Корнелия Функе
Мастилено сърце (43)

Селение на мрака

— Джим, стари приятелю — каза дрезгаво Лукас. — Пътуването беше кратко. Съжалявам, че сега ще ти се наложи да споделиш съдбата ми.

Джим преглътна.

— Нали сме приятели — отвърна той тихо и прехапа долната си устна, за да спре да трепери.

Михаел Енде, „Джим Кнопф и Лукас машинистът“

Прашнопръстия предполагаше, че Каприкорн ще остави него и Реза да се люлеят, окачени в проклетите мрежи, чак до екзекуцията, но ги държаха в тях само една-единствена, макар и много дълга нощ. На сутринта, когато слънцето едва беше нашарило стените на църквата със светли петна, дойде Баста и нареди да ги свалят. За няколко ужасни секунди Прашнопръстия реши, че Каприкорн ще предпочете да ги премахне бързо и без шум, и когато отново усети здрава почва под краката си, не беше наясно кое подкоси колената му — страхът или времето, прекарано в мрежата. Във всеки случай едва се задържа прав.

Баста обаче успокои страховете му, макар и неволно.

— Ако питаха мен, щях с удоволствие да ви оставя да се полюлеете още — изрече със съжаление той, докато хората му измъкваха Прашнопръстия от въжетата. — Но Каприкорн поради неизвестни съображения реши да ви затвори в криптата, докато дойде време да се разделите с жалкия си животец.

Прашнопръстия събра всичките си сили, за да скрие облекчението си. Значи все пак имаше малко отсрочка до смъртта.

— Вероятно господарят ви се страхува от слушатели, докато обсъжда с вас мръснишките си планове — рече той. — А може и желанието му просто да е да можем да крачим към екзекуцията на собствените си крака. — Още една нощ в мрежата, и Прашнопръстия дори нямаше да съзнава, че притежава крака. Кокалите го боляха толкова силно, че креташе като старец, когато Баста ги погна надолу по стълбата към гробницата. Реза няколко пъти се препъна по стъпалата, изглежда, бе по-зле и от него, ала не издаде нито звук, а когато Баста понечи да й протегне ръка, за да я задържи след поредното подхлъзване, му хвърли толкова леден поглед, че той я остави да продължи сама.

Криптата под църквата беше селение на мрака, дори и в ден като този, когато слънцето навън просто разтапяше керемидите по покривите. В недрата на стария храм миришеше на плесен, мишини и на други неща, които Прашнопръстия не искаше да знае. Веднага след настаняването си в селото Каприкорн бе заповядал да затворят с решетки тесните камери, в които отдавна забравени свещеници почиваха в каменните си саркофази.

— Какво по-подходящо от това, осъдените на смърт да спят върху ковчези? — бе установил той през смях. Винаги бе притежавал зловещо чувство за хумор.

Баста нетърпеливо блъсна двама си пленници по последните стъпала. Бързаше да се върне обратно на слънце, да избяга далеч от мъртвите и техните духове. Когато окачи фенера на желязната кука и отключи решетката, ръката му трепереше. Тук долу нямаше електричество. Нямаше нито отопление, нито някое от другите достижения на модерния свят, само тихи саркофази и мишки, които пробягваха по напуканите стари плочи.

— Е, не би ли искал все пак да ни правиш малко компания? — попита Прашнопръстия, след като Баста ги наблъска в килията. Наложи се да наведат глави. Древните сводове бяха толкова ниски, че под тях човек не можеше да се изправи. — Бихме могли да си разказваме истории за привидения. Знам няколко нови.

Баста изръмжа като куче.

— За теб няма да ни е нужен ковчег, Мръснопръсти! — закани се той и заключи решетката.

— Вярно! Може би урна, може би буркан от мармалад, но ковчегът определено ще е излишен. — Прашнопръстия отстъпи на крачка от решетката. Така беше извън обсега на Баста и ножа му. — Виждам, че си се обзавел с нов амулет! Сигурно пак е заешка лапа, нали? Не съм ли ти казвал, че такова нещо привлича белите дами? В стария ни свят можехме да ги видим, а тук за съжаление не е така, но въпреки това те са близо, с пронизващия си шепот и ледените си пръсти.

Баста се закова на стълбите със свити юмруци, все още загърбил Прашнопръстия. Фокусникът всеки път се учудваше колко лесно бе да го изплашиш с думи.

— Спомняш ли си как белите дами взимат своите жертви? — продължи той с тих глас. — Прошепват името ти: Бастааа! В следващия миг започваш да трепериш, а после…

— Не след дълго те ще прошепнат твоето име, Мръснопръсти! — прекъсна го Баста с пресеклив глас. — Само твоето.

— После се втурна нагоре по стълбите, сякаш белите дами вече бяха по петите му.

Стъпките му заглъхнаха и Прашнопръстия и Реза останаха сами — сами с тишината и със смъртта. Очевидно нямаше други пленници освен тях двамата. От време на време Каприкорн затваряше тук някой нещастник, за да го сплаши, но повечето от хората, които прекарваха известно време в гробницата и дълбаеха имената си по саркофазите, изчезваха в някоя тъмна нощ и никой повече не ги виждаше.

Сбогуването на Прашнопръстия и на Реза с този свят щеше да бъде доста по-зрелищно. Последното ми представление, с други думи, помисли си Прашнопръстия. Може пък по този начин да установя, че всичко дотук е било лош сън и е трябвало само да умра, за да се завърна у дома? Доста приятна представа. Само ако можеше да й повярвам.

Реза бе седнала на един саркофаг. Беше скромен каменен ковчег. Капакът бе напукан, а името, което някога е било изписано, не можеше да се разчете. Близостта на мъртвите, изглежда, не плашеше Реза.

За разлика от Прашнопръстия. Не че като Баста се боеше от привидения или бели дами. Ако се появеше призрак, щеше да го поздрави по всички правила на приличието. Не. Боеше се от смъртта. Тук долу сякаш я чуваше да диша толкова дълбоко, че не оставаше въздух за него самия. Усещаше тежест в гърдите си, сякаш върху им бе седнало огромно грозно животно. Май щеше да се окаже, че горе в мрежата не е било чак толкова лошо. Поне имаше достатъчно въздух.

Усети, че Реза го гледа. Тя му махна и потупа капака на саркофага. Фокусникът колебливо седна до нея. Тя бръкна в джоба на роклята си, извади свещ и въпросително я вдигна пред очите му. Прашнопръстия неволно се усмихна. Да, разбира се, че носеше кибрит. Да скриеш нещо толкова малко като кутия кибрит от Баста и останалите тъпоглавци беше детска игра.

Реза накапа малко восък върху капака на ковчега и закрепи мъждукащата свещ. Обичаше свещите, запалените свещи и камъните. Винаги носеше по някоя свещ и по някой камък в джобовете си — както и някои други неща. Но може би беше запалила свещта само заради него, защото знаеше колко много обича огъня.

— Съжалявам, трябваше сам да потърся книгата — рече той, докато галеше с пръст пламъка. — Прости ми.

Тя сложи ръка на устата му. Вероятно искаше да каже, че според нея няма какво да прощава. Каква любезна, безмълвна лъжа. Тя свали ръката си и Прашнопръстия се покашля.

— Ти… все пак не я намери, или? — Не че сега имаше значение, но той просто трябваше да знае.

Реза поклати глава и изрази съжаление, като сви рамене.

— Е, така си и мислех — въздъхна той.

Тишината беше ужасна, по-ужасна от хиляди гласове.

— Разкажи ми някоя история, Реза — помоли Прашнопръстия едва чуто и се премести към нея. Моля те, добави той в мислите си. Прогони страха ми. Той смазва гръдния ми кош. Отнеси ни на друго, по-добро място.

Реза умееше това. Знаеше безброй много истории, никога не беше му разкрила откъде, но той, естествено, бе наясно. Прашнопръстия знаеше кой й ги бе чел на глас, нали беше разпознал лицето й още първия път, когато я зърна в дома на Каприкорн. Вълшебноезичния много пъти му бе показвал снимката.

Реза измъкна къс хартия от бездънните си джобове. В тях се криеха не само свещи и камъни. Така, както фокусникът винаги носеше у себе си огниво, така Реза винаги разполагаше с хартия и молив — дървен език, както го наричаше тя. Полуизгоряла свещ, моливче и късче замърсена хартия — очевидно никой от хората на Каприкорн не беше сметнал тези предмети за прекалено опасни, та да й ги отнеме.

Когато Реза разказваше някоя от историите си, понякога написваше само половин изречение, а задачата на Прашнопръстия бе да го завърши. Така вървеше по-бързо, а разказът правеше неочаквани обрати. Но този път тя не желаеше да разказва, макар че Прашнопръстия никога не бе жадувал повече нейните истории.

— Кое е момичето? — написа Реза.

Разбира се. Меги. Да излъже ли? Защо не? Но той не го стори и сам не разбра защо.

— Тя е дъщерята на Вълшебноезичния. На колко е години ли? На дванадесет, мисля.

Това беше очакваният отговор. Той го видя в очите й. Вяха очите на Меги, само малко по-уморени.

— Как изглежда Вълшебноезичния? Мисля, че вече ме попита веднъж. Няма белези като мен. — Прашнопръстия опита да се усмихне, ала Реза остана сериозна. Свещта хвърляше мъждиви отблясъци върху лицето й. Ти познаваш лицето му по-добре от моето, помисли си той, ала аз няма да ти разкрия истината. Той ме лиши от цял един свят, защо на мен да не е позволено да му отнема една жена?

Тя се изправи и вдигна ръка над главата си.

— Да. Висок е. По-висок от теб и по-висок от мен. — Защо не я излъга? — Да, косата му е тъмна, но сега не искам да говоря за него! — Сам долови яда в гласа си. — Моля те! — Фокусникът улови ръката й и я накара да седне. — Разкажи ми някоя история. Свещта скоро ще угасне, а светлината, която ни остави проклетият Баста, стига да виждаме очертанията на ковчезите, но не и да разчитаме букви.

Тя го погледна толкова замислено, сякаш искаше да прочете мислите му и да намери думите, които той премълчаваше. Ала Прашнопръстия умееше да заключва лицето си по-добре от Вълшебноезичния, много по-добре. Можеше да го направи абсолютно непроницаемо — като щит, който предпазва сърцето му от любопитни погледи. Какво ги засягаше другите хора сърцето му?

Реза се наведе над хартията и започна да пише:

Чуй и внимавай, защото следното се случи и стана, и се състоя, и беше, о, мое безценно съкровище, когато питомните животни бяха още диви. Кучето беше диво, и конят бе див, и кравата беше дива, и овцата бе дива, и свинята беше дива — толкова диви бяха, колкото можеш да си представиш, и диви, каквито си бяха, те кръстосваха обширните диви гори. Но най-дивото от всички диви животни беше котката. Тя обикаляше сама, и на едно място й харесваше толкова, колкото и на другите…

Реза винаги знаеше точно от каква история има нужда Прашнопръстия. В този свят тя беше чужденка също като него. Просто не можеше да принадлежи на Вълшебноезичния.