Корнелия Функе
Мастилено сърце (4)

Къща, пълна с книги

— Моята градина си е моя градина — продължи великанът. — Всеки може да разбере това и аз не ще позволя никому да играе в нея освен самия аз.

Оскар Уайлд, „Себелюбивият великан“

Меги се събуди от тишината.

Монотонното бръмчене на мотора, което я бе приспало, бе замлъкнало, а седалката на шофьора до нея бе празна. Трябваха й няколко минути, докато осъзнае защо не е в леглото си. По предното стъкло бяха полепнали мънички мъртви мушици, а микробусът бе спрял пред желязна врата. Видът й всяваше страх. Остриетата на пръчките й проблясваха матово, беше порта от шишове, които само чакаха някой да опита да ги прехвърли, та да остане набучен, гърчещ се като червей. Портата напомни на Меги една от любимите й истории — за Себелюбивия великан, който не искал деца в градината си. Точно така си беше представяла вратата към неговата градина.

Мо стоеше навън заедно с Прашнопръстия. Меги слезе и изтича при тях. Вдясно от пътя имаше гъсто обрасъл склон, който стръмно се спускаше към брега на голямо езеро. Хълмовете отвъд изскачаха от водата като планини, водите на езерото бяха почти черни, по небето вече се плъзгаше вечерта и се любуваше на мрачното си отражение във вълните. В къщите край брега блясваха първите светлини, наподобяващи светулки или падащи звезди.

— Красиво е, нали? — Мо прегърна Меги през рамо. — Ти обичаш истории за разбойници. Виждаш ли развалините на замъка? Там е било свърталището на жестока банда главорези. Трябва да разпитам Елинор за подробности. Тя знае всичко за езерото.

Меги само кимна и облегна глава на рамото му. От умора й се виеше свят, но за първи път откакто бяха потеглили, лицето на Мо не беше помрачено от грижи.

— Къде живее лелята? — попита тя и сподави прозявката си. — Да не би да е зад тази врата?

— Точно там. Това е входът към имота й. Не е особено гостоприемен, какво ще кажеш? — Мо се засмя и поведе Меги през пътя. — Елинор страшно се гордее с тази порта. Поръча да я изработят специално по илюстрацията към една книга.

— Илюстрация към „Себелюбивият великан“? — промърмори Меги, докато надничаше през изкусно преплетените железни пръчки.

— „Себелюбивият великан“? — Мо се засмя. — Не, мисля, че беше друга история. Макар че и тази би подхождала прекрасно на Елинор.

Край вратата растяха високи храсти, чиито трънливи клони препречваха всеки поглед, опитващ се да проникне отвъд тях. Но и през пролуките на железните пръти Меги не успя да види нищо друго, освен бухнали рододендрони и пътека, посипана с бял чакъл.

— Изглежда, имате богати роднини, а? — прошепна в ухото й Прашнопръстия.

— Да, Елинор е доста богата — съгласи се Мо и издърпа Меги от вратата. — Но вероятно един ден ще свърши бедна като църковна мишка, защото пръска всичките си пари за книги. Боя се, че без колебание би продала душата си, стига дяволът да й предложи подходящата книга — той блъсна тежката врата и я отвори.

— Какво правиш? — разтревожи се Меги. — Не можем да влезем просто така. — До вратата имаше табела, чийто надпис се четеше ясно, макар клоните да закриваха някои от буквите.

ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ.

ДОСТЪПЪТ ЗАБРАНЕН ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА!

За Меги думите не звучаха като покана.

Но Мо само се засмя.

— Не се тревожи — успокои я той и разтвори още по-широко портата. — Единственото, което Елинор пази с алармена инсталация, е библиотеката. Все едно й е кой влиза през вратата й. Тя не е точно олицетворение на страхлива жена. Освен това не може да се каже, че гостите се тълпят пред прага й.

— А как стои въпросът с кучетата пазачи? — Прашнопръстия хвърли тревожен поглед към чуждата градина. — Тази порта сигурно върви в комплект с поне три кръвожадни песа, големи като телета.

Мо само поклати глава.

— Елинор се отвращава от кучета — кратко обясни той, докато се връщаше в буса. — А сега, качвайте се.

Имотът на Мегината леля приличаше повече на гора, отколкото на градина. Малко след портата пътят извиваше в широк полукръг, сякаш искаше да се засили, преди да поеме нагоре по склона, покрай тъмни борове и кестени. Дърветата го опасваха толкова плътно, че клоните им образуваха тунел, и Меги тъкмо си помисли, че той е безкраен, когато изведнъж дървесата се отдръпнаха и пътят се разля в просторна площадка, посипана с чакъл и заобиколена от старателно поддържани розови лехи.

На площадката бе паркирано, сиво комби, точно пред къщата, която бе по-голяма от училището, което Меги бе посещавала през последната година. Тя опита да преброи прозорците, ала бързо се отказа. Къщата беше много красива, но излъчваше същото негостоприемство, както и желязната порта на пътя. Може би мазилката с цвят на охра изглеждаше замърсена само заради здрача. А зелените капаци на прозорците може би бяха затворени само защото нощта вече се бе наместила над околните планини. Може би. Но Меги би се обзаложила, че и денем капаците не се отваряха често. Входната врата от тъмно дърво изглеждаше отблъскваща като стиснати устни и тя неволно се вкопчи в ръката на Мо, когато се отправиха към нея.

Прашнопръстия ги последва колебливо, преметнал през рамо скъсаната раница, в която спеше Гуин. Когато Мо и Меги спряха пред вратата, той изостана на няколко крачки, зад тях и с недоверие заоглежда залостените капаци на прозорците, сякаш подозираше, че домакинята ги наблюдава иззад някой от тях.

До вратата имаше малък зарешетен прозорец, единственият, който не беше скрит зад боядисан в зелено капак. Под него висеше нова табела.

АКО ИМАТЕ НАМЕРЕНИЕ ДА ГУБИТЕ ВРЕМЕТО МИ С МАЛОВАЖНИ НЕЩА,

ПО-ДОБРЕ СИ ТРЪГНЕТЕ ВЕДНАГА

Меги хвърли към Мо разтревожен поглед, но той само й смигна ободряващо и позвъни.

Момичето чу как камбанен звън отекна в голямата къща. Известно време не се случи нищо. Само една сврака с недоволен крясък излетя от храстите, които растяха около къщата, без обаче да подплаши врабците, които припряно кълвяха из чакъла, търсейки невидими насекоми. Меги тъкмо бе успяла да им хвърли няколко трошици, останали в джоба й от един отдавнашен пикник, когато вратата внезапно се отвори.

Жената, която излезе, бе доста по-възрастна от Мо, макар Меги никога да не бе напълно сигурна, когато трябваше да определи възрастта на големите. Лицето й напомняше муцуната на булдог, но може би впечатлението се дължеше повече на израза, отколкото на самите черти. Носеше пуловер в мишосиво и пепелявосива пола, перлена огърлица около късата шия, а на краката — филцови пантофи, каквито Меги трябваше веднъж да обуе при обиколката на един исторически замък, който бяха посетили заедно с Мо. Косата на Елинор сивееше и беше вдигната на кок, но от всички страни провисваха кичури, сякаш набързо се бе сресала надве-натри. Като цяло Елинор нямаше вид на жена, която се застоява дълго пред огледалото.

— За Бога, Мортимер! И това ако не е изненада! — произнесе тя, без да си губи времето с поздрави. — Откъде се взе? — Въпреки че гласът й звучеше грубо, тя не успя да скрие напълно радостта, че вижда Мо.

— Привет, Елинор — поздрави Мо и постави ръка върху рамото на дъщеря си. — Спомняш ли си Меги? Както виждаш, доста е пораснала.

Елинор хвърли на Меги кратък, объркан поглед.

— Да, виждам — потвърди тя. — Но нали в крайна сметка в природата на децата е да растат? А доколкото си спомням, през последните години не сте се мяркали пред очите ми нито ти, нито дъщеря ти. На какво дължа неочакваната чест на твоето посещение? Нима най-сетне си решил да се смилиш над клетите ми книги?

— Абсолютно правилно — кимна Мо. — Отложиха една от поръчките ми — поръчка от библиотека, а нали знаеш, библиотеките все изпитват недостиг на средства.

Меги неспокойно погледна Мо. Не бе подозирала, че умее да лъже толкова убедително.

— Тъй като бързахме — продължаваше баща й, — не успях да настаня Меги някъде другаде и затова я доведох със себе си. Знам, че не обичаш деца, но Меги няма навика да маже книгите с мармалад и не къса страниците им, за да увива в тях умрели жаби.

Елинор издаде недоволно гъргорене и изгледа Меги, сякаш я смяташе способна на всякакви поразии, независимо какво твърдеше баща й.

— Последния път, когато я доведе, поне можехме да ограничаваме движенията й, като я сложихме в кошарка — съжали тя с леден глас. — Сега това очевидно няма да е възможно. — И още веднъж изгледа Меги от глава до пети, като че ли се готвеше да пусне в дома си опасен звяр.

Меги усети как лицето й почервенява от яд. Изпита непреодолимо желание да се върне вкъщи или да се свре в буса, изобщо навсякъде, само и само да не остане тук с тази отвратителна жена, чиито кръгли като копчета очи сякаш пробиваха дупки в лицето й.

Погледът на Елинор се отлепи от нея и се премести към Прашнопръстия, който все още стоеше зад тях.

— А този? — погледна тя изпитателно Мо. — Него познавам ли го?

— Това е Прашнопръстия, мой… приятел. — Дали само Меги усети колебанието на Мо? — Отправил се е на юг, но може би ще го подслониш за една нощ в някоя от безбройните си стаи?

Елинор скръсти ръце.

— Само, при условие че името му не отговаря на начина, по който се отнася с книгите — отсече тя. — В добавка ще трябва да се примири с твърде спартанските условия на тавана, защото с времето книгите ми се увеличиха и заеха почти всичките ми стаи за гости.

— Колко книги имате? — полюбопитства Меги. — Макар да беше израснала сред купища книги, тя при най-добро желание не можеше да си представи, че зад всичките прозорци на тази огромна къща се криеха само книги.

Елинор отново я изгледа, този път с нескрито презрение.

— Колко ли? — повтори тя. — Да не би да смяташ, че ги броя като копчета или грахови зърна? Много са, много. Предполагам, че във всяка стая на тази къща има повече книги, отколкото ти ще прочетеш през живота си. А някои са толкова ценни, че без колебание бих те застреляла, ако дръзнеш да ги докоснеш. Но тъй като, както ме уверява баща ти, ти си умно момиче, бездруго няма да го направиш, нали?

Меги не отвърна. Вместо това си представи как се повдига на пръсти и три пъти заплюва старата вещица право в лицето.

Мо обаче се разсмя.

— Не си се променила, Елинор — установи той. — Езикът ти е остър като нож за хартия. Но те предупреждавам: ако застреляш Меги, ще сторя същото с любимите ти книги.

Устните на Елинор се сгърчиха в подобие на усмивка:

— Добър отговор — похвали го тя и отстъпи. — Ти очевидно също не си се променил. Влизайте. Ще ти покажа книгите, които се нуждаят от помощта ти. И още няколко други.

 

 

Меги знаеше, че Мо притежава много книги. След като пристъпи прага на къщата на Елинор, вече не мислеше така.

Тук нямаше разпръснати купчини като в дома на Меги. Всяка книга очевидно си имаше строго определено място. Но там, където в домовете на другите хора има тапети или просто празни стени, у Елинор имаше рафтове с книги. В преддверието, което прекосиха отначало, лавиците бяха бели и се издигаха до тавана, а в стаите, през които минаха след това, бяха черни като плочите, с които бяха покрити подовете, същото бе и в коридора, по който вървяха сега.

— Тези тук — провъзгласи Елинор с презрителен жест, докато крачеше покрай плътно наредените една до друга книги — се натрупаха с течение на годините. Не са особено ценни, повечето са с ниско качество, нищо изключително. Ако нечии пръсти не могат да се сдържат и някой път измъкнат някоя от тях — тя хвърли кратък поглед към Меги, — то това няма да има особени последствия. При условие че тези пръсти, след като задоволят любопитството си, отново върнат книгата на мястото й и не оставят по нея отвратителни следи. — При тези думи Елинор се извърна към Мо. — Ако искаш, вярвай — продължи тя, — но в една от последните книги, които си купих, великолепно първо издание от деветнадесети век, открих изсъхнала филийка салам, използвана вместо разделител!

Меги не сдържа кикота си, което мигом й спечели нов неприветлив поглед.

— Не е смешно, млада госпожице — скара й се Елинор. — Някои от най-прекрасните книги, отпечатвани някога, са били унищожени, защото поредният празноглав продавач на риба ги е разкъсвал, за да увива в страниците им вонящата си стока. През Средновековието са унищожили хиляди книги, защото от подвързиите им си кроили обувки, а с хартията палели парните си бани. — Споменът за толкова чудовищни, макар и останали в отдавна отминали векове престъпления, накара Елинор да се задъха. — Е, да оставим това — едва изговори тя. — Иначе ще се ядосам прекалено много, а кръвното ми бездруго е твърде високо.

Тя беше спряла пред една врата. Върху бялото дърво бе изрисувана котва, около която скачаше делфин.

— Това е знакът на един велик печатар — обясни Елинор и погали с пръст острия нос на делфина. — Напълно подходящ за вход към библиотека, нали?

— Знам — отговори Меги. — Става дума за Алдус Мануциус. Живял е във Венеция. Печатал е книги с определен размер — точно толкова, че да се побират в конските дисаги на неговите възложители.

— Наистина ли? — Елинор сбърчи чело. — Не съм знаела това. Във всеки случай аз съм щастлива притежателка на книга, която е отпечатал собственоръчно. През 1503 година.

— Искате да кажете, че книгата е излязла от работилницата му — поправи я Меги.

— Естествено, че това искам да кажа. — Елинор се покашля и погледна Мо с такъв упрек, сякаш вината, че дъщеря му знае толкова малко известни факти, е единствено негова. После постави длан върху дръжката на вратата. — През този праг — рече тя, като натисна бравата с почти религиозно смирение, — никога досега не е пристъпвал детски крак, но тъй като баща ти по всяка вероятност е възпитал у теб известно уважение към книгите, ще направя изключение. Обаче само, при условие че ще стоиш на поне три крачки от рафтовете. Приемаш ли?

За миг Меги понечи да откаже. Твърде силно й се искаше да стресне Елинор, като накаже с презрение ценните й книги. Но не можа. Любопитството й бе прекалено силно. Почти чуваше как й шепнат книгите през полуотворената врата. Хиляди неизвестни истории обещаваха да й отворят хиляди врати към хиляди непознати светове. Изкушението беше прекалено силно.

— Прието — промърмори тя и скръсти ръце зад гърба си. — Три стъпки. — Пръстите я сърбяха от желание.

— Умно момиче — похвали я лелята така снизходително, че Меги едва не се отказа от решението си. После пристъпиха в светая светих на Елинор.

— Та ти си правила ремонт! — чу Меги възхитения глас на Мо. Той добави нещо, но тя вече бе престанала да слуша. Гледаше само книгите. Шкафовете, в които бяха подредени, ухаеха на прясно отсечено дърво. Стигаха чак до небесносиния таван, от който висяха миниатюрни лампи, сякаш завързани звезди. Пред рафтовете бяха изправени тесни дървени стълби с колелца, готови да улеснят достъпа на жадния читател към високите лавици. Имаше читателски пултове, върху които бяха поставени разгърнати книги, приковани с лъщящи като злато месингови вериги. Имаше стъклени витрини, в които книги, покрити със старчески петна, показваха най-прекрасните илюстрации на всеки, който се приближеше. Меги не успя да се сдържи. Една стъпка, един припрян поглед към Елинор, която за щастие й беше обърнала гръб, и ето я застанала пред витрината. Наведе се над стъклото, все по-ниско и все по-ниско, докато не си удари носа.

Бодливи листа се виеха около бледокафяви букви. Миниатюрна драконова глава плюеше разцъфнали цветове върху петнистата хартия. Конници върху бели жребци гледаха Меги, сякаш не беше минал и ден, откакто непознат художник ги беше изрисувал с тънка четка от косми на белка. До тях бяха застанали мъж и жена, може би младоженци. Друг мъж с огненочервена шапка пронизваше двамата с враждебен поглед.

— Това ли са трите ти стъпки?

Меги изплашено се извърна, но Елинор не изглеждаше прекалено ядосана.

— Да, изкуството на илюстрацията! — възкликна тя. — В миналото само богаташите можели да четат. Затова за бедните, освен буквите рисували картинки, та да разбират историите. Разбира се, правели го не за да им доставят удоволствие; предопределението на бедните било да работят, не да бъдат щастливи или да разглеждат красиви илюстрации. Това удоволствие било отредено за богатите. Не. Целта била да ги поучават. Най-често рисували истории от Библията, които и без това всички знаели. Излагали книгите в църквите и всеки ден отгръщали нова страница, за да покажат нова картина.

— А тази книга? — попита Меги.

— О, мисля, че тя никога не е била излагана в църква — отвърна Елинор. — По-скоро е служила за развлечението на един много богат човек. Почти шестстотингодишна е. — Гордост звънна в гласа й. — Заради подобни книги са измъчвали и са убивали. За щастие на мен ми се наложи само да я купя.

Изричайки последните думи, тя се обърна и изгледа Прашнопръстия, който ги беше последвал безшумно като котка, отправила се на лов. За миг Меги си помисли, че Елинор ще го отпрати обратно в коридора, но Прашнопръстия се бе заковал пред рафтовете с такова страхопочитание, скръстил ръце зад гърба си, че тя се задоволи само с недоволен поглед и се върна при Мо.

Той стоеше пред един от читателските пултове, хванал в ръка книга, чийто гръб се държеше само на няколко конеца. Държеше я много предпазливо, като птица със счупени криле.

— Е? — попита Елинор загрижено. — Можеш ли да я спасиш? — Знам, в ужасно състояние е, боя се, че и другите не са в по-добро, но…

— Всичко ще се оправи — Мо остави книгата и вдигна друга. — Но ще ми трябват най-малко две седмици. При положение че не се наложи да си търся допълнителни материали. В такъв случай работата ще се проточи. Ще издържиш ли толкова дълго присъствието ни?

— Разбира се. — Елинор кимна, но Меги забеляза погледа, който метна по посока на Прашнопръстия. Той все още стоеше пред шкафовете, съвсем близо до вратата, и изглеждаше напълно погълнат от съзерцанието на книгите, но въпреки това Меги някак си знаеше, че не е изпуснал и думичка от разговора зад гърба му.

 

 

В кухнята на Елинор нямаше нито една книга, но за сметка на това вечерята беше чудесна. Храниха се на стара дървена маса, която според уверенията на Елинор била взета от помещението за писарите в един италиански манастир. Меги веднага се усъмни. Доколкото й бе известно, монасите в скрипториите са работели върху наклонени писалища, но тя реши да запази това, което знаеше, за себе си. Вместо това взе още една филия хляб и тъкмо се питаше дали сиренето, поднесено върху така наречената писалищна маса, не е отровно, когато забеляза, че Мо прошепва нещо на Елинор. Очите на Елинор алчно се разшириха, от което Меги заключи, че може да става дума само за книга, и веднага си спомни за опаковъчната хартия, за бледозелената подвързия и за гнева в гласа на Мо.

До нея Прашнопръстия незабелязано скри парче шунка в раницата си — вечерята на Гуин. Меги видя как малкото кръгло носле се показа, душейки, от раницата, надявайки се да получи още някое вкусно парченце. Прашнопръстия се усмихна на Меги, когато забеляза погледа й, и пъхна в устата на Гуин поредната сланинка. Разговорът между Мо и Елинор, изглежда, не го интересуваше, но Меги бе сигурна, че двамата готвят някаква тайна сделка.

След малко Мо стана и излезе. Меги попита Елинор къде е тоалетната и го последва.

Странно чувство бе да шпионира Мо. Не можеше да си спомни да го е следила преди — освен в нощта, когато се бе появил Прашнопръстия. О, имаше и още един случай. Много отдавна, когато се бе опитала да разбере дали Мо не е Дядо Коледа. Срамуваше се, че безшумно се прокрадва след баща си. Но вината си беше негова. Защо криеше от нея тази книга? Отгоре на това възнамеряваше да я даде на Елинор — книга, която дори не й беше разрешил да погледне! Откакто бе видяла Мо припряно да я крие зад гърба си, тя не й излизаше от главата. Дори беше претършувала чантата с нещата на Мо, преди да я натоварят на буса, но не бе успяла да открие нищо.

Просто трябваше да види тази книга, преди да изчезне зад някоя от витрините на Елинор! Трябваше да узнае защо беше толкова ценна за Мо, че да я домъкне чак тук…

В преддверието той се огледа още веднъж и излезе навън, но Меги навреме се пъхна зад една ракла, която лъхаше на нафталин и лавандула. Реши да остане в скривалището си, докато Мо се завърне. Вън на двора сигурно щеше да я открие. Времето минаваше мъчително бавно, така, както става винаги, когато чакаш нещо с разтуптяно сърце. Книгите върху белите рафтове сякаш наблюдаваха Меги, но мълчаха, като че ли усещаха, че в този миг тя е способна да мисли само за една-единствена тяхна сестра.

Най-накрая Мо се завърна, понесъл загърнато в кафява хартия пакетче. Може пък само да иска да я скрие, помисли си Меги. Къде по-добре би могъл да скриеш книга, ако не сред десетки хиляди други книги? Да. Мо щеше да остави книгата тук и щяха да си заминат обратно вкъщи. Как бих искала да я зърна, размечта се тя. Да я зърна само веднъж, преди да изчезне в някой шкаф, до който не ми позволяват да се доближавам на повече от три крачки.

Мо мина толкова близо до нея, че би могла да го докосне, но не я забеляза. „Меги, не ме гледай така! — казваше й понякога той. — Отново ми четеш мислите!“ Сега изглеждаше разтревожен, сякаш не бе сигурен дали постъпва добре. Меги бавно преброи до три, преди да го последва, но Мо няколко пъти спираше толкова внезапно, че тя едва не се блъсна в него. Не се върна в кухнята, а се отправи към библиотеката. Без да се обърне, отвори вратата със знака на венецианския печатар и тихо я затвори след себе си.

И така, Меги стоеше посред всичките мълчаливи книги и се питаше дали да го последва… дали да не го помоли да й покаже книгата. Много ли щеше да се разсърди? Тя тъкмо понечи да събере цялата си смелост и да влезе след баща си, когато дочу стъпки — бързи, решителни стъпки, издаващи нетърпение. Това можеше да бъде само Елинор. Ами сега?

Меги отвори най-близката врата и се шмугна вътре. Легло с балдахин, гардероб, снимки в сребърни рамки, купчина книги на нощната масичка, върху килима — разтворен каталог, чиито страници бяха покрити с изображения на старинни книги. Попаднала бе в спалнята на Елинор. С тупкащо сърце тя се ослуша за шумове отвън, чу енергичните стъпки на Елинор и как вратата на библиотеката се затвори за втори път. Меги предпазливо се измъкна отново в коридора. Още стоеше нерешително пред библиотеката, когато изведнъж една ръка се отпусна на рамото й. Другата заглуши вика й на ужас.

— Аз съм — прошушна Прашнопръстия в ухото й. — Стой тихо, защото и двамата ще си изпатим, разбираш ли?

Меги кимна и Прашнопръстия бавно свали ръката си от устата й.

— Баща ти има намерение да даде книгата на тази вещица, нали? — изсъска той. — Взе ли я от микробуса? Казвай. Донесе я, нали?

Меги го блъсна.

— Не знам! — отвърна тя. — Пък и какво ви засяга?

— Какво ме засяга ли? — Прашнопръстия се засмя тихо. — Е, може би някога ще ти разкрия какво ме засяга. Но сега искам да знам само дали си го видяла.

Меги поклати глава. Сама не знаеше защо лъже Прашнопръстия. Може би защото ръката му бе притискала устата й малко по-силно, отколкото бе необходимо.

— Меги! Послушай ме! — Прашнопръстия я погледна сериозно. Белезите му приличаха на бледи черти, които някой бе нарисувал върху лицето му — две леко извити линии върху лявата страна и една, по-дълга, върху дясната, от ухото до ноздрата.

— Каприкорн ще убие баща ти, ако не получи книгата! — пророни Прашнопръстия. — Ще го убие, разбираш ли? Не ти ли разказах какъв е? Иска да има книгата, а той винаги получава каквото поиска. Смешно е да се вярва, че тук няма да я намери.

— Мо не мисли така!

Прашнопръстия се изправи и се втренчи във вратата на библиотеката.

— Да, знам — промърмори той. — Тъкмо тук е проблемът. И затова — той постави двете си ръце върху раменете на Меги и я побутна към затворената врата, — затова сега ти ще влезеш съвсем невинно вътре и ще разбереш какво искат да сторят онези двамата с книгата, нали?

Меги понечи да възрази. Но преди да се усети, Прашнопръстия беше отворил вратата и тя се озова в библиотеката.