Корнелия Функе
Мастилено сърце (22)

В безопасност

Дните се точеха бавно един подир друг и всеки изминал ден намаляваше страха и опасенията, които измъчваха душата на Том.

Марк Твен, „Приключенията на Том Сойер“

Въпреки скъсаните си чорапогащи Елинор успя да влезе в една банка. Но преди това хлътна в първото кафене, покрай което минаха, и изчезна в дамската тоалетна. Меги така и никога не узна къде леля й криеше скъпоценностите си, но когато Елинор се завърна, лицето й бе измито, косата пригладена, а в ръката си тържествено размахваше златна кредитна карта. После поръча закуска.

Странно чувство — седяха си в спретнатото кафене, хапваха си сладко и наблюдаваха как обикновените хора минаваха по улицата на път за работа, пазаруваха или просто седяха и си бъбреха. На Меги направо не й се вярваше, че са изминали едва две нощи и един ден и че шумното всекидневие, което я заобикаляше сега, бе продължило, докато тя се измъчваше в селото на Каприкорн.

И все пак нещо се бе променило. Откакто Меги видя как Баста притиска ножа си към врата на Мо, някой сякаш лепна на света грозно кафяво-черно петно, което миришеше ужасно и се разрастваше.

Дори най-безобидните неща внезапно бяха придобили мръсен оттенък. Някаква жена й се усмихна мило, но веднага след това се спря пред кървавото агнешко шкембе, изложено във витрината на месарницата. Един мъж тъй нетърпеливо дръпна за ръка детето си, че то се спъна, удари си коляното и заплака. А защо сакото на онзи младеж беше тъй подозрително издуто в областта на кръста? Може би носеше нож като Баста?

Спокойствието наоколо изглеждаше нереално, измамно. Нощното им бягство и ужасът, който бе изпитала в порутената къщурка, изглеждаха на Меги по-истински, отколкото лимонадата, която й наля Елинор.

Фарид само подуши жълтеникавата течност, потопи устни в нея и пак залепи поглед в прозореца. Очите му като че ли не можеха да решат кого или какво да проследят първо. Главата му се мяташе наляво-надясно, сякаш гледаше невидима игра на тенис, чиито правила отчаяно се опитваше да разгадае.

След като закусиха, Елинор попита собственика кой е най-добрият хотел в града. Докато плащаше с кредитната си карта, Меги и Мо се любуваха на различните лакомства, подредени зад стъклената витрина, затова не забелязаха изчезването на Прашнопръстия и Фарид. Това доста обезпокои Елинор, но Мо се опита да я успокои.

— Не можеш да изкушиш Прашнопръстия с хотелско легло. Той не обича да спи на закрито и винаги е вървял по собствени пътища. Може би просто ще изчезне за известно време, а може би ще спре на следващия ъгъл и ще даде представление за туристите. Повярвай ми, в никакъв случай няма да се върне при Каприкорн.

— А Фарид? — Меги не можеше да повярва, че момчето просто бе изчезнало с фокусника. Но Мо само сви рамене.

— Не забеляза ли, че през цялото време Фарид не се откъсна от Прашнопръстия? Макар да не съм сигурен дали това не се дължи повече на Гуин, отколкото на господаря му.

 

 

Хотелът, който собственикът на кафенето бе препоръчал на Елинор, беше разположен на площад, недалеч от главната улица, която пресичаше градчето, опасана от палми и магазинчета. Елинор нае две стаи на последния етаж, от чиито тераси се виждаше морето. Беше голям хотел. Долу до входа стоеше странно облечен мъж, който видимо се учуди от липсата на багаж, но пропусна да забележи замърсените им дрехи и вместо това се усмихна любезно. Завивките бяха толкова бели и меки, че първата работа на Меги беше да зарови лице в тях. И въпреки това чувството, че всичко наоколо е недействително, не я напускаше. Частица от нея беше останала в селото на Каприкорн, препъваше се из трънаците и тръпнеше, притисната до стената в порутената къщурка, докато навън Баста приближаваше. Мо, явно, не се чувстваше по-различно. Всеки път, когато го погледнеше, изражението му беше унесено и вместо облекчение на лицето му бяха изписани печал и мисли, които я плашеха.

— Нали не смяташ да се върнеш там? — попита го тя. Така добре го познаваше.

— Не, не се тревожи! — отвърна той и погали косата й. Но Меги не му повярва.

Елинор навярно имаше подобни опасения. Тя няколко пъти заговори Мо тихо и настойчиво — в коридора пред хотелската стая, на закуска, на обяд, но щом Меги се приближеше, млъкваше по средата на думата. Повика лекар, който превърза ръката на Мо въпреки неговите протести, а после купи на всички нови дрехи, като дори се съобрази с предпочитанията на Меги.

— Ако аз сама ти избера нещо, ти никога няма да го облечеш.

Освен това Елинор не спря да говори по телефона. А когато не говореше, обикаляше книжарниците в градчето. На третия ден, докато закусваха, оповести, че смята да се прибере у дома.

— Краката вече не ме болят, копнея до смърт за книгите си, а ако видя още някой турист по шорти, ще изпадна в истерия — обясни тя на Мо. — Вече наех кола. Но преди да си замина, искам да ти дам това.

С тези думи тя плъзна към него някаква бележка. На нея с едрия й, смел почерк бяха записани име и адрес.

— Познавам те, Мортимер! — продължи лелята. — Знам, че не можеш да забравиш „Мастилено сърце“. Затова намерих адреса на Фенолио. Повярвай ми, не беше лесно, но в крайна сметка има шанс да е запазил няколко екземпляра. Обещай ми, че ще го посетиш, той не живее далеч. Обещай ми, че ще си избиеш от главата онази книга в проклетото село!

Мо дълго гледа адреса, сякаш искаше да го научи наизуст, после пъхна бележката в новия си портфейл.

— Права си, наистина си струва да опитам. Много ти благодаря, Елинор — по лицето му се появи нещо, което наподобяваше щастливо изражение.

Меги не разбра нито дума. Но едно беше ясно: предчувствието не я лъжеше. Мо все още мислеше за „Мастилено сърце“, не можеше да се примири, че книгата е изгубена.

— Фенолио ли? Кой е той? — попита тя колебливо. — Търговец на книги може би? — Името й се струваше познато, но не помнеше откъде.

Мо не отговори. Гледаше през прозореца.

— Нека си тръгнем с Елинор, Мо! — настоя Меги. — Моля те.

Сутрешните разходки край морето бяха прекрасни, ярко боядисаните къщи й харесваха, но тя копнееше да се махне оттук. Всеки път, когато зърнеше хълмовете, които се издигаха над градчето, сърцето й започваше да бие до пръсване, а сред уличната тълпа постоянно виждаше лицата на Баста и Плосконосия. Искаше да се прибере у дома, а ако не беше възможно — поне у Елинор. Искаше да гледа как Мо облича книгите на Елинор в нови дрехи, как с помощта на печатите си украсява кожата с позлатени орнаменти, как избира форзац хартията, как забърква лепилото, как затяга пресата. Искаше всичко да бъде както преди нощта, когато се появи Прашнопръстия.

Ала Мо поклати глава.

— Трябва да направим това посещение, Меги. После ще заминем при Елинор. Най-късно вдругиден.

Меги сведе поглед към чинията си. Колко удивително вкусни неща сервираха за закуска в този хотел! Но апетитът й за прясно изпечени гофрети с ягоди се беше изпарил.

— Добре, значи ще се видим след два дни. Дай ми честната си дума, Мортимер! — Тревогата в гласа на Елинор беше кристално ясна. — Ще дойдеш, независимо дали при Фенолио ще успееш или не. Обещай ми!

Мо се усмихна.

— Честна дума, Елинор.

Елинор издаде дълбока въздишка на облекчение и най-после захапа кроасана, който лежеше в чинията й.

— Не ме питай какво ми струваше да намеря адреса му! — изрече тя с пълна уста. — Човекът живее буквално зад ъгъла; на не повече от час път с кола. Странно, че той и Каприкорн са се установили толкова близо един до друг, нали?

— Да, странно — промърмори Мо и погледна през прозореца. Бризът полюляваше листата на палмите в градината на хотела.

— Действието на почти всичките му истории се развива в този район — продължи Елинор. — Но доколкото ми е известно, той е живял дълго в чужбина и се е върнал тук едва преди няколко години. — Тя махна на сервитьора да й налее още кафе.

Меги поклати глава, когато младежът я попита дали желае да й донесе нещо друго.

— Мо, не искам да оставам повече тук — прошепна тя. — Не искам и да посещаваме никого. Искам да се прибера у дома. Или поне у Елинор.

Мо посегна за кафето си. Лицето му се сгърчи. Ухапаната ръка все още го болеше.

— Ще направим това посещение още утре, Меги — обеща той. — Нали чу, не е далеч. И най-късно вдругиден вечерта отново ще заспиш в гигантското легло на Елинор, в което могат да се поберат всичките ти съученички.

Той очевидно искаше да я разсмее, но Меги не беше в настроение. Тя огледа ягодите в чинията си. Прекалено червени бяха.

— Ще трябва да наема кола, Елинор — продължи Мо. — Бъди така любезна да ми заемеш малко пари. Ще ти ги върна, щом се приберем при теб.

Елинор кимна и продължително изгледа Меги.

— Знаеш ли, Мортимер? Според мен в момента дъщеря ти не е настроена особено приятелски към книгите. Много добре си спомням това чувство. Всеки път, когато баща ми отново потънеше в някоя книга толкова дълбоко, че забравяше всичко останало, включително и нас, на мен ми идеше да взема ножицата и да я нарежа на парченца. А днес? Днес съм точно толкова побъркана по книгите, колкото беше и той. Не е ли странно? Е, добре — тя сгъна салфетката си и се изправи. — Аз отивам да си събера багажа, а ти ще разкажеш на дъщеря си кой е Фенолио.

Меги остана на масата с баща си. Той си поръча още кафе, макар обикновено да не пиеше повече от чаша.

— А ягодите? Не ги ли искаш вече? — попита той.

Меги поклати глава.

Мо въздъхна и си взе една.

— Фенолио е човекът, написал „Мастилено сърце“. Възможно е да притежава още няколко екземпляра. Дори е твърде вероятно.

— Ами! — презрително тръсна глава Меги. — Каприкорн сигурно ги е откраднал всичките.

Ала баща й възрази:

— Според мен не се е сетил за Фенолио. Знаеш ли, нещата с писателите са особени. Повечето хора не могат да си представят, че тези, които пишат книгите, не са по-различни от тях самите. За писателите обикновено се предполага, че са умрели отдавна и че не е възможно да ги срещнеш по улицата или на пазара. Хората знаят историите, които са измислили, но не разпознават имената, камо ли лицата им. А на повечето писатели това им харесва. Нали чу колко усилия е положила Елинор, за да открие адреса на Фенолио. Каприкорн сигурно дори не подозира, че създателят на неговата история живее на по-малко от два часа път от него.

Меги обаче не беше толкова сигурна. Тя замислено мачкаше и после отново разглаждаше бледожълтата покривка.

— Въпреки това предпочитам да се върнем при Елинор. Тази книга… — тя се запъна, но после довърши мисълта си. — Не разбирам защо толкова искаш да я имаш. И без това няма да ти е от полза. — Тя е изчезнала, и то завинаги, добави момичето наум. Нали си се опитвал да я върнеш, но не си успял. Нека се приберем у дома.

Мо си взе още една от нейните ягоди, най-мъничката.

— Малките са винаги най-сладки — установи той и я лапна. — Майка ти обичаше ягоди. Никога не можеше да им се насити и ужасно се ядосваше, ако пролетта се случеше дъждовна и ягодите, които садеше, изгниеха още в лехите. — По лицето му пробяга усмивка и той отново плъзна поглед към прозореца.

— Само още един опит, Меги — помоли Мо. — Само още един опит. А вдругиден заминаваме при Елинор. Обещавам.