Корнелия Функе
Мастилено сърце (23)

Нощ, пълна с думи

Кое дете, преследвано от безсъница в топлата лятна нощ, не е вярвало, че съзира в небето платнохода на Питър Пан?

Ще те науча как наистина да виждаш този кораб.

Роберто Котронео, „Когато едно дете е лятната утрин…“

Меги остана в хотела, а Мо се запъти към агенцията за коли под наем. Тя изнесе стол на балкона и през боядисания в бяло парапет се загледа в морето, което блестеше над къщите като синьо стъкло. Опита се да не мисли за нищо, просто за нищо. Шумът на колите, който идваше отдолу, бе толкова силен, че почти заглуши почукването на Елинор.

Леля й вече се отдалечаваше по коридора, когато Меги отвори вратата.

— А, тук си била — усмихна се тя и се върна. Криеше нещо зад гърба си.

— Да, Мо отиде да наеме кола.

— Нося ти нещо за сбогом — Елинор измъкна някакво пакетче. — Не беше лесно да открия книга без злодеи, но аз държах непременно да имаш някоя, която баща ти да може да ти чете, без да натвори куп бели. Надявам се, че с тази ще е безопасно.

Меги разгърна пъстрата хартия, с която бе увита книгата. Върху корицата бяха изобразени две деца и куче, коленичили на тясна скала или канара, загледани тревожно в бездната пред тях.

— Поезия — поясни Елинор. — Не знам дали обичаш стихове, но си помислих, че ако баща ти ги прочете, те със сигурност ще прозвучат прекрасно.

Меги разтвори книгата. Прочете:

Сянката си никога няма да излича, колкото и отдавна да я имам…

Думите я лъхнаха като тиха мелодия. Тя внимателно затвори томчето.

— Благодаря, Елинор! Аз… за съжаление нямам нищо за теб.

— Ами в такъв случай ми оставаш длъжница! — Елинор измъкна от чантата си второ пакетче. — Нима има по-подходящ подарък за запалена читателка като теб? Тази тук по-добре чети сама. Направо гъмжи от злодеи. И въпреки това предполагам, че ще ти хареса. В крайна сметка на чуждо място нищо не помага толкова, колкото няколко утешителни страници, не съм ли права?

Меги кимна:

— Мо ми обеща, че още вдругиден ще те последваме. Нали ще се сбогуваш и с него? — Тя остави първия подарък на Елинор върху шкафа и разопакова втория. Дебела тухла, колко хубаво.

— Ами! Ти ще му кажеш довиждане вместо мен — нареди Елинор. — Не съм много-много по сбогуванията. Освен това скоро ще се видим отново. И му кажи, че съм поръчала да те пази! Никога не оставяй книгите отворени на обратно — добави тя, преди да се насочи към вратата. — Така се нараняват гърбовете им. Но баща ти сигурно ти го е повтарял хиляда пъти.

— Често се случва — потвърди Меги, ала Елинор вече бе излязла. Не след дълго чу как някой влачи куфар към асансьора, но не излезе да види дали е лелята. И Меги не обичаше сбогуванията.

 

 

Остатъкът от деня тя прекара в мълчание. Късно следобед Мо я заведе да обядват в малък ресторант, само на няколко преки от хотела. Когато излязоха, вече се здрачаваше, а хората се тълпяха по улиците, които бавно потъваха в мрак. На един площад се беше струпало истинско множество и докато Меги се провираше из навалицата, опитвайки се да не изостане от Мо, видя, че хората са наобиколили огнегълтач.

Всички затаиха дъх, когато Прашнопръстия позволи на пламъка да оближе голата му ръка. Докато фокусникът се покланяше, а зрителите ръкопляскаха, Фарид ги обиколи с малка сребърна купа. Тя беше единственото, което не подхождаше на това място. Самият Фарид не изглеждаше много по-различно от момчетата, които се мотаеха долу по плажа, и всеки път, когато покрай тях минеше момиче, се ръгаха с лакти и се кикотеха. Кожата му може и да бе малко по-мургава, а косата по-черна, но видът му изобщо не подсказваше, че се е измъкнал на този свят от приказка, в която килимите летят, планините се разтварят, а лампите умеят да изпълняват желания. Вече не носеше синята си, дълга до глезените роба, а панталон и тениска. Облечен така изглеждаше по-голям. Сигурно Прашнопръстия му беше купил дрехите, както и обувките, с които пристъпваше предпазливо, навярно стъпалата му още не бяха свикнали с тях. Когато срещна погледа на Меги в тълпата, той срамежливо й кимна и после бързо се отдалечи.

Прашнопръстия изплю във въздуха последното си огнено кълбо, чийто обем накара дори най-смелите зрители да отстъпят назад, и посегна за топките си. Хвърли ги толкова нависоко, че хората отметнаха глави назад, улови ги и отново ги отблъсна нагоре с помощта на коляното си. Топките се плъзнаха по ръцете му, сякаш теглени от невидими конци, появиха се иззад гърба му, като че ги бе извадил от прозрачния въздух, заотскачаха от брадичката му — леки, безтегловни, танцуващи сфери… Всичко изглеждаше лесно изпълнимо, без тежест, една красива игра… ако не беше лицето на Прашнопръстия. Зад премятащите се топки то оставаше сериозно, сякаш нямаше нищо общо с вихъра им, с ръцете, с умението му, с безгрижната лекота. Меги се запита дали пръстите още го болят. Бяха зачервени, но може би само заради отблясъците на огъня.

Когато Прашнопръстия отново се поклони и прибра топките обратно в раницата, зрителите започнаха да се разотиват с нежелание. Последни останаха само Мо и Меги. Фарид клечеше на паважа и броеше парите, които бе събрал, и изглеждаше доволен.

— Значи все пак си останал — проговори Мо.

— Защо не? — Прашнопръстия прибираше вещите си: двете бутилки, които бе използвал и в градината на Елинор, изгорелите факли, паничката за плюене, чието съдържание небрежно изля в канавката. Беше се сдобил с нов сак, старият навярно бе останал в селото на Каприкорн. Меги се приближи до раницата, но Гуин го нямаше.

— Надявах се, че ще заминеш някъде, на място, където Баста няма да те открие.

Прашнопръстия сви рамене.

— Първо трябва да спечеля пари. Освен това климатът тук ми харесва повече, а и хората се спират по-охотно и са по-щедри. Нали, Фарид? Колко събрахме този път?

Момчето се сепна, когато Прашнопръстия се обърна към него. Беше оставило паничката настрана и тъкмо се канеше да лапне запалена клечка кибрит. Припряно я загаси с пръсти. Прашнопръстия скри усмивката си.

— Той държи непременно да научи как да си играе с огъня. Показах му как да си направи малки факли за упражнение, но той няма търпение. Постоянно си гори устните. Излизат му даже мехури.

Меги тайничко изви очи към Фарид. Той се престори, че не я забелязва, и започна да прибира вещите на Прашнопръстия в сака. Но тя беше сигурна, че не изпуска нито дума от разговора. Два пъти срещна тъмния му поглед и втория път той толкова рязко се извърна, че едва не изпусна бутилката.

— Ей, внимавай, чуваш ли? — подвикна му раздразнено Прашнопръстия.

— Надявам се, оставането ти не е продиктувано от друга причина? — попита Мо, когато фокусникът отново се обърна към него.

— Какво искаш да кажеш? — Прашнопръстия не го погледна. Мислиш, че бих се върнал заради книгата? Надценяваш ме. Аз съм страхливец.

— Глупости. — Гласът на Мо прозвуча ядосано. — Елинор се върна у дома.

— Радвам се за нея. — Прашнопръстия погледна Мо с безизразна физиономия. — А ти? Няма ли да я последваш?

Мо огледа околните къщи и поклати глава:

— Искам да посетя един човек.

— Тук ли? Кого? — Прашнопръстия нахлузи риза с къси ръкави на едри цветя, която никак не подхождаше на белязаното му лице.

— Има един човек, който може би притежава екземпляр… знаеш от какво.

Лицето на Прашнопръстия не трепна, но пръстите му го издадоха. Изведнъж се затрудниха да закопчаят копчетата на ризата.

— Не е възможно! — изрече дрезгаво той. — Каприкорн със сигурност не е пропуснал никоя.

Мо сви рамене.

— Може би. Въпреки това смятам да опитам. Мъжът, за когото говоря, не е антиквар, нито търговец на книги. Каприкорн по всяка вероятност дори не подозира, че въпросната личност съществува.

Прашнопръстия се огледа. В съседната къща някой затваряше капаците, а в противоположния край на площада няколко деца тичаха около столовете на едно ресторантче, докато келнерът не ги прогони. Ухаеше на прясна гозба и на огнените игри на Прашнопръстия, а покрай къщите не се виждаше нито един облечен в черно човек — с изключение на сервитьора, който оправяше столовете с отегчено лице.

— И кой е този тайнствен непознат? — Прашнопръстия понижи глас до шепот.

— Човекът, написал „Мастилено сърце“. Живее недалеч оттук.

Фарид се приближи към тях, понесъл сребърната паничка с парите.

— Гуин така и не се завърна — рече той на Прашнопръстия. — А и нямаме с какво да го примамим. Дали да не купя няколко яйца?

— Не, той ще се погрижи за себе си. — Прашнопръстия поглади с пръст белезите си. — Сложи парите в кожената пунгия, дето е на дъното на раницата ми. — Гласът му прозвуча раздразнено. Ако Мо си бе позволил подобен тон, щеше да си спечели обвинителен поглед от страна на Меги, но Фарид очевидно не се впечатляваше. Той послушно се отдалечи.

— А аз си мислех, че всичко е свършило, че този път няма връщане, че никога… Прашнопръстия замлъкна и вдигна очи. Самолет с ярко мигащи светлини пресичаше нощното небе. Фарид също го проследи с поглед. Беше прибрал парите и чакаше до раницата. Нещо рунтаво се шмугна по паважа, залови се за крачола му и изпълзя на рамото му. С усмивка Фарид бръкна в джоба си и подаде на Гуин коричка хляб.

— И какво, ако наистина съществува още един екземпляр? — Прашнопръстия отметна с ръка дългата си коса. — Ще ми подариш ли още един шанс? Ще се опиташ ли да ме върнеш обратно? Само един-единствен път? — В гласа му Меги долови толкова силен копнеж, че я заболя.

Но по лицето на Мо беше изписано отрицание.

— Ти не можеш да се върнеш! Не и в тази книга! Знам, че не искаш и да чуеш за това, но е така. Примири се най-сетне. Може би някой ден ще успея да ти помогна, имам някаква бегла идея, която е доста налудничава, но… — Мо млъкна, поклати глава и изрита празната кибритена кутия. Меги удивено го изгледа. За каква идея говореше? Наистина ли беше измислил нещо, или искаше просто да утеши Прашнопръстия? Ако беше така, то опитът му се бе провалил. Прашнопръстия го изгледа с обичайната си враждебност.

— Ще дойда с теб — съгласи се той. По лицето му бяха останали черни следи. — Ще дойда с теб при този човек, а после ще видим.

Зад тях прозвуча смях. Прашнопръстия се извърна. Гуин се опитваше да се покатери на главата на Фарид, а момчето се кикотеше, сякаш на света нямаше нищо по-прекрасно от чифт лапички с остри нокти, които дерат кожата ти.

— Той изобщо не изпитва тъга по дома! — промърмори Прашнопръстия. — Попитах го. Нито следа от носталгия! Всичко наоколо му харесва. Дори шумът и смрадта на автомобилите. Радва се, че е тук. Очевидно си му направил услуга. — Погледът, който придружи тези думи, беше толкова укоризнен, че Меги неволно посегна да хване ръката на Мо.

Гуин беше скочил от рамото на Фарид и любопитно душеше по паважа. Едно от децата, които лудуваха сред масите на ресторанта, се наведе и невярващо заразглежда рогцата му. Но преди да успее да посегне, за да ги пипне, Фарид се намеси, улови животинчето и го постави на рамото си.

— Къде живее този… — Прашнопръстия не завърши въпроса.

— На около час оттук.

Фокусникът замълча. В небето отново замигаха светлините на самолет.

— Понякога, когато на разсъмване отивах да измия лицето си в кладенеца — промърмори той, — над водата прелитаха мънички феи, не по-големи от водни кончета и лилави като теменужки. Обичаха да се заплитат в косите на хората, понякога плюеха право в лицата ни. Не бяха особено любезни, ала нощем светеха като светулки. Случваше се да уловя някоя и да я затворя в буркан. И ако я пуснех вечер преди да заспя, цяла нощ сънувах дивни сънища.

— Каприкорн обаче каза, че имало коболди и великани — тихо възрази Меги.

Прашнопръстия замислено я погледна.

— Да, имаше — съгласи се той. — Коболди, мъхнатки, стъклени човечета… Каприкорн не ги обичаше. Ако можеше, щеше да ги избие всичките. Той ги преследваше, заповядал бе да умъртвяват всичко, което можеше да се движи…

— Трябва да е бил опасен свят. — Меги се опита да си го представи, населен с великани, коболди и феи. Веднъж Мо й беше подарил книга за феите.

Прашнопръстия сви рамене:

— Вярно, опасен е, и какво от това? — Той рязко обърна гръб на Меги, взе раницата си и я нарами. После махна на момчето. Фарид вдигна сака с топките и факлите и усърдно го повлече след него. Прашнопръстия още веднъж се обърна към Мо.

— Само посмей да разкажеш на този човек нещо за мен! — заплаши той. — Не желая да го виждам. Ще те чакам в колата. Искам само да науча дали притежава книгата, разбра ли? Защото никога няма да успея да я взема от Каприкорн.

Мо сви рамене.

— Твоя воля…

Фокусникът огледа зачервените си пръсти и поглади опънатата им кожа.

— Боя се да не би да ми разкаже как свършва моята история… — промърмори той.

Меги го изгледа невярващо:

— Нима не знаеш?

Прашнопръстия се усмихна. Меги не харесваше усмивката му. Струваше й се, че я използва само когато трябва да скрие нещо.

— Какво особено намираш в това, принцесо? — тихичко попита той. — Нима ти знаеш как свършва твоята история?

Меги нямаше какво да му отговори.

Прашнопръстия й смигна и се обърна да си върви.

— Утре сутринта ще дойда в хотела! — обеща той.

И се отдалечи, без да погледне назад. Фарид го последва с тежкия сак, щастлив като скитащо куче, което най-сетне си е намери до господар.

 

 

Тази нощ луната увисна на небето, пълна и оранжево-червена като портокал. Преди да си легнат, Мо спусна завесите, за да не им свети — пъстър лампион сред безбройните бели звезди.

Но и двамата не можаха да спят. Мо си беше купил няколко книги с меки корици, така опърпани, явно бяха минали през десетки ръце. Меги се зачете в книгата със злодеите, която й беше подарила Елинор. Хареса й, но клепачите й започнаха да падат от умора. После бързо заспа, сгушена до Мо, който продължаваше да чете, докато навън оранжевата луна висеше на чуждото небе.

По едно време се стресна след поредния объркан сън и видя Мо все още с отворена книга в ръка.

— Не можеш ли да заспиш? — попита Меги и се изправи.

— Ами… Глупавото куче ме захапа за лявата ръка, а нали знаеш, че това е страната, на която спя най-добре. Освен това доста неща ми минават през главата.

— И на мен. — Меги взе от нощната масичка книгата със стихове, подарена й от Елинор. Погали я с длан, плъзна пръсти по извитото й гръбче и проследи с показалец буквите на обложката.

— Знаеш ли, Мо — каза тя колебливо. — Мисля, че и на мен ми се иска да мога така.

— Да можеш какво?

Меги още веднъж погали обложката на книгата. Струваше й се, че я чува да шепне. Съвсем тихичко.

— Да чета така — продължи тя. — Да чета като теб. Така, че всичко да оживява.

Мо я изгледа.

— Ти си луда! Всичките ни неприятности са заради тази дарба.

— Знам.

Мо затвори книгата, но остави пръста си между страниците.

— Прочети ми нещо, Мо! — едва чуто се примоли Меги. — Моля те. Само веднъж. — Тя побутна към него томчето със стихове. — Елинор ми подари тази книга. Смята, че е напълно безопасна.

— Така ли? — Мо разгърна страниците. — Ами ако въпреки това…

Меги подпря възглавницата си в неговата.

— Наистина ли имаш идея как да върнеш обратно Прашнопръстия? Или го излъга?

— Глупости. Никак не ме бива да лъжа, нали знаеш.

— Вярно е. — Меги не можа да сдържи усмивката си. — Каква е тогава тази идея?

— Ще ти кажа, когато науча дали ще подейства.

Мо все още разлистваше книгата на Елинор. С навъсено чело прочете една страница, обърна я и продължи на следващата.

— Моля те, Мо! — Меги се притисна към него. — Само едно-единствено стихотворение. Едно мъничко стихотворенийце. Моля те. Заради мен.

Той въздъхна.

— Едно-единствено ли?

Меги кимна.

Шумът на автомобилите навън бе изчезнал. Светът бе притихнал, като какавида се бе увил в копринена нишка, за да изпълзи на следващата сутрин и да разтвори криле… чисто нов.

— Моля те, Мо. Чети! — не се отказваше Меги.

И тогава Мо започна да пълни тишината с думи. Подмамваше ги извън страниците, а те сякаш бяха чакали само неговия глас — дълги и кратки, остроноси и кръглолики, меки, мъркащи, пърхащи думи. Затанцуваха из стаята, нарисуваха картини като витражи от пъстро стъкло и погъделичкаха кожата на Меги. Дори когато задряма, тя продължи да ги чува, макар Мо отдавна да беше затворил книгата. Думи, които й обясняваха света, които описваха тъмната му и светлата му половина, които издигнаха защитна стена срещу кошмарите, и през тази нощ нито един не я споходи.

На следващата сутрин край леглото на Меги пърхаше птица, оранжево-червена като луната миналата нощ. Тя посегна да я хване, но птицата литна към прозореца, отвъд който я очакваше синьото небе. Блъскаше се в невидимото стъкло, но не се отказваше, удряше мъничката си главица, докато Мо не се съжали и не отвори прозореца да я пусне на свобода.

— Е, все още ли мечтаеш за подобна дарба? — попита Мо изумената Меги, която не откъсваше поглед от посоката, в която птицата бе отлетяла.

— Беше прекрасна! — възхити се момичето.

— Да, но дали ще й хареса тук? — усъмни се Мо. — И кой от нашия свят я е заместил там, откъдето долетя?

Меги остана до прозореца, а Мо слезе, за да плати сметката. Тя много добре помнеше кое стихотворение последно беше прочел Мо. Взе книгата от нощното шкафче, поколеба се за миг и я отвори.

Има място, където свършва тротоарът,

Току преди да започне улицата,

И там расте тревата, меката, бялата,

И там грее слънцето, пурпурно цялото,

И лунната птица спи там през лятото,

Обвита в ментовия му дъх.

Меги тихо мълвеше думите на Шел Силвърстайн, но лунната птица така и не се появи. А що се отнася до уханието на мента, сигурно си въобразяваше.