Корнелия Функе
Мастилено сърце (19)

Мрачни предчувствия

Каа наведе глава и за миг я положи нежно върху рамото на Маугли.

— Имаш смело сърце и вежлив език — похвали го той. — Те ще ти помогнат да стигнеш далеч в джунглата, човешко дете. Но сега бързо се отдалечи заедно с твоите приятели. Легни да спиш, защото луната залязва, а това, което настъпва, не е предназначено за твоите очи.

Ръдиард Киплинг, „Книга за джунглата“

Поне имаше с какво да утолят глада и жаждата си. Към обяд една жена им донесе хляб и маслини, а на свечеряване ги нахраниха с макарони, които ухаеха на пресен розмарин. Но дори яденето не успя да съкрати безкрайните часове, нито пълният стомах можеше да прогони страха от следващия ден. Това може би нямаше да е по силите дори на книга, ала имаше ли смисъл да се размечтават? Книги нямаше, само голи стени без прозорци и една залостена врата. Е, от тавана поне висеше нова електрическа крушка, та не бяха принудени да прекарват времето си на тъмно. Меги все поглеждаше към процепа под вратата, за да установи дали пада нощта. Представи си как се припичат на слънце навън като гущерите. Беше видяла няколко на площада пред църквата. Дали смарагдовозеленото гущерче, появило се сред златните монети, бе сполучило да се измъкне? А какво беше станало с момчето? Щом затвореше очи, Меги виждаше слисаното му лице.

Питаше се дали минават подобни мисли и през ума на Мо. Не беше проронил дума, откакто отново ги затвориха. Бе се хвърлил на сламеното ложе, обърнал лице към стената. И Елинор не се обаждаше.

— Колко великодушно! — бе промърморила само, след като Кокерел залости вратата. — Домакинът ни е отпуснал още две купчини прогнила слама. — После бе седнала с изпружени крака в един ъгъл и се бе втренчила мрачно първо в коляното си, а после в мръсната стена.

— Мо? — попита Меги по някое време. Повече не можеше да понася тишината. — Какво според теб ще направят с момчето? И кой е този приятел, когото Каприкорн иска да извадиш от книгата?

— Не зная, Меги — отвърна баща й, без да се обърне.

Меги реши да го остави на мира, стъкми си легло от слама до неговото и бавно тръгна покрай голите стени. Може би зад някоя от тях беше непознатото момче? Тя притисна ухо към зида, но никакъв звук не проникваше. Някой беше издълбал името си в стената. Рикардо Бентоне, 19 май 96. Меги проследи буквите с пръст. Две педи по-нататък прочете още едно име, после още едно. Запита се каква ли бе съдбата на тези хора — на Рикардо, на Уго, на Бернардо… Може би и аз трябва да издълбая името си до техните, помисли тя, в случай че… За по-сигурно не завърши мисълта си.

Зад гърба й Елинор с въздишка се изтегна на сламата.

— Какво ли не бих дала за един гребен! — въздъхна тя и отметна косите от челото си. — Не бих допуснала, че в подобна ситуация ще ми липсва най-много гребен, но е така. Небеса, дори фиба нямам. Сигурно изглеждам като вещица или като шомпол, който е виждал и по-добри времена.

— Всъщност изглеждаш съвсем прилично. И без това фибите постоянно ти падаха — успокои я Меги. — Според мен така изглеждаш дори по-млада.

— По-млада ли? Хм. Е, щом казваш. — Елинор се погледна. Сивият й пуловер бе зацапан, а по чорапите й се проточваха цели три бримки. — Наистина беше мило от твоя страна да ме подкрепиш в църквата — благодари тя и придърпа полата си. — Колената ми още са като от дъвка, толкова ме беше страх. Не знам какво ме прихваща. Чувствам се, сякаш не съм аз, сякаш добрата стара Елинор си е заминала вкъщи и ме е изоставила сама тук. — Устните й затрепериха и за миг Меги си помисли, че ще заплаче, но очевидно старата Елинор все пак не си беше тръгнала.

— Да, ето как когато е в беда, човек показва от какво дърво е издялан. Винаги съм мислила, че съм от дъб, а излиза, че е по-скоро круша или някоя друга мека дървесина. Мека като масло. Само някакъв негодник да размаха ножа си пред носа ми, и веднага се разхвърчават стърготини. — Сълзите й напираха, колкото и да се опитваше да ги преглътне. Тя ядосано ги изтри с опакото на дланта си.

— Според мен ти се държиш доста добре, Елинор — Мо още лежеше с лице, обърнато към стената. — Според мен и двете се държите добре. А на мен ми иде собственоръчно да извия собствения си врат за това, че ви докарах дотук.

— Глупости, ако трябва да извиваме нечий врат, то това е вратът на Каприкорн — възрази Елинор. — И на онзи Баста. О, Боже, не съм и помисляла, че представата за това, как убивам човек, ще ми достави такова безгранично удоволствие. И все пак съм сигурна, че само да ми се удаде случай да пипна шията на този Баста…

Лелята улови удивения поглед на Меги и виновно замлъкна, но племенницата само сви рамене.

— И с мен е същото — промълви тя и започна да дълбае едно голямо М с ключа от велосипеда си. Колко невероятно, ключът си беше в джоба й. Като спомен от някакъв друг свят.

Елинор проследи с пръст една от бримките на чорапогащите си, а Мо легна по гръб и се втренчи в тавана.

— Толкова съжалявам, Меги — рече той изведнъж. — Толкова съжалявам, че позволих да ми отнемат книгата.

Меги свърши да дълбае голямото Е.

— О, и без това няма значение — каза тя и отстъпи крачка назад. Г-то имаше вид на бесилка. — Вероятно и без това никога нямаше да успееш да я извадиш оттам.

— Да, вероятно — потвърди той и отново впери поглед в тавана.

— Вината не е твоя, Мо — успокои го Меги. Искаше да добави: Важното е, че си при мен. Важното е Баста никога повече да не опира ножа си в гърлото ти. Аз едва си я спомням, знам я само от няколко снимки.

Но замълча, защото знаеше, че всичко това нямаше да утеши Мо. Обратното, щеше да го натъжи още повече. Меги за първи път осъзна колко много му липсва майка й. И за миг я прониза ревност.

Да издълбае И-то не представляваше никаква трудност, после тя отпусна ключа.

Отвън приближиха стъпки.

 

 

Когато спряха, Елинор притисна устата си с ръка. Баста отвори вратата. Зад него стоеше жена; Меги разпозна старицата, която беше видяла в къщата на Каприкорн. С навъсено лице тя се промуши покрай Баста и остави на пода чаша и термос.

— Като че ли нямам достатъчно работа — изръмжа тя, докато излизаше. — Ами трябва да хрантутим и господарите тук. Като ги държите затворени, нека поне вършат нещо полезно!

— Кажи го на Каприкорн — отвърна й Баста. После извади ножа си, усмихна се на Елинор и изтри острието в дрехата си. Навън падаше мрак и бялата му риза светеше в напиращия здрач.

— Дано ти се услади чаят, Вълшебноезични — пожела той, докато се наслаждаваше на страха, изписан върху лицето на Елинор. — Мортола сложи толкова мед, че още първата глътка ще ти залепи устата, но утре гърлото ти ще е като ново.

— Какво сторихте с момчето? — попита Мо.

— О, мисля, че ви е съсед. Утре Кокерел ще го подложи на малко огнено изпитание, тогава ще узнаем става ли за нещо или не.

Мо седна.

— Огнено изпитание? — попита той, а в гласа му прозвучаха едновременно горчивина и подигравка. — Ти едва ли си го издържал. Та ти се страхуваш дори от кибритената кутия на Прашнопръстия.

— Дръж си езика зад зъбите — изсъска Баста. — Още една дума, и ще ти го отрежа, колкото и да е ценен!

— Не, няма да го направиш — възрази Мо, докато се изправяше. Той бавно напълни чашата с чай, от който се вдигаше пара.

— Може би не — Баста сниши глас, сякаш го беше страх да не ги подслушват. — Но дъщеричката ти също има език. И той не е толкова ценен, колкото твоя.

Мо запрати чашата с горещия чай към него, но Баста толкова бързо се скри зад вратата, че чашата се разби в нея.

— Желая ти приятни сънища! — извика той отвън и пусна резето. — Ще наредя да ти донесат друга чаша. А утре ще се видим отново.

Никой от тримата не продума. Дълго, дълго мълчаха.

— Мо, разкажи ми нещо! — помоли Меги по-късно.

— Какво искаш да чуеш? — попита баща й и я прегърна.

— Разкажи ми как сме в Египет — прошепна тя, — как търсим съкровища и оцеляваме в пясъчни бури, как се спасяваме от скорпионите и от всички ужасни духове, които се надигат от гробовете си, за да пазят своите съкровища.

— А, онази история! — досети се Мо. — Не я ли измислих за осмия ти рожден ден? Доста е мрачна, доколкото си спомням.

— Да, много — съгласи се Меги. — Но завършва щастливо. Всичко се оправя, а ние се завръщаме, натоварени с всякакви скъпоценности.

— И аз искам да я чуя! — призова го Елинор с треперещ глас. Вероятно още си мислеше за ножа на Баста.

И така, Мо заразказва без шумоленето на страниците, без неизбродимия лабиринт на буквите.

— Мо, нали никога нищо не е излизало, докато си разказвал? — попита по едно време загрижено Меги.

— Не — успокои я той. — Вероятно са необходими печатарско мастило и друг човек, който да е измислил историята. — А после той продължи да разказва, а Меги и Елинор се заслушаха, докато гласът му ги отнесе надалеч. И така те заспаха.

 

 

Събуди ги един и същи звук. Някой човъркаше ключалката на вратата. На Меги й се стори, че чува тихи проклятия, но не беше сигурна.

— О, не! — прошепна Елинор. Беше скочила на крака. — Идат за мен. Старицата ги е убедила. Защо да ни хрантутят? Теб може би — каза тя и уплашено погледна към Мо. — Но защо мен?

— Иди до стената, Елинор — рече Мо и избута Меги зад себе си. — Стойте настрана от вратата.

Ключалката се отвори с глухо прищракване и някой открехна вратата, колкото да се промуши вътре. Прашнопръстия. Той хвърли последен тревожен поглед навън, после дръпна вратата и опря гръб в нея.

— Чух, че отново си го направил, Вълшебноезични — произнесе той с тих глас. — Казват, че бедното момче още не е издало звук. Напълно го разбирам. Вярвай ми, ужасно чувство е да попаднеш изведнъж в друга история.

— Какво търсите тук? — сряза го Елинор. Видът на Прашнопръстия бе прогонил страха от лицето й.

— Остави го, Елинор! — Мо я избута настрана и пристъпи към Прашнопръстия. — Как са ръцете ти? — попита той.

Прашнопръстия сви рамене.

— Намазаха ме с някакъв мехлем, но кожата ми все още е червена като пламъците, които я облизаха.

— Попитай го какво търси тук! — изсъска Елинор. — И ако е дошъл само за да ни разправя, че не е виновен за цялата каша, в която се забъркахме, моля те да му извиеш лъжливия врат.

Вместо отговор Прашнопръстия й метна връзка ключове.

— За какво, смятате, съм тук? — сопна й се той и загаси лампата. — Не беше лесно да отмъкна ключовете на автомобила от Баста, затова една малка благодарност би била съвсем намясто, но можем да я отложим и за по-късно. Повече не бива да се мотаем. Да изчезваме. — Той предпазливо отвори вратата и се ослуша. — Горе на камбанарията има пост — промълви. — Но наблюдават само хълмовете, не и селото. Кучетата са в кучкарника, ала в случай че все пак си имаме работа с тях, трябва да знаете, че ме обичат повече, отколкото Баста.

— Защо да му се доверим? — възрази Елинор. — Ами ако отново си е наумил някоя дяволия?

— Трябва да ме вземете със себе си! Това е цялата дяволия! — избухна Прашнопръстия. — Тук няма какво повече да правя. Каприкорн ме измами. Превърна в дим и последната ми надежда! Той си мисли, че може да постъпва с мен както си иска, Прашнопръстия е само нещастно псе, което можеш да риташ, без да бъдеш ухапан… О, колко се лъже! Той изпепели книгата, но аз ще му отнема четеца, когото му доведох. А що се отнася до вас — той заби показалец в гърдите на Елинор, — вие идвате с нас, защото имате кола. От това село човек не може да си отиде пешком заради хората на Каприкорн и заради змиите, които пълзят из хълмовете наоколо. Но аз не умея да шофирам, следователно…

— Ето, моля ви се, знаех си! — Елинор забрави, че трябва да снишава гласа си. — Този тук иска единствено да спаси собствената си кожа. Затова ни помага! Не че съвестта му го гризе — от къде на къде, нима има причина?

— Все едно ми е защо ни помага, Елинор — прекъсна я Мо. — За мен е важно да се махнем оттук. Но ще вземем с нас още някого.

— Да вземем с нас ли? Кого? — Прашнопръстия го погледна тревожно.

— Момчето. Момчето, на което навлякох същата съдба, каквато и на теб — отговори Мо, докато се промъкваше навън. — Баста каза, че са го затворили до нас, а за твоите чевръсти пръсти ключалката няма да представлява никакъв проблем.

— Днес изгорих тези чевръсти пръсти! — ядосано просъска Прашнопръстия. — Но… както искаш. Някой ден мекото ти сърце ще затрие всички ни.

Когато Прашнопръстия почука на вратата, означена с цифрата 5, зад нея се чу тихо шумолене.

— Изглежда, решили са все пак да му подарят живота — прошепна той, докато човъркаше ключалката. — Осъдените на смърт затварят в гробницата под църквата. Всеки път, когато Каприкорн го прати долу, Баста побелява като тесто. Особено откакто си направих удоволствието да му разкажа как една бяла дама обикаля около ковчезите. — При този спомен той тихо се изкикоти. Приличаше на ученик след успешна лудория.

Меги погледна към църквата.

— Често ли убиват някого? — попита тя едва чуто.

Прашнопръстия сви рамене:

— Не толкова често, колкото в миналото… Но и това се случва.

— Престани с твоите измислици! — промълви Мо. Той и Елинор не сваляха очи от църковната кула. Часовият бе застанал високо горе, редом с камбаната.

— Това не са измислици, Вълшебноезични, това е истината! Нима вече не я разпознаваш? Да, истината е голяма грозница. Хората не обичат да я гледат в очите. — Прашнопръстия отстъпи от вратата и се поклони. — Заповедта ви е изпълнена. Отключено е. Можете да го отведете.

— Влез вътре — прошепна Мо на Меги. — От теб ще се страхува най-малко.

Зад вратата беше тъмно като в рог, но когато се потопи в мрака, Меги отново чу шумолене — сякаш някакво животно се въргаляше в сламата.

Прашнопръстия протегна ръка и й подаде джобно фенерче. Когато Меги го запали, лъчът светлина падна право върху мургавото лице на момчето. Сламата, която му бяха хвърлили, бе още по-гнила от онази, върху която бе спала Меги, но момчето, изглежда, не бе мигнало, откакто Плосконосия го бе заключил тук. Седеше, прегърнало коленете си, и може би още чакаше да свърши лошият сън.

— Ела — прошепна Меги и му протегна ръка. — Искаме да ти помогнем! Ще те отведем оттук!

Момчето не помръдна. Беше се втренчило в нея с недоверчиво присвити очи.

— Меги, побързай — прошепна Мо откъм вратата.

Момчето го погледна и се дръпна назад, докато гърбът му опря в стената.

— Моля те! — настоя Меги. — Трябва да дойдеш с нас! Тук ще ти сторят ужасни неща!

Юношата все още я гледаше. После се изправи колебливо, без да я изпуска от очи. Беше почти педя по-висок от нея.

И изведнъж се впусна към отворената врата. Блъсна Меги толкова грубо, че тя падна, но не успя да мине покрай Мо.

— Хей! — промълви Мо в ухото му. — По-спокойно! Искаме да ти помогнем, но трябва да правиш каквото ти кажем, разбра ли?

Момчето го гледаше враждебно.

— Вие всички сте дяволи! — прошепна то. — Дяволи и демони! — Поне разбираше езика им. И защо не? Неговата история беше преведена на всички езици на света.

Меги отново се изправи на крака и опипа коляното си. Положително го бе разкървавила на каменния под.

— Ако толкова държиш да си сред дяволи, трябва само да останеш тук — просъска тя, докато минаваше покрай него. Младежът се дръпна като от огън. Сякаш Меги беше вещица!

Мо го привлече към себе си.

— Виждаш ли пазача там горе? — промълви той и посочи към камбанарията. — Ако ни забележи, ще ни убият.

Момчето вдигна очи към пазача.

Прашнопръстия застана до него.

— Хайде, тръгвайте най-сетне! Ако момчето не иска, да си остане тук. А останалите си събуйте обувките — добави той и погледна към босите нозе на младия пленник. — Иначе ще вдигнете повече шум от стадо кози.

Елинор с мърморене се подчини, а момчето ги последва, макар и колебливо. Прашнопръстия се втурна напред, сякаш бягаше от собствената си сянка. Меги се препъваше по стръмната уличка, по която ги поведе. Всеки път, когато си удареше пръстите в калдъръма, Елинор глухо проклинаше. Скупчените къщи тънеха в мрак. Зидани арки се извиваха между сградите, сякаш за да им попречат да се срутят. Ръждясалите фенери хвърляха призрачни сенки. Всеки котарак, който се провираше покрай зидовете, стряскаше Меги.

Но селото на Каприкорн спеше. Един-единствен път минаха покрай пазач, който пушеше в страничната уличка. Два котарака се биеха на покрива и часовоят се наведе за камък, с който да ги замери.

Точно от този миг се възползва Прашнопръстия. Меги изпита благодарност, че ги беше накарал да събуят обувките си. Безшумно се промъкнаха покрай пазача. Той остана с гръб към тях и момичето се осмели да си поеме въздух едва когато завиха зад следващия ъгъл. Отново се удиви колко много къщи бяха запустели, с мъртви прозорци и полуизгнили врати. Какво беше причинило тази разруха? Само времето ли? Какво се бе случило с жителите? Дали са избягали от разбойниците, или са изоставили селото още преди Каприкорн да се засели тук с главорезите си? Не беше ли разказал Прашнопръстия нещо подобно?

В това време кибритогълтачът спря. Вдигна предупредително ръка и постави пръст върху устните си. Бяха стигнали края на селото. Пред тях се простираше само паркингът. Две улични лампи осветяваха напукания асфалт. Вляво имаше телена ограда.

— Зад нея е мястото, където Каприкорн устройва празненствата си — прошепна Прашнопръстия. — В миналото младежите от селото сигурно са ритали футбол там, но сега празнуват дяволските забави на Каприкорн: огън, ракия, няколко изстрела във въздуха, няколко новогодишни фойерверки, начернени със сажди лица, и ето ти сполучлив фокус, за да сплашиш съседите.

Обуха обувките си и последваха Прашнопръстия към паркинга. Меги не можеше да откъсне поглед от телената ограда. Дяволски празненства. Пред очите й блесна огънят, видя почернените лица…

— Хайде, идвай, Меги — прошепна Мо и я дръпна за ръката. Някъде в тъмнината се чуваше шум на вода и тя си спомни моста, по който бяха дошли насам. Ами ако този път там имаше пост?

На паркинга бяха оставени няколко автомобила, сред които и комбито на Елинор. Зад тях над покривите се издигаше църковната камбанария и нищо не ги скриваше от погледа на пазача. От толкова голямо разстояние Меги не можеше да го види, но той положително бдеше. Гледани отгоре, сигурно приличаха на черни буболечки, които пъплят по кухненската маса. Дали онзи горе имаше бинокъл?

— Давай по-живо, Елинор — изсъска Мо, защото на лелята й отне цяла вечност, докато отвори колата.

— Добре де. Моите ръце не са толкова чевръсти, колкото на прашнопръстия ни приятел.

Мо прегърна Меги и тревожно се огледа, но нищо не помръдваше, нито по площада, нито сред къщите. Освен няколко скитащи котки. Той бързо напъха Меги на задната седалка.

Момчето се поколеба за миг и огледа автомобила като не познато животно, за което не беше сигурно дали е добронамерено, или ще го погълне, но накрая се качи.

Меги му хвърли не особено дружелюбен поглед и се отмести колкото бе възможно по-настрани. Коляното още я болеше.

— Къде изчезна кибритогълтачът? — поинтересува се Елинор. — По дяволите, не ми казвайте, че отново се е омел.

Меги първа откри Прашнопръстия. Прокрадваше се край колите. Елинор стисна волана, сякаш трудно устояваше на изкушението да потегли без фокусника.

— Какво ни готви сега този негодник? — прошепна тя.

Никой не беше в състояние да й отговори. Прашнопръстия се бави мъчително дълго, а когато се върна, прибираше сгъваем нож.

— Какво трябваше да означава това? — нахвърли се върху него Елинор, докато той се наместваше на задната седалка до момчето. — Нали настоявахте да побързаме? Само не ми казвайте, че сте разпорили нечий корем!

— Да не би името ми да е Баста? — раздразнено отвърна фокусникът и отново опита да намести краката си в тясното пространство зад седалката на шофьора. — Само им срязах гумите. За всеки случай. — Той все още държеше ножа в ръката си.

Меги се обезпокои:

— Това е ножът на Баста.

Прашнопръстия се усмихна и го мушна в джоба на панталона си.

— Вече не е. На драго сърце бих откраднал и глупавия му амулет, но той не го сваля от врата си дори нощем, затова се отказах.

В далечината се разнесе кучешки лай. Мо свали прозореца и тревожно издаде главата си навън.

— Ако искаш вярвай, но тази ужасна врява я вдигат някакви си нищо и никакви жаби — успокои го Елинор, но звукът, който Меги изведнъж чу да пронизва нощта, не бе квакане на жаби, и когато уплашено се взря през задния прозорец, видя някакъв човек да се измъква от паркирания наблизо мръснобял пикап. Беше от хората на Каприкорн, Меги го помнеше от църквата. Прозина се и сънливо се огледа.

Елинор запали мотора, а той веднага дръпна пушката от рамото си и се втурна към колата. За миг Меги дори го съжали — толкова изненадан и сънлив изглеждаше. Как щеше да постъпи Каприкорн с пазач, който спи, вместо да внимава? Но тогава мъжът се прицели и стреля. Меги се сви зад облегалката на задната седалка, а Елинор даде газ.

— Проклет да сте! — викна тя на Прашнопръстия. — Не видяхте ли човека, докато се мотахте около автомобилите?

— Не, не го видях! — кресна й Прашнопръстия. — А сега карайте! Не по този път! Онзи, другият, води към морето!

Елинор завъртя волана. Момчето до Меги също се сви. При всеки изстрел си запушваше ушите и стискаше очи. Дали в неговата история имаше пушки? Вероятно толкова, колкото имаше и автомобили. Колата на Елинор така силно заподскача по каменистия път, че Меги и момчето удариха главите си. Най-сетне излязоха на шосето, но нещата не станаха по-добри.

— Това не е пътят, по който дойдохме! — възкликна Елинор. Селото на Каприкорн се беше надвесило над тях като крепост. Къщите просто не искаха да се отдалечат.

— Напротив, същият е! Но когато идвахме, Баста ни пресрещна по-нагоре! — Прашнопръстия се държеше с едната ръка за седалката, а с другата стискаше раницата си. От нея се разнасяше гневно гъргорене и момчето я гледаше ужасено.

Меги сякаш разпозна мястото, на което бяха срещнали Баста, и хълмчето, от което за първи път бе зърнала селото на Каприкорн. После къщите, изведнъж се стопиха. Нощта ги погълна, сякаш селото на Каприкорн никога не бе съществувало.

Слава Богу, нямаше пазачи нито на моста, нито при ръждясалата преграда, която препречваше пътя към селото. Меги се взираше назад в тъмнината. Свърши, помисли си тя. Наистина, всичко свърши.

Нощта беше ясна. Никога не беше виждала толкова много звезди. Черното небе се издуваше над хълмовете като обшита с перли завеса. Като че ли целият свят се състоеше само от хълмове, извили се като котешки гърбици пред лицето на нощта, без хора, без къщи. Без страх.

Мо се извърна и отметна косата на Меги от челото й.

— Всичко наред ли е? — попита той.

Тя кимна и затвори очи. Изведнъж й се прииска да заспи… ако й позволеше лудо биещото сърце.

— Това е сън — прошепна някой до нея. — Само сън. Какво друго би могло да бъде?

Меги се обърна. Момчето не я поглеждаше.

— Всичко е неистинско и абсолютно объркано, както става в сънищата, а сега… — то посочи навън — … сега дори летим. Или нощта прелита покрай нас. Или каквото там става.

Меги едва не се усмихна.

— Не е сън — понечи да му обясни, но беше прекалено уморена, за да разкаже цялата заплетена история. Погледна Прашнопръстия. Той поглаждаше раницата си, вероятно се опитваше по този начин да успокои побеснялото животинче.

— Не ме гледай така! — отвърна той на настоятелния поглед на Меги. — Аз няма да му го обясня. Нека го стори баща ти. В крайна сметка той е отговорен за неговия кошмар.

По лицето на Мо беше изписана гузната му съвест. Той се обърна към момчето:

— Как се казваш? Името ти не беше написано в…

— Фарид — глухо отвърна младежът. — Името ми е Фарид, но аз мисля, че да говориш насън, носи нещастие. Няма да можеш да намериш обратния път. — После веднага стисна устни, отправи поглед напред, сякаш за да не среща ничии очи, и замлъкна. Дали имаше родители в своята история? Меги не можеше да си спомни. Разказваше се само за едно момче, за някакво безименно момче, което прислужва на банда разбойници.

— Сън е! — прошепна отново Фарид. — Само сън. Слънцето ще изгрее и всичко ще изчезне. Да.

Мо го изгледа нещастно, без да знае какво да направи, като човек, който неволно е докоснал малко птиче и сега е принуден да наблюдава как родителите му го отхвърлят. Бедният Мо, помисли си Меги. Бедният Фарид. Но друга мисъл не й даваше мира, мисъл, заради която се срамуваше. Глождеше я, откакто бе видяла гущерчето да изпълзява от купчината злато в църквата на Каприкорн. „Искам да го умея и аз“ — шепнеше оттогава нещо у нея, тихичко, но настойчиво. Желанието се бе наместило в сърцето й като кукувица в чуждо гнездо и растеше, и се ширеше, колкото и да се опитваше да го прогони. — „Искам да го умея и аз — шепнеше то. — Искам да умея да ги изваждам наяве с четеното си, всички герои, всичките чудесни герои, искам да излизат от страниците, да сядат до мен, да ми се усмихват, искам, искам, искам…“

Навън беше все още тъмно като в рог, сякаш утрото никога нямаше да настъпи.

— Няма да спирам никъде! — зарече се Елинор. — Ще карам, докато не стигнем до моята къща.

В този миг далеч зад тях, като пръсти, които опипом се движат през мрака, се появиха фарове.