Корнелия Функе
Мастилено сърце (47)

Сама

— Ах, защо ли не си останах в хобитовата дупка! — възкликна бедният господин Билбо, докато се друсаше здравата върху гърба на Бомбур.

Дж. Р. Р. Толкин, „Хобит“

Елинор чу изстрелите и толкова рязко скочи в тъмнината, че се заплете в собственото си одеяло и се просна по очи в бодливата трева. Изсъхналите стръкове одраха ръцете й.

— Боже, о, Боже, заловиха ги! — завайка се тя и започна опипом да търси глупавата рокля, която момчето бе откраднало за нея. Беше толкова тъмно, че едва виждаше собствените си нозе. — Ето какво си надробиха — продължи да шепне тя. — Защо не ме взеха със себе си, щях да стоя на пост, щях да внимавам. — Но когато най-сетне намери роклята и я нахлузи с треперещи ръце, се закова на място.

Каква тишина! Мъртвешка тишина.

Застреляли са ги, прошушна едно гласче вътре в нея. Затова е толкова тихо. Мъртви са. Край. Лежат в кърви на площада пред къщата, и двамата, о, Господи! Ами сега? Тя зарида. Не. Не, Елинор, никакви сълзи. Какво си въобразяваш? Трябва да ги потърсиш. Хайде, не се бави.

И Елинор се втурна към селото. Това ли беше правилната посока?

— Не можеш да дойдеш с нас, Елинор — беше й казал Мортимер. Облечен в костюма, който Фарид бе откраднал, изглеждаше напълно променен. Приличаше на главорезите на Каприкорн, но нали в крайна сметка това беше целта на маскарада. Момчето бе отмъкнало дори пушка.

— Защо не? — възрази тя. — Готова съм дори да облека тази глупава рокля!

— Жена би привлякла вниманието, Елинор! Сама видя какво е там. Нощем по улиците няма жени. Само пазачите. Питай момчето.

— Не искам да го питам! Защо не открадна костюм и за мен? Можех да се предреша като мъж.

Никой не й отговори.

— Елинор, моля те, трябва някой да пази вещите ни!

— Вещите ни? Да не би да имаш предвид мърлявата раница на Прашнопръстия? — и Елинор ядосано я ритна. Двамата бяха тръгнали напук на нейните предупреждения, въобразяваха си, че няма по-хитри от тях. Но очевидно маскарадът не им беше помогнал. Кой ли ги беше познал? Баста, Плосконосия или Куция?

— На зазоряване ще сме при теб, Елинор! С Меги. — Какъв лъжец! Гласът го издаваше, самият Мо не си вярваше. Елинор се препъна в някакъв корен, потърси опора, убоде си ръката в клоните и хлипайки, падна на колене. Убийци! Убийци и подпалвачи. Какво общо имаше с подобна паплач? Трябваше да откаже от самото начало, още когато Мортимер застана на прага й и я помоли да скрие книгата. Защо просто не му отказа? Нима от първата секунда не си бе помислила, че кибритогълтачът прилича на човек, на чието чело ясно пише, че който се събере с него, ще си вземе белята? Но да — книгата. Книгата! Как би могла да устои на изкушението…

Дори смърдящото животно взеха със себе си, помисли си тя, докато отново се изправяше на крака. А мен оставиха. И сега са мъртви. Нека да отидем в полицията, колко често бе повтаряла това на Мортимер. Но отговорът винаги бе един и същ:

— Не, Елинор, Каприкорн ще скрие Меги, щом първият полицай стъпи в селото. А ножът на Баста е по-бърз от цялата полиция на света, повярвай ми. — В основата на носа му се нагъваха строги бръчки, а Елинор познаваше Мо прекалено добре и разбираше какво означава това.

Какво да стори? Беше съвсем сама.

Я не се превземай, Елинор, скара се тя на себе си. Много добре знаеш, че винаги си била сама, нима забрави? Стегни се. Трябва да помогнеш на момичето, все едно какво е станало с баща му. Трябва да измъкнеш Меги от трижди проклетото село, няма кой да свърши тази работа вместо теб, или искаш да я превърнат в една от онези наплашени прислужници, които не смеят да вдигнат глава и живеят само за да чистят и готвят на прекрасния си господар? Може би от време на време ще й позволяват да чете на Каприкорн, когато му скимне, а като поотрасне… Е, тя е хубавичка…

На Елинор й прилоша.

— Трябва ми пушка — прошепна тя — или нож, най-добре голям остър нож, с който ще се промъкна в къщата на Каприкорн. Кой ще ме познае в тази безумна рокля?

Мортимер винаги беше смятал, че Елинор може да се оправя само със света, затворен между две твърди корици, но тя ще му покаже!

Как ще му покажеш, обади се гласчето в нея. Мо го няма, Елинор! Няма го, както ги няма и книгите ти.

Тя изхълца тъй високо, че се сепна и запуши уста с ръката си. Под крака й се пречупи клон, а светлината в един от прозорците в селото на Каприкорн угасна. Права беше. Светът бе ужасен, жесток, безпощаден и мрачен като лош сън. Не беше място за живеене. Книгите бяха единственото място, където имаше милост, утеха, щастие… и любов. Книгите обичаха всеки, който ги разгърне, даряваха сигурност и приятелство, и нищо не искаха в замяна, никога не си тръгваха, дори ако се отнасяха зле с тях. Любов, истина, мъдрост, красота и утеха пред лицето на смъртта. Кому принадлежаха тези думи? На някого, който като нея обичаше книгите повече от всичко на света. Не помнеше името му, но думите не беше забравила. Думите са безсмъртни… освен ако някой не дойде да ги изгори. И дори тогава…

Тя се запрепъва надолу. Светлината от прозорците в селото на Каприкорн се процеждаше в нощта, белезникава като разредено мляко. На паркинга сред колите стърчаха трима от убийците, сближили глави.

— Да, говорете си! — прошепна Елинор. — Хвалете се с кървавите си ръце и с овъглените си сърца, но ще съжалявате, че сте ги убили!

Кое беше по-добро? Да се промъкне веднага или да изчака сутринта? И двете идеи бяха налудничави. Нямаше да извърви и два метра и щяха да я заловят. Един от мъжете се огледа и за миг Елинор си помисли, че я е видял. Тя отстъпи назад, подхлъзна се и едва успя да се задържи за някакъв клон, преди да изгуби почва под краката си. Зад нея нещо прошумоля и преди да успее да се обърне, една ръка затисна устата й. Понечи да извика, но от гърлото й не излезе никакъв звук, толкова силно чуждите пръсти притискаха устните й.

— Ето те значи. Имаш ли представа откога те търся?

Не можеше да бъде. Елинор беше толкова сигурна, че никога повече нямаше да чуе този глас.

— Извинявай, но знаех, че ще извикаш! Идвай! — Мортимер свали ръка от устата й и й махна. Тя не беше сигурна какво повече й се иска да направи — да се увеси на шията му от радост или да го обсипе с юмручни удари.

Той се спря едва когато дърветата изцяло закриха светлината от къщите на селото.

— Защо не остана в лагера? Мотаеш се из тъмницата. Даваш ли си сметка колко е опасно?

Това беше прекалено. Елинор все още се бореше да си поеме въздух, бяха бързали, все едно ги преследваха.

— Опасно ли? — Трудно й беше да говори тихо, гневът бликаше от гърлото й. — Ти ли ми говориш за опасности? Чух изстрелите и крясъците! Помислих си, че сте мъртви! Помислих си, че са ви надупчили, пронизали…

Той погали лицето й.

— Нищо подобно, онези изобщо не умеят да се прицелват. За щастие.

На Елинор й идеше да го убие заради хладнокръвието му.

— Така ли? Ами момчето?

— Нищо му няма освен една драскотина на челото. Когато започнаха да стрелят, животинчето избяга и той хукна да го гони. Тогава го улучи рикоширал куршум, затова го оставих горе в лагера.

— Животинчето ли? Значи единствената ти грижа е това хапливо смърдящо чудовище? Тази нощ ми струва десет години от живота! — Елинор отново повиши глас. Но бързо се усети. — Дори облякох тази ужасна рокля! — изсъска тя. — Сякаш бяхте пред очите ми, с раните и кръвта… Да, гледай ме, подигравай ми се! Чудо е, че не сте мъртви. Не биваше да те слушам. Трябваше да отидем в полицията. Този път трябва да ни повярват… длъжни са, ние…

— Просто нямахме късмет, Елинор — прекъсна я Мо. — Повярвай ми! Да стигнем до къщата и да попаднем точно на Кокерел, който пази на пост отпред. Другите нямаше да ни разпознаят.

— А кой ще е на пост утре? Може би Баста или Плосконосия! Повярвай ми, няма да помогнеш на дъщеря си с това, че ще те убият.

Мортимер й обърна гръб.

— Но аз не съм мъртъв, Елинор — възрази той. — И ще измъкна Меги оттам, преди да изиграе главната роля в една екзекуция!

Когато стигнаха в скривалището, намериха Фарид заспал. Парцалът, с който Мо беше превързал главата му, приличаше на чалмата, която носеше в деня, когато се бе появил иззад колоните в църквата на Каприкорн.

— Изглежда по-зле, отколкото е в действителност — прошепна Мо. — Но, повярвай ми, ако не го бях задържал, щеше да търчи след онази невестулка през половината село! А ако не бяха ни усетили, щеше да се промъкне и в църквата, за да види как е Прашнопръстия.

Елинор само кимна и се наметна с одеялото си, въпреки че нощта не беше студена.

— Как успяхте да им избягате? — попита тя.

Мортимер седна до момчето. Едва сега Елинор забеляза, че носи пушката, която Фарид бе откраднал. Свали я от рамото си и я остави на тревата до себе си.

— Те не ни преследваха дълго — разказа той. — А и защо да го правят? Знаят, че ще се върнем. Трябва само да чакат.

Но тогава и Елинор щеше да бъде с тях, закле се тя. Никога повече не искаше да се чувства както през тази нощ — изоставена от всичко и всички.

— Какво ще предприемете сега? — попита тя.

— Фарид предложи да запалим огън. Досега смятах, че е прекалено опасно, но времето ни изтича.

— Огън? — думата сякаш опари езика на Елинор. Откакто бе намерила книгите си, превърнати в купчина пепел, видът на обикновена клечка кибрит бе в състояние да я хвърли в паника.

— Прашнопръстия е понаучил момчето, на някои неща, освен това и най-големият глупак умее да пали. Ако подпалим къщата на Каприкорн…

— Да не си си изгубил ума? Ами ако плъзне по хълмовете?

Мо сведе глава и погали пушката.

— Знам — каза той. — Но не виждам друг начин. — Огънят ще предизвика суматоха, хората на Каприкорн ще се втурнат да го гасят, а в неразборията ние ще се опитаме да се доберем до Меги. Фарид ще се погрижи за Прашнопръстия.

— Това е лудост! — този път Елинор не успя да сниши гласа си. Фарид промърмори нещо насън, опипа превръзката си и се обърна на другата страна.

Мо го зави и отново се облегна на дънера.

— Въпреки това ще постъпим така, Елинор. Вярвай ми, блъсках си главата, докато ми се стори, че ще полудея, но няма друг изход. А ако нищо не помогне, ще подпаля и проклетата църква. Ще стопя златото му на слитъци и ще изгоря до основи цялото му проклето село. Искам си дъщерята.

Елинор нямаше какво да отговори. Легна и се престори, че спи, макар че не можа да мигне. Когато се зазори, тя успя да придума Мортимер да подремне и да я остави на пост. Не след дълго той се унесе. Щом дишането му стана равномерно, Елинор съблече глупавата рокля, нахлузи собствените си дрехи, среса разрошената си коса и написа бележка:

Отивам да повикам помощ. Ще се върна към обяд. Моля те, не предприемай нищо, докато се върна.

Елинор

 

Пъхна хартийката в полуотворената му ръка, за да я открие веднага щом се събуди. Докато се прокрадваше покрай момчето, видя, че Гуин се бе върнал. Беше се свил до Фарид, ближеше си лапите и закова в Елинор черните си очи, когато тя се наведе да оправи превръзката. Непредсказуемо малко зверче, никога нямаше да го хареса, но момчето го обичаше като куче.

— Пази и двамата, разбрахме ли се? — промърмори тя, после потегли. Колата й все още беше между дърветата, там, където я бе оставила. Бяха я скрили добре, самата тя я намери едва от втория опит. Двигателят запали веднага и Елинор за миг се ослуша тревожно, но наоколо не се чуваше нищо освен цвърченето на птиците, които посрещаха възторжено новия ден.

Най-близкото село, през което бяха минали с Мортимер, беше само на половин час път. Там със сигурност имаше полицейски участък.