Корнелия Функе
Мастилено сърце (54)

Огън

Тогава Багира скочи.

— Не, измислих! Бързо изтичай в долината, при колибите на хората, и вземи от червеното цвете, което садят. Когато удари часът, то ще ти бъде по-могъщ съюзник от мен или Балу, или който и да било от глутницата. Вземи червеното цвете!

Така Багира наричаше огъня, защото никой от джунглата не смееше да го назове по име — всички се страхуваха от него като от смъртта.

Ръдиард Киплинг, „Книга за джунглата“

Когато здрачът падна над хълмовете, те поеха към селото. Оставиха Гуин в лагера. След инцидента при последното им нощно посещение при Каприкорн дори Фарид се съгласи, че тъй е по-добре. Вълшебноезичния остави момчето да води. Той не подозираше нищо за страха му от духовете и другите обитатели на нощта. Фарид бе съумял да го скрие от Мо много по-добре, отколкото от Прашнопръстия. Но Вълшебноезичния не го подиграваше, че се бои от тъмното, както правеше фокусникът, и странно — това намаляваше страха му, прогонваше го — нещо, на което бе способна само слънчевата светлина.

Слизайки предпазливо, но със сигурна стъпка по стръмния склон, Фарид, както всяка нощ, чуваше духовете да шепнат в дърветата и храсталаците, ала този път създанията не смееха да приближат, сякаш изведнъж бяха започнали да се страхуват от него, защото е придобил способността да им заповядва, както Прашнопръстия постъпваше с огъня.

Огънят. Бяха решили да го запалят пред къщата на Каприкорн. Така нямаше веднага да достигне хълмовете, а щеше да застраши онова, което Каприкорн ценеше най-много: неговата съкровищница.

 

Този път селото не беше тихо и безлюдно като в предишните нощи, а жужеше като гнездо на оси. На паркинга обикаляха четирима въоръжени пазачи, а край телената мрежа, която обграждаше футболното игрище, бяха паркирани няколко редици автомобили. Фаровете им обливаха игрището в ярка светлина. Асфалтът приличаше на светъл чаршаф, проснат в тъмнината.

— Там, явно, трябва да се състои спектакълът — прошепна Вълшебноезичния, когато приближиха къщите. — Бедната Меги.

В средата на полето беше издигнат подиум, а срещу него имаше клетка, може би за чудовището, което дъщерята на Вълшебноезичния имаше за задача да доведе, или за пленниците. Покрай лявата страна на игрището бяха наредени дълги дървени пейки и неколцина от чернодрешковците вече бяха накацали върху тях като гарвани, намерили светло и топло местенце за през нощта.

За миг двамата се поколебаха дали не е по-добре да се промъкнат през паркинга. Едва ли някой щеше да ги забележи сред хората, стекли се за представлението; но после решиха да изберат по-дългия и по-тъмен път. Фарид отново се запромъква напред, като използваше за прикритие всяко дърво, заобиколи селото и стигна до долната му част, която изглеждаше необитаема и пуста, сякаш я бяха стъпкали великани. Но тази нощ дори там обикаляха повече пазачи. Все по-често се налагаше Фарид и Мо да се притискат към стената в сянката на някой проход, да приклякат зад полуразрушени зидове или да скачат през някой отворен прозорец и да изчакват със затаен дъх, докато отминат стражите. За щастие селото на Каприкорн изобилстваше от тъмни кътчета, а и пазачите отегчено се влачеха из уличките, сигурни, че не ги заплашва никаква опасност.

Фарид беше преметнал раницата на Прашнопръстия, в която имаше всичко необходимо, за да се подпали бърз и буен огън. Вълшебноезичния носеше дървата, събрани за в случай, че пламъците не намерят достатъчно храна сред камънаците. Но съществуваха и бензиновите запаси на Каприкорн. Фарид още усещаше мириса им, нали го бяха затворили близо до тях онази нощ. Варелите не се пазеха особено строго, но може би изобщо нямаше да им потрябват.

Нощта беше безветрена, огънят щеше да гори спокойно и надеждно. Фарид много добре помнеше предупреждението на Прашнопръстия: „Никога не пали огън, когато е ветровито. Само един полъх е достатъчен, и огънят веднага ще те забрави, защото вятърът ще духне, ще го разпали и ще го насъска да те нападне, да те ухапе, да смъкне кожата от костите ти.“ Ала днес вятърът почиваше, а неподвижният въздух пълнеше уличките като топла вода в леген.

Бяха се надявали площадът пред къщата на Каприкорн да е празен, но когато предпазливо се приближиха по една от срещуположните улички, видяха петима-шестима главорези пред църквата.

— Какво правят още тук? — прошепна Фарид, докато Вълшебноезичния го издърпваше в сянката на един вход. — Празненството трябва да започне всеки момент.

Две прислужници излязоха от къщата, понесли купища чинии, и влязоха в църквата. Очевидно подготвяха пиршеството след екзекуцията. Когато минаха покрай мъжете, те задюдюкаха. Една от жените едва не изпусна чиниите, защото някакъв главорез се опита да повдигне полата й с дулото на пушката си. Беше същият, който разпозна Вълшебноезичния при неуспешното им идване преди няколко нощи. Фарид докосна все още кървящата си рана и го прокле с най-лошите проклятия, които знаеше. Пожела да го застигнат черната чума и жълтата треска… Защо трябваше отново да срещнат точно този човек? А дори да не ги познаеше, как щяха да запалят огъня, когато останалите още се мотаеха наоколо?

— Спокойно! — прошепна му Вълшебноезичния. — Ще се махнат. Трябва първо да узнаем дали Меги наистина се намира в къщата.

Фарид кимна и погледна към голямата сграда. Два прозореца светеха, но това не означаваше нищо.

— Ще се промъкна до площада да проверя дали не е там — каза той на Вълшебноезичния. Може би вече са извели Прашнопръстия от църквата, може би вече са го пъхнали в приготвената клетка. Дали щеше да успее да му прошепне, че са довели на помощ огъня, добрия му приятел?

Въпреки прожекторите, нощните сенки пълнеха многобройните кътчета между къщите и Фарид тъкмо понечи да се отдалечи под тяхна закрила, когато вратата на къщата се отвори. Навън излезе старицата с лице на лешояд. Тя влачеше със себе си дъщерята на Вълшебноезичния. Фарид едва я позна, облечена в дългата бяла рокля. Мъжът, който беше стрелял по тях, ги последва с пушката си. Той се огледа, извади от джоба си връзка ключове, заключи и махна на групичката пред църквата. Очевидно им заповядваше да пазят къщата. Значи поне един щеше да остане на пост, докато другите се забавляват.

Фарид усети как Вълшебноезичния напряга всяко мускулче — сякаш се канеше да изтича при дъщеря си, която беше почти толкова бледа, колкото роклята й. Момчето предупредително стисна ръката му, но Мо сякаш беше забравил, че съществува. Само една непредпазлива стъпка, и щяха да се лишат от закрилата на сенките!

— Недей! — Фарид разтревожено го дръпна назад колкото сила имаше, нали стигаше едва до рамото му. За щастие хората на Каприкорн не гледаха в тяхна посока, а следяха с погледи старицата, която прекоси площада толкова забързано, че момичето няколко пъти се спъна в дългите поли на дрехата си.

— Колко е бледа! — възкликна Вълшебноезичния. — Господи, не виждаш ли колко я е страх? Може би ще погледне насам, може би ще успеем да й дадем някакъв знак…

— Не! — Фарид още го държеше с две ръце. — Трябва да запалим огъня. Само това може да помогне. Моля те, Вълшебноезични, ще те видят!

— Не ме наричай Вълшебноезични. Влудяваш ме.

Старицата и Меги се скриха между къщите. Плосконосия ги последва тромаво като мечок, напъхан в черен костюм, а най-сетне тръгнаха и другите мъже. Те със смях хлътнаха в тъмната уличка, изпълнени с радостно очакване на онова, което им обещаваше нощта: смърт, подправена със страх, и пристигането на новия ужас в прокълнатото им село.

Пред къщата на Каприкорн остана само един човек на пост. Той мрачно изпрати с поглед другарите си, изрита една празна цигарена кутия и удари стената с юмрук. Само той щеше да пропусне забавлението. Пазачът горе на камбанарията за разлика от него можеше поне да гледа отвисоко.

Фарид и Мо бяха предвидили, че пред къщата ще има пазач. Момчето беше предложило как да се отърват от него и Мо се съгласи. Когато стъпките на главорезите заглъхнаха и не се чуваше нищо друго освен шума от паркинга, те излязоха от сянката и се отправиха към пазача, сякаш идваха от уличката. Мъжът подозрително ги изгледа, отстъпи от стената и вдигна пушката си. Фарид неволно вдигна ръка към челото си, но пазачът, слава Богу, не беше от хората, които ги бяха разпознали миналия път — не беше нито куцият, нито Баста, нито друг от личните копои на Каприкорн.

— Ей, трябва да ни помогнеш! — подвикна му Вълшебноезичния, без да обръща внимание на дулото. — Онези глупаци са забравили креслото на Каприкорн. Наредено ни е да го занесем.

Пазачът не свали пушката си.

— Така ли? Само това липсваше. Онзи кютюк тежи толкова, че може да ти скапе кръста. Вие откъде сте? — Той огледа лицето на Вълшебноезичния, сякаш се опитваше да си спомни дали го е виждал и преди. На Фарид не обърна никакво внимание. — Да не сте от север? Чувал съм, че доста се забавлявате там горе.

— Да, има нещо такова. — Вълшебноезичния пристъпи толкова плътно до пазача, че онзи се дръпна назад. — Хайде, идвай, знаеш, че Каприкорн не обича да чака.

Пазачът навъсено кимна.

— Добре де — изръмжа той и погледна към църквата. — И без това няма смисъл да стоя на пост тук. Какво си мислят онези? Че огнегълтачът ще дойде да открадне златото? Този тип винаги е бил страхливец, бас ловя, че отдавна се е спасил надалеч… — Но Вълшебноезичния не го дочака да довърши, а го удари по главата с приклада на пушката и го завлече зад къщата на Каприкорн, където мракът беше черен като катран.

— Чу ли какво каза? — Фарид завързваше краката на изпадналия в безсъзнание пазач с въже. — Прашнопръстия е избягал! Само това може да означава. Каза, че се е спасил надалеч.

— Да, чух това! И се радвам, колкото и ти. Но дъщеря ми все още е тук. — Вълшебноезичния пъхна в ръцете му раницата и се огледа. Площадът още беше тих и пуст, сякаш освен тях в селото на Каприкорн нямаше жива душа. Нищо не се чуваше откъм пазача на камбанарията, онзи вероятно не откъсваше поглед от ярко осветеното футболно игрище.

Фарид измъкна от раницата на Прашнопръстия две факли и шишето със спирт за горене. „Избягал е! — с облекчение помисли той. — Просто им е избягал!“ Искаше му се да се засмее на висок глас.

Вълшебноезичния изтича обратно до къщата на Каприкорн, надникна в няколко прозореца и накрая счупи един. За да заглуши звъна на стъклото, преди това съблече дрехата си и я притисна към прозореца. Откъм паркинга долитаха смехове и музика.

— Кибритът! Не го намирам — Фарид ровеше из нещата на Прашнопръстия, но Вълшебноезичния измъкна раницата от ръцете му.

— Дай на мен! — прошепна той. — Ти подготви факлите.

Фарид се подчини. Внимателно напои памука със спирта, който миришеше остро. От една от уличките долетяха гласове, мъжки гласове. В продължение на няколко ужасни секунди им се стори, че се приближават, но после отново заглъхнаха, погълнати от музиката, която идваше откъм паркинга и изпълваше нощта.

Вълшебноезичния продължаваше да тършува за кибрита.

— Мътните го взели! — изруга полугласно той и извади ръката си от раницата. По палеца му бяха полепнали курешките на Гуин. Той избърса ръка в стената, пак бръкна в раницата и после метна на Фарид кутията с кибрит. А накрая измъкна още нещо — малкото тефтерче, което Прашнопръстия пазеше в пришития вътрешен джоб. Фарид често го беше разлиствал. В него бяха залепени изрязани картинки, изобразяващи феи и вещици, коболди, нимфи и вековни дървета… Вълшебноезичния ги разгледа, докато Фарид напояваше втората факла. После се втренчи в снимката, пъхната между страниците, снимката на прислужницата на Каприкорн, която се беше опитала да помогне на Прашнопръстия и трябваше да плати за това с живота си тази нощ. Дали и тя беше избягала? Вълшебноезичния не откъсваше очи от снимката, сякаш на света не съществуваше нищо друго.

— Какво има? — Фарид приближи клечка кибрит до факлата, от която капеше спирт. Пламъкът лумна, съскащ и гладен. Колко красив беше! Фарид облиза пръсти и бързо ги плъзна през пламъка.

— На! Вземи! — той протегна факлата към Вълшебноезичния, по-добре беше той да я хвърли през прозореца, нали беше по-висок. Ала Вълшебноезичния не помръдваше и гледаше снимката.

— Това е жената, която помогна на Прашнопръстия — обясни Фарид. — Нали ти казах, че я заловиха. Мисля, че той е влюбен в нея. Ето! — и още веднъж протегна към Мо горящата факла. — Какво чакаш?

Вълшебноезичния го погледна, сякаш се събуждаше от дълбок сън.

— Така ли, влюбен — промълви той, докато поемаше факлата. После пъхна снимката в джоба на ризата си, хвърли още един поглед към празния площад и запрати факлата през счупения прозорец в къщата на Каприкорн.

— Повдигни ме! Искам да видя как гори!

Вълшебноезичния задоволи каприза му. Стаята, изглежда, беше нещо като канцелария. Фарид видя хартии, писалище, на стената висеше портрет на Каприкорн. Значи тук все някой умееше да пише. Факлата бе попаднала между изписаните листове, ближеше и мляскаше, шепнеше щастливо, доволна от богатата трапеза, а пламъците лумнаха, плъзнаха към завесите на прозорците и хищно захапаха тъмния плат. Цялата стая светна в червено и жълто. Пушек избълва между счупените стъкла и просълзи очите на Фарид.

— Трябва да тръгвам! — Вълшебноезичния рязко го свали на земята. Музиката беше замлъкнала. Изведнъж се възцари призрачна тишина. Вълшебноезичния се втурна към уличката, която водеше към паркинга.

Фарид го проследи с поглед. Неговата задача бе друга. Изчака пламъците да избият от прозореца и изкрещя:

— Огън! Огън в къщата на Каприкорн! — гласът му прокънтя над пустия площад.

С разтуптяно сърце той изтича до ъгъла на голямата къща и погледна към камбанарията. Пазачът бе скочил на крака. Фарид запали втората факла и я хвърли пред портала на храма. Въздухът замириса на дим. Пазачът се вкамени, после се обърна и най-сетне удари камбаната.

А Фарид изтича след Вълшебноезичния.