Корнелия Функе
Мастилено сърце (46)

Разбудени посред нощ

Прислужниците носеха и цветя, всеки обяд. Големи купчини от цветове на дъб и жълтуга, и отвратниче, най-красивите и великолепните, които можеха да се съберат в полето и гората.

Еванджелин Уолтън, „Четирите клонки на Мабиноги“

Навън отдавна беше паднал мрак, но Фенолио продължаваше да пише. Под масата се валяха листове, които бе смачкал или скъсал. Те бяха много повече от страниците, които внимателно оставяше настрана, сякаш буквите можеха да изпаднат от тях.

Когато една от прислужниците, дребничко, слабовато същество, им донесе вечерята, Фенолио мушна заделените страници под завивката си. Тази вечер Баста не се появи. Може би още криеше магическите бележки на Фенолио.

Меги си легна едва когато нощта стана толкова черна, че хълмовете се сляха с небето. Остави прозореца отворен.

— Лека нощ! — прошепна тя към мрака, сякаш Мо можеше да я чуе. После взе Оловния войник и се покатери на леглото си. — Вярвай ми, ти си по-добре, отколкото феята Камбанка — увери го тя тихо. — Тя е при Баста, защото онзи смята, че феите носят щастие, но знаеш ли какво? Ако някога се измъкнем оттук, обещавам, че ще ти направя хартиена балерина, същата като онази в твоята история.

Войникът не отвърна и на тези думи. Само я погледна с тъжните си очи и после едва забележимо кимна. Нима и той е изгубил гласа си, запита се Меги, или никога не е могъл да говори? Устата му наистина изглеждаше така, сякаш нито веднъж не се беше отваряла. Ако книгата беше тук, можеше да я прочета още веднъж или поне да се опитам да извадя и Хартиената танцьорка, размечта се момичето. Но Свраката беше взела Андерсеновите приказки. Беше й отнела и всички други книги.

Оловния войник се облегна на стената и затвори очи. Не, балерината само ще му разбие сърцето, реши Меги, преди да заспи. Последното, което чу, беше писалката на Фенолио, която скърцаше по хартията, изписвайки буква до буква, чевръста като совалка, която с черни конци тъче върху бяла основа чудна картина…

Тази нощ Меги не сънува чудовища. В сънищата й не пропълзя дори паяк. Беше у дома, знаеше това, макар че стаята й изглеждаше като в дома на Елинор. Беше заедно с Мо и с майка си. Тя приличаше на Елинор, но Меги знаеше, че е жената, която бе висяла в мрежата редом с Прашнопръстия. В сънищата си човек знае много неща, и най-вече, че не бива да вярва на очите си. Просто знае. Меги тъкмо се канеше да седне до майка си на старото канапе между шкафовете с книги, когато изведнъж някой прошепна името й:

— Меги! Меги!

И отново, и отново.

— Меги!

Тя не искаше да го чува, жадуваше сънят никога да не свършва, но гласът безмилостно продължаваше да я вика. Меги го познаваше. С нежелание отвори очи.

До леглото й стоеше Фенолио с черни от мастилото пръсти, черни като нощта отвън зад отворения прозорец.

— Какво има? Искам да спя. — Меги му обърна гръб. Жадуваше да се върне обратно в съня си. Може да беше останал, запазен зад затворените й клепачи. Може пък по миглите й подобно на златен прашец беше полепнало малко щастие. Нима в приказките сънищата не оставяха следи от златен прашец? Оловния войник също спеше, главата му бе клюмнала на гърдите.

— Но аз свърших! — Фенолио шепнеше, макар че хъркането на пазача проникваше през затворената врата. На масата, осветена от непостоянната светлина на свещта, лежеше купчина изписани листа.

Меги се изправи с прозявка.

— Тази нощ трябва да направим опит! — промълви Фенолио. — Трябва да проверим дали можем да променим историите с твоя глас и с моите думи. Ще се опитаме да изпратим обратно нашия малък Оловен войник. — Той бързо взе изписаните листове и ги трупна в скута й. — Не е най-подходящо да опитваме с история, чийто автор не съм аз, но какво от това? Нямаме какво да губим!

— Да го изпратим обратно? Но аз не искам да го пращам обратно! — ужаси се Меги. — Той ще умре! Детето го хвърля в камината и войникът умира. А балерината изгаря. — От балерината пък бе останала само звездата, но и тя бе почерняла като въглен.

— Не, не! — Фенолио нетърпеливо потупа листовете в скута й. — Написал съм нова история, с щастлив край. Точно това беше идеята на баща ти: да променим историите! Неговата цел беше само да върне майка ти, да пренапиша „Мастилено сърце“ така, че да я върне обратно. Но ако тази идея наистина проработи, Меги, ако напечатаните истории могат да се променят, като се допишат думи, то всичко ще може да се промени — кой излиза, кой влиза, как завършват, кого правят щастлив и кого правят нещастен. Разбираш ли? Става въпрос само за опит, Меги! Но ако Оловния войник наистина изчезне, повярвай ми, ще съумеем да променим и „Мастилено сърце“! Как точно, ще трябва да помисля, но сега чети! Моля те! — Фенолио извади фенерчето изпод възглавницата и го пъхна в ръката на Меги.

Тя колебливо насочи лъча към първата гъсто изписана страница. Устните й бяха пресъхнали.

— Наистина ли свършва добре? — Меги облиза устни и погледна спящия Оловен войник. Стори й се, че чува тихичко похъркване.

— Да, да, съчинил съм блудкаво щастлив край. — Фенолио кимна нетърпеливо. — Заселват се в палата заедно с балерината и живеят щастливо до края на дните си… Никакви разтопени сърца, никаква изгоряла хартия, нищо друго, само и единствено любовно щастие.

— Почеркът ти е нечетлив.

— Какво? Да знаеш само как съм се старал!

— Въпреки това.

Старият човек въздъхна.

— Е, добре — съгласи се Меги. — Ще опитам.

Всяка буква, ама наистина всяка буква е важна, помисли си тя. Направи така, че да звънтят, да барабанят, да шепнат, да шумолят и да тръбят. После започна да чете.

На третото изречение Оловния войник се изправи като свещ. Меги го забеляза с периферното си зрение. За миг почти изгуби нишката, препъна се в някаква дума и я прочете още веднъж. Повече не посмя да занича към войничето — докато Фенолио не постави ръка върху нейната.

— Няма го! — прошепна писателят. — Меги, той изчезна!

Прав беше. Леглото беше празно.

Фенолио толкова силно стисна ръката й, че я заболя.

— Ти наистина си малка вълшебница! — прошепна той. — Но и аз не се представих зле, нали! Бога ми! Не, никак не се представих зле. — Той с възхищение огледа омацаните си с мастило талантливи пръсти. После плесна с ръце и затанцува из стаята като тромава мечка. Най-сетне се спря запъхтян до леглото на Меги. — Ние двамата ще подготвим доста неприятна изненада на любезния Каприкорн! — прошепна Фенолио с щастлива усмивка. — Веднага се залавям за работа. О, да! Той ще получи, каквото желае. Ти ще доведеш Сянката. Но старият му приятел ще бъде променен, аз ще се погрижа за това! Аз, Фенолио, повелителят на думите, мастиленият магьосник, хартиеният вещер. Аз създадох Каприкорн и аз ще го излича, сякаш никога не го е имало — което, трябва да призная, щеше да е по-добре! Клетият Каприкорн! Ще го сполети същата съдба, каквато е имал вълшебникът, който създал за племенника си жена от цветя. Нали знаеш историята?

Меги не сваляше поглед от мястото, където бе лежал Оловния войник. Липсваше й.

— Не — промълви тя. — Каква жена от цветя?

— Това е много древна история. Ще ти разкажа кратката версия. Дългата е по-хубава, но скоро ще съмне. И така: Имало едно време един магьосник на име Гуидион и той имал племенник, когото обичал повече от всичко на този свят, ала майчина клетва тегнела върху момчето.

— Защо?

— Много ще се отклоним. Майката го била проклела. Ако докосне жена, да умре. Сърцето на вълшебника се късало. Любимият му племенник да бъде осъден на безутешна самота за вечни времена? Не. Нали бил вълшебник? И така, той се заключил за три дни и три нощи в стаята си за вълшебства и създал жена от цветя, от жълтуга, отвратниче и цветовете на дъба, за да бъдем точни. Никой никога не бил виждал по-голяма красавица и племенникът на Гуидион начаса се влюбил в нея. Но Блодеуед, както било името й, причинила смъртта му. Влюбила се в друг и двамата заедно убили племенника на вълшебника.

— Блодеуед! — Меги опита с езика си името, сякаш беше непознат плод. — Колко тъжно! Какво се случило после с нея? Може би вълшебникът я умъртвил за наказание?

— Не. Гуидион я превърнал в кукумявка и оттогава писъкът на кукумявките звучи като женски вопъл, до ден-днешен.

— Красиво. Печално и красиво — промълви Меги. Защо тъжните истории толкова често бяха красиви? В истинския живот не беше така. — Добре, сега вече знам историята за жената от цветя — рече тя. — Но какво общо има Каприкорн?

— Е, Блодеуед не постъпила така, както се очаквало от нея. Точно за същото ще се погрижим и ние: твоят глас и моите думи, моите красиви, нови-новенички думи ще се погрижат Сянката да не направи това, което се очаква от него! — Фенолио изглеждаше доволен като костенурка, намерила неочаквано свежо салатено листо.

— И какво точно ще трябва да направи?

Фенолио свъси чело.

— Още работя по въпроса — отвърна той раздразнено и потупа челото си. — Тук. Трябва ми време.

Навън се чуха мъжки гласове. Меги бързо се спусна от леглото си и изтича до отворения прозорец. Чу стъпки, бързи, препъващи се, бягащи стъпки, а после изтрещяха изстрели. Момичето се наведе толкова много, че едва не падна от прозореца, но не видя нищо. Шумът, изглежда, идваше от площада пред църквата.

— Хей, хей, внимавай! — прошепна Фенолио и я задържа за рамената. Отново отекнаха изстрели. Хората на Каприкорн закрещяха. Гласовете им звучаха гневно, възбудено. Защо не се разбираше какво казваха? Изтръпнала от страх, тя погледна Фенолио, може би той бе разбрал нещо от крясъците — думи, имена…

— Знам какво мислиш, но това със сигурност не е баща ти! — успокои я той. — Няма да е толкова луд, та да се промъкне нощем в дома на Каприкорн. — Старият човек полека я отдръпна от прозореца. Гласовете заглъхнаха. Отново се възцари тишина, сякаш нищо не се беше случило.

Меги с подкосени крака се опита да се покатери отново на леглото. Фенолио й помогна.

— Накарай Сянката да убие Каприкорн! — прошепна тя. — Направи така, че Сянката да го убие. — В същия миг се ужаси от думите си. Но не ги взе обратно.

Фенолио потърка челото си.

— Да, сигурно така ще трябва да направя, нали? — промърмори той.

Меги взе пуловера на Мо и го притисна към себе си. Някъде в къщата се затръшнаха врати, прокънтяха стъпки. После стана тихо. Тишината беше като надвиснала заплаха. Мъртвешка тишина, помисли си Меги. Думата просто не пожела да напусне главата й.

— Какво ще стане, ако Сянката не ти се подчини? — попита тя. — Както е постъпила жената от цветя? Какво ще стане?

— За такава възможност — отвърна Фенолио — по-добре изобщо да не си мислим.