Корнелия Функе
Мастилено сърце (30)

Бъбривият Пипо

— Неправилно са ви осведомили — каза му жълтурчето. — Тук няма село, няма и на много мили околовръст.

— В такъв случай няма кой да чуе виковете ти — отвърна сицилианецът и неочаквано се нахвърли върху нея.

Уилям Голдман, „Принцесата годеница“

На следващата сутрин към десет часа Елинор се обади на Фенолио. Меги седеше на тавана при Мо и наблюдаваше как баща й сваля мухлясалата подвързия на една книга. Пипаше внимателно, сякаш освобождаваше ранено животно от капан.

— Мортимер! — извика Фенолио откъм стълбището. — На телефона е някаква истерична жена, която ми проглуши ушите с нечленоразделните си крясъци. Твърди, че ти е приятелка.

Мо остави съблечената книга и слезе. Фенолио мрачно му подаде слушалката. Гласът на Елинор избълва струи гняв и отчаяние в смълчания кабинет. Мо с мъка свързваше словата, които тя сипеше.

— Как може да е знаел… ами да, разбира се — чу го Меги. — Изгорени? Всички ли? — Той разтърка лицето си и погледна Меги, но й се стори, че гледа през нея, сякаш е прозрачна. — Добре — продължи баща й. — Да, сигурно, макар да се боя, че и тук няма да ти повярват нито дума. Освен това тукашната полиция няма правомощия да разследва какво се е случило с твоите книги… Но добре. Ще те взема. Да.

После Мо постави слушалката.

Фенолио не криеше любопитството си. Подушваше нова история.

— Какво има? — нетърпеливо попита писателят, защото Мо продължаваше да гледа втренчено телефона и мълчеше. Беше събота. Рико бе увиснал на гърба на Фенолио като маймунка, другите две деца още не бяха се появили.

— Мортимер, какво има? Погледни баща си, Меги! Стои като истукан.

— Беше Елинор — съобщи Мо. — Лелята на майката на Меги. Разказвал съм ти за нея. Главорезите на Каприкорн са проникнали с взлом в дома й. Извадили книгите от шкафовете в цялата къща и ги използвали за изтривалки, а томовете от библиотеката й, най-ценните й книги… — Гласът му изневери за миг. — Струпали ги в градината и ги изгорили. В библиотеката си не намерила нищо, освен един мъртъв петел.

Фенолио спусна внучето си на земята.

— Рико, иди да нагледаш котенцата! — отпрати го той. — Това тук не е за твоите уши. — Рико се опита да протестира, но дядо му безмилостно го избута от кабинета и затвори вратата. — Защо си толкова сигурен, че всичко това е дело на Каприкорн? — попита той, когато отново се обърна към Мо.

— Чие дело да бъде? Освен това червеният петел, доколкото си спомням, беше символ. Нима си забравил собствената си история?

Фенолио замълча тревожно.

— Не, не, спомням си — промърмори след известно време.

— Как е Елинор? — Меги с туптящо сърце зачака отговора на Мо.

— За щастие не е била вкъщи, защото се забавила на връщане. Слава Богу. Но нали си представяш какво й е. Най-хубавите й книги, Господи!

Фенолио с треперещи пръсти се зае да събере от килима няколко оловни войничета.

— Да, Каприкорн обича огъня — потвърди той с дрезгав глас. — Ако наистина е бил той, приятелката ви трябва да е доволна, че не я е изгорил заедно с книгите.

— Ще й предам думите ти. — Мо посегна към кибритената кутия на бюрото на Фенолио, отвори я и бавно я затвори.

— А моите книги? — Меги едва се реши на този въпрос. — Бяха в сандъка, скрити под леглото.

Мо отново остави кибрита върху бюрото.

— Това е единствената добра новина — съобщи той. — На твоя сандък му няма нищо. Още си е под леглото. Елинор е проверила.

Меги си пое въздух. Дали Баста бе подпалил книгите? Не, Баста се страхуваше от огъня, тя много добре си спомняше как Прашнопръстия му се бе подигравал за това. Но в крайна сметка беше все едно кой е драснал клечката. Съкровищата на Елинор бяха изчезнали и дори Мо не можеше да ги върне.

— Елинор пристига със самолет, иска да я взема от летището — каза Мо. — Зарекла се е да насъска тукашната полиция по следите на Каприкорн. Казах й, че смятам намерението й за безполезно. Дори да успее да докаже, че неговите хора са влезли с взлом в къщата й, как ще докаже, че той е дал заповедта? Но нали познаваш Елинор.

Меги мрачно кимна. Да, тя познаваше Елинор. И много добре я разбираше.

Но Фенолио се разсмя.

— Полицията! Каприкорн не може да го уплаши никаква полиция! Той сам създава правилата, кове свои собствени закони…

— Престани! Това не е книга, която пишеш! — грубо го прекъсна Мо. — Вероятно е забавно да измислиш герой като Каприкорн, но, повярвай ми, никак не е забавно да го срещнеш! Тръгвам за летището, ще оставя Меги тук. Пази я.

Преди Меги да успее да възрази, баща й беше излязъл. Тя изтича след него, но по уличката я пресрещнаха Паула и Пипо и я задържаха. Започнаха да я уговарят да се включи в играта им и да бъде човекоядец, вещица или шестглаво чудовище, все герои от приказките на дядо им, които населяваха техния въображаем свят. Когато Меги най-сетне успя да се изплъзне от децата, Мо отдавна беше изчезнал. Площадът, където беше паркирал взетата под наем кола, беше пуст и Меги остана там, сама с паметника на загиналите и неколцина старци, които гледаха морето, заровили ръце в джобовете си.

Тя нерешително се изкачи по стъпалата към паметника и седна. Не й беше до внуците на Фенолио и игрите им. Не, искаше само да седи така и да чака завръщането на Мо. Горещият вятър, който миналата нощ бе духал над селото и бе поръсил первазите с фин пясък, беше утихнал. Въздухът бе по-хладен, отколкото през последните дни. Небето над морето още беше ясно, но иззад хълмовете се задаваха облаци и всеки път, когато някой от тях закриеше слънцето, над селото падаше сянка, която караше Меги да потръпва.

Към нея се присламчи котка със сковани крака и вирната опашка. Беше мило малко създание с бълхи в козината и ребра, които стърчаха под кожата. Меги с тих глас го примами, а котето пъхна глава под ръката й и с мъркане я помоли за ласка. Изглеждаше бездомно. Меги го почеса зад ушите, под брадичката, по гърба, но без да сваля очи от шосето, което изчезваше в остър завой веднага след последната къща на селото.

Колко се пътуваше до най-близкото летище? Меги подпря глава на дланите си. Над нея облаците се струпваха все по-заплашително. Идваха все по-близо и по-близо, тъмносиви от дъжда, който носеха.

Котето отри гръб в коляното й и докато пръстите й галеха мърлявата му козина, Меги се сети за нов проблем. Ами ако Прашнопръстия бе разказал на Каприкорн не само за дома на Елинор? Ако му беше разкрил къде беше техният дом — нейният и на Мо? И тях ли ги очакваше купчина пепел на двора? Не. Не искаше да мисли за това.

— Той не знае! — промълви тя. — Нищо не знае. Прашнопръстия не му е разказал. — Повтаряше думите, шепнеше ги като заклинание.

По-късно усети на ръката си дъждовна капка, после още една. Вдигна поглед към небето. Колко бързо се променяше времето край морето! Добре, реши Меги, тогава ще ги чакам в апартамента. Може би щеше да се намери малко мляко за котето. Бедното създание не тежеше повече от кърпа за лице и когато го вдигна, Меги се уплаши да не го счупи.

В апартамента беше тъмно като в рог, защото сутринта Мо беше затворил капаците на прозорците — страхуваше се да не стане душно, когато слънцето напече. Меги потръпна, когато, мокра от ситния дъждец, влезе в хладната спалня. Остави котката върху неоправеното си легло, нахлузи пуловера на Мо, който й беше прекалено голям, и се отправи към кухнята. Картонената опаковка с мляко беше полупразна, но ако го разредеше с малко топла вода, щеше да стигне за една паничка.

Котето едва не се препъна в собствените си лапи, толкова жадно се втурна към млякото, което Меги остави до леглото си. Навън дъждът се усилваше. Тя чуваше как капките удрят по паважа. Приближи се до прозореца и отвори капаците. Ивицата небе между покривите беше толкова тъмна, сякаш слънцето бе залязло. Меги седна върху леглото на Мо. Котето още облизваше паничката. В старанието си да не изпусне нито една капчица, малкото му езиче алчно се плъзгаше по глазурата на цветчета. Меги чу стъпки на уличката, някой похлопа на вратата. Кой можеше да бъде? Мо едва ли се беше завърнал. Или беше забравил нещо? Котето не се виждаше никъде, вероятно се беше скрило под леглото.

— Кой е? — извика Меги.

— Меги! — обади се детски глас. Ами да, Паула или Пипо. Вероятно въпреки дъжда не се бяха отказали от намерението си да отидат заедно да наблюдават мравките. Изпод леглото се показа сива лапичка и се заигра с връзката на маратонката й. Меги излезе в тясното коридорче.

— Нямам време за игри! — отговори тя през затворената врата.

— Моля те, Меги! — Пипо звучеше много настойчиво. Меги с въздишка отвори вратата — и се озова лице в лице с Баста.

— Я, кого виждаме? — попита той със заплашително тих глас, докато пръстите му обгръщаха тънкото вратле на Пипо.

— Какво ще кажеш, Плосконоси? Тя няма време за игри. — Баста грубо блъсна Меги и нахълта в коридора заедно с Пипо. Естествено, и Плосконосия беше тук. Едва успя да се провре през вратата.

— Пусни го! — нахвърли се Меги върху Баста, но гласът й трепереше. — Причиняваш му болка.

— Нима? — Баста погледна надолу към пребледнелия Пипо.

— Колко нелюбезно от моя страна, при това той така услужливо ни показа къде живееш. — При тези думи пръстите му се сключиха още по-плътно около детското вратле. — Имаш ли представа колко дълго трябваше да се въргаляме в онази мърлява колиба?

Меги отстъпи назад.

— Мнооого дълго! — проточи Баста и тикна лисичето си лице толкова близко до Мегиното, че тя се огледа в очите му.

— Прав ли съм, Плосконоси?

— Проклетите плъхове едва не ми изгризаха пръстите на краката — изръмжа великанът. — Сега с радост бих извил шийката на малката вещица така, че да си гледа гърба.

— Може би по-късно. — Баста избута Меги в тъмната спалня. — Къде е баща ти? — попита той. — Дребосъкът тук — той пусна врата на Пипо и го награди с груб удар по гърба, който го изпрати в прегръдките на Меги — ни каза, че е заминал. Къде?

— На пазар. — Меги едва дишаше от страх. — Как ни намери? — прошепна тя. И сама си отговори. Прашнопръстия. Разбира се. Кой друг? Но защо ги беше предал този път?

— Прашнопръстия — повтори Баста, сякаш бе прочел мислите й. — На този свят няма много луди, които обикалят по площадите, гълтат огън и притежават питомна невестулка, да не говорим за рогата. Всичко, което трябваше да направим, е да поразпитаме тук-там, а щом надушихме следата на нашето приятелче, имахме и следата на баща ти. И положително щяхме да ви посетим много по-рано, ако този глупак тук — той толкова силно ръгна Плосконосия с лакът в корема, че онзи издаде болезнено грухтене — не беше ви изпуснал по пътя насам. Претърсихме поне дузина села, устните ни станаха на дреб от питане, а обувките ни се изтриха от ходене, докато най-сетне се добрахме дотук и един от старчоците, дето се блещят в морето от площада, си спомни белезите по лицето му. Къде е онзи нещастник? И той ли е — Баста подигравателно сви устни — на пазар?

Меги поклати глава.

— Отиде си — отговори тя с беззвучен глас. — Отдавна. — Значи Прашнопръстия все пак не ги беше предал. Не и този път. И се беше изплъзнал от хватката на Баста. Меги едва не се усмихна, но в този миг се сети: — Изгорили сте книгите на Елинор! — каза заплашително тя, докато притискаше към себе си онемелия Пипо. — Ще съжалявате.

— Нима? — Баста злобно се усмихна. — Кое те кара да мислиш така? Кокерел страшно се забавлява с цялата работа. Но край на приказките, нямаме много време. Това момче — той посочи Пипо, който отстъпи пред показалеца му — ни разказа няколко прелюбопитни неща за дядо си, който пишел книги, и за една от книгите, от която пък живо се интересувал твоят баща.

Меги преглътна. Глупавият Пипо. Глупавият, бъбрив Пипо.

— Да не си глътна езика? — излая към нея Баста. — Или искаш да извия мършавия му врат!

Пипо заплака и притисна лице в пуловера на Мо, който Меги още носеше. За утеха тя го погали по къдравата глава.

— Книгата, която имаш предвид, вече не е у дядо му — сопна се тя на Баста. — Вие отдавна сте я откраднали! — Гласът й беше дрезгав от омраза, повдигна й се от собствените й мисли. Изпитваше желание да тъпче Баста, да го удря, да забие в корема му собствения му нож, новичкия лъскав нож, затъкнат в колана му.

— Откраднали сме я били, ние, не може да бъде! — Баста се ухили на Плосконосия. — Предпочитаме сами да се уверим в това, нали?

Плосконосия отнесено кимна и се огледа.

— Хей, чуваш ли нещо?

Изпод леглото се чуваше драскане. Плосконосия се отпусна на колене, запретна чаршафа и заръчка под леглото с пушката си. Със съскане сивото коте изскочи от скривалището си и когато Плосконосия понечи да го хване, заби нокти в грозното му лице. Той извика от болка и се изправи на крака.

— Ще му извия врата! — ревна той. — Ще го одера живо!

Меги понечи да му препречи пътя, но Баста я изпревари.

— Нищо няма да направиш! — изсъска той, докато сивото коте потърси спасение под гардероба. — Да убиваш котки носи нещастие! Колко пъти да ти повтарям?

— Глупости! Суеверни измислици! Удушил съм безброй от тези гадини! — изруга Плосконосия и притисна ръка към кървящата си буза. — Нима съм по-нещастен от теб? Понякога наистина можеш да побъркаш човека с твоето бълнуване. Не стъпвай по сенките, това носи нещастие… Хей, изул си левия си ботуш, това не е на добро!… Някой си се прозял… по дяволите, значи утре ще се гътна мъртъв!

— Престани! — сряза го Баста. — Ако някой тук бръщолеви, това си ти! Изведи децата навън.

Пипо се вкопчи в Меги, докато Плосконосия ги изблъскваше в коридора.

— Какво си се разциврил — изръмжа великанът. — Отиваме на гости при дядо ти.

Запрепъваха се след Плосконосия и Пипо не пусна нито за миг ръката на Меги. Стискаше я толкова силно, че късичките му нокти се забиваха в дланта й. Защо Мо не ме послуша, помисли си момичето. Можехме да си заминем у дома.

Все още валеше проливно. Капките мокреха лицето на Меги и се стичаха по врата й. Улиците бяха безлюдни, нямаше кой да им помогне. Баста вървеше плътно зад нея, тя чуваше как тихо проклина дъжда. Докато стигнат дома на Фенолио, Меги беше станала вир-вода, а къдриците на Пипо бяха залепнали. Може пък да не си е вкъщи, помисли си Меги с надежда. После се запита какво ще направи Баста, ако боядисаната в червено врата се отвори и Фенолио се изправи пред тях.

— Ама вие полудели ли сте да стоите навън в такова време? — гръмогласно им се скара писателят. — Тъкмо щях да тръгвам да ви търся. Влизайте бързо.

— Може ли да влезем и ние?

Баста и Плосконосия бяха застанали много близо до вратата, с опрени до стената гърбове, за да не ги забележи Фенолио веднага, но в този миг Баста пристъпи напред и постави ръце върху раменете на Меги. Докато Фенолио го оглеждаше като ударен от гръм, Плосконосия също се показа и сложи крак в отворената врата. Бърз като невестулка, Пипо се шмугна покрай тях и изчезна в къщата.

— Кои са тези? — Фенолио загледа с упрек Меги, сякаш доброволно беше довела непознатите. — Приятели на баща ти?

Меги избърса дъждовните капки от лицето си и ядосано го погледна.

— Ти би трябвало да ги познаваш по-добре от мен!

— Да ги познавам ли? — Фенолио я изгледа неразбиращо. После още веднъж огледа Баста и лицето му се вкамени. — Милостиви Боже! — прошепна той. — Не е истина.

Зад гърба му надникна Паула.

— Пипо плаче! — съобщи тя. — Скрил се е в шкафа.

— Върви при него! — каза Фенолио. — Ей сега идвам.

— Колко дълго ще останем навън, Баста? — изръмжа Плосконосия. — Докато подгизнем съвсем ли?

— Баста! — повтори Фенолио, без да отстъпи от вратата.

— Да, това е името ми, старче! — Всеки път, когато Баста се усмихнеше, очите му ставаха като цепки. — Тук сме, защото притежаваш нещо, което живо ни интересува. Книга…

Ами да! Меги едва не се разсмя на глас. Той не разбираше! Баста не знаеше кой е Фенолио. И откъде да знае, как да подозира, че този старец, го е измислил, че го е създал от мастило и хартия, цялото му същество, лисичето му лице и злия му нрав.

— Край на приказките! — изръмжа Плосконосия. — Ушите ми се напълниха с вода! — Той отмести Фенолио настрана като досадна муха и влезе в къщата. Баста го последва заедно с Меги. Откъм кухненския шкаф още се носеха хлипанията на Пипо. Паула стоеше пред затворената врата и го успокояваше. Когато Фенолио влезе в кухнята с непознатите, тя стреснато се обърна и се вторачи в лицето на Плосконосия. То беше навъсено както обикновено, навярно не беше в състояние да се усмихва.

Фенолио седна на масата и махна на Паула да дойде при него.

— Е, къде е? — Баста се огледа с търсещ поглед, но Фенолио беше прекалено погълнат от гледката на двамата си герои, за да му отговори. Очите му не се отлепяха от Баста, просто не можеше да повярва, че го вижда пред себе си.

— Нали вече ви казах: няма книга! — отговори Меги вместо него.

Баста се престори, че не е чул, и нетърпеливо даде знак на Плосконосия.

— Потърси я! — заповяда той и Плосконосия се подчини с недоволно мърморене. Меги чу как се изкачва по тясната дървена стълба към тавана.

— Казвай, хайде, малка вещице! Как намерихте стареца? — Баста я блъсна в гърба. — Как узнахте, че притежава още един екземпляр?

Меги хвърли предупредителен поглед на Фенолио, но за съжаление и неговият език се развързваше толкова лесно, колкото и този на Пипо.

— Как са ме намерили ли? Аз написах книгата! — гордо провъзгласи той. — Ако беше очаквал Баста да му падне на колене, беше сбъркал. Главорезът само сви устни в съжалителна усмивка.

— Разбира се! — каза той и изтегли ножа от колана си.

— Той наистина я е написал! — Меги просто не успя да преглътне думите си. Искаше да види как по лицето на Баста изпълзява същия страх, който беше накарал Прашнопръстия да побелее, когато узна за Фенолио, но Баста само се засмя и започна да дълбае резки по масата.

— Кой измисли тази приказка? — попита той. — Сигурно баща ти. На глупак ли ти приличам, а? Всеки знае, че напечатаните истории са прастари, записани са от някакви хора, които отдавна са мъртви и погребани. — Баста заби ножа в дървото, извади го и отново го заби. Над главите им се разнесоха тежките стъпки на Плосконосия.

— Мъртви и погребани, това е интересно — Фенолио вдигна Паула на скута си. — Чу ли, Паула? Този младеж смята, че всички книги са написани в далечното минало, измислени от отдавна умрели хора, които кой знае как са ги изфантазирали. Може би са ги създали от нищото?

— Какво толкова смешно има? — Баста се изправи като змия, която са настъпили по опашката.

Фенолио не му обърна внимание. Той усмихнато оглеждаше ръцете си, сякаш си припомняше деня, в който бяха започнали да записват историята на неговия герой. После се взря в Баста.

— Ти… винаги носиш дълги ръкави, нали? — попита писателят. — Искаш ли да ти кажа защо?

Баста присви очи и хвърли поглед към тавана.

— Проклятие, защо на този идиот му е необходимо толкова време, за да намери някаква си книга?

Фенолио го гледаше със скръстени ръце.

— Много просто: защото не може да чете! — отговори тихо.

— Ти също не можеш да четеш, или междувременно си се научил? Никой от хората на Каприкорн не умее да чете, включително самият той.

Баста толкова дълбоко заби ножа си в плота на масата, че с мъка успя да го изтегли.

— Разбира се, че може да чете, какви ги плещиш? — Той заплашително се наведе през масата. — Приказките ти не ми харесват, старче. Какво ще кажеш да ти изрежа няколко допълнителни бръчки по физиономията?

Фенолио се усмихна. Може би смяташе, че тъй като е измислил Баста, онзи е неспособен да му стори зло. Меги обаче не беше толкова сигурна.

— Ти винаги носиш дълги ръкави — продължи той бавно, за да даде на Баста възможност да разбере всяка негова дума, — защото господарят ти обича да си играе с огъня. Веднъж, когато по негова заповед запали къщата на един човек, който беше дръзнал да откаже на Каприкорн своите дъщери, ти изгори двете си ръце. Оттогава оставяш другите да палят, а ти се задоволяваш да се забавляваш с ножа.

Баста толкова внезапно скочи от стола си, че Паула се свлече от скута на Фенолио и се шмугна под масата.

— Ти май много обичаш да се правиш на хитър! — изръмжа той и опря ножа под брадичката на Фенолио. — При това само си прочел проклетата книга. Е, и?

Фенолио го погледна в очите. Изглежда, че ножът под брадичката му не го тревожеше толкова, колкото Меги.

— Знам всичко за теб, Баста — продължи той. — Знам, че в този момент би дал живота си за Каприкорн, че всеки ден жадуваш да чуеш неговата похвала. Знам, че беше по-малък от Меги, когато неговите хора те намериха, и че оттогава го смяташ за нещо като баща. Но да ти разкрия ли друго? Каприкорн те мисли за глупав и те презира заради това. Той презира всички вас, неговите верни синове, макар че лично се погрижи да останете глупави. И без да му мигне окото, би ви предал на полицията, ако сметне, че е необходимо. Ясно ли ти е?

— Затвори си мръсната уста, старче! — Ножът на Баста заплашително се приближи до лицето на писателя и Меги се вцепени от ужас. — Нищо не знаеш за Каприкорн. Само това, което си прочел в глупавата книга, затова смятам, че още сега трябва да ти прережа гърлото!

— Чакай!

Баста светкавично се извърна към Меги.

— Ти не се намесвай! С теб ще се разправя по-късно, малка крастава жабо!

Фенолио бе притиснал с ръце врата си и невярващо се взираше в Баста. Очевидно най-сетне беше разбрал, че не е защитен от ножа му.

— Истина е! Не можеш да го убиеш! — викна Меги. — Иначе…

Баста прекара палец по острието на ножа си.

— Иначе какво?

Меги отчаяно затърси думи. Какво да отговори? Какво?

— Защото… Тогава ще умре и Каприкорн! — извика тя. — Да, точно така! Всички ще умрете, ти, Плосконосия и Каприкорн… Ако убиеш стареца, ще умрете всички, защото той… той ви е измислил!

Баста сви устни в подигравателна усмивка, но свали ножа. А на Меги, за миг й се стори, че съзира в очите му нещо подобно на страх.

Фенолио й хвърли признателен поглед.

Баста отстъпи една крачка, взря се в острието на ножа си и се захвана да го излъска с края на черната си дреха.

— Не вярвам на нито една ваша дума, това да е ясно! — отсече той. — Но историята звучи толкова налудничаво, че може би Каприкорн ще поиска да я чуе. Затова — той хвърли последен поглед на лъскавия нож и го прибра обратно в колана си — ще взема със себе си не само книгата и момичето, но и теб, старче!

Меги чу как Фенолио шумно си пое дъх. Тя самата не беше сигурна дали сърцето й изобщо продължаваше да бие. Баста щеше да ги отведе със себе си. Не, помисли си тя. Не!

— Да ме вземеш със себе си? — повтори Фенолио. — Къде?

— Питай малката! — Баста подигравателно посочи към Меги. — Тя и баща й вече имаха честта да ни гостуват. С включени нощувка и храна.

— Но това е глупост! — възрази Фенолио. — Мислех, че искате книгата.

— Ами не си мислил правилно. Ние дори не знаехме, че има още една. Имахме заповед само да доведем обратно Вълшебноезичния. Каприкорн не обича гостите му да го напускат, без да се сбогуват, а Вълшебноезичния е специален гост, нали, съкровище? — Баста намигна на Меги. — Но него го няма, а аз имам друга работа. Затова ще взема дъщеря му и по този начин той сам ще ни се поднесе на тепсия. — Баста приближи към Меги и погали косата й. — Не е ли хубава примамка? — попита той. — Повярвай ми, човече, имаш ли малката, таткото все едно го водиш за халка на носа като опитомена мечка.

Меги отби ръката му. Трепереше от гняв.

— Не прави това втори път! — изсъска Баста в ухото й.

В този момент Плосконосия затрополи надолу по стълбите и Меги си отдъхна. Запъхтян, той спря в рамката на кухненската врата с куп книги под мишница.

— Ето — изпръхтя и ги стовари върху масата. — Всички започват със знака, дето прилича на две опрени планини, и следващият е същият, какъвто ми нарисува. — Той постави до книгите някаква смачкана бележка. На нея неумело бяха надраскани буквите М и А. Личеше си, че ръката, изписала буквите, се бе измъчила.

Баста разпредели книгите на масата и ги разлисти с ножа си.

— Не е тази. И тази не е — той помете два тома и те паднаха на пода с прегънати страници. — И тази не е. Нито тази — още две книги полетяха надолу. Накрая масата остана празна. — Напълно сигурен ли си, че няма друга? — обърна се Баста към Плосконосия. — Горко ти, ако грешиш! Повярвай ми, не аз, а ти ще си навлечеш неприятности!

Великанът хвърли тревожен поглед към книгите в нозете си.

— А, и малка промяна в програмата: ще вземем с нас и оногова! — Баста посочи Фенолио с ножа си. — За да разкаже на господаря любопитните си истории. Повярвай ми, много са забавни. А в случай че въпреки всичко е скрил някоя книжка… на село ще имаме достатъчно време да го поразпитаме, както ние си знаем. Ти дръж под око старчока, а аз ще гледам малката.

Плосконосия кимна и издърпа Фенолио от стола му. А Баста посегна към ръката на Меги. Връщаха се при Каприкорн — тя прехапа устни, за да не заплаче, докато Баста я дърпаше към кухненската врата. Не, нямаше да позволи Баста да види сълзите й. Нямаше да му достави това удоволствие. Поне не докопаха Мо, помисли тя, но изведнъж се досети: ами ако срещнат баща й и Елинор, докато напускат селото?

Меги изведнъж пожела да се махнат колкото е възможно по-бързо, но Плосконосия се спря пред кухненския шкаф.

— А какво ще правим с ревльото вътре?

Хлипането на Пипо замря, а лицето на Фенолио стана по-бяло от ризата на Баста.

— Е, старче, какво, мислиш, ще сторя с двамата? — изсмя се той. — Нали знаеш всичко за мен?

Фенолио не издаде нито звук. Вероятно си представяше всички жестокости, които бе описал като дело на Баста.

Баста се наслаждава няколко минути на дивия страх на Фенолио, после се обърна към Плосконосия.

— Децата остават тук — нареди той. — Една хлапачка ни стига.

Фенолио с мъка си възвърна гласа.

— Паула, върнете се вкъщи! — викна той, докато Плосконосия го избутваше навън. — Чувате ли? Кажете на майка си, че заминавам за няколко дни. Разбрахте ли?

— Ще минем още веднъж през апартамента — заповяда Баста, когато излязоха на улицата. — Забравих да оставя съобщение на баща ти. В крайна сметка трябва да знае къде си, нали?

Що за съобщение ще е това, като не можеш да напишеш две думи на кръст, помисли си Меги, но, разбира се, не го изрече. През целия път се боеше, че Мо всеки момент ще се зададе насреща им. Но срещнаха само някаква стара жена.

— Една думица, и ще се върна да извия вратовете на двете деца! — прошепна Баста на Фенолио, когато старицата забави стъпка.

— Привет, Розалия — поздрави Фенолио с глух глас. — Пак намерих наематели за жилището. Какво ще кажеш?

Подозрението изчезна от лицето на Розалия и след няколко мига тя се бе изгубила зад ъгъла. Меги отключи и за втори път пусна Баста и Плосконосия в апартамента, където Мо и тя се бяха чувствали толкова сигурни.

В коридора отново се сети за сивата котка. Загрижено се огледа, но не я откри никъде.

— Трябва да пусна котето — каза тя. — Иначе ще умре от глад.

Баста отвори прозореца.

— Ето, така ще излезе — рече той.

Плосконосия само презрително изсумтя, но този път не каза нищо за суеверието на Баста.

— Мога ли да си взема нещо за обличане? — попита Меги.

Плосконосия изгрухтя. А Фенолио нещастно сведе поглед.

— И аз имам нужда от дрехи — обади се той, но никой не му обърна внимание. Баста беше зает да оставя посланието. Старателно, прехапал език между зъбите си, той дълбаеше с ножа буквите на своето име във вратата на гардероба. БАСТА. Мо щеше да разбере съобщението.

Меги набързо напъха една-две дрехи в раницата си. Не съблече пуловера на Мо. Но когато поиска да добави книгите на Елинор, Баста ги изби от ръката й.

— Те остават тук! — изсъска той.

Не срещнаха Мо, докато вървяха към колата на Баста.

Не го срещнаха по целия безкраен път.