Корнелия Функе
Мастилено сърце (40)

Черният кон на нощта

Той се наведе и извади Малката Софи от джоба на жилетката си. А тя бе само по нощница и с боси крака. Трепереше и се озърташе страхливо сред развихрените валма от мъгла и призрачните камари от облаци.

— Къде сме? — попита тя.

— В Страната на сънищата. Там, откъдето идват сънищата.

Роалд Дал, „Малката Софи и Великанът“

Когато Баста блъсна Меги в стаята, Фенолио лежеше на кревата.

— Какво сте й сторили? — озъби се той на Баста и бързо скочи на крака. — Та тя е бяла като стената!

Но Баста бързо затвори вратата.

— След два часа ще те сменят — чу го Меги да обещава на пазача.

Фенолио сложи ръце на раменете й и загрижено я погледна.

— Е? Казвай! Какво искаха от теб? Тук ли е баща ти? Меги поклати глава.

— Заловили са Прашнопръстия. И някаква жена.

— Каква жена? Господи, ти не си на себе си! — Фенолио я накара да седне на леглото. И се отпусна до нея.

— Мисля, че е майка ми — пророни тя.

— Майка ти ли? — Фенолио я погледна като гръмнат. Очите му бяха зачервени от безсънната нощ.

Меги несъзнателно изпъна полата си. Платът беше замърсен и измачкан. Нищо чудно, от дни спеше с нея.

— Косата й е потъмняла — заекна тя, — а снимката, която има Мо, е правена преди повече от девет години… Каприкорн я държи в мрежа, окачена за тавана, също и Прашнопръстия. Иска да ги екзекутира след два дни, а аз му трябвам, за да извадя някого от „Мастилено сърце“, някакъв приятел, както го нарича Каприкорн, нали ти разказахме! И от Мо се искаше да го доведе, а ти не ми каза кой е, но сега вече не можеш да откажеш! — примоли се тя.

Старият човек затвори очи.

— Милостиви Боже! — прошепна той.

Навън все още беше тъмно. Луната висеше точно пред прозореца. За кратко я покри облак, който приличаше на разкъсана рокля.

— Утре ще ти разкажа — успокои я Фенолио. — Обещавам.

— Не! Разкажи ми сега.

Старецът я погледна замислено.

— Историята не е подходяща за нощта. После ще сънуваш кошмари.

— Разкажи! — настоя Меги.

Фенолио въздъхна.

— О! Познавам този поглед от внуците ми. Е, добре. — Той й помогна да се покатери на второто легло, пъхна пуловера на Мо под главата й и дръпна одеялото до брадичката й. — Ще ти го разкажа така, както съм го написал в „Мастилено сърце“. Знам пасажа наизуст, по онова време много се гордеех с тези редове… — Той се покашля, преди да зашепти думите в мрака: — Но имаше едного, от него хората се бояха повече, отколкото от мъжете около Каприкорн. Наричаха го Сянката. Явяваше се само когато го повикаше Каприкорн. Понякога беше червен като огъня, друг път сив като пепелта, в която той превръща всичко, което погълне. Като пламък от дърво лумваше той от земята. Пръстите му носеха смърт, убийствен беше дори дъхът му. Изправяше се пред своя господар, безшумен и безлик, душещ като куче, уловило следа, и чакаше господарят да му посочи поредната жертва. — Фенолио прекара ръка по челото си и погледна към прозореца. Мина време, преди да проговори отново, сякаш извличаше думите от спомена за отдавна отминали дни. — Говореха — продължи той едва чуто, — че Каприкорн бил заповядал на коболдите или на джуджетата да сътворят Сянката от пепелта на неговите жертви, защото тези същества са вещи в боравенето с всичко, което може да произлезе от огъня и от дима. Но никой не беше съвсем сигурен как е станало, защото се мълвеше, че Каприкорн наредил да умъртвят създателите на Сянката. Знаеше се само едно: че Сянката бе създание безсмъртно, недосегаемо и безмилостно като своя господар.

Фенолио замълча.

А Меги с туптящо сърце се взря в нощта.

— Да, Меги — тихо каза после Фенолио. — Мисля, че той иска от теб да доведеш Сянката. И Бог да ни е на помощ, ако успееш. На света има много чудовища, повечето са от човешкия вид, но всички са смъртни. Не бих искал да нося вината за това, че в бъдеще на нашата планета ще се яви безсмъртен изрод, който ще сее страх и ужас. Вече ти разказах, че когато баща ти дойде при мен, сподели една своя идея и може би тя е единственият ни шанс, но аз все още не знам дали и как ще се осъществи. Трябва да помисля, не ни остава много време, а пък ти би трябвало да поспиш. Какво каза? Искат церемонията да се състои вдругиден?

Меги кимна.

— Щом се стъмни — промълви тя.

Фенолио уморено потърка очите си.

— Не би трябвало да се тревожиш заради жената — рече той. — Не знам дали ще ти е приятно да го чуеш, но според мен е невъзможно тя да е майка ти, колкото и силно да го желаеш. Как се е озовала тук?

— Дариус! — Меги зарови лице в пуловера на Мо. — Некадърният четец. Каприкорн го каза ясно, четецът я е извадил от книгата, но заради него е изгубила гласа си. Върнала се е, сигурна съм, а Мо нищо не знае! Все още смята, че тя е в книгата и…

— Е, ако си права, то бих искал наистина майката ти да е още в „Мастилено сърце“ — въздъхна Фенолио и отново я зави грижливо. — Според мен грешиш, но в крайна сметка можеш да вярваш в каквото искаш. А сега заспивай.

Меги обаче не можеше да заспи. В сърцето й тревогата и радостта се смесваха като багри, които се стичат една в друга. Всеки път, когато затвореше очи, тя виждаше мрежите и двете лица зад въжетата, онова на Прашнопръстия и другото, размито като стара снимка. Колкото и да се стараеше да го види по-ясно, то губеше очертания.

Когато най-сетне заспа, навън вече се зазоряваше. Ала нощта не отнася със себе си лошите сънища. Те населяват най-вече сивия промеждутък между здрача и зората и превръщат секундите във вечност. Еднооки великани и гигантски паяци нахлуха в съня на Меги, пъклени кучета, вещици, които ядяха деца, всички ужасни създания, които някога бе срещала в царството на буквите. Изпълзяха от сандъчето, което Мо й беше измайсторил, и се изнизаха между страниците на любимите й детски книжки. Дори от книжките с картинки, които Мо й беше подарявал в годините, когато буквите не й говореха нищо, изплуваха чудовища. Ярко обагрени и космати, те затанцуваха из сънищата на Меги, хилеха се с широко разтворена паст с остри ситни зъби. Ето я Хихикащата котка, от която винаги се бе страхувала, а зад нея настъпваха Дивите хора, които Мо толкова харесваше, че беше окачил образите им в работилницата си. Колко огромни бяха зъбите им! Между тях Прашнопръстия би изчезнал като бисквитка! Но когато единият, онзи с очи като чинии, тъкмо протягаше ноктестите си лапи, от нищото изникна ново създание, пукащо като огън, пепелявосиво и безлико, грабна чудовището и го разкъса на хартиени парцали.

— Меги!

Кошмарните създания се стопиха, слънцето блесна в лицето на Меги. До леглото й стоеше Фенолио.

— Сънуваш.

Меги се изправи. Лицето на стария човек изглеждаше така, сякаш цяла нощ не бе мигнал, а към бръчките му са се прибавили още няколко нови.

— Къде е баща ми, Фенолио? — попита момичето. — Защо не идва? Защо?