Корнелия Функе
Мастилено сърце (31)

Сред мъхнатите хълмове

— Остави го на мира — рече Мерлин. — Може би ще пожелае да се сприятелите едва когато те опознае по-добре. При бухалите не става така лесно.

Т. Х. Уайт, „Кралят на Камелот“

Прашнопръстия се взираше в селото на Каприкорн. Изглеждаше на една ръка разстояние. В прозорците се оглеждаше небето, а върху един от покривите се бе покатерил чернодрешковец и сменяше счупени керемиди. Прашнопръстия видя как бърше лицето си от потта. Глупаците не събличаха униформите си дори в нечовешката жега — сякаш ги беше страх, че ще се изпарят без тях. Е, да, гаргите също не свалят перата си на слънце, а какво друго бяха онези типове освен ято гарги, разбойници, мършоядци, които обичаха да забиват острите си човки в мъртва плът.

В началото момчето се уплаши, че избраното от Прашнопръстия скривалище е прекалено близо до селото, но той го успокои, че из околните хълмове не можело да се намери по-сигурно място. Разрушените от огъня стени почти не се виждаха. Туфи жълтуга и див тамян бяха избуяли край черните от сажди камънаци и ги скриваха със зелените си клонки. Главорезите на Каприкорн, разказа Прашнопръстия на Фарид, подпалили къщата малко след като нахлули в селото, защото старата жена, която живеела тук, отказала да я напусне. Каприкорн обаче не търпял любопитни очи тъй близо до бърлогата си. Затова изпратил приличните на грабливи птици мъже да изгорят до основи жалката постройка с една-единствена стая, която изглеждала повече като курник, нежели на човешки дом. Главорезите изпотъпкали лехите, над които старицата непрестанно се трудела, и застреляли магарето, което било почти толкова старо, колкото и стопанката. Нападнали под закрилата на нощта, както правели винаги, ала през онази нощ луната светела особено ярко, поне така разказала на Прашнопръстия една от жените, които обслужвали Каприкорн. Старицата излязла от къщата, заплакала, завайкала се. А после проклела всичките до един, макар че гледала единствено Баста с ослепително бялата му риза, който стоял настрана, защото се страхувал от огъня. Може би старата жена таяла надеждата, че зад белотата бие милостиво сърце. Но по заповед на Баста Плосконосия й запушил устата, докато останалите се превивали от смях, а после установили, че е издъхнала. Оставили я безжизнена, просната сред изпотъпканите лехи, ала от този ден нататък Баста не се осмелявал да дойде насам. Да, наистина нямаше по-добро място, от което да се наблюдава селото на Каприкорн, реши Прашнопръстия.

През повечето време фокусникът се прикриваше под дъбовете дървета, които в миналото сигурно са разхлаждали със своите сенки старицата, когато е излизала пред дома си. Клоните го криеха от любопитни погледи, залутали се случайно нагоре по склона. Час след час той прекарваше неподвижен и наблюдаваше с бинокъла паркинга и къщите. Бе наредил на Фарид да стои по-далеч, в долчинката зад къщата. Момчето се подчини с нежелание. Страхуваше се от опожарените останки.

— Духът й сигурно още витае наоколо — настоя то. — Духът на старицата. Ами ако е била вещица?

Но Прашнопръстия само се изсмя. В този свят не съществуваха духове. Поне никакви не се виждаха. Долчинката беше толкова закътана, че последната нощ дори се бе престрашил да запали огън. Момчето беше уловило див заек, умееше да поставя примки и беше по-безмилостно от Прашнопръстия. Ако на фокусника се случеше да улови зайче, освобождаваше телцето на бедното същество от примката едва когато беше сигурен, че животът окончателно го е напуснал. Фарид обаче прекалено дълго беше гладувал.

Но с какво възхищение гледаше, когато Прашнопръстия стъкваше огъня само с няколко сухи съчки! Запали се по огнените игрички и вече си бе обгорил всичките пръсти. Огънят го бе нахапал по носа и по устните и въпреки това Прашнопръстия все го хващаше да майстори факли от пръчки и памук или да си играе с кибритени клечки. Веднъж бе подпалил сухия треволяк наоколо, а Прашнопръстия го бе грабнал и разтърсил като непослушно младо кутре, докато в очите на Фарид не избиха сълзи.

— Чуй ме, ще ти го кажа само веднъж! Огънят е опасно нещо! Не ти е приятел! Ако се отнесеш неправилно с него, ще те убие или ще те предаде на враговете ти с пушека си!

— Но той е твой приятел — възрази момчето.

— Глупости! Аз просто не проявявам лекомислие. Внимавам с вятъра. Стотици пъти съм ти повтарял: не пали огън, когато е ветровито. А сега изчезвай да търсиш Гуин.

— И все пак той е твой приятел — беше промърморил Фарид, преди да се махне. — Поне те слуша повече от Гуин.

И беше прав. Което не означаваше нищо, защото една невестулка не слуша никого освен себе си, пък и в този свят огънят не се подчиняваше на Прашнопръстия и с половината от усърдието, с което изпълняваше нарежданията му в другия. Там, в миналото, пламъците изобразяваха пищни цветя, когато им заповядаше. Само при един негов жест те се разклоняваха като разкошни растения и го обсипваха с букети от искри. Ревяха и шепнеха с пукащите си гласове, танцуваха вихрено около него. Тук пламъците бяха питомни, но същевременно своенравни, приличаха на неми непознати животни, които от време на време го хапеха по ръцете, докато ги хранеше. Само понякога, в студените нощи, когато огънят беше единственото, което прогонваше самотата, на Прашнопръстия му се струваше, че долавя шепота на стария си приятел, ала чуваше само думи, чийто смисъл не проумяваше.

Въпреки това момчето вероятно бе право. Огънят цу беше приятел, но заради него преди години, в другия живот, Каприкорн бе заповядал да го открият и да му го доведат.

— Покажи ми как си играеш с огъня! — бе заповядал Каприкорн, след като главорезите бяха хвърлили пред нозете му Прашнопръстия, и фокусникът се подчини. До ден-днешен се разкайваше, че го научи на толкова много огнени тайни, защото Каприкорн обичаше да отпуска юздите на огъня и да го улавя едва когато е заситил глада си с реколти и обори, с къщи и с всичко живо, което не беше тичало достатъчно бързо.

— Все още ли го няма? — Фарид се облегна на грапавия дънер. Момчето се придвижваше безшумно като змия. Прашнопръстия всеки път се стряскаше, когато то ненадейно изникнеше отнякъде.

— Да! — отговори той. — Щастието ни се усмихва.

В деня на пристигането им автомобилът на Каприкорн беше паркиран на площада, но следобед две от момчетата му се заеха да лъскат сребристите ламарини, докато станаха като огледало, и малко преди мръкване Каприкорн отпътува. Той обичаше да го возят до различни места по крайбрежието, които наричаше свои бази, макар че обикновено бяха порутени колиби с по един-двама отегчени мъже в тях. Самият Каприкорн умееше да управлява кола колкото и Прашнопръстия, но неколцина от хората му можеха да шофират. Само един-двама от тях обаче притежаваха шофьорски книжки, защото за целта се изискваше да умееш да четеш.

— Да, тази нощ отново ще се промъкна там — реши Прашнопръстия. — Каприкорн няма да отсъства дълго, а и Баста сигурно скоро ще се върне. — Автомобилът на Баста липсваше от паркинга. Дали Плосконосия и той все още лежаха вързани в порутената колиба?

— Добре! Кога тръгваме? — Ако се съдеше по гласа на Фарид, той бе готов да тръгне начаса. — Щом залезе слънцето? Тогава всички се събират в църквата за храна.

Прашнопръстия прогони кацналата на бинокъла муха.

— Ще отида сам. Ти оставаш тук и ще пазиш нещата ни.

— Не!

— Да. Опасно е. Искам да посетя един човек, а за целта трябва да се промъкна в задния двор на Каприкорн.

Момчето го изгледа учудено. Изразителните му черни очи понякога издаваха, че вече са видели прекалено много неща.

— Това те учудва, нали? — Прашнопръстия си наложи да не се усмихне. — Не си подозирал, че имам приятели в дома на Каприкорн.

Момчето сви рамене и погледна към селото. На паркинга спря прашен товарен автомобил. На откритата му платформа бяха вързани две кози.

— Поредният селянин е изгубил стоката си! — промълви Прашнопръстия. — От друга страна, добре е сторил, че ги е дал доброволно, иначе още тази вечер щеше да намери бележката на вратата си.

Фарид го погледна въпросително.

— На бележката щеше да пише: Утре ще пропее червеният петел. Това е единственото изречение, което умеят да изписват хората на Каприкорн. Понякога за по-лесно просто окачват мъртъв петел над вратата. Това послание всеки го разбира.

— Червеният петел? — Фарид поклати глава. — Това магическо проклятие, ли е?

— Не. По дяволите, пак говориш като Баста — Прашнопръстия тихо се засмя.

Хората на Каприкорн слязоха от автомобила. По-ниският носеше две натъпкани найлонови торби, а по-високият се зае да смъква козите.

— Червеният петел е огънят. Огънят, с който главорезите опожаряват оборите на селяните или маслиновите им насаждения. Случва се червеният петел да запее и под нечий покрив или ако стопанинът се е инатил особено упорито — и в детската стая. Почти всеки човек притежава нещо, което е скъпо на сърцето му.

Мъжете погнаха козите към селото. Единият бе Кокерел, Прашнопръстия го позна по куцукането. Често се беше питал дали Каприкорн знае за дребните далавери, с които хората му от време на време пълнеха собствените си джобове.

Фарид улови един скакалец в шепата си и го заразглежда през полуразтворените си пръсти.

— Въпреки това ще дойда — настоя той.

— Не.

— Не ме е страх!

— Още по-зле.

След бягството им Каприкорн бе заповядал да монтират прожектори пред църквата, на паркинга и на покрива на дома му. Това определено нямаше да помогне на Прашнопръстия да остане незабележим. Той се бе промъкнал в селото още първата нощ с намазано със сажди лице, за да не го познаят.

Постовете също бяха удвоени, вероятно заради златото, което Вълшебноезичния бе извадил от книгата за Острова на съкровищата. Разбира се, то отдавна бе скрито в избите на неговия дом, старателно заключено в тежките каси, които Каприкорн бе заповядал да му набавят. Той никак не обичаше да пилее богатството си. Трупаше го като змейовете от приказките. Само понякога украсяваше пръста си с пръстен или врата на някоя прислужница, която му харесваше — с огърлица. Или изпращаше Баста да му купи нова ловна пушка.

— С кого ще се срещнеш?

— Това не те засяга.

Момчето разтвори ръка и пусна на свобода скакалеца. Насекомото се отдалечи, пружинирайки върху зелените си крака.

— С една жена — призна накрая Прашнопръстия. — Една от прислужниците на Каприкорн. Няколко пъти ми е помагала.

— Тази, чиято снимка носиш в раницата ли?

Прашнопръстия отпусна бинокъла.

— Откъде знаеш какво нося в раницата?

Момчето в миг сви глава между раменете си като човек, който е свикнал да получава удари и ритници за всяка необмислена дума.

— Търсех кибрит.

— Ако още веднъж те хвана, че ровиш в раницата ми, ще кажа на Гуин да ти отхапе пръстите.

Момчето се ухили.

— Гуин никога не ме хапе.

Имаше право. Животинчето бе лудо по момчето.

— Къде се е завряло всъщност неблагодарното животно? — Прашнопръстия разтвори храстите, за да огледа местността. — От вчера не съм го виждал.

— Мисля, че си е намерил половинка. — Фарид ровеше с клон из сухата шума. Навсякъде под дърветата имаше купчини изсъхнали листа. Шумоленето им щеше да издаде всеки неканен гост, който нощем се опиташе да доближи лагера им. — И ако нощес не ме вземеш със себе си — заплаши момчето, — аз просто ще се промъкна тайно след теб.

— Ако се промъкнеш тайно след мен, ще те пребия от бой.

Фарид сведе глава и с безизразно лице огледа голите си пръсти. После хвърли поглед към обгорелите зидове.

— Само не се опитвай да ме размекнеш с историята за духа на старицата! — ядоса се Прашнопръстия. — Повтарям ти, че единствената опасност ни дебне оттатък, в селото. Стъкни си огън в долчинката, ако те е страх от тъмното.

— Духовете не се боят от огъня — възрази момчето шепнешком.

Прашнопръстия с въздишка се оттегли от наблюдателницата си. Малкият бе достоен съперник на Баста. Боеше се от проклятия, поличби и черни котки и навсякъде виждаше духове, и то не само привидението на старицата, която спеше вечния си сън, зарита някъде наоколо. Не, Фарид виждаше съвсем други призраци, и то на тълпи: зли, едва ли не всесилни същества, които изтръгваха сърцата от телата на клетите смъртни момчета и ги изяждаха. Той просто не можеше да повярва на Прашнопръстия, който го успокояваше, че духовете не са го последвали в този свят, че ги е оставил в книгата заедно с разбойниците, които го бяха били и ритали. Ако тази нощ останеше сам, имаше опасност буквално да умре от страх.

— Е, добре, идваш с мен — примири се Прашнопръстия. — Но, предупреждавам те, нито гък! Там долу не ни очакват духове, а истински хора с истински пушки.

Фарид благодарно го прегърна с кльощавите си ръце.

— Добре де, добре! — Прашнопръстия грубовато го отблъсна. — Хайде, покажи ми дали си се научил да стоиш на една ръка.

Момчето се подчини незабавно. Претърколи се, изправи се на ръце, кръвта нахлу в главата му, но Фарид се закрепи първо на лявата, после на дясната си ръка, вирнал във въздуха останалите си крайници. Издържа три секунди и се стовари в бодливите клонки на дивия трендафил, но веднага се окопити и опита отново.

Прашнопръстия седна под едно дърво.

Време беше да се отърве от момчето. Но как? Ако беше куче, можеше да го прогони с два-три камъка, но момчето… Защо не беше останало при Вълшебноезичния? Той по-добре умееше да гледа деца. А и кой в крайна сметка го бе довел тук? Но не, Фарид се бе лепнал за него и спасение нямаше.

— Ще видя къде е Гуин — рече Прашнопръстия и се изправи.

Момчето мълчаливо го последва…