Корнелия Функе
Мастилено сърце (29)

Закътано местенце

— Нямам майка — отвърна Питър. Не само нямаше майка, но и не копнееше да има. Смяташе, че много ги надценяват.

Джеймс М. Бари, „Питър Пан“

Апартаментът, който Фенолио даваше под наем, беше само на две преки от къщата му. Състоеше се от миниатюрна баня, кухня и две стаи. Беше малко тъмен, понеже бе разположен на партера, а леглата скърцаха, но въпреки това Меги спа добре, във всеки случай по-добре, отколкото върху влажната слама на Каприкорн или в къщурката с продънения покрив.

За разлика от Мо. През първата нощ Меги три пъти се стряска, защото на уличката вън се биеха котараци, и всеки път го виждаше да гледа през прозореца, излегнал се със скръстени под главата ръце.

На следващата сутрин Мо стана много рано и купи закуска от магазина в дъното на уличката. Хлебчетата бяха още топли и Меги се почувства почти във ваканция. Още повече, че след закуска с Мо отидоха до близкото градче, за да купят необходимите инструменти — четки, ножове, плат, картони, и заедно ометоха великанска купа сладолед в едно кафене край морето. Вкусът му още галеше езика на Меги, когато отново почукаха на вратата на Фенолио. Старецът пи кафе с Мо в боядисаната си в зелено кухня, после тримата се качиха на тавана, където държеше книгите си.

— Направо не е за вярване — скара му се Мо, когато видя потъналите в прах лавици. — Би трябвало да ти отнемат всички книги, и то незабавно! Кога си бил за последен път тук? Затрупани са с пластове прах!

— Принуден бях да ги преместя тук — оправда се Фенолио, докато всяка от бръчките му издаваше гузна съвест. — Долу стана много тясно, освен това внуците ми щяха да им видят сметката.

— Те едва ли биха ги повредили толкова, колкото влагата и прахът — възрази Мо тъй раздразнено, че Фенолио побърза да се оттегли на долния етаж.

— Клетото дете. Баща ти винаги ли е толкова строг? — попита той Меги, докато слизаха по стръмната стълба.

— Само когато става дума за книги — отвърна тя.

Преди Меги да успее да го разпита, както възнамеряваше, Фенолио се затвори в кабинета си. Внуците му бяха на училище или на детска градина, затова тя извади книгите, подарени от Елинор, и седна на стълбите, които водеха към малката градинка на писателя. В нея растяха диви рози, толкова гъсти, че човек не можеше да направи и крачка, без клонките им да одраскат краката му, а от най-горното стъпало се виждаше морето, което изглеждаше далечно и все пак бе близко.

Меги отново разгърна томчето със стихотворенията. Слънцето толкова ярко светеше в лицето й, че тя бе принудена да присвие очи. Преди да започне да чете, погледна отново през рамо, за да е сигурна, че Мо не я вижда. Не искаше да я заловят на местопрестъплението. Срамуваше се, но изкушението беше прекалено силно.

Когато се увери, че никой няма да дойде, тя пое въздух, прочисти гърлото си и започна. Оформяше всяка една дума с устните си така, както бе видяла да прави Мо, почти гальовно, сякаш всяка буква бе нота, а всяка небрежно изговорена дума нарушаваше хармонията на музиката. Но скоро забеляза, че ако раздвоява вниманието си между отделните думи и общия смисъл, изречението не звучеше както трябва, а образите, които то криеше, избледняваха. Трудно беше. Ужасно трудно. А слънцето я приспиваше, затова накрая Меги затвори книгата и изложи лицето си на топлите му лъчи. И без това беше глупаво да опитва.

В късния следобед дойдоха Пипо, Паула и Рико. Меги тръгна да обикаля селото с тях. Пазаруваха в магазина, в който сутринта се бе отбила с Мо, поседяха един до друг на зида в края на селото, наблюдаваха как мравките влачат борови иглички и семена по обветрените камънаци и броиха корабите, които плаваха в далечното море.

Така измина вторият ден. От време на време Меги се питаше къде ли е Прашнопръстия и дали Фарид все още е с него, как е Елинор и дали вече се тревожи защо не се връщат.

На тези въпроси нямаше отговор, нито пък ставаше ясно какво прави Фенолио зад вратата на кабинета си.

— Дъвче си молива — съобщи Паула, която само веднъж успя да се скрие под масата. — Дъвче си молива и крачи напред-назад.

— Мо, кога ще отидем при Елинор? — попита Меги през втората нощ, когато усети, че баща й отново не може да заспи. Тя се изправи и седна на края на леглото. То проскърца.

— Скоро — успокои я той. — Но сега заспивай, чуваш ли?

— Тя ти липсва, нали? — Меги сама не знаеше как думите сами се откъснаха от върха на езика й. Измина дълго време, преди Мо да отговори.

— Понякога — призна той. — Сутрин, по обед, вечер и нощем. Почти непрестанно.

Меги усети как ревността впи острите си нокти в сърцето й. Познаваше това чувство, то напираше всеки път, когато Мо се сдобиеше с нова приятелка. Но да го ревнува от собствената си майка?

— Разкажи ми за нея — помоли тя тихо. — Но без измислени истории като по-рано.

Често й се беше случвало да търси подходящ образ на майка в книгите си, но в никоя от любимите й истории не се срещаше майка. В „Том Сойер“ нямаше майка. Нито в „Хъкълбери Фин“. Питър Пан и изгубените момчета? Също. Джим Кнопф, и той беше без майка… а в приказките се прескачаха само лоши мащехи, безсърдечни или ревниви… Списъкът беше безкраен. Това я успокояваше. Изглежда, не беше рядко явление да си без майка — поне в любимите й истории.

— Какво да ти разкажа? — Мо гледаше през прозореца. Навън отново се биеха котараци. Писъците им напомняха крясъците на малки деца. — За щастие ти приличаш много повече на нея, отколкото на мен. Тя се смее като теб и точно по същия начин си хапе косата, докато чете. Късогледа е, обаче е прекалено суетна, за да сложи очила…

— Напълно я разбирам. — Меги седна до баща си. Ръката вече почти не го болеше, раната от ухапването на кучето зарастваше. Но щеше да остане белег, светъл като онзи, който бе оставил ножът на Баста преди девет години.

— Как така я разбираш? — попита Мо. — Аз харесвам очила.

— Аз пък не харесвам. И…?

— Тя обича камъни, плоски, обли камъни, които галят дланите. Винаги носи един-два в джобовете си. Освен това има навика да ги поставя върху книгите си, предимно върху онези с меките корици, защото ненавижда кориците им да се огъват. А ти все й взимаше камъните, за да ги търкаляш по пода.

— И тя се е сърдела.

— Ами. Гъделичкаше мекичкото ти вратле, докато се разкикотиш и ги оставиш. — Мо се обърна към дъщеря си. — Настина ли не ти липсва, Меги?

— Не знам. Само когато ме ядосаш.

— Значи около двайсетина пъти на ден.

— Глупости! — Меги го сръга с лакът. Двамата останаха, заслушани в нощта. Прозорецът беше открехнат, навън беше тихо. Котараците бяха замлъкнали, вероятно ближеха рани. Пред магазина се навърташе едър мъжки екземпляр на ивици с откъснато ухо. За миг на Меги й се стори, че чува рева на морето, но навярно беше само бученето на близката магистрала.

— Къде според теб се е запилял Прашнопръстия? — Мракът бе загърнал Меги като воал. Ще ми липсва топлината, помисли си тя. Да, наистина.

— Не знам — отвърна Мо. Гласът му прозвуча отнесено. — Надявам се, надалеч, но не съм сигурен.

— Мислиш ли, че момчето още е с него? — Фарид. Меги харесваше това име.

— Вероятно. Следваше го по петите като куче.

— Аз го харесвам. Мислиш ли, че и Прашнопръстия го харесва?

Мо сви рамене.

— Не съм сигурен какво или кого харесва Прашнопръстия.

Меги облегна глава на гърдите му, както правеше у дома, когато Мо й разказваше поредната история.

— Той все още иска книгата, нали? — прошепна тя. — Баста ще го нареже на филийки, ако го докопа. Положително има нов нож.

Навън някой приближаваше по тясната уличка. Отвори се и се затвори врата, излая куче.

— Ако не беше ти — призна Мо, — и аз щях да се върна.