Корнелия Функе
Мастилено сърце (49)

Гордостта на Баста и хитростта на Прашнопръстия

И все пак се питам дали някой ден ще попаднем в песен или легенда. Е, вярно, вече сме попаднали, но искам да кажа: словоплетците да поемат тая история, та много и много години подир това да я разправят край огнището или да четат от огромните книги с червени и черни букви. И някой ще каже: „Хайде да чуем за Фродо и Пръстена!“ А друг: „Да, това е любимата ми приказка.“

Дж, Р. Р. Толкин, „Властелинът на пръстените“

Докато водеше Меги към църквата, Баста не престана да ругае.

— Щяла си да си прехапеш езика? Откога дъртата се лови на подобни номерца? И кому се пада честта да заведе наглата хлапачка в гробницата? На Баста, как иначе? Че какво съм аз? Единствената слугиня от мъжки пол!

— Гробница ли? — Меги си мислеше, че пленниците все още са в мрежите, но когато стъпиха в църквата, от тях нямаше и следа, а Баста нетърпеливо я блъсна към колонадата.

— Да, гробницата! Криптата! — нахвърли се той върху Меги. — Там, където държат мъртъвците и хората, които скоро ще станат такива! Ей оттук се слиза. Хайде, не се помайвай, днес имам и друга работа, освен да си играя на бавачка на госпожица Вълшебноезична.

Стълбите, към които посочи, водеха право надолу в тъмницата. Стъпалата бяха изтрити и неравни и Меги се препъна. Долу беше толкова тъмно, че не се виждаше къде свършва стълбата и тя внимателно протегна крак. Баста грубо я блъсна напред.

— Какво става тук? — чу го да ругае отново. — Защо проклетият фенер не свети? — Пламна кибритена клечка и лицето на Баста изплува от мрака.

— Имаш посетителка, Прашнопръсти! — обяви той подигравателно и запали фенера. — Щерката на Вълшебноезичния настоя да се сбогувате. Баща й те доведе на този свят, а довечера дъщеря му ще се погрижи да изчезнеш от лицето му. Ако зависеше от мен, нямаше да я пусна тук, но Свраката остарява и омеква. А малката май наистина си пада по теб. Едва ли причината е в красивото ти лице, какво ще кажеш? — Смехът на Баста грозно отекна от влажните стени.

Меги пристъпи към решетката, зад която стоеше Прашнопръстия, но погледът й се плъзна по него и се спря на жената. Прислужницата на Каприкорн седеше върху каменен саркофаг. Фенерът, който бе запалил Баста, пръскаше слаба светлина, но тя бе достатъчна, за да разпознае лицето. Беше жената от снимката на Мо. Само косата, която обрамчваше лицето й, бе потъмняла, а усмивката се беше изгубила.

Когато Меги приближи към решетката, майка й вдигна глава и я погледна като хипнотизирана, сякаш на света нямаше нищо друго освен нея.

— Значи Мортола я е пуснала тук, така ли? — попита Прашнопръстия. — Направо не е за вярване.

— Малката я заплаши, че ще си прехапе езика. — Баста все още стоеше на стълбите. Играеше си със заешката лапа, която носеше като амулет около врата си.

— Исках да ми дадеш прошка — Меги изговори думите, предназначени за Прашнопръстия, но продължи да гледа майка си, която все още седеше върху саркофага.

— За какво? — усмихна се Прашнопръстия.

— За довечера. Че ще чета.

Как би могла да им разкаже за плана на Фенолио? Как?

— Е, добре, вече се извини! — Баста стана нетърпелив. — Сега идвай, че въздухът тук долу няма да понесе на гласчето ти.

Ала Меги не се обърна. Тя сключи пръсти около железните пръчки и стисна колкото сила имаше.

— Не — каза тя. — Искам да поостана.

Може би щеше да измисли нещо, няколко невинни изречения…

— Извадих още нещо с четене — разказа тя на Прашнопръстия. — Един оловен войник.

— Аха — Прашнопръстия отново се усмихна. Странно, този път усмивката му не й се стори нито загадъчна, нито снизходителна. — Е, тогава довечера няма как да сгрешиш, нали?

Той я погледна замислено, а Меги се опита да му предаде посланието си с очи: Ще ви спасим. Каприкорн няма да успее! Повярвай ми!

Прашнопръстия не откъсваше очи от нейните. Опитваше се да разбере. Вдигна въпросително вежди. После погледна към Баста.

— Ей, Баста, как е феята? — подвикна му той. — Жива ли е още, или присъствието ти я уби?

Меги забеляза, че майка й се приближава предпазливо, сякаш върви боса по натрошени стъкла.

— Още е жива — навъси се Баста. — Звънти като бясна, не мога да мигна. Ако продължава така, ще кажа на Плосконосия да й извие вратлето, както прави с гълъбите, които цапат колата му. — Меги видя как майка й измъкна от джоба си късче хартия и незабелязано го пъхна в ръката на Прашнопръстия.

— Това би донесло и на двама ви най-малко десет години нещастие — предупреди го Прашнопръстия. — Повярвай ми. Знаеш, че съм спец по феите. Ей, пази се, зад теб…

Баста подскочи и се извърна, като че ли нещо го бе ухапало по врата.

Прашнопръстия светкавично промуши ръка през решетките и пъхна бележката в шепата на Меги.

— Проклет да си! — изруга Баста. — По-добре не опитвай втори път, разбра ли? — Той се обърна в мига, в който пръстите на Меги се сключиха около бележката. — Хартийка! Я виж ти.

Меги напразно се опита да задържи юмручето си свито. Баста разтвори пръстите й без особено усилие. После се взря в миниатюрните буквички, изписани от майка й.

— Давай, чети! Изръмжа той и пъхна бележката пред очите й.

Меги поклати глава.

— Чети! — заплаши Баста тихо. — Или искаш да украся хубавичкото ти личице със същата шарка като на нашия приятел?

— Чети, Меги — подкани я Прашнопръстия. — Този негодник и без това знае, че умирам за последна глътка вино.

— Вино ли? — Баста високо се изсмя. — Искал си малката да ти осигури вино? Как си я представяш тази работа?

Меги се беше втренчила в бележката. Запаметяваше всяка дума, докато я научи наизуст. Девет години са много време. Празнувах всеки твой рожден ден. По-красива си, отколкото някога съм мечтала.

Чу как Баста се разкикоти.

— Да, ти няма да се промениш никога, Прашнопръсти — рече той. — Мислиш си, че можеш да удавиш страха си във вино. Но за това няма да ти стигне дори цяла бъчва.

Прашнопръстия сви рамене.

— Струваше си да опитам. — Но изглеждаше прекалено доволен, което усъмни Баста и той набърчи чело и замислено огледа покритото му с белези лице.

— От друга страна — произнесе той бавно, — ти винаги си бил коварно куче. — А само за една бутилка вино буквите ми се виждат прекалено много. Какво ще кажеш, съкровище? — той отново протегна бележката на Меги. — Ще ми я прочетеш ли, или да я покажа на Свраката?

Меги грабна хартийката толкова бързо и я скри зад гърба си, а Баста с невярващ поглед огледа празните си пръсти.

— Дай я, малко чудовище! — изсъска й той. — Дай ми я или ще я отрежа заедно с пръстчетата ти!

Но Меги заотстъпва, докато гърбът й опря в решетките.

— Не! — изпъшка тя, залови се с едната ръка за решетката, а с другата провря бележката през нея. Прашнопръстия разбра светкавично. Тя усети как измъкна хартийката от пръстите й.

Баста толкова силно я удари, че главата й издрънча в железните пръчки. Една ръка я погали по косата и когато се огледа полужива, видя лицето на майка си. Ей сега ще забележи, помисли си Меги, Баста ей сега ще разбере всичко. Но очите на Баста бяха приковани в Прашнопръстия, който на безопасно разстояние зад решетките размахваше бележката като червей пред очите на гладна хищна птица.

— Е, какво ще направиш? — попита той. — Ще посмееш ли да влезеш при мен, или предпочиташ да се биеш с момичето?

Баста стоеше неподвижен, като дете, което неочаквано и незаслужено е получило плесница. После взе ръката на Меги и я дръпна към себе си. Момичето усети студен допир до шията си. Не бе необходимо да свежда поглед, за да разбере какво е.

Майка й извика и задърпа ръката на Прашнопръстия, но той само вдигна още по-високо бележката.

— Знаех си — каза той. — Ти си страхливец, Баста. Предпочиташ да опреш ножа си в гърлото на едно дете, вместо да посмееш да влезеш тук. Да, хубаво щеше да бъде, ако Плосконосия беше до теб, с едрите му юмруци и дебелия му врат, но него го няма. Ела, какво се страхуваш — ти имаш нож! А аз разполагам само с двете си ръце, които на всичко отгоре не обичам да хабя за бой. Знаеш това.

Меги усети как хватката на Баста се разхлаби. Острието вече не притискаше кожата й. Всеки миг очакваше тялото й да се облее в кръв, но нищо подобно не последва. Баста толкова рязко я отблъсна, че тя се препъна и падна на влажния под. После той бръкна в джоба на панталона си и извади връзка с ключове. Пръхтеше от гняв, сякаш бе тичал километри. С треперещи пръсти пъхна ключа в ключалката на килията.

Прашнопръстия го наблюдаваше с безизразно лице. Той махна на майката на Меги да се отдалечи от решетката и отскочи чевръсто като танцьор. По лицето му не можеше да се познае дали го е страх, само белезите изглеждаха по-тъмни от обикновено.

— Какво искаш? — каза той, когато Баста влезе в килията и насочи ножа си към него. — Махни това нещо. Ако ме убиеш, ще развалиш цялото удоволствие на Каприкорн. Едва ли ще ти прости. — Да, страхуваше се. Меги го усети по гласа му, думите се нижеха по-бързо, отколкото обикновено.

— Че кой говори за убийство? — изръмжа Баста, докато затваряше вратата на килията.

Прашнопръстия се оттегли зад каменния саркофаг.

— А, искаш да допълниш украсата по лицето ми? — прошепна той. В гласа му се смесиха нови чувства: омраза, отвращение, гняв. — Не си мисли, че този път ще ти е толкова лесно — продължи тихо фокусникът. — Междувременно се постарах да усвоя някои практически умения.

— Така ли? — Баста беше на по-малко от крачка. — И какви по-точно? Приятелят ти, огънят, не е тук, за да ти помогне. Дори миризливото ти зверче го няма.

— По-скоро става дума за думи — Прашнопръстия постави ръката си върху саркофага. — Не съм ли ти разказвал? Феите ме научиха как можеш да прокълнеш някого. Съжалиха ме заради накълцаното ми лице, а и знаеха колко лошо се бия. Ще те прокълна, Баста — в името на мъртвеца, положен в този ковчег. Обзалагам се, че тук отдавна не почиват костите на свещеник, а сте напъхали вътре останките на някого от хората, които сте накарали да изчезнат, прав ли съм?

Баста не отвърна, но мълчанието му говореше по-ясно, отколкото хиляди думи.

— Да, разбира се. Подобен стар ковчег е прекрасно скривалище за неудобен труп. — Прашнопръстия погали напукания капак, сякаш искаше да съживи мъртвеца с топлината на своята длан. — Духът му да не ти дава мира, Баста! — произнесе той като заклинание. — Да нашепва в ухото ти името ми при всяка крачка, която направиш…

Меги забеляза как ръката на Баста се вдигна към заешката лапа.

— Това нещо няма да ти помогне! — ръката на Прашнопръстия все още лежеше върху саркофага. — Клетият Баста. Вече се изпотяваш, нали? Крайниците ти започват да треперят?

Баста замахна с ножа към него, но Прашнопръстия умело отскочи.

— Дай ми бележката! — Баста изкрещя думите в лицето на фокусника, но той спокойно пъхна хартийката в джоба на панталона си. Меги стоеше неподвижно като кукла. С крайчеца на очите си видя как майка й бръкна в джоба на полата си. Когато отново извади ръката си, в нея стискаше камък, малък и объл като птиче яйце.

Прашнопръстия поглади с длани капака на саркофага и ги протегна към Баста.

— Да те докосна ли с тях? — попита той. — Какво става с човек, докоснал ковчег, в който лежи жертва на убийство? Кажи! Ти си вещ в подобни неща. — И отново направи крачка встрани, като танцьор, който обикаля партньора си.

— Ще ти отрежа смърдящите пръсти, ако се опиташ да ме докоснеш! — изквича Баста с пламнало от гняв лице. После отново замахна с ножа, разсече въздуха с острието, но Прашнопръстия бързо се отдръпна. Той все по-бързо обикаляше Баста, навеждаше се, отстъпваше и настъпваше, но изведнъж се оказа хванат в капан. Зад него имаше само гола стена, вдясно — решетката, а отляво се приближаваше Баста.

В този миг майката на Меги вдигна ръка. Камъкът улучи главата на Баста. Той се извърна, погледна я изумено, сякаш се опитваше да си спомни коя е, и притисна с ръка кървящото си чело. Меги не разбра как го постигна Прашнопръстия, но изведнъж в ръката му се появи ножът на Баста. Онзи впери удивен поглед в острието, сякаш не вярваше, че е способно тъй предателски да се насочи към неговите гърди.

— Е, как се чувстваш сега? — Прашнопръстия бавно приближи острието на ножа към корема на Баста. — Усещаш ли колко е мек коремът ти? Човешкото тяло е крехко нещо, а и не можеш да го смениш с ново. Как точно постъпвате с котките и катеричките? Плосконосия много обича да го разказва…

— Аз не ловувам катерици. — Гласът на Баста беше дрезгав. Той се опитваше да не гледа острието на ножа, замряло на половин педя от снежнобялата му риза.

— Вярно, спомням си. Животните не ти доставят такова удоволствие.

Лицето на Баста стана бяло като платно. Червенината, предизвикана от гнева, беше изчезнала. Страхът не е червен. Страхът е блед като лика на мъртвец.

— Какво възнамеряваш да направиш? — изпъшка той. — Дишаше тежко, сякаш се задушаваше. — Да не си въобразяваш, че ще се измъкнеш жив от селото? Ще ви застрелят още преди да прекосите площада.

— Е, предпочитам това, отколкото да се срещна със Сянката — отвърна Прашнопръстия. — Освен това никой от вас не умее да стреля добре.

Майката на Меги пристъпи до него. Вдигна ръка, сякаш пише нещо във въздуха. Прашнопръстия бръкна в джоба на панталона си и й подаде бележката. Баста я проследи с очи, но не помръдна. Реза написа нещо и я даде на Прашнопръстия. Той с навъсено чело я прочете.

— Да чакаме да се стъмни? Не. Не искам да чакаме. Но може би момичето трябва да остане тук. — Той погледна Меги. — В края на краищата, тя е новата госпожица Вълшебноезична, а и баща й все някога ще дойде да си я прибере. — Прашнопръстия прибра бележката и плъзна ножа около копчетата по ризата на Баста. Чу се драскане при допира на метала. — Тръгвай към стълбите, Реза — каза той. — Аз ще свърша работата тук, а после ще се разходим по площада на Каприкорн, сякаш сме невинна влюбена двойка.

Реза колебливо отвори вратата на килията. Излезе иззад решетката и улови ръката на Меги. Пръстите й бяха студени и грапави, пръстите на непозната, но лицето й бе познато, макар на снимката да изглеждаше по-младо и по-безгрижно.

— Реза! Не можем да я вземем с нас. — Прашнопръстия блъсна Баста към стената. — Баща й ще ме убие, ако я застрелят навън. А сега се обърни и й закрий очите, или искаш да гледа как… — Ножът в ръката му трепереше. Реза го погледна уплашено и рязко поклати глава, но Прашнопръстия се престори, че не я вижда.

— Трябва да удариш силно, Мръснопръсти! — изсъска Баста и опря длани в камъка зад себе си. — Да убиваш не е лесно. Трябва да се упражняваш, за да се усъвършенстваш.

— Глупости! — Прашнопръстия го улови за сакото и опря ножа до гърлото му, както Баста бе постъпил с Мо преди няколко дни в църквата. — Всеки глупак е способен да убие. Лесно е, толкова лесно, колкото да хвърлиш някоя книга в огъня или да сплашиш дете.

Меги затрепери, сама не знаеше защо. Майка й направи крачка към решетката, но спря, като видя вкамененото лице на Прашнопръстия. После се обърна, прегърна Меги и я притисна към себе си. Меги усети познато ухание, като нещо отдавна забравено, после затвори очи и се опита да не мисли за нищо, нито за Прашнопръстия, нито за ножа, нито за пребледнялото лице на Баста. А после, в продължение на един ужасен миг, изпита желанието да види Баста мъртъв на земята, безжизнен като захвърлена кукла, грозно и глупаво същество, от което някога са се страхували… Ножът беше на сантиметър разстояние от ризата на Баста, когато Прашнопръстия с бързо движение измъкна от джоба му връзката с ключове и отстъпи назад.

— Е, имаш право, не умея да убивам — призна той и се оттегли заднишком към вратата на килията. — А и нямам намерение да се научавам заради теб.

По лицето на Баста се разля подигравателна усмивка, но Прашнопръстия не й обърна внимание. Той заключи решетката, взе ръката на Реза и я дръпна към стълбата.

— Пусни я! — настоя той, защото Реза все още прегръщаше Меги. — Повярвай ми, нищо няма да й се случи, а не бива да я вземаме с нас!

Но Реза поклати глава и прегърна раменете на Меги.

— Ей, Прашнопръсти! — извика Баста. — Знаех си, че няма да ме прободеш. Върни ми ножа. Бездруго няма какво да правиш с него!

Прашнопръстия не му обърна внимание.

— Ще те убият, ако останеш — рече той на Реза, но пусна ръката й.

— Ей, там горе! — изрева Баста. — Насам! Тревога! Пленниците искат да бягат!

Меги уплашено погледна Прашнопръстия.

— Защо не му запуши устата?

— С какво, принцесо? — сопна й се Прашнопръстия.

Реза отново прегърна Меги и я погали по косата.

— Ще ви застрелят, ще ви застрелят, ще ви направят на решето! — изквича Баста. — Ееей! Тревогаааа! — изкрещя той още веднъж и разтърси решетките.

Горе се чуха стъпки.

Прашнопръстия хвърли последен поглед към Реза. После изруга полугласно, обърна се и изчезна по стълбите.

Меги не успя да чуе дали отвори вратата на гробницата. В ушите й кънтяха само крясъците на Баста и тя безпомощно се затича към него, прииска й се да го удари през решетките, да зашлеви кряскащото му лице. Отново долови стъпки, първо приглушени, после ясни… Какво да правят? Някой слизаше шумно по стълбите. Нима Прашнопръстия се връщаше? Но от мрака не изплува неговото лице, а физиономията на Плосконосия. Зад него се спускаше още един от главорезите на Каприкорн. Беше много млад, още не му беше поникнала брада, но веднага насочи пушката си към Меги и майка й.

— Ама, Баста, какво правиш зад решетките? — попита удивен Плосконосия.

— Отвори ми, проклет празноглавецо! — скара му се Баста. — Прашнопръстия избяга.

— Прашнопръстия ли? — Плосконосия избърса лице с ръкава си. — Значи момчето е било право. Каза ми, че видяло огнегълтача да се крие зад една колона.

— И ти не го подгони? Наистина ли си толкова тъп, колкото изглеждаш? — Баста опря лицето си в решетките, сякаш искаше да се провре между тях.

— Я внимавай какво говориш! — Плосконосия се приближи до решетката и огледа Баста с нескрито удоволствие. — Значи Мръснопръстия отново те преметна. Това никак няма да се хареса на Каприкорн.

— Прати някого да го подгони! — викна Баста. — Или ще кажа на Каприкорн, че ти си го пуснал!

Плосконосия измъкна от джоба си носна кърпа и шумно се изсекна.

— Така ли? А кой е зад решетките, ти или аз? Онзи няма да стигне далеч. На паркинга има два поста, трима пазят площада, пък и лицето му лесно може да се разпознае благодарение на теб. — Смехът му прозвуча като кучешки лай. — Знаеш ли, че представляваш несравнима гледка! Решетките много отиват на лицето ти. Поне няма как да размахваш ножа си под носа ми.

— Отвори най-сетне проклетата врата! Или ще ти клъцна големия нос! — закани се Баста.

Плосконосия скръсти ръце.

— Не мога да отворя — установи спокойно той. — Мръснопръстия е взел ключовете. Да ги виждаш някъде наоколо? — той въпросително се извърна към момчето, което все още държеше под прицел Меги и майка й. То поклати глава и смачканата физиономия на Плосконосия грейна. — Не, и той не ги вижда. Е, ще трябва да отида при Мортола. Тя сигурно има резервни ключове.

— Спри да се хилиш! — ревна Баста. — Иначе ще ти изрежа усмивката.

— Не може да бъде. Ама и ножчето ти не го виждам никъде. Ако продължи така, онзи скоро ще си направи колекция. — Плосконосия обърна гръб на Баста и посочи съседната килия. — Затвори жената там и я пази, докато се върна с ключовете — нареди той на младежа. — Аз първо ще върна обратно малката Вълшебноезична.

Меги се възпротиви, но Плосконосия безцеремонно я вдигна и я метна през рамо.

— Всъщност какво прави малката тук? — учуди се със закъснение той. — Каприкорн знае ли за това?

— Питай Свраката! — изсъска Баста.

— Как ли пък не — отговори Плосконосия и се отправи към вратата с Меги на гърба. Тя видя как момчето блъска майка й в килията с дулото на пушката си, а после изкачиха стълбите, минаха през църквата и прекосиха прашния площад, през който Плосконосия я помъкна като чувал с картофи.

— Е, дано гласчето ти не е толкова тънко като теб самата! — изгрухтя той, когато я постави на крака пред стаята, в която държаха нея и Фенолио. — Иначе Сянката може да излезе малко охтичав, ако го докараш довечера.

Меги не отговори.

Когато Плосконосия отвори вратата, тя безмълвно мина покрай Фенолио, качи се на леглото си и зарови глава в пуловера на Мо.