Корнелия Функе
Мастилено сърце (32)

Отново там

Тя отиде да говори с краля с тайната надежда, че той ще забрани на сина си да тръгне на излет. Но кралят рече:

— Е, мила моя, истината е, че приключенията са полезни дори за най-малките. Приключенията могат да влязат в кръвта на човек дори ако по-късно той изобщо не си спомня, че ги е преживял.

Ива Иботсън, „Тайната на перон 13“

В сивия дъждовен ден, когато Меги го видя за втори път, селото на Каприкорн съвсем не изглеждаше опасно. Къщите, които стърчаха над зеленината на хълмовете, имаха бедняшки вид. Нямаше слънчеви лъчи, които да заличат възрастта им, и на Меги не й се вярваше, че бяха същите постройки, които в нощта на бягството им й се сториха тъй заплашителни.

— Интересно! — прошепна Фенолио, когато автомобилът спря на паркинга. — Знаеш ли, че това село изключително прилича на едно от местата, в които се развива действието на „Мастилено сърце“? Вярно, тук няма замък, но пейзажът наоколо е съвсем същият, а и възрастта на къщите е точна. А знаеш ли, че „Мастилено сърце“ разказва за свят, който не се различава особено от нашето Средновековие? Вярно, че добавих някои детайли, например феите и великаните, а някои спестих, но в общи линии…

Меги не го слушаше. Спомни си нощта, в която бяха избягали от затвора на Каприкорн. Тогава с цялото си сърце се беше надявала никога повече да не види паркинга, църквата и тези възвишения.

— Хайде, размърдайте се! — изгрухтя Плосконосия и отвори вратата на колата. — Спомняш си пътя, нали?

Да, Меги си спомняше — макар днес всичко да изглеждаше различно. Фенолио се озърташе наляво-надясно като турист.

— Разпознавам селото! — прошепна той на Меги. — Искам да кажа, чувал съм за него. То се среща в доста истории, при това тъжни. Земетресението през миналото столетие, а и последната война…

— Пази си езика за по-късно, драскачо! — прекъсна го Баста. — Не обичам да ми шушулявят.

Фенолио го изгледа сърдито, но замълча. Не издаде нито звук, докато не стигнаха пред църквата.

— Хайде, отваряйте вратата. Какво чакате? — изръмжа Плосконосия и Меги с помощта на Фенолио открехна тежкия дървен портал. Хладният въздух, който ги обгърна, миришеше на застояло, както в деня, в който бе пристъпила тук заедно с Мо и Елинор. Вътре в църквата не се забелязваха големи промени. В оловносивия ден червените стени изглеждаха още по-заплашително, а изразът, застинал върху кукленското лице на статуята на Каприкорн, й се стори още по-злобен. Варелите, в които бяха изгорили книгите, стояха непокътнати на старите си места, но от стола на Каприкорн горе нямаше и следа. Двама от хората му изкачваха по стълбите ново кресло. Старицата с вид на сврака, която Меги предпочиташе да не си спомня, стоеше до тях и с нетърпелив глас раздаваше указания.

Баста разблъска две жени, които се бяха отпуснали на колене и миеха пода на централния проход, и закрачи към стъпалата пред олтара.

— Къде е Каприкорн, Мортола? — провикна се той отдалеч към старицата. — Имам новини за него. Важни новини.

Но старата жена дори не обърна глава.

— По-надясно, тъпаци такива! — заповяда тя на двамината, които още се мъчеха да изкачат тежкото кресло. — Ааа, виждате ли, че можело! — Едва сега старата се извърна с отегчена физиономия към Баста. — Очаквахме те по-рано.

— Какво трябва да означава това? — Баста повиши глас, но Меги долови в него несигурност. Като че ли го беше страх от старицата. — Знаеш ли колко селища има по проклетото крайбрежие? При това изобщо не бяхме сигурни, че Вълшебноезичния е останал в района. Но досега моят нюх не ме е подвеждал и аз изпълних нареждането. — Той кимна към своите пленници.

— Нима? — Свраката изви очи към Меги и Фенолио. — Виждам само девойчето и някакъв старец. Къде е бащата?

— Нямаше го. Но той сам ще дойде. Малката е най-добрата примамка.

— А откъде ще узнае, че е тук?

— Оставих му съобщение!

— Откога умееш да пишеш?

Меги видя как раменете на Баста се изпънаха от гняв.

— Издълбах името си, повече думи не са нужни, за да му стане ясно къде може да намери скъпоценната си дъщеричка. Кажи на Каприкорн, че ще я затворя в един от кафезите. — С тези думи Баста се завъртя на токовете си и закрачи към Меги и Фенолио.

— Каприкорн не е тук и не знам кога ще се върне — извика след него Мортола. — Но до завръщането му командвам аз, а съм на мнение, че в последно време ти не изпълняваш задачите си така, както се очаква от теб.

Баста се обърна рязко, сякаш нещо го беше ухапало по врата, но Мортола продължи, без да му обръща внимание:

— Първо позволи Прашнопръстия да ти открадне ключовете, после изгуби кучетата и ни накара да те търсим из планините, а сега и това. Дай ми ключовете! — Свраката протегна ръка.

— Какво? — Баста пребледня като момче, наказано с бой пред целия клас.

— Много добре ме разбра. Прибирам ти ключовете за кафезите, за гробницата и за склада с бензин. Донеси ги.

Баста не помръдна.

— Нямаш право! — изсъска той. — Каприкорн ми ги даде, само той може да ми ги отнеме. — И отново се извърна.

— Той наистина ще ти ги отнеме! — викна Мортола след него. — И очаква да му докладваш незабавно, щом се върне. Може би той по-добре от мен ще разбере защо не си довел Вълшебноезичния.

Баста не отговори. Грубо хвана ръцете на Меги и Фенолио и ги повлече към портала. Свраката извика още нещо след него, но Меги не разбра думите. А Баста дори не се обърна.

 

 

Заключи ги в стая номер пет, същата, в която преди бе затворен Фарид.

— Хайде, тук ще чакате, докато се появи баща ти — каза Баста, преди да блъсне Меги вътре.

Момичето се почувства като в кошмар, който сънува повторно. Само че този път я нямаше дори смърдящата купчина слама, на която човек можеше да седне, а и електрическата крушка беше изгоряла. Затова пък от една тясна дупка в стената се процеждаше слаба дневна светлина.

— Прекрасно — въздъхна Фенолио и се отпусна на студения под. — Обор. Колко банално. Мислех си, че Каприкорн държи пленниците си в истинска тъмница.

— Обор ли? — Меги се облегна на стената. Чуваше как дъждът бие по залостената врата.

— Да. Какво си мислеше, че е това? В миналото хората са строили домовете си по този начин — долу са прибирали животните, а горе са се подслонявали стопаните. В планините има села, където още държат овцете и козите си по този начин. А след като сутрин добитъкът замине на паша, уличките са покрити с димящи купчини, в които неминуемо стъпваш, ако се отправиш да си купиш кифли за закуска. — Фенолио изтръгна един косъм от носа си, огледа го, сякаш не можеше да повярва, че в ноздрата му расте нещо, и го запрати с пръст във въздуха. — Наистина е страшничко — промърмори той. — Точно така си представях майката на Каприкорн: носът, сближените очи, дори начинът, по който скръства ръце и вири брадичка.

Меги невярващо го погледна.

— Майката на Каприкорн ли? Свраката?

— Свраката! Така ли я наричаш? — Фенолио тихо се засмя. — Точно такъв е и прякорът й в моята история. Наистина удивително. Пази се от нея. Характерът й не е особено благ.

— Мислех, че му е икономка.

— Хм, вероятно така са искали да мислиш. Затова запази нашата малка тайна, разбра ли?

Меги кимна, макар да не разбираше. Бездруго беше все едно коя е старицата. Този път Прашнопръстия нямаше да отвори вратата им посред нощ. Всичко беше напразно — все едно никога не бяха бягали. Тя пристъпи към залостената врата и опря ръце в нея.

— Мо ще дойде! — прошепна тя. — И тогава ще ни държат затворени за вечни времена.

— Хайде-хайде! — Фенолио се изправи и пристъпи към нея. Привлече я към гърдите си и тя опря лице в якето му. Платът беше груб и миришеше на тютюн за лула.

— Все ще ми хрумне нещо — обеща той. — В крайна сметка аз измислих тези негодници. Ще трябва да намеря начин да ги премахна. Как иначе! Баща ти имаше една идея, но…

Меги вдигна мокрото си от сълзи лице и го погледна с надежда, но старецът поклати глава.

— По-късно. Обясни ми сега какъв е интересът на Каприкорн към баща ти. Има ли нещо общо с умението му да чете?

Меги кимна и избърса сълзите си.

— Иска Мо да повика с четене някакъв негов стар приятел…

Фенолио й подаде носна кърпичка. От нея се посипа тютюн.

— Приятел ли? Каприкорн няма приятели.

Старецът свъси чело. После Меги чу как изведнъж шумно си поема дъх.

— Кой е той? — попита тя, но Фенолио само избърса от бузата й нова сълза.

— Надявам се да го срещаш само между кориците на книга — гласеше неясният отговор.

После писателят се извърна и закрачи напред-назад.

— Каприкорн скоро ще дойде — каза той. — Трябва да помисля как да се изправя пред него.

Но Каприкорн не идваше. Навън се стъмни, ала никой не дойде да ги изведе от затвора им. Дори не им дадоха ядене. Стана студено, нощният въздух проникваше през дупката на стената, затова седнаха един до друг, за да се стоплят.

— Баста все още ли е толкова суеверен? — попита Фенолио по някое време.

— Да, много — отвърна Меги. — Прашнопръстия постоянно му се присмива.

— Добре — промърмори Фенолио. И не каза нищо повече.