Корнелия Функе
Мастилено сърце (16)

Минало

Той вдигна книгата.

— Ще ти почета.

— Разказва ли се за спорт?

— За фехтовка. И за борба. За изтезания. Отрова. Истинска любов. Омраза. Отмъщение. Великани. Ловци. Зли люде. Добри люде. Приказно красиви дами. Змии. Паяци. Болка. Смърт. Смели мъже. Силни като мечки мъже. Преследвания. Спасения. Лъжи. Истини. Страсти. Чудеса.

— Звучи добре — рекох аз.

Уилям Голдман, „Принцесата годеница“

— Ти току-що бе навършила три години, Меги — започна Мо. — Спомням си как празнувахме рождения ти ден. Бях ти подарил книга с картинки. Онази история за Морската змия, която получава зъбобол и се увива около фара…

Меги кимна. Все още пазеше книгата в сандъчето си, но оттогава Мо два пъти й беше правил нова дрешка.

— Празнувахме? — уточни тя.

— Аз и майка ти. — Мо махна една сламка от панталона си. — Още тогава не можех да мина покрай книжарница, без да купя нещо. Живеехме в много малка къща — беше като миша къщурка, наричахме я кутията за обувки и с най-различни други имена — и въпреки това в онзи ден отново бях напазарувал цял кашон книги от една антикварна книжарница. Елинор — той й се усмихна — щеше да хареса една-две. Сред тях беше и книгата на Каприкорн.

— Била е негова? Меги изненадано изгледа Мо, но той само поклати глава.

— Не, не точно, но нека разказвам подред. Майка ти въздъхна, когато видя новите книги, и попита къде ще ги сложим, но после ги разопаковахме заедно. По онова време й четях всяка вечер.

— Чел си на глас?

— Да. На майка ти й харесваше. А онази вечер тя избра „Мастилено сърце“. Винаги е обичала приключенски истории, истории, пълни с блясък и мрак. Можеше да назове по име до един рицарите на крал Артур, знаеше всичко за Беоулф и Грендел, за древните богове и не тъй древните герои. Допадаха й пиратските истории, но най-много обичаше, когато в повествованието се явяваше поне един рицар, змей или най-малкото фея. Между другото, тя винаги заемаше страната на змейовете. Такива май не се срещат в „Мастилено сърце“, но поне блясък и мрак имаше в изобилие, а и феи и коболди… Майка ти харесваше коболдите, таласъмите, домашните духчета, самовилите, знаеше всичко за тях. И така, струпахме пред теб купчина книжки с картинки, настанихме се на килима до теб и аз започнах да чета.

Меги облегна глава на рамото на баща си и се загледа в голата стена. Върху мръсната бяла повърхност изникна собственият й образ, какъвто го познаваше от снимките: малка, с дебели крачета и с много светли, почти бели (оттогава бяха потъмнели) коси, как прелиства големите книги с картинки с късите си пръстчета. Когато Мо разказваше, Меги винаги виждаше образи, живи картини.

— Историята ни хареса — продължи баща й. — Беше изпълнена с напрежение, добре написана и населена със странни създания. Майка ти обичаше, когато книгите я отвеждаха в непознати светове, а светът, който ни разкриваше „Мастилено сърце“, беше точно по вкуса й. Понякога действието ставаше доста мрачно и всеки път, когато напрежението се нагнетяваше, тя слагаше пръст на устните си и аз продължавах да чета шепнешком, макар да бяхме сигурни, че ти си прекалено заета със собствените си книжки, за да се заслушаш в печалната история, чийто смисъл и без това нямаше да разбереш. Навън отдавна се беше стъмнило — спомням си, сякаш е било вчера. Беше есен, от прозореца духаше. Бяхме запалили огън — „кутията за обувки“ нямаше централно отопление, но във всяка стая имахме печка… и аз започнах седма глава. Тогава се случи…

Мо млъкна. Гледаше пред себе си, залутан в собствените си мисли.

— Какво? — прошепна Меги. — Какво се случи, Мо?

Баща й я погледна.

— Излязоха — промълви той. — Изведнъж застанаха пред нас, пред вратата към коридора, сякаш бяха дошли отвън. Чухме шумолене, когато се извърнаха към нас — все едно някой смачква лист хартия. Имената им още бяха на устните ми: Баста, Прашнопръстия, Каприкорн. Баста беше хванал Прашнопръстия за яката като кутре, което разтърсваш, когато е сторило нещо нередно. Каприкорн още тогава обичаше да се облича в червено, но беше девет години по-млад и не толкова мършав, колкото е днес. Имаше меч, а аз никога не бях виждал меч отблизо. И на колана на Баста висеше меч, носеше и нож, докато Прашнопръстия… — Мо поклати глава. — Е, той, разбира се, не носеше нищо освен рогатата си невестулка, с чиито трикове си изкарваше прехраната. Не вярвам някой от тримата да беше разбрал какво се бе случило. Самият аз го проумях много по-късно. Гласът ми ги бе извадил от историята, изпаднали бяха като разделител, забравен между страниците. Как да го разберат? Баста толкова грубо блъсна Прашнопръстия, че онзи рухна, и понечи да изтегли меча си, но ръцете му, които бяха бледи като хартия, още нямаха сила. Мечът се изплъзна от пръстите му и падна на килима. Стори ми се, че по острието лепне засъхнала кръв, но може би бяха само отблясъците на огъня. Каприкорн стоеше и се оглеждаше. Изглежда, му се виеше свят, препъваше се като танцуваща мечка, която се е въртяла прекалено дълго. Това ни спаси, поне така твърди Прашнопръстия. Ако Баста и господарят му в този миг владееха силите си, вероятно щяха да ни убият. Но те още не бяха дошли на себе си тук, на този свят, а аз грабнах онзи отвратителен меч, който лежеше между книгите ми на килима. Беше тежък, много по-тежък, отколкото си бях представял. Трябва да съм изглеждал ужасно жалък с онова нещо. Вероятно съм го държал като прахосмукачка или като тояга, но когато Каприкорн залитна към мен, а аз вдигнах острието срещу него, той застина. Започнах да заеквам, опитах се да му обясня какво се беше случило, но Каприкорн само ме гледаше с воднистите си очи, докато Баста стоеше редом с него, сложил ръка върху ножа си, и само чакаше господарят да му заповяда да ми пререже гърлото.

— А кибритогълтачът? — прозвуча дрезгаво гласът на Елинор.

— Продължаваше да седи на килима като упоен, без да издаде нито звук. Изобщо не мислех за него. Когато отвориш кошница и от нея изпълзят две змии и един гущер, първо ще се погрижиш за змиите, нали?

— А майка ми? — прошепна Меги. Не беше свикнала да произнася тази дума.

Мо я погледна.

— Не можах да я открия никъде! Ти все още си седеше, заобиколена от книгите си, и се беше загледала изненадано в непознатите мъже с тежките им ботуши и оръжия. Ужасно се страхувах за вас, но за мое облекчение нито Баста, нито Каприкорн ти обръщаха внимание. „Край на дърдоренето — каза Каприкорн накрая, когато съвсем се бях оплел в собствените си думи. — Не ме интересува как съм попаднал на това проклето място, но ти незабавно ще ни върнеш обратно, злощастни магьоснико, или Баста ще те лиши от бъбривия ти език.“

Това никак не прозвуча успокоително, а и от първите няколко глави знаех достатъчно за двамата, за да съм уверен, че Каприкорн ще изпълни заканата си. Зави ми се свят от отчаяние, блъсках си главата как да прекратя този кошмар. Вдигнах книгата, надявах се, че ако още веднъж прочета пасажа… опитах. Пелтечех думите, Каприкорн бе впил очи в мен, а Баста вадеше ножа си. Нищо не се случи. Двамата си останаха в дома ми и, явно, нямаха никакво намерение да се върнат обратно в историята си. И изведнъж проумях, че ще ни убият. Тогава захвърлих злощастната книга и вдигнах меча. Баста се опита да ме изпревари, но аз се оказах по-бърз. Държах проклетото оръжие с две ръце, още си спомням допира на студената ръкохватка. Не ме питай как, но успях да изтласкам Баста и Каприкорн в коридора. Трябва доста да съм размахвал меча, защото много неща се счупиха, ти заплака и аз исках да се обърна към теб и да те утеша, че всичко това е лош сън, но бях зает да отбивам меча на Каприкорн и ножа на Баста. Ето че се случи, повтарях си, ето че най-сетне ти, Мо, попадна точно в средата на някаква фантастична история, както винаги си желал, и е ужасно. Страхът има съвсем различен вкус, когато не четеш за него, а го изпитваш в действителност, Меги, и не ми беше дори наполовина толкова приятно да играя големия герой, колкото си го бях представял. Двамата със сигурност щяха да ме надвият, ако не бяха още замаяни. Въпреки това Каприкорн ревеше като бик и очите му едва не изскочиха от орбитите си. Баста сипеше ругатни и заплахи. Нанесе ми доста дълбока рана в ръката, но после външната врата изведнъж се отвори и двамата изчезнаха в нощта, залитайки като пияни. Едва успях да пусна резето, толкова силно трепереха ръцете ми. Облегнах се на вратата, ослушах се, но всичко, което чух, беше лудо блъскащото ми сърце. Чувах, че плачеш в хола и тогава си спомних, че имаше и трети новодошъл. Върнах се, все още с меча, и видях Прашнопръстия посред стаята. Не беше въоръжен, само невестулката се криеше на рамото му, и когато се приближих, той отстъпи с лице, бледо като смъртта. Трябва да съм изглеждал ужасно, ръката ми беше цялата в кръв, треперех, не знам дали от страх, или от гняв. „Моля те — чух го да казва, — не ме убивай! Нямам нищо общо с онези двамата. Аз съм един нищо и никакъв панаирджийски фокусник, безобиден гълтач на огън. Мога да ти го докажа.“ А аз му отговорих: „Да, да, добре. Знам, ти си Прашнопръстия.“ И той със страхопочитание се поклони пред мен, всемогъщия магьосник, който знаеше всичко за него и го беше откъснал от неговия свят като ябълка от дървото. Невестулката се спусна от ръката му, скочи и изтича към теб. Ти престана да плачеш и протегна ръка към нея. „Внимателно, хапе!“ — предупреди Прашнопръстия и пропъди Гуин. Но аз не му обръщах внимание. Изведнъж усетих колко тиха и празна бе стаята. Тиха и празна. Видях книгата да лежи на килима, разтворена, както я бях изпуснал, видях възглавницата, на която беше седяла майка ти. Но нея я нямаше. Къде беше? Извиках името й, отново и отново, обиколих всички стаи. Беше изчезнала.

Елинор се бе изправила като свещ и го гледаше втренчено.

— Какво говориш, за Бога? — изстена тя. — На мен ми разказа, че била заминала на някакво глупаво пътешествие, от което не се завърнала.

Мо облегна глава на стената.

— Трябваше да си измисля нещо, Елинор — обясни той. — Едва ли бих могъл да ти разкажа истината, нямаше да ми повярваш.

Меги погали ръката му, знаеше, че под ръкава на ризата му се крие дълъг, блед белег.

— Винаги си ми казвал, че си порязал ръката си, като си счупил стъкло на прозорец.

— Точно така. Истината е прекалено невероятна.

Меги кимна. Прав беше, тя би приела разказа му за поредната измислена история.

— Значи тя никога не се завърна? — Нещо необяснимо я накара да прошепне този въпрос, макар да знаеше отговора.

— Не — въздъхна Мо. — Баста, Каприкорн и Прашнопръстия излязоха от книгата, а тя влезе вътре заедно с двете ни котки, които винаги се сгушваха в скута й, докато й четях… Може би някой от нашия свят е изчезнал и заради Гуин, вероятно паяк или муха, или птица, която е пърхала около къщата ни… — Мо млъкна.

Понякога, когато беше измислил някоя история толкова сполучливо, че Меги я приемаше за истина, той изведнъж й се усмихваше: „Пак се хвана, Меги.“ На седмия й рожден ден например й беше разказал, че е открил няколко феи навън, сред минзухарите. Но този път усмивката не се появи.

— Напразно търсих майка ти из къщата — продължи той. — Когато се върнах в хола, Прашнопръстия бе изчезнал заедно с рогатия си приятел. Само мечът все още бе там и ми напомняше, че всичко е истина. Затова реших да не поставям под въпрос здравия си разум. Сложих те да си легнеш, залъгах те, че мама вече спи, и отново започнах да чета на глас „Мастилено сърце“. Прочетох цялата проклета книга, накрая прегракнах, докато слънцето изгря, но всичко, което успях да измъкна, беше един прилеп и една копринена наметка, която по-късно използвах, за да подплатя сандъчето ти за книги. В следващите дни и нощи продължавах да опитвам, докато очите ми започваха да парят, а буквите да танцуват като пияни. Не ядях, не спях, измислях си все нови и нови истории за майка ти, за да те залъжа, внимавах никога да не си в стаята, докато чета, от страх, че и ти ще изчезнеш. Странно, но не се тревожех за себе си, бях сигурен, че четецът не може да се изгуби сред страниците. И до днес не знам дали наистина е така. — Мо отпъди с ръка един комар.

— Четях на глас, докато вече едва понасях собствения си глас — продължи той. — Но майка ти не се завърна, Меги. В замяна на това на петия ден един странен човек, прозрачен, сякаш бе от стъкло, изникна в хола, а пощальонът, който тъкмо пъхаше няколко писма в пощенската ни кутия, изчезна. Намерих колелото му вън на двора. Тогава осъзнах, че нито стени, нито заключени врати могат да предотвратят изчезването. Не биха могли да предпазят нито теб, нито другиго. И реших никога повече да не чета на глас която и да било книга, даже „Мастилено сърце“.

— Какво стана със стъкления човек? — попита Меги.

Мо въздъхна.

— Пръсна се на парчета само няколко дни по-късно, когато покрай къщата ни мина голям камион. Очевидно на малцина им понася да сменят своя свят. И двамата с теб знаем колко е прекрасно да се пъхнеш в някоя книга и да заживееш известно време там, но да изпаднеш от своята история и да дойдеш в нашия свят, изглежда, не е особено щастие. Това разби сърцето на Прашнопръстия.

— Нима той има сърце? — горчиво запита Елинор.

— По-добре би било за него, ако нямаше — отвърна Мо. — Измина една седмица, докато отново застане пред вратата ми. Беше нощ, разбира се, любимото му време от денонощието. Аз тъкмо си събирах багажа. Бях решил, че ще бъде по-добре да заминем, защото не исках повторно да пропъждам с меч в ръка Баста и Каприкорн. Прашнопръстия потвърди тревогите ми. Полунощ отдавна преваляше, когато той се яви. — Мо поглади косата на Меги. — По онова време и ти не спеше добре. Сънуваше кошмари, колкото и да се опитвах да ги прогоня с моите истории. Тъкмо прибирах инструментите си от работилницата, когато на вратата плахо се потропа.

Прашнопръстия изникна от мрака толкова внезапно, колкото и преди четири дни, когато ти го видя да стои на двора пред къщата ни. Наистина ли оттогава изминаха само четири дни? Тогава, в миналото, му личеше, че много дълго не бе слагал залък в уста, кльощав бе като бездомен котарак, с помътнели очи. „Моля те, върни ме обратно! Този свят ще ме погуби. Той е прекалено бърз, прекалено населен, прекалено шумен! Ако не умра от мъка по дома, ще умра от глад. Не знам с какво да си изкарвам прехраната. Нищо не знам. Като риба без вода съм.“ Той просто не пожела да ми повярва, че не мога да го върна. Поиска да види книгата, да опита сам, макар че едва умееше да чете, но аз, разбира се, не можех да му я дам. Тя беше последното, което ме свързваше с майка ти. За щастие я бях скрил добре. Позволих на Прашнопръстия да преспи на дивана и когато на следващата утрин слязох, го заварих да тършува из лавиците с книги. През следващите няколко години той продължи да се появява, следваше ни, където и да се установяхме, докато най-сетне ми омръзна и една нощ заминах внезапно и тайно. Повече не го видях. Допреди четири дни.

Меги погледна баща си:

— Ти все още го съжаляваш.

Мо замълча.

— Понякога — призна той накрая.

Коментарът на Елинор бе презрително сумтене.

— Ти си по-изперкал, отколкото смятах — провъзгласи тя. — Заради онзи мизерник ни напъхаха в тази дупка, заради него може да ни прережат гърлата, а ти на всичко отгоре го съжаляваш?

Мо вдигна рамене и погледна към тавана, където рояк молци пърхаха около голата крушка.

— Каприкорн сигурно му е обещал да го върне в неговия свят — обясни той. — За разлика от мен той е разбрал, че за подобна услуга Прашнопръстия е готов на всичко. Но клетникът дори не се е запитал дали историята завършва добре за него!

— Е, в истинския живот не е по-различно — установи Елинор с мрачна физиономия. — И там не се знае какъв ще е краят — добър или лош. В нашия случай нещата май клонят към втория вариант.

Меги седеше, прегърнала коленете си, опряла брадичка на тях, и погледът й сякаш пробиваше дупки в мръсните стени. Виждаше пред себе си главното Н, върху което се беше сгушила рогатата невестулка, и й се струваше, че зад буквата наднича майка й, каквато я познаваше от избелелите снимки под възглавницата на Мо. Значи майка й не беше ги изоставила. Какво ли правеше там, в другия свят? Дали помнеше дъщеря си? Или за нея Меги и Мо бяха вече само бледи образи? И тя ли тъгуваше по своя свят като Прашнопръстия?

А Каприкорн? Нима и той изпитваше носталгия? Това ли искаше от Мо — да го върне обратно? Какво щеше да стане, когато Каприкорн разбереше, че Мо не знае как да го стори? Меги потръпна.

— Изглежда, Каприкорн си е намерил друг четец — продължи Мо, сякаш беше прочел мислите й. — Баста ми разказа за него, вероятно за да ми намекне, че не съм незаменим. Бил осигурил на Каприкорн неколцина полезни помагачи, които извадил с четене от книгата.

— Нима? А какво тогава искат от теб? — Елинор се изправи и с пъшкане разтърка задните си части. — Вече нищичко не разбирам. Само се надявам, че всичко това е един от онези кошмари, след които се събуждаш с болки в тила и лош вкус в устата.

Меги се усъмни, че Елинор наистина таеше подобна надежда. Влажната слама и студената стена зад гърба й бяха прекалено осезаеми, за да бъдат сън. Тя отново се отпусна на рамото на Мо и затвори очи. Страшно съжаляваше, че не беше прочела почти нито ред от „Мастилено сърце“. Не знаеше нищо за историята, в която бе изчезнала безследно нейната майка. Знаеше само историите на Мо, всички онези истории, които той й беше разказвал през дългите години на самота. Истории, които обясняваха какво пречи на майка й да се върне, истории за приключенията, които я задържат в далечни страни, за ужасните врагове, които все предотвратяват пристигането й, и за едно сандъче, което тя пълни само за Меги, като скрива вътре по нещо вълшебно от всяко ново магическо място, което е посетила.

— Мо? — попита момичето. — Смяташ ли, че й харесва в онази история?

Отговорът отне на Мо доста време.

— Феите със сигурност й харесват — проговори накрая той. — Макар че са капризни същества, а както я познавам, сигурно е започнала да храни коболдите с мляко. Да, смятам, че всичко това би й харесало…

— А… какво няма да й хареса? — Меги го погледна загрижено.

Мо се поколеба.

— Злото — призна накрая той. — В книгата се случват много лоши неща, а тя така и не узна, че всичко завършва в общи линии добре, но нали не успях да й дочета историята докрай… Няма да й харесат злините.

— Не, със сигурност няма да й харесат — потвърди Елинор. Но откъде знаеш, че историята не се е променила? Нали ти извади оттам Каприкорн и неговия приятел с ножа. Сега те двамата са по-скоро наша грижа.

— Вярно — съгласи се Мо. — Но това не пречи да си съществуват и в книгата. Историята все още разказва за тях: за Прашнопръстия, за Баста и Каприкорн. Нима това не означава, че всичко си е останало, както е било? Че Каприкорн си е там, а ние тук се борим само с неговата сянка?

— За една сянка той е доста страшен — възрази Елинор.

— Така е — въздъхна Мо. — Но може пък и всичко да се е променило. Възможно е зад напечатаната върху страниците история да съществува друга, още по-всеобхватна, която е способна да се изменя, както се изменя и нашият свят? А буквите да ни разкриват за нея само толкова, колкото можем да видим през ключалката. Може би те са само похлупак на съдина, която съдържа далеч повече, отколкото можем да прочетем.

Елинор изстена.

— Мортимер! Престани, получавам главоболие!

— Вярвай ми, и мен ме заболя главата, когато започнах да размишлявам за това — успокои я Мо.

После и тримата замълчаха, всеки потънал в собствените си мисли.

 

 

Елинор първа наруши мълчанието, но сякаш говореше на себе си.

— Небеса — промърмори тя, докато си събуваше обувките. — Само като си помисля колко пъти съм си пожелавала да попадна в някоя от любимите си книги! Сега разбирам, че хубавото на книгите е точно това, че можеш да ги затвориш, когато си пожелаеш.

Тя със стенание размърда пръсти и закрачи нагоре-надолу. Меги с усилие сподави кикота си. Елинор беше прекалено комична гледка — как залиташе върху подутите си стъпала от стена до стена, сякаш беше навита играчка.

— Елинор, ще ме побъркаш — скара й се Мо. — Сядай обратно.

— В никакъв случай — сопна му се тя. — Ако седна отново, ще се побъркам!

Мо направи физиономия и прегърна Меги.

— Добре, нека я оставим да обикаля — промълви той. — Няма да измине и десет километра, и ще се измори. Но ти трябва да поспиш. Отстъпвам ти леглото си. Ако стискаш достатъчно силно очи, ще можеш да си представиш, че си прасето Уилбър, което се въргаля в уютната кочина…

— Или Варт, който спи с дивите гъски в тревата — Меги се прозина. Колко ли често бяха играли с Мо тази игра — за коя книга се сещаме, коя сме забравили? Тя изтощена се отпусна върху бодливата слама.

Мо съблече пуловера си и я загърна с него.

— Все пак, ще ти трябва завивка — рече той. — Нищо че си прасе или дива гъска.

— Но тогава ти ще замръзнеш.

— Глупости.

— А къде ще спите ти и Елинор? — Меги отново се прозина. Едва сега почувства колко е уморена.

Елинор продължаваше да крета от стена до стена.

— Кой говори за сън? — възрази тя. — Ние ще бдим, разбира се.

— Добре — промърмори Меги и заби нос в пуловера на Мо. Той отново е при мен, помисли си тя, докато сънят натежаваше като олово в клепачите й. Нищо друго няма значение. А после си пожела: само да можех да прочета книгата. Но „Мастилено сърце“ беше у Каприкорн, за когото не искаше да мисли, иначе сънят нямаше да дойде никога. Никога…

 

 

Събуди се, без да знае колко дълго е спала. Може би я бяха разбудили ледените й ходила или, бодливата слама под главата й. Ръчният й часовник показваше четири часа. Нищо в стаята без прозорци не подсказваше нощ ли е или ден. Но Меги не можеше да си представи, че нощта е отминала. Мо и Елинор седяха до вратата. И двама изглеждаха изморени и тревожни и разговаряха полугласно.

— Да, те все още ме смятат за магьосник — казваше Мо. — Наричат ме с едно чудато име: Вълшебноезичния. А Каприкорн е твърдо убеден, че бих могъл да повторя номера по всяко време и с всяка книга.

— А… можеш ли? — попита Елинор. — Преди малко ти не ни разказа всичко, нали…

Мо помълча.

— Не! — призна накрая той. — Не искам и Меги да ме смята за магьосник…

— Значи ти се е случвало и друг път да измъкнеш с четене нещо от някоя книга?

Мо кимна.

— Откакто се помня, обичах да чета на глас, още като момче, и веднъж, когато четях на моя приятел „Том Сойер“, на килима пред нас неочаквано се появи мъртва котка, вкочанена като дъска. Едва по-късно забелязах, че в замяна на това бе изчезнала една от плюшените ми играчки. Сърцата на двама ни почти спряха от ужас, а после се заклехме и запечатахме клетвата с кръв като Том и Хък. Заклехме се никога никому да не разправяме за котката. По-късно, разбира се, опитвах отново, тайничко, без свидетели, но никога не се получаваше както исках. Сякаш дарбата ми не се подчиняваше на никакво правило. Всичко, което разбрах, бе, че става само с истории, които ми харесваха. Разбира се, запазвах предметите, които излизаха от книгите, с изключение на повърнатата полусдъвкана краставица, която получих от историята за Добрия великан. Прекалено гадно вонеше. Когато Меги беше много малка, от книгите й понякога се появяваше по нещо: ту пъстро перо, ту миниатюрна обувка… Обикновено слагахме тези предмети в сандъчето й за книги, но не й обяснявахме откъде са. Страхувахме се, че тя никога повече няма да докосне книга от страх, че оттам ще изпълзи огромна змия със зъбобол или нещо друго опасно! Но никога, Елинор, никога от никоя книга не е излизало нещо живо. До онази нощ. — Мо погледна дланите си, сякаш виждаше по тях всички предмети, които беше измъкнал от книгите. — О, защо не се появи някое мило същество, щом е трябвало да се случи така, някой като… Слончето, което имало нос вместо хобот? Меги щеше да е във възторг.

О, да, непременно, помисли си Меги. Тя прекрасно си спомняше малката обувка и перото. Беше смарагдовозелено, напомняше й перата на Полинезия, папагалката на доктор Дулитъл.

— Е, можело е да бъде и по-зле. — Утешението беше типично за Елинор. Сякаш не беше достатъчно зле да си заключен в някаква порутена постройка на края на света, пазена от облечени в черно мъже с лица на грабливи птици и ножове на хълбоците. За Елинор очевидно имаше и по-лоши неща:

— Представи си, че в средата на стаята ти се беше появил Дългия Джон Силвър и беше замахнал със смъртоносната си дървена патерица — предположи тя. — Аз лично предпочитам този Каприкорн пред стария пират. Знаеш ли какво? Когато се върнем вкъщи — искам да кажа, в моята къща, ще ти дам някоя от онези безобидни книжки, например „Мечо Пух“ или нещо подобно… И нека оттам изскачат чудовища колкото си щат. Ще ти отстъпя най-удобното си кресло, ще ти сваря кафе, а ти ще ми почетеш. Съгласен ли си?

Мо тихо се засмя и за миг тревогата се изпари от лицето му.

— Не, Елинор, не съм съгласен. Въпреки че звучи много примамливо. Но аз се заклех никога повече да не чета на глас. Кой знае, следващия път може да изчезне някой друг, а има вероятност дори в „Мечо Пух“ да съществува някой злодей, комуто не сме обърнали внимание. Ами ако извадя от книгата самия Пух? Какво ще прави без приятелите си и без своята любима гора? Ще му се разбие клетото сърце, така, както е разбито сърцето на Прашнопръстия.

— Ами! — Елинор нетърпеливо махна с ръка. — Колко често да ти повтарям, че онзи мизерник не притежава сърце? Но добре. Да минем на друг един въпрос, чийто отговор живо ме интересува. — Елинор съвсем снижи глас. Наложи се Меги да напрегне слуха си докрай, за да долови шепота. — Какъв е бил Каприкорн в онази история? Злодей, добре, но как да узнаем повече за него?

Да, и Меги искаше да научи още за Каприкорн, но Мо изведнъж се умълча.

— Колкото по-малко знаете за него, толкова по-добре — отсече той. И после сякаш онемя. Елинор продължи да настоява, но Мо избягваше всичките й въпроси. Той просто отказа да разговаря за Каприкорн. Мислите му бяха на съвсем друго място, Меги виждаше това по лицето му. По някое време Елинор задряма, свита като пашкул на студения под. А Мо седеше все така, облегнат на студената стена.

Дори когато Меги Отново заспа, продължи да вижда лицето му. То се яви в съня й подобно на мрачна луна. Мо отвори уста и от нея изригнаха фигури — тънки и дебели, високи и ниски, те се отдалечиха, подскачайки в дълга редица. По носа на луната обаче, смътна като сянка, затанцува фигурата на жена — и изведнъж луната се усмихна.