Корнелия Функе
Мастилено сърце (45)

Лъжи за Баста

— Виж ме — извика тя. — Плюя на пода и го проклинам, черната дано го вземе. И ако видиш Леърд, разкажи му, че съм го направила, кажи му, че за дванадесет хиляди и деветнадесети път Дженет Клустън е призовала гръм да удари него и дома му, нивите и стоката му, слугите и гостите му, ако ще да са мъже, жени, госпожици или деца, черната дано ги вземе.

Робърт Л. Стивънсън, „Отвличане“

Фенолио успя само с няколко изречения за да убеди пазача пред вратата им, че начаса трябва да говори с Баста. Старецът беше даровит лъжец. Можеше да изпреде всякаква история от нищото по-бързо, отколкото паяк оплита мрежата си.

— Какво искаш, старче? — попита Баста, застанал на прага. Държеше в ръката си Оловния войник. — На, малка вещице! — каза той на Меги, когато й го подаде. — Ако зависеше от мен, щях да го хвърля в огъня, но никой не ме пита.

Оловния войник се сепна при думата „огън“, мустачките му настръхнаха, а очите му погледнаха толкова отчаяно, че сърцето на Меги се сви. Когато го стисна в ръка, сякаш за да го защити, й се стори, че долови как бие сърцето му. Спомни си как завършваше неговата история: А Оловния войник се стопи и стана на топчица. На другия ден прислужницата намери в пепелта на камината едно малко оловно сърчице.

— Да, никой вече не те слуша, това се вижда с просто око! — Фенолио погледна Баста със съчувствие, като баща сина си — което в известен смисъл отговаряше на връзката му с разбойника. — Точно това е причината за желанието ми да разговарям с теб. — Той съзаклятнически сниши глас. — Предлагам ти сделка.

— Сделка ли? — Баста го изгледа със смесица от страх и високомерие.

— Да, сделка — повтори едва чуто Фенолио. — Скучая. Аз съм драскач, както се изрази толкова точно самият ти, трябва ми хартия, за да живея, както на други им трябва хляб, вино или каквото и да е друго. Донеси ми хартия, Баста, и аз ще ти помогна да си върнеш ключовете. Знаеш, ключовете, които ти отне Свраката.

Баста измъкна ножа си. Когато го щракна и острието се показа, Оловния войник затрепери толкова силно, че байонетът му се изплъзна от мъничките ръце.

— Как да стане това? — попита Баста и започна да чисти ноктите си с върха на ножа.

Фенолио се наведе към него:

— Ще ти съставя една малка магия за разболяване. Вследствие на нея Мортола няколко седмици ще бъде принудена да пази леглото, а ти ще имаш време да докажеш на Каприкорн, че си истинският господар на ключовете. Разбира се, магията няма да подейства веднага, всяко нещо с времето си, но повярвай ми, щом веднъж започне да действа… — Фенолио многозначително повдигна вежди.

Но Баста презрително сбърчи нос.

— Вече съм опитвал с паяци, с магданоз и сол. На дъртата нищо не й действа.

— Магданоз и паяци! — засмя се тихо Фенолио. — Ти си глупак, Баста. Не говоря за детски магийки. Говоря за букви. Нищо не е по-могъщо от тях както за добро, така и за лошо, повярвай ми. — Фенолио снижи гласа си до шепот. — И теб създадох от букви, Баста! Теб и Каприкорн.

Баста отстъпи назад. Страхът и омразата са брат и сестра и Меги видя как се появиха върху лицето на Баста. Видя и още нещо: Баста вярваше. Вярваше на всяка дума на стареца.

— Ти си вещер! — с мъка оформи думите той. — Ти и момичето, и двамата би трябвало да ви изгорят на клада заедно с проклетите ви книги и с баща й. — И Баста бързо плю три пъти в краката на писателя.

— О, плюнка. Срещу какво, мислиш, помага? Срещу лоши очи? — присмя се Фенолио. Това с кладата не е нова мисъл, Баста, но, от друга страна, ти никога не си бил радетел на напредъка. Е, какво, ще се спогодим ли или не?

Баста не преставаше да се взира в Оловния войник, докато Меги не го скри зад гърба си.

— Е, добре! — изръмжа той. — Но всеки ден ще идвам да проверявам какво си надраскал, старче, разбра ли?

„Как ще го правиш, помисли си Меги. — Нали не умееш да четеш?“ Баста я погледна, сякаш е чул мислите й.

— Познавам една от прислужниците, която ще чете вместо мен, затова не се опитвай да ме баламосваш, ясно ли е?

— Абсолютно — закима енергично Фенолио. — А, и нещо за писане няма да е зле. С черно мастило по възможност.

 

 

Баста донесе писалка и цял куп бяла хартия за писане. Фенолио седна на масата със сериозна физиономия, сложи пред себе си един лист, сгъна го и бавно го разкъса на малки парченца. Написа на всяка отделна част по пет букви, завъртени и почти нечетливи, едни и същи. После старателно сгъна листчетата, плю по веднъж върху всяко от тях, подаде ги на Баста и му обясни как да ги скрие:

— По три съответно на мястото, където спи, където се храни и където работи. Само така след три дни и нощи ще настъпи желаният ефект. Ако обаче прокълнатият намери една от бележките, магията неминуемо ще се обърне срещу теб.

— Какво означава това? — Баста се втренчи в листчетата на Фенолио, сякаш на секундата щяха да му докарат чума.

— Ами трябва да ги скриеш така, че да не ги намери! — повтори Фенолио и го избута навън.

— Ако не подейства, старче, ще те разкрася така, както направих с Прашнопръстия! — закани се Баста, преди да хлопне вратата. После си отиде, а Фенолио доволно се усмихна.

— Но нали няма да подейства! — едва чуто рече Меги.

— Е, и? Три дни са много време — отвърна Фенолио и седна обратно на масата. — Надявам се да не ни е необходимо толкова дълго. В края на краищата искаме да предотвратим екзекуцията утре вечер, нали?

През остатъка от деня той или се взираше в празното пространство, или пишеше като обсебен. Едрият му, нетърпеливо заливащ хартията почерк изпълваше лист след лист.

Меги реши да не му пречи. Тя седна до прозореца заедно с Оловния войник, отправи поглед към възвишенията и се запита къде ли се крие Мо в този гъсталак от клони и листа. Оловния войник стоеше до нея, протегнал право напред единия си крак, и оглеждаше чуждия свят с уплашени очи. Може би мислеше за балерината от хартия, в която беше тъй отчаяно влюбен, може би не мислеше нищо. Не пророни нито дума.