Корнелия Функе
Мастилено сърце (36)

В дома на Каприкорн

Насън ми се е случвало да обикалям из мрачни непознати къщи. Чужди, тъмни, ужасяващи домове. Черни стаи ме обгръщаха, спираха дъха ми…

Астрид Линдгрен, „Мио, мой Мио“

Тесен железен креват на два етажа до белосаната стена, гардероб, маса под прозореца, стол, празна полица, върху която бе оставена свещ. Меги се бе надявала, че прозорецът ще гледа към улицата или поне към паркинга, но се виждаше само вътрешният двор. Няколко прислужници бяха превили гърбове и скубеха плевели, а в оградения с телена мрежа ъгъл кълвяха кокошки. Зидът около двора беше висок като на затвор.

Фенолио седна на долното легло и мрачно се взря в прашния под. Дюшемето скърцаше. Отвъд вратата се чуваха ругатните на Плосконосия.

— Какво да направя? Не, потърси си друг балама, да го вземат дяволите дано! Предпочитам да се прокрадвам в съседните села и да запушвам вратите с напоени в бензин парцали или да увисвам удушени петли по прозорците. От мен да мине, мога и да поскачам пред праговете им с дяволска маска, както направи Кокерел последния път. Но нямам, никакво намерение да стърча като побит камък, за да вардя някакъв старчок и някаква си хлапачка! Вземи за тази работа някое от момчетата, те ще се радват да свършат нещо различно от лъскането на колите.

Баста обаче беше непреклонен.

— Ще те сменят след вечеря — отсече той и си тръгна. Меги чу как стъпките му се отдалечават по дългия коридор. До стълбите имаше още пет врати, а след това трябваше да се свие надясно… Тя добре беше запомнила пътя. Но как да мине покрай Плосконосия? Тя отново пристъпи към прозореца. Зави й се свят само като погледна надолу. Не, невъзможно беше да се спусне в двора. Със сигурност щеше да си счупи врата.

— Само не затваряй прозореца! — помоли Фенолио зад нея. Тук вътре е толкова топло, че ще се разтопим.

Меги седна на леглото до него.

— Смятам да бягам! — прошепна му тя. — Щом се стъмни.

Старецът я изгледа невярващо и рязко поклати глава.

— Луда ли си? Прекалено опасно е!

Навън в коридора Плосконосия продължаваше да ругае под носа си.

— Ще кажа, че трябва да отида до тоалетната. — Меги притисна раницата към гърдите си. — А после дим да ме няма.

Фенолио я хвана за раменете.

— Не! — прошепна настоятелно той. — Не, няма да го направиш. Все ще измислим нещо. Да измислям неща ми е професия, забрави ли?

Меги стисна устни.

— Добре де, добре — промърмори тя. После стана и бавно се отдалечи към прозореца. Навън се здрачаваше.

И въпреки това ще опитам, зарече се Меги, докато зад гърба й Фенолио се отпусна с въздишка на тесния креват. Няма да играя ролята на примамка! Ще избягам, преда да са хванали и Мо.

И докато чакаше мрака, тя за стотен път изтласка в най-затънтеното ъгълче на съзнанието си въпроса, който не й даваше мира:

Къде беше Мо?

Защо не идваше?