха се да стоят далеч от ръцете, които се провираха през тях, от гримасите, които им правеха, от горящите фасове, с които ги замеряха. Бяха се притиснали плътно една до друга, доволни, че са заедно, и същевременно дълбоко съжаляваха за това.

В края на игрището, до входа, грижливо отделени от мъжете, се бяха скупчили жените, които работеха за Каприкорн. В групичката им нямаше и следа от радостната възбуда, обзела мъжете. Повечето лица бяха потиснати, погледите им се отправяха към Тереза, изпълнени със страх и състрадание.

Когато заеха и последното място по дългите пейки около игрището, се появи Каприкорн. Младите момчета не бяха допускани на скамейките, затова седнаха на земята пред чернодрешковците. Каприкорн закрачи покрай тях с безизразно лице, без да им обръща внимание, сякаш наистина не бяха нищо друго освен ято гарги, събрани по негова заповед. Забави крачка само пред клетката, в която бяха заключени тримата пленници, и огледа всеки от тях със самодоволен поглед. Като видя пред решетките своя господар и ментор, у Баста за миг се завърна искрица живот и той го погледна умоляващо като куче, което проси опрощение от стопанина си, но Каприкорн отмина безмълвно. След като се отпусна в черното кожено кресло, Кокерел застана зад него. Очевидно той беше новият любимец.

— Небеса! Престани най-сетне да го гледаш така! — сопна се Елинор на Баста, защото забеляза, че не отлепя очи от Каприкорн. — Той има намерението да те превърне в храна за някой хищник, не смяташ ли, че възмущението е по-нормална реакция? Къде остана запасът ти от прекрасни заплахи: ще ти изрежа езика, ще те накълцам на тънки парченца… къде отидоха?

Ала Баста само сведе глава и заби поглед в една точка между ботушите си. Елинор си помисли, че прилича на стрида, от която са изсмукали месото и живота.

След като Каприкорн седна и музиката, която кънтеше над площада, замлъкна, доведоха Меги. Бяха я напъхали в някаква ужасна рокля, но главата й бе високо вдигната и старицата, която всички наричаха Свраката, доста се измъчи, докато я завлече до подиума, издигнат в средата на игрището. Върху него беше поставен стол, който изглеждаше самотно, сякаш някой го беше забравил горе. Бесилка и въже биха се сторили по-подходящи на Елинор. Меги погледна към тях, докато Свраката я теглеше по дървените стълби.

— Здравей, съкровище! — извика Елинор, защото видя как погледът на Меги уплашено се спря върху нея. — Не се тревожи, тук съм, защото не желаех да пропусна четенето ти!

Гласът й прокънтя през цялото игрище, толкова тихо бе станало след пристигането на Каприкорн. Звучеше силно и безстрашно. За щастие никой не можеше да чуе как сърцето й се блъска в гърдите. Никой не разбра, че страхът я задушаваше, защото Елинор бе навлякла бронята си, непроницаемата, полезна броня, зад която винаги се криеше в беда. Всяка грижа, всяка мъка бе калявала тази броня, а мъките и грижите в живота на Елинор бяха много.

Неколцина от чернодрешковците се разхилиха на думите й, дори по лицето на Меги пробяга бледа усмивка. Елинор прегърна Тереза и я притисна към себе си.

— Погледни дъщеря си! — прошепна й тя. — Смела е като… като… — искаше да сравни Меги с героиня от някоя история, но всички храбреци, за които се сещаше, бяха мъже, а освен това никой не й изглеждаше достатъчно смел, за да съперничи на момичето, застанало изправено като свещ, с вдигната брадичка пред главорезите на Каприкорн.

Свраката беше довела не само Меги, но и някакъв възрастен мъж. Елинор предположи, че това е човекът, забъркал цялата каша — Фенолио, писателят, измислил Каприкорн, Баста и всичките останали изроди, включително чудовището, което трябваше да отнеме живота им тази нощ. Елинор винаги бе смятала книгите за по-ценни, отколкото авторите им, и погледът, с който огледа мъжа, беше всичко друго, но не и благосклонен. Плосконосия го заведе до приготвения за него стол, отдалечен само на няколко крачки от креслото на Каприкорн. Елинор се запита означава ли това, че Каприкорн си е спечелил нов приятел, но когато Плосконосия застана зад Фенолио със заплашителна физиономия, реши, че и той е по-скоро пленник.

Щом старецът седна, Каприкорн се изправи. Без нито дума той бавно обходи с поглед хората си, сякаш припомняше на всеки заслугите и грешките му. Тишината замириса на страх. Смеховете заглъхнаха, не се чуваше дори шепот.

— На повечето от вас — започна Каприкорн с висок глас — не е нужно да обяснявам за какво ще бъдат наказани тримата пленници, които виждате там! За останалите сигурно ще е достатъчно да кажа, че става дума за предателство, бъбривост и глупост. Сигурно може да се спори дали глупостта е престъпление, което заслужава да бъде наказано със смърт. Да, смятам аз, защото може да има същите последици като предателството.

При последното изречение се чу неспокоен шум откъм пейките. Отначало Елинор сметна, че е предизвикан от думите на Каприкорн, но после чу камбаната. Когато звънът й прониза нощта, дори Баста вдигна глава. По знак на Каприкорн Плосконосия махна на петима мъже и изчезна с тях. Останалите смутено скупчиха глави, някои скочиха от местата си и погледнаха към селото. Но Каприкорн вдигна ръка, за да сложи край на ропота.

— Няма нищо! — викна той толкова силно и пронизително, че всички светкавично млъкнаха. — Пожар, нищо по-сериозно. А ние имаме опит с пожарите, нали?

Отговори му смях, но някои мъже и жени продължиха да гледат загрижено към селото.

Значи все пак го бяха направили. Елинор така силно прехапа устните си, че я заболяха. Мортимер и момчето бяха използвали огъня. Над покривите обаче не се виждаше дим и скоро лицата успокоени се обърнаха към Каприкорн, който говореше за предателство и коварство, за дисциплина и опасна небрежност, но Елинор го слушаше половин ухо. Продължаваше да гледа към къщите, макар да знаеше, че не е разумно.

— Достатъчно за пленниците, които са пред нас! — извика Каприкорн. — Да поговорим за онези, които избягаха. — Кокерел взе един чувал, оставен зад креслото, и му го подаде. Каприкорн бръкна с усмивка вътре, извади нещо и го вдигна нагоре: парче плат от риза или рокля, разкъсано и кърваво.

— Мъртви са! — възкликна Каприкорн. — Разбира се, предпочитах да ги видя тук, но бяхме принудени да ги застреляме при бягството им. Е, няма какво да съжаляваме за огнегълтача предател, когото всички познавате, а Вълшебноезичния за щастие ни остави дъщеря си, която е наследила дарбата му.

Тереза се взря в Елинор с помътнели от страх очи.

— Лъже! — прошепна й Елинор, макар че не успяваше да откъсне очи от кървавия парцал. — Използва собствената ми измама. Това не е кръв, а боя, някаква си боя… — Но Елинор виждаше, че племенницата не й вярва. Вярваше на кървавата превръзка също като дъщеря си. Ужасът беше изписан по лицето на Меги. Колко би искала да й извика, че Каприкорн лъже, но той трябваше да продължи да вярва още малко, че всички са мъртви и че няма кой да развали хубавия му празник.

— Да, добре правиш, че се хвалиш с кръвта им, жалък подпалвачо! — извика му тя през решетките. — Това ти харесва, нали? Защо ти е необходимо чудовище? Та вие всички сте чудовища! Всички! Убийци на книги, използвачи на деца!

Никой не й обърна внимание. Чернодрешковците се засмяха, а Тереза пристъпи към решетките, стисна с ръце тънките пръчки и погледна към Меги.

Каприкорн преметна кървавия парцал през облегалката на креслото си. Познавам този парцал, каза си Елинор. Вече съм го виждала някъде. Те не са мъртви. Кой иначе ще подпали огъня? Огнегълтача, обади се едно гласче у нея, но тя не пожела да го чуе. Не, всичко трябваше да свърши добре. Просто трябваше да стане така! Тя никога не бе харесвала истории с тъжен край.