Корнелия Функе
Мастилено сърце (41)

Фарид

Защото онези крадци дебнели по друмищата, нападали градове и села и тормозели жителите им. И всеки път, когато ограбвали керван или разорявали село, те отнасяли плячката си на тайно място, скрито от хорските очи.

„Али Баба и четиридесетте разбойници“

Фарид цяла нощ се взира в тъмнината. Очите го заболяха, но Прашнопръстия не се появи. Веднъж или дваж младежът реши, че съзира между клоните покритото му с белези лице. Все му се струваше, че долавя почти безшумните му стъпки върху сухата шума, но винаги се оказваше, че се е заблуждавал. Фарид беше свикнал да се вслушва в нощта. Бе прекарал безчет нощи, които му се струваха безкрайни, да дебне за всеки звук, и така се бе научил да се доверява повече на ушите си, отколкото на очите. Тогава, в другия живот, когато светът около него не беше тучно зелен, а жълт и кафяв, очите му често го бяха подвеждали, но на ушите си винаги можеше да разчита.

Въпреки това през тази нощ, най-дългата от всички досега, Фарид се ослушваше напразно. Прашнопръстия не се завърна. Когато над възвишенията се зазори, момчето отиде при двамата си пленници. Даде им вода и парче от останалия сух хляб и добави по няколко маслини.

— Хайде, Фарид, развържи ни — помоли Вълшебноезичния, докато Фарид пъхаше хапките между устните му. — Прашнопръстия отдавна трябваше да е тук, знаеш това.

Фарид мълчеше. Обичаше да слуша гласа на Вълшебноезичния. Той го бе изтръгнал от мизерния му предишен живот. Но още повече обичаше Прашнопръстия, сам не знаеше защо, а Прашнопръстия му беше възложил да пази пленниците. И не беше споменал нищо за развързване.

— Чуй, ти си умно момче — обади се жената. — Затова използвай главата си за момент, става ли? Нима искаш да останеш тук, докато пристигнат главорезите на Каприкорн? Хубава гледка ще бъдем тримата: едно хлапе, което пази двамина вързани възрастни, та да не могат да си мръднат пръста, за да го защитят. Онези ще умрат от смях.

Как се казваше тази жена? Елинор. Фарид трудно запомни това име. Тежеше на езика му като че беше лапнал камък. Звучеше, сякаш принадлежи на магьосница от далечна страна. Той се боеше от нея, защото тя го гледаше като мъж — без страх, без колебание, а гласът й можеше да стане див и гневен като на лъв…

— Трябва да слезем в селото, Фарид! — продължи Вълшебноезичния. — Трябва да узнаем какво се е случило с Прашнопръстия… и къде е дъщеря ми.

О, да, момичето… Момичето със светлите очи, които приличаха на малки парченца небе, паднали отвисоко и уловени между тъмните мигли. Фарид започна да рови земята с някаква пръчка. Покрай пръстите му пропълзя мравка, помъкнала троха, няколко пъти по-голяма от нея самата.

— Може би не ни разбира? — предположи Елинор.

Фарид вдигна глава и й метна ядосан поглед:

— Всичко ми е ясно! — Беше започнал да разбира езика им от първия миг, сякаш никога не беше говорил или мислил на друг език. Спомни си червената църква. Прашнопръстия му бе обяснил, че е църква; самият Фарид никога не беше виждал подобна сграда. Спомни си и за мъжа с ножа. В стария му живот гъмжеше от подобни мъже. Обичаха ножовете си и вършеха с тях ужасни неща.

— Ако те развържа, ще избягаш. — Фарид колебливо погледна Вълшебноезичния.

— Няма. Или смяташ, че ще изоставя дъщеря си там долу, при Баста и при Каприкорн?

Баста и Каприкорн. Да, това бяха имената. Човекът с ножа и човекът с воднистите очи. Разбойник и убиец… Фарид знаеше всичко за тях. Прашнопръстия бе разказвал дълго през вечерите, когато седяха около огъня… Бяха споделяли много мрачни истории, макар че и двамата копнееха за нещо светло.

Но ето че и сегашната му история с всеки изминал ден ставаше все по-мрачна.

— По-добре е да отида аз. — Фарид толкова силно заби пръчката в сухата почва, че върхът й се счупи. — Знам как да се промъквам в непознати села, в непознати дворци, в чужди домове… В миналото това беше едно от задълженията ми. Знаеш какво имам предвид.

Вълшебноезичния кимна.

— Винаги мен изпращаха — продължи Фарид. — Кой ще се бои от някакво си кльощаво хлапе? Можех да обикалям навсякъде, без да събудя подозрения. Кога се сменят стражите? Кой е най-добрият път за бягство? Къде живее най-богатият човек в селото? Ако всичко минеше добре, ми даваха да ям до насита. Ако се случеше провал, пребиваха ме като куче.

— Те? — попита Елинор.

— Разбойниците — уточни Фарид.

Двамата възрастни замълчаха. А Прашнопръстия все не идваше. Фарид погледна към селото, по чиито покриви се плъзгаха първите слънчеви лъчи.

— Добре. Може и да си прав — съгласи се Вълшебноезичния. — Слизаш долу сам и разузнаваш каквото трябва да знаем, но преди това ще ни освободиш. Само така ще можем да ти помогнем, ако онези все пак те докопат. Освен това не държа да съм завързан, когато се появи първата ранобудна змия.

Жената се заозърта толкова уплашено, сякаш по сухите листа настъпваха пълчища змии. А Фарид замислено погледна Вълшебноезичния. Изучаваше лицето му и се опитваше да реши дали този път може да се довери и на очите си, освен на ушите си. Накрая безмълвно стана, извади от колана си ножа, който му беше подарил Прашнопръстия, и сряза въжетата.

— О, Боже, никога повече няма да позволя да ме вържат така! — възкликна с облекчение Елинор и разтърка глезените и китките си. Всичко ми е изтръпнало, сякаш съм се превърнала в парцалена кукла. Ти как си, Мортимер? Усещаш ли краката си?

Фарид любопитно я огледа.

— Ти… ти не приличаш на негова съпруга. Може би си му майка? — попита той и кимна към Вълшебноезичния.

Елинор мигом стана по-петниста и от пантера.

— Велики Боже, що за глупост! Как ти дойде наум? Да не би да изглеждам толкова стара? — Тя се огледа и поклати глава. — Всъщност вероятно изглеждам точно така. Все пак не съм му майка. Не съм и майка на Меги, ако това ще е следващото ти предположение. Моите деца бяха всичките от хартия и мастило, а онзи там — тя посочи към блестящите на слънцето покриви на селото — заповяда да умъртвят повечето от тях. И ще съжалява за това, вярвай ми.

Фарид я погледна с искрено съмнение. Не можеше да си представи как Каприкорн може да се бои от жена, особено от такава, която се задъхва, докато изкачи някое възвишение, и се страхува от змии. Не, ако човекът с воднистите очи изобщо се страхуваше от нещо, то бе от единственото, способно да уплаши всички хора — смъртта. А Елинор изобщо нямаше вид, че разбира нещо от занаята да сееш смърт. Нито пък Вълшебноезичния.

— Момичето… — попита колебливо Фарид. — Къде е майка й?

Вълшебноезичния пристъпи към студеното огнище и взе още едно парче от хляба, останал между черните от сажди камъни.

— Отдавна я няма — каза той. — По онова време Меги беше на три години. А какво е станало с твоята?

Фарид сви рамене и вдигна поглед към небето. Беше толкова синьо, сякаш никога не бе имало нощ.

— По-добре да тръгвам — рече той, пъхна ножа в колана си и грабна раницата на Прашнопръстия. Гуин спеше само на няколко крачки, свит на кълбо сред коренището на едно дърво. Фарид го вдигна и го напъха в раницата. Животинчето запротестира, но Фарид го почеса по главата и стегна ремъците.

— Защо взимаш животното? — попита учудено Елинор. — Миризмата му може да те разкрие.

— Но може и да бъде полезен — Фарид напъха остатъка от рунтавата опашка в раницата. — Умен е. По-умен е от куче, да не говорим за камила. Разбира какво му говоря и може би ще ме отведе при Прашнопръстия.

— Фарид? — Вълшебноезичния ровеше из джобовете си, докато накрая извади къс хартия. — Не знам дали можеш да узнаеш къде държат Меги — каза той, докато набързо драскаше нещо с остатък от молив, — но ако е възможно, ще се опиташ ли да й предадеш тази бележка?

Фарид пое хартийката и прикова поглед в нея.

— Какво пише?

Елинор измъкна бележката от ръцете му.

— По дяволите Мортимер, какво трябва да означава това?

Вълшебноезичния се усмихна.

— Меги и аз отдавна си разменяме тайни послания с този код, а тя го владее далеч по-добре от мен. Не го ли разчиташ? Описан е в една книга. Пише: Наблизо сме, не се тревожи. Скоро ще те вземем. Мо, Елинор и Фарид. Меги ще разчете посланието, но никой друг няма да успее.

— Аха! — промърмори Елинор и върна бележката на Фарид. — Добре! Сигурно така трябва, в случай че съобщението попадне в неподходящи ръце. Някои от онези подпалвачи може и да умеят да четат.

Фарид сгъна бележката, докато стана не по-голяма от монета, и я пъхна в джоба на панталона си.

— Ще се върна, преди слънцето да се издигне над онзи хълм — обеща той. — А ако ли не…

— … ще дойда да те потърся — довърши изречението Вълшебноезичния.

— Заедно с мен, разбира се — добави Елинор.

Според Фарид това едва ли беше добра идея, ала замълча.

Пое по същия път, който бе избрал Прашнопръстия предишната нощ. Прашнопръстия, когото може би духовете, дебнещи в мрака, бяха погълнали.