Корнелия Функе
Мастилено сърце (37)

Лекомислие

— Значи смяташ, че това е капан? — попита графът.

— Винаги смятам всичко за капан, докато не се докаже противното — отвърна принцът. — Затова съм още жив.

Уилям Голдман, „Принцесата булка“

Горещината не намаляваше, макар слънцето да беше залязло. В мрака не се долавяше дори най-слаб полъх и докато Прашнопръстия повторно се прокрадваше към селото на Каприкорн, светулките танцуваха над изсъхналата трева.

Тази нощ двама пазачи обикаляха паркинга, но никой от тях не носеше слушалки, затова Прашнопръстия реши да се приближи към дома на Каприкорн от друга посока. В отсрещния край на селото имаше улички, които толкова силно бяха разрушени от земетресението, прогонило последните му жители преди повече от сто години, че Каприкорн се беше отказал да ги възстановява. Бяха задръстени от купища отломъци и сринати стени. Никак не беше безопасно да се катериш по тях. Не минаваше ден, без нещо да се срути, дори след толкова години, и хората на Каприкорн избягваха тази част на селото, зад чиито изгнили врати още имаше маси с изоставени мръсни съдове на отдавна изчезналите обитатели. Тук нямаше прожектори, дори стражите рядко се мяркаха.

По уличката, която избра Прашнопръстия, се издигаха купчини натрошени керемиди. Те стигаха до коленете и се сриваха под краката му, а когато за пореден път спря да се ослуша в мрака, загрижен, че шумът от стъпките му е предизвикал нечие внимание, видя един пазач да се появява сред порутените къщи. Часовоят си тананикаше. Прашнопръстия го познаваше — човекът отдавна бе на служба при Каприкорн. Баста го беше вербувал — в друго село, в друга страна. Околните хълмове не бяха единствените, които Каприкорн бе удостоил с „честта“ да го приютяват. Подвизавал се бе и из други поселища, също толкова самотни като това тук, обитавал бе пустеещи ферми, веднъж бяха живели дори в замък. Но винаги настъпваше ден, в който мрежата от страх, така умело изплетена от Каприкорн, се разкъсваше, и полицията надушваше нещо. Някой ден и тук щеше да се случи същото.

Пазачът спря и запали цигара. Димът влезе в носа на Прашнопръстия. Той изви глава и видя кльощава бяла котка, клекнала сред отломките. Стоеше като ударена от гръм, приковала в него зелените си очи. „Шшшт! — прииска му се да прошепне. — Нима ти изглеждам опасен? Никак не съм опасен за разлика от онзи вън, който ще гръмне първо теб, а после и на мен ще тегли куршума.“ Зелените очи го фиксираха. Бялата опашка се размаха насам-натам. Прашнопръстия сведе поглед към прашните си ботуши, към изкривено парче желязо между камъните, само и само да не гледа котката. Животните никак не обичат, когато ги гледат в очите. Когато опитваше с Гуин, той всеки път показваше острите си като игли зъбки.

Пазачът отново затананика с цигара между устните. И най-сетне, когато Прашнопръстия вече си мислеше, че ще остане да клечи зад срутените стени до края на живота си, се извърна и се отдалечи. Прашнопръстия не посмя да помръдне, докато стъпките не заглъхнаха. Когато се изправи на изтръпналите си крака, котката със съскане избяга, а той дълго остана сред опустелите къщи, изчаквайки сърцето му да се успокои.

Успя да се прехвърли през стената около двора на Каприкорн, без да срещне друг пазач. Лъхна го тежък аромат на тамян. В тази гореща нощ всичко, изглежда, ухаеше с двойна сила, дори доматените стръкове и салатите. В лехата най-близо до къщата растяха отровните билки. Свраката лично се грижеше за тях. Не една смърт в селото идваше с уханието на олеандър, самакитка или беладона.

Както винаги, прозорецът на стаята, в която спеше Реза, беше отворен. Прашнопръстия наподоби гневното гъргорене на Гуин и една ръка се провря от прозореца, махна му, а после бързо се скри. Той се облегна в очакване на зарешетената врата. Небето над него бе осеяно със звезди, които едва оставяха място за нощния мрак. Тя със сигурност знае нещо, помисли си той, но какво ще правя, ако науча, че Каприкорн е заключил книгата в някоя от касите си за скъпоценности?

Вратата зад решетката се открехна. Всеки път скърцаше така, сякаш се оплакваше от това, че нарушават нощния й покой. Прашнопръстия се извърна и видя непознато лице. Беше младо момиче, петнадесет-шестнадесетгодишно.

— Къде е Реза? — Прашнопръстия впи ръце в решетката. — Какво й е?

Момичето сякаш се вкамени от страх. Втренчи се в белезите му, сякаш никога не беше виждало рани от нож.

— Тя ли те изпрати? — На Прашнопръстия му се прииска да протегне ръце през решетката и да разтърси глупавата малка гъска. — Говори. Нямам време да те чакам цяла нощ.

Не биваше да моли Реза за помощ. Трябваше да се погрижи сам. Как можа да я изложи на опасност!

— Затвориха ли я? Заклевам те, говори!

Момичето вдигна поглед над рамото му и отстъпи. Прашнопръстия рязко се извърна, за да види какво я е уплашило… и се озова лице в лице с Баста.

Памук ли имаше в ушите си? Баста беше известен с тихата си стъпка, но Плосконосия, застанал до него, съвсем не беше майстор в промъкването. А Баста водеше още една личност: Мортола. Значи все пак не свежият въздух бе причината да наднича от прозореца си миналата нощ. А може би Реза го беше предала? От тази мисъл го заболя.

— Наистина не вярвах, че ще се осмелиш отново да дойдеш тук — изсъска Баста, докато го притисна към решетката. Прашнопръстия усети как железните пръчки се врязаха в гърба му.

Плосконосия се усмихваше широко като доволно дете. Винаги се усмихваше така, когато получаваше задачата да сплаши някого.

— Какви ги вършиш ти с нашата красавица Реза? — Баста щракна ножа си, а усмивката на Плосконосия стана още по-блажена, когато видя как дребни капчици пот избиха по челото на Прашнопръстия. — Е, винаги съм казвал — продължи Баста и бавно плъзна ножа нагоре по гърдите на Прашнопръстия, — че огнегълтачът е влюбен в Реза. Би я изпил с очи, ако можеше, ама останалите все не ми вярваха. Въпреки това ми е чудно как страхливец като теб се е осмелил да се появи тук.

— Ами любовта е сляпа — засмя се Плосконосия.

Баста обаче само поклати глава.

— Не, заради любовта Мръснопръстия не би ни оказал честта. Дошъл е заради книгата, прав ли съм? Все още изпитваш носталгия по пърхащите феи и смърдящите коболди. — Ножът почти нежно се плъзна по врата на фокусника.

Прашнопръстия забрави как се диша. Просто не си спомняше.

— Хайде, връщай се в стаята си — сопна се Свраката на девойката. — Какво се помайваш още?

Прашнопръстия чу шумолене на рокля, после вратата зад него хлопна.

Ножът още бе притиснат към врата му, но когато острието потъна малко по-надълбоко, Свраката спря ръката на Баста.

— Престани! — грубо го сряза тя. — Остави игричките, Баста.

— Да, господарят заповяда да му го докараме цял и невредим! — недоволно напомни Плосконосия.

Баста за последен път плъзна острието по шията на Прашнопръстия. После със светкавично движение щракна копчето и стоманата се прибра.

— Наистина жалко! — възкликна той. Прашнопръстия усети дъха му. Миришеше на мента, свежо и остро ухание. Разказваха, че някакво момиче, което понечил да целуне, го отблъснало, понеже устата му миришела. Оттогава Баста от ранни зори до здрач дъвчеше ментови листа.

— С теб винаги съм се забавлявал добре, Прашнопръсти — похвали го той, докато отстъпваше назад, все още вдигнал ножа с прибраното острие.

— Заведете го в църквата! — нареди Мортола. — Аз ще уведомя Каприкорн.

— Знаеш ли, че господарят е страшно сърдит на твоята няма приятелка? — прошепна Плосконосия. — Нали тя винаги му е била нещо като любимка.

В течение на няколко секунди Прашнопръстия едва не изпита облекчение.

Значи Реза не го беше предала.

И въпреки това не биваше да я моли за помощ. Непростимо беше.