Корнелия Функе
Мастилено сърце (42)

Животинче на перваза

Само езикът ни предпазва от ужаса на безименните неща.

Тони Морисън в речта си по случай получаването на Нобеловата награда, 1993 г.

Закуската, която на следната сутрин Плосконосия донесе на Меги и Фенолио, не беше само от хляб и маслини. Главорезът тръсна на масата кошница с плодове и чиния със сладкиши. Но усмивката, която им сервира в добавка, никак не допадна на Меги.

— Всичко е за теб, принцесо! — изгрухтя той и ощипа бузата й с кебапчестите си пръсти. — За да подсилим гласчето ти! Наоколо цари голяма възбуда, откак Баста пусна вестта за екзекуцията. Е, винаги съм казвал: В живота трябва да има и други забавни неща, освен да окачваш мъртви петли пред хорските врати и да стреляш по котараците.

Фенолио погледна Плосконосия толкова отвратено, сякаш не можеше да повярва как подобно същество е излязло изпод перото му.

— Истина ви казвам! Адски отдавна не сме си устройвали хубава екзекуция! — продължи главорезът, докато тромаво се приближаваше към вратата. — Все се оправдаваха, че сме щели да вдигнем прекалено много шум. Ако трябваше да премахнем някого, внимавахме да не е показно, все ни нареждаха да изглежда като нещастен случай. Можеш ли да се забавляваш при това положение. Абсурд! Нищо общо с едно време, когато имаше и ядене, и пиене, и танци, и музика, абе, както си му е редът. Но този път ще го направим като в добрите стари времена.

Фенолио отпи глътка от черното кафе, донесено от Плосконосия, и се задави.

— Какво виждам? Да не би да не обичаш подобни забавления, старче? — Плосконосия подигравателно му се усмихна. — Повярвай ми, екзекуциите на Каприкорн са нещо много специално!

— На кого го казваш? — съкрушено промърмори Фенолио.

В този момент на вратата се почука. Плосконосия я бе оставил открехната и четецът Дариус пъхна главата си в процепа.

— Извинете! — Той погледна Плосконосия тревожно като пиле, принудено да се доближи до гладен котарак. — Аз ъъъъ… Налага се да проверя как чете момичето. По нареждане на Каприкорн.

— Така ли? Ами дано този път изкара нещо по-полезно с четенето си. Баста ми показа феята. Дори няма прашец, колкото и да я разтърсваш. — В погледа, който Плосконосия хвърли на Меги, се смесваха отвращение и страхопочитание. Може би я смяташе за вещица. — Почукай, когато речеш да излизаш! — изръмжа той, блъсна Дариус и излезе.

Дариус кимна и за миг остана неподвижен. После стеснително седна на масата редом с Меги и Фенолио. Прикова толкова жадуващ поглед в плодовете, че Фенолио безмълвно побутна кошницата към него. Четецът колебливо посегна към една кайсия. После с такова благоговение пъхна дребния плод в устата си, сякаш никога повече през живота си нямаше да вкуси подобен деликатес.

— Господи, та това е кайсия! — присмя се Фенолио. — Не е най-редкият плод по нашите ширини.

Дариус смутено изплю костилката в шепата си.

— Винаги когато ме заключваха в тази стая — обясни той с пресеклив глас, — ми даваха единствено сух хляб. Взимаха ми и книгите, но успях да скрия няколко и когато гладът ми ставаше непоносим, разглеждах илюстрациите им. Най-красивата беше с кайсии и понякога с часове се взирах в нарисуваните плодове, докато лигите пълнеха устата ми. Оттогава просто не мога да се сдържа при вида на истински плодове.

Меги взе още една кайсия от кошницата и я мушна в слабите му пръсти.

— Често ли те затваряха?

— Всеки път, когато обърквах четенето, тоест онова, което трябваше да извадя от книгите — сви рамене нисичкият мършав човечец. — Всъщност не всеки път. По едно време престанаха, понеже забелязаха, че като ме сплашват, четенето ми не се подобрява. Напротив… Например Плосконосия… — Дариус снижи глас. — Плосконосия го доведох, докато Баста беше опрял ножа си в гърба ми… Ами да… — той вдигна слабите си рамене.

Меги го погледна, изпълнена със съчувствие. После попита колебливо:

— Извеждал ли си от книгите и жени?

Фенолио й хвърли обезпокоен поглед.

— О, да — отвърна Дариус. — Доведох например Мортола! Тя твърди, че съм я направил по-стара и разнебитена, като зле измайсторен стол, но според мен при нея не съм объркал нищо съществено. За щастие и Каприкорн бе на същото мнение.

— А по-млади жени? — При този въпрос Меги не погледна нито Дариус, нито Фенолио.

— О, не ми припомняй! — Дариус въздъхна. — Случи се в деня, когато доведох Мортола. Тогава Каприкорн живееше на север, в една изоставена, порутена ферма в планините, и наоколо нямаше много момичета. Аз живеех недалеч, в дома на сестра си. Бях учител, но в свободното си време понякога устройвах четения — в библиотеки и училища, на детски празненства, а понякога, в топлите летни вечери, и на някой площад или на открито пред някое кафене… Обичах да чета на глас… — Погледът на Дариус се зарея през прозореца, сякаш можеше да зърне отново отминалите щастливи дни. — Баста ме забеляза, докато четях на един селски празник, струва ми се от „Доктор Дулитъл“, и ненадейно се яви онази птица. По пътя към дома Баста просто ме улови като бездомно куче и ме заведе при Каприкорн. Отначало той ме накара да му чета за злато, също като баща ти — той печално се усмихна на Меги, — но после ми заповяда да доведа Мортола, сетне прислужниците му. Получи се някакъв ужас. — Дариус с треперещи пръсти повдигна очилата си. — Толкова се страхувах! Как да чета спокойно и безгрешно? Той ме принуди да опитвам втори път, после трети… О, толкова ги съжалявах, не искам да говоря за това! — Четецът скри лице в ръцете си, кокалести като на старец. Меги го чу да хлипа и за миг се поколеба да зададе следващия си въпрос, но въпреки това го направи:

— Слугинята, която наричат Реза — попита тя и сърцето й се качи в гърлото, — и тя ли беше сред тях?

Дариус свали ръце от лицето си.

— Да, тя излезе съвсем случайно, в книгата дори не се споменаваше името й. В действителност Каприкорн искаше да доведа друга, но изведнъж се яви Реза и отначало помислих, че този път няма как да съм сбъркал нещо. Тя беше толкова хубава, неземно красива, със златни коси и печални очи. Но после забелязахме, че не може да говори. Е, това нямаше особено значение за Каприкорн. Дори мисля, че му хареса. — Четецът дълго рови в джоба си, после измъкна смачкана носна кърпа. — Някога наистина владеех това изкуство по-добре — изхлипа той. — Но вечният страх… Позволявате ли? — С печална усмивка той посегна към трета кайсия и я захапа. После попи с ръкава сока от устните си, прочисти гърлото си и отправи взор към Меги. Очите му изглеждаха неестествено големи зад дебелите стъкла на очилата.

— На ъъъъ… празника, който подготвя Каприкорн — изрече той със сведен поглед, срамежливо търкайки показалеца си по плота на масата, — ти, както вече знаеш, ще трябва да четеш от „Мастилено сърце“. Дотогава книгата ще се пази на скрито място. Само Каприкорн знае къде. А ти ще я получиш едва в хода на проявата. Затова ни е заповядано да използваме друга книга за окончателното изпитание на твоя талант, което иска от мен Каприкорн. За Щастие в това село има книги, вярно, не са много, но във всеки случай ми беше заповядано да избера подходящата. — Четецът вдигна глава и дари Меги със слаба усмивка. — За щастие този път не бях принуден да търся разкази за злато или нещо подобно, затова — той сложи върху масата една книга и я плъзна към Меги — избрах тази тук.

Меги се наведе над подвързията.

— „Събрани приказки от Ханс Кристиан Андерсен“ — прочете тя и погледна Дариус. — Те са прекрасни.

— Да! — пророни четецът. — Тъжни са, но наистина са прекрасни. — Той се пресегна през масата и отгърна книгата на място, отбелязано с два дълги стръка трева, пъхнати между пожълтелите страници. — Отначало си помислих за любимата ми приказка, онази със славея, нали я помниш?

Меги кимна.

— Да, но на феята, която доведе вчера, никак не й е добре в каната, в която я е затворил Баста — продължи Дариус, — затова си помислих дали няма да е по-добре, ако се упражниш с Оловния войник.

Оловния войник. Меги замълча. Храбрият Оловен войник с неговата хартиена лодчица… Тя си представи войничето, изправено до кошницата с плодове.

— Не! — отсече Меги. — Не. Вече го казах на Каприкорн. Няма да му прочета нищо, дори и за опит. Кажи му, че съм изгубила способностите си. Просто му кажи, че съм опитала, но нищо не е излязло… в буквалния смисъл.

Дариус я изгледа със съчувствие.

— Бих го направил на драго сърце! — увери я той. — Наистина. Но Свраката… — Той страхливо притисна пръсти към устата си. — О, пардон, исках да кажа икономката, госпожа Мортола… ще трябва да четеш на нея. Моята задача беше само да избера текста.

Свраката. Меги потръпна, като си я представи с птичите й очи. Какво ще стане, ако си прехапя езика? — помисли си момичето. Ако го захапя здраво? Няколко пъти й се беше случвало неволно и веднъж езикът й толкова се поду, че цели два дни трябваше да общува с Мо посредством знаци с ръце. С поглед тя потърси помощ от Фенолио.

— Направи го! — възкликна той за нейна изненада. — Почети на старата, но постави едно условие — да задържиш Оловния войник. Баламосай я както искаш — че ти се играе с него, че се отегчаваш до смърт, а после ще поискаш още нещо — няколко листа хартия и молив. Кажи, че ти се рисува. Разбра ли? Ако се съгласи, ще видим по-нататък.

Меги не разбра нито дума, но преди да попита какво крои Фенолио, вратата се отвори и Свраката застана на прага.

При вида й четецът толкова рязко скочи на крака, че чинията на Меги се разби на пода.

— О, извинете, извинете — запелтечи той и започна да събира парчетата с кокалестите си пръсти. Последното парче сряза палеца му и кръвта му закапа на дървения под.

— Ставай, празноглавецо! — нахвърли се върху него Мортола. — Показа ли й книгата, от която да чете?

Дариус кимна и нещастно огледа ранения си пръст.

— Добре, изчезвай тогава. Можеш да помогнеш на жените в кухнята. Има кокошки за скубане.

Дариус направи погнусена гримаса, но се поклони и изчезна в коридора, като все пак хвърли последен състрадателен поглед към Меги.

— Добре! Започвай да четеш — заповяда Свраката и нетърпеливо кимна. — И гледай да се стараеш!

 

 

И Меги наистина прочете за Оловния войник. Той сякаш падна от тавана.

— … и нашият войник полетя с главата надолу… След миг той стоеше върху уличната настилка, обърнат с краката си нагоре; главата и пушката му се бяха забили между камъните.

Свраката улови Оловния войник преди Меги. Огледа го като парче боядисано дърво, докато той се взираше в нея с ужасени очи. После го пъхна в джоба на грубо изплетената си жилетка.

— Моля… Може ли да го взема? — заекна Меги, когато Свраката вече се канеше да излезе. Фенолио застана зад нея, сякаш за да я подкрепи, но Свраката фиксираше единствено Меги с безизразния си птичи поглед. — Вие… той няма да ви послужи за нищо — продължи Меги. — Скучно ми е. Моля.

Свраката я изгледа с безразличие.

— Щом го види Каприкорн, ще го получиш — отсече тя и изчезна.

— Хартията! — извика Фенолио. — Забрави хартията и молива!

— Съжалявам! — промълви Меги. Всъщност не беше забравила, само се бе побояла да помоли Свраката за още нещо. И без това сърцето й биеше до пръскане.

— Добре, тогава ще трябва да ги получа по друг начин — промърмори Фенолио. — Въпросът е само как.

Меги отиде до прозореца, опря чело в стъклото и се загледа към градината, където няколко от слугините на Каприкорн връзваха доматените корени. Какво ли ще каже Мо, когато узнае, че и аз притежавам неговата способност, помисли си тя. Кого подмами с твоето изкуство, Меги? Бедната фея Камбанка и клетия, храбър Оловен войник?

— Да — промълви Меги, докато рисуваше едно голямо невидимо М върху стъклото. Клетата фея, клетият войник, клетият Прашнопръст, както и… в мислите й отново изплува онази жена, жената с тъмнорусата коса.

— Реза — прошепна Меги. Тереза. Това бе името на майка й.

Тя тъкмо искаше да се отдалечи от прозореца, когато с периферното си зрение забеляза, че нещо се приближава по перваза отвън… космата топка с малка муцунка. Меги уплашено се отдръпна назад. Нима плъховете тук се катереха по стените на къщите? Очевидно беше така. Но това не беше плъх, те имаха различни муцуни. Меги бързо се залепи обратно за стъклото.

Гуин.

Животинчето спря на перваза и я погледна сънливо.

— Баста! — промърмори зад нея Фенолио. — Да, Баста ще ми осигури хартията. Добра идея.

Меги полека открехна прозореца, бавно, за да не изплаши Гуин и да не го бутне от перваза. Ако паднеше от тази височина, дори чевръсто животинче като него рискуваше да изпочупи всичките си костички. Тя много бавно протегна ръка. Пръстите й трепереха, когато погали гърба на Гуин. После го улови, преди да я захапе с малките си остри зъбки, и го вкара в стаята. Погледна тревожно надолу, но никоя от прислужниците не бе забелязала нищо. Всички бяха превили гърбове над лехите, роклите им бяха мокри от пот заради горещото слънце, което изгаряше гърбовете им.

Под нашийника на Гуин беше пъхната бележка, мръсна, сгъната поне на хиляда, и завързана с парче връв.

— Защо отваряш прозореца? Въздухът навън е още по-горещ, отколкото тук вътре! Ще… — Фенолио прекъсна по средата на изречението и сащисано закова поглед в ръката на Меги.

Тя предупредително вдигна пръст към устните си. После притисна съпротивляващия се Гуин към гърдите си и измъкна бележката от нашийника. Животинчето заплашително изсъска и още веднъж се опита да захапе пръстите й. Никак не обичаше да го държат дълго. Хапеше дори Прашнопръстия, ако опиташе да наруши това правило.

— Какво държиш, нима е плъх? — Фенолио се приближи. Меги пусна Гуин и той веднага скочи обратно на перваза.

— Невестулка! — извика смаяно Фенолио. — Откъде се е взела?

Меги уплашено погледна към вратата, но пазачът за щастие не беше чул нищо. Фенолио притискаше с ръка устата си и разглеждаше Гуин толкова учудено, че Меги се разсмя.

— Но това животно има рога! — прошепна писателят.

— Естествено. Нали ти си го измислил такова — прошепна тя в отговор.

Гуин продължаваше да седи на перваза и да примигва недоволно към слънцето. Личеше си, че не обича дневната светлина, а и обикновено проспиваше целия ден. Как се бе появил тук?

Меги пъхна глава през прозореца, но на двора се виждаха само слугините. Тя бързо отстъпи и разгърна бележката.

— Вест? — Фенолио се надвеси над рамото й. — От баща ти ли е?

Меги кимна. Веднага беше разпознала почерка, макар и не толкова равен, както обикновено. Сърцето й заби лудо в гърдите. Проследи буквите с толкова копнеж, сякаш бяха път, в чийто край я очакваше Мо.

— Какво, по дяволите, е написано тук? Не мога да прочета нито дума — пророни Фенолио.

Меги се усмихна.

— Това е елфически! Мо и аз го използваме за тайни съобщения, откакто прочетох „Властелинът на пръстените“, но той, изглежда, е изгубил тренинг. Доста грешки е допуснал.

— Хубаво, и какво пише?

Меги прочете съобщението.

— Кой пък е този Фарид?

— Едно момче. Мо го изчете от „Хиляда и една нощ“, но това е друга история. Ти си го виждал, беше заедно с Прашнопръстия, когато избяга от теб. — Меги сгъна бележката и отново погледна през прозореца. Една от, слугините се бе изправила. Отупваше ръцете си от пръстта и гледаше към високия зид, навярно искаше да е отвъд него. Кой беше довел Гуин? Мо? Или животинчето я беше намерило съвсем само? Това беше малко вероятно. Със сигурност нямаше да скитосва наоколо посред бял ден, ако не му бяха помогнали.

Меги пъхна бележката в ръкава на роклята си. Гуин все още беше свит на перваза. Протягаше сънливо врат и душеше. Може би долавяше миризмата на гълъбите, които от време на време кацаха пред прозореца.

— Нахрани го с хляб, за да не избяга! — прошепна Меги на Фенолио, после изтича до леглото и смъкна раницата си. Къде беше моливът? Имаше молив, сигурна беше. А, ето го. Жалък остатък. Но откъде да вземе хартия? Тя измъкна една от книгите на Дариус изпод дюшека и внимателно отдели първата празна страница. Никога не беше правила такова нещо — да откъсне страница от книга, но сега се налагаше. Тя коленичи на пода и започна да пише със същите заврънкулки, с които бе съставил съобщението си Мо. Знаеше буквите толкова добре, че би писала и насън:

Добре сме. И аз го умея, Мо! Изчетох феята Камбанка, а утре, когато се стъмни, Каприкорн иска да извадя от „Мастилено сърце“ Сянката, за да убие Прашнопръстия.

Нито дума за Реза. Нито дума за това, че беше видяла майка си и че ако Каприкорн осъществеше намерението си, тя нямаше да живее повече от два дни. Подобна новина не можеше да бъде съобщена на парче хартия, независимо колко беше голямо.

Гуин настървено поглъщаше хляба, който му подаваше Фенолио. Меги сгъна бележката и предпазливо я завърза за нашийника му.

— Грижи се за себе си! — прошепна тя на невестулката, а после хвърли последното парче хляб долу на двора. Животинчето се плъзна безшумно по стената, сякаш на света нямаше нищо по-лесно. Една от слугините извика, когато се промуши между краката й. Заобяснява разпалено нещо на другите жени, вероятно я беше страх за кокошките на Каприкорн, но Гуин отдавна се беше прехвърлил през стената.

— Добре, много добре, значи баща ти е тук! — промълви Фенолио и застана до нея пред отворения прозорец. — Някъде там навън. Много добре. А ти ще си получиш обратно Оловния войник. Всичко се развива към добро, видя ли? — Той потърка носа си и примигна на ярката слънчева светлина. — Следващото, което ще сторим, е да се възползваме от суеверието на Баста! Колко прекрасно, че съм го сдобил с тази малка слабост! Умен ход.

Меги не разбра за какво говори Фенолио, но й беше все едно. Мислеше само за едно: Мо е тук.