Корнелия Функе
Мастилено сърце (13)

Селото на Каприкорн

Но на последния въпрос Зелиг отговори:

— Вероятно е отлетял в страната отвъд Мрака, където не стъпва човешки крак и където не стига никое живо същество, където небето е медно, а земята от желязо и където злите сили живеят под гуглите на вкаменени мухоморки и в запустели къртичини.

Айзък В. Сингър, „Нафтали, разказвачът на приказки, и конят му Сус“

Когато тримата поеха на път, слънцето се беше издигнало високо над безоблачното небе. Скоро въздухът в колата стана толкова задушен, че тениската на Меги подгизна от пот. Елинор свали стъклото на прозореца и им подаде шише с вода. Тя самата бе облечена със закопчана до под брадичката жилетка и в кратките мигове, в които не мислеше за Мо или за Каприкорн, Меги се питаше дали под нея Елинор не се е втечнила.

Прашнопръстия си седеше на задната седалка толкова тихичко, че човек можеше изобщо да забрави присъствието му. Невестулката спеше, докато пръстите на господаря й неуморно гладеха меката козина. От време на време Меги се озърташе към него. През повечето време той гледаше през прозореца с безразличен вид, сякаш можеше да вижда отвъд планините, горите, къщите и скалистите склонове, които се нижеха покрай тях. Погледът му изглеждаше празен и отнесен, а по едно време на лицето му се изписа такава тъга, че Меги бързо се обърна напред.

И на нея й се искаше да гали в скута си животинче като Гуин по време на това безкрайно пътуване. Може би така щеше да прогони мрачните мисли, които нахално се бяха настанили в главата й. Навън светът се нагъваше във все по-високи планини, които понякога като че ли напираха да смачкат пътя между каменносивите си склонове. Но още по-лоши от планините бяха тунелите. В тях дебнеха образи, които се бяха скрили в мрака и само чакаха да се появи Меги: Мо на някакво тъмно и студено място, Каприкорн… Меги знаеше, че беше той, макар всеки път да имаше различно лице.

Опита се да чете, но скоро разбра, че не успява да запомни и една дума. Накрая се отказа и се загледа през прозореца като Прашнопръстия. Вместо магистралите Елинор избираше странични, спокойни шосета. („Иначе ще ни стане скучно“ — обясни тя.) На Меги й беше все едно. Копнееше единствено да пристигнат. Тя нетърпеливо оглеждаше склоновете и къщите, които бяха нечии домове. Понякога през стъклата на идващите насреща автомобили успяваше да различи някое непознато лице, но в следващия миг то вече беше изчезнало, като книга, която отваряш и после изведнъж затваряш. Преминаха през някакво село и край пътя видяха мъж, който превързваше коляното на разплакано дете. Той утешително го погали по косата и Меги си спомни колко често Мо беше правил това с нея, как понякога бе сновал с ругатни из къщата, търсейки напразно бинт или медицинска лепенка, и споменът отново я просълзи.

— Небеса! Тук е по-тихо, отколкото в погребалната камера на пирамида! — възкликна по някое време Елинор. (Според Меги тя прекалено често викаше на помощ небесата.) — Не може ли някой поне от време на време да каже нещо като: „Ах, каква красива местност!“ или „О, колко прекрасен замък“? В тази тишина най-много до половин час ще заспя на кормилото. — Елинор все още не бе разкопчала нито едно копче от жилетката си.

— Не виждам никакъв замък — промърмори Меги. Но не мина много време, и Елинор откри един.

— Шестнадесети век — провъзгласи тя, когато разрушените стени изникнаха иззад планинския склон. — Трагична история. Забранена любов, преследване, смърт, разбито сърце.

Сред смълчаните канари Елинор им разказа за битка, която се разразила точно тук преди повече от шестстотин години. („Ако поровиш между камъните, непременно ще намериш и кокали, и пробити шлемове.“) Изглежда, лелята знаеше по някоя история за всяка камбанария по пътя им. Някои бяха толкова невероятни, че Меги подозрително набърчи чело.

— Повярвай ми, точно така е било! — казваше Елинор всеки път, без да откъсва погледа си от шосето. Като че ли най-много си падаше по кръвожадните случки: истории за нещастно влюбени двойки, които били обезглавени, и за князе, които пък били зазидани живи.

— Вярно, сега всичко изглежда тихо и мирно — установи тя след поредния разказ, който бе накарал Меги да пребледнее като платно. — Но, уверявам те, все някъде се крие някоя мрачна история. Да, преди няколко века времената са били доста по-вълнуващи.

Меги не беше наясно какво й е вълнуващото на епоха, в която, ако се вярваше на Елинор, единственият избор, който хората са имали, е бил дали да умрат от чума, или да бъдат заклани от странстващи наемници. Но при вида на всеки опожарен замък по лицето на Елинор от вълнение избиваха червени петна, а в иначе студените й мънистени очи се появяваше романтичен плам и тя не спираше да разправя за кръвожадни князе и алчни за злато епископи, които някога всявали страх и ужас сред планините, из които сега пътуваха по добре поддържаните шосета.

— Скъпа Елинор, вие очевидно сте родена в неподходящата история — обади се Прашнопръстия по някое време. Това бяха първите думи, които изричаше, откакто бяха потеглили.

— В неподходящата история ли? Искате да кажете: в неподходящото време. Да, и аз често съм си мислила същото.

— Наричайте го както искате — съгласи се Прашнопръстия. — Във всеки случай май ще се разберете чудесно с Каприкорн. Той обича същите истории като вас.

— Това обида ли трябва да бъде? — засегна се Елинор. Сравнението, изглежда, не й допадна, защото мълча почти цял час, така че пак нямаше какво да разсее черните мисли на Меги. И във всеки тунел отново започнаха да я дебнат ужасните образи.

Вече се здрачаваше, когато планините отстъпиха и иззад зелените хълмове като второ небе изведнъж се показа морето. Ниското слънце го караше да блести като кожата на красива змия. Меги отдавна не беше виждала море. А и онова беше студено, сиво и избелено от вятъра. Това море изглеждаше различно.

Сърцето на Меги се стопли само при вида му, но то прекалено често се криеше зад високи, грозни жилищни блокове. Но от време на време хълмовете изместваха сградите, стигаха морето и му позволяваха да ближе нозете им. Извиваха гърбове под светлината на залязващото слънце като вълни, изпълзели на сушата.

Докато следваха извивките на крайбрежното шосе, Елинор отново заразправя някаква история, този път за римляните, които построили същия този път, и за страха им от обитателите на тясната ивица суша…

Меги я слушаше с половин ухо. Край пътя растяха палми с бодливи и прашни корони. Помежду им цъфтяха гигантски агави, които с месестите си листа приличаха на големи дебнещи паяци. Небето зад тях се оцвети в розово и лимоненожълто, докато слънцето се спускаше все по-ниско към морето, а отгоре падаше тъмносиня пелена, напомняща мастилено петно. Гледката бе толкова красива, че момичето почувства болка в сърцето си.

Меги не си беше представяла така мястото, обитавано от Каприкорн. Красотата и страхът трудно се съчетават.

Прекосиха някакво селище и минаха покрай къщи, толкова пъстри, сякаш ги бе нашарило дете. Бяха оранжеви и розови, червени и в най-различни нюанси на жълтото: бледожълто, жълто-кафяво, пясъчножълто, мръсножълто, със зелени капаци и червеникавокафяви покриви. Дори падащият здрач не можеше да им отнеме багрите.

— Точно тук не изглежда никак опасно — установи Меги, когато отново минаха покрай една розова къща.

— Защото гледаш все наляво — чу се зад нея гласът на Прашнопръстия. — Винаги има тъмна и светла половина. Я погледни надясно.

Меги го послуша. Отначало видя само шарени къщи. Почти бяха надвесени над шосето, опасваха го и сякаш се държаха ръка за ръка. Но после изведнъж постройките изчезнаха и покрай пътя се извисиха стръмни скатове, в чиито гънки вече се бе загнездила нощта.

Да, Прашнопръстия беше прав, гледката, беше страховита и самотните къщи сякаш се давеха в падащия мрак.

Стъмваше се бързо, на юг нощта настъпва внезапно, и Меги беше доволна, че Елинор караше по ярко осветеното крайбрежно шосе. Но тогава Прашнопръстия й посочи път, който отбиваше навътре към сушата, далеч от брега, от морето и от цветните къщи, отправен към мрака.

 

 

Шосето се виеше и все повече навлизаше сред хълмовете, ту се издигаше нагоре, ту се спускаше надолу, а склоновете край банкета ставаха все по-стръмни. Фаровете осветяваха жълтуга, диви лози и маслинови дървета, израснали край пътя като прегърбени старци.

Само два пъти се разминаха с други коли. От време на време в мрака проблясваха светлините на някое село. Но пътищата, по които ги водеше Прашнопръстия, все повече се отдалечаваха от светлините и навлизаха все по-надълбоко в мрака. Все по-често и по-често в светлината на фаровете изникваха разрушените останки на къщи, но Елинор не знаеше какво да разкаже за тях. Сред бедняшките зидове не бяха живели князе, нито епископи в пурпурни мантии, а само селяни и ратаи, чиито истории никой не бе записал, и сега те бяха изгубени, погребани под див тамян и избуяло мечо грозде.

— Нима още не сме пристигнали? — попита по едно време Елинор едва чуто. — Къде в тази забравена от Бога пустош може да има село? Сигурно сме сбъркали поне на два пъти отбивката.

Но Прашнопръстия само поклати глава.

— На прав път сме — възрази той. — Трябва да прехвърлим само онова възвишение, и можете да видите къщите.

— Дано! — изръмжа Елинор. — Вече едва различавам пътя. Небеса, не знаех, че на този свят може да е толкова тъмно. Какво ви пречеше да ми кажете, че е толкова далеч? Щях да напълня резервоара. Дори не съм сигурна дали бензинът ще ми стигне за обратния път до крайбрежието.

— Чия е колата? Може би моя? — подразни се Прашнопръстия. — Нали ви казах, че не се оправям с подобни чудесии. А сега гледайте напред. Всеки момент трябва да се появи мостът.

— Мост? — Елинор навлезе в следващия завой и рязко натисна спирачката. Точно пред тях изникна подвижна преграда, осветена от две лампи. Беше толкова ръждясала, сякаш не бе докосвана от години.

— Ето! — възкликна Елинор и плесна волана с ръце. — Сбъркали сме пътя. Нали ви казах!

— Нищо не сме сбъркали. — Прашнопръстия свали Гуин от рамото си и слезе. Огледа се и се ослуша, докато приближаваше към желязната преграда. После я отмести настрана.

Меги почти се разсмя, когато забеляза колко поразена изглеждаше Елинор.

— Този човек напълно си е изгубил ума! — промълви тя. — Да не би да вярва, че ще тръгна по затворен път в тази тъмница?

Но все пак запали мотора. Прашнопръстия нетърпеливо и махаше. Щом мина покрай него, той изтегли преградата обратно.

— Не ме гледайте така! — сопна се той, когато отново се качи в колата. — Тази бариера си я е имало винаги. Каприкорн заповяда да я сложат тук заради нежеланите посетители. Рядко някой се осмелява да дойде насам. Повечето хора ги е страх от историите, които Каприкорн разпространява за селото, но…

— Какви истории? — прекъсна го Меги, въпреки че нямаше желание да ги чуе.

— Ужасни — поясни Прашнопръстия. — Хората тук са суеверни като навсякъде. — Най-популярната е, че зад онзи хълм живее лично дяволът.

Меги се ядоса на себе си, но не можа да свали поглед от мрачния купол на възвишението пред тях.

— Мо казва, че хората са измислили дявола — възрази тя.

— Може и да е вярно — Прашнопръстия отново си залепи тайнствената усмивка. — Но ти искаше да чуеш какво разправят хората. Казват, че мъжете, които живеят зад хълма, не ги лови куршум, че умеят да минават през стени и че всяко пълнолуние в полунощ тръгват да отвлекат три момчета, които Каприкорн обучава да убиват, да крадат и да палят.

— Небеса, кой измисля подобни небивалици? Тукашните жители или самият Каприкорн? — Елинор се надвеси над волана. Пътят беше осеян с ями. Трябваше да се движи със скоростта на пешеходец, за да не хлътне в някоя.

— И те, и той. — Прашнопръстия се облегна назад и позволи на Гуин да погризе пръста му. — Каприкорн награждава всекиго, който измисли нова страшна история. Единствен Баста никога не участва в състезанието, защото е толкова суеверен, че щом види черна котка, се обръща и плюе три пъти през рамо.

Баста. Меги си спомняше този тип, но преди да успее да попита, Прашнопръстия продължи да разказва. Изглежда, се забавляваше.

— А, едва не забравих. Естествено, всички, които обитават селото, имат лоши очи.

— Лоши очи? — Меги го погледна.

— О, да. Един поглед, и се разболяваш, а най-късно след три дни си гушнал букетчето.

— Че кой вярва в такива бабини деветини? — промърмори Меги и отново впери поглед напред.

— Глупаците вярват! — Елинор отново скочи върху спирачката. Колата занесе по черния път. Пред тях се разкри мостът, за който бе споменал Прашнопръстия. Сивите камъни бледо просветваха в светлината на фаровете, а пропастта зад тях изглеждаше бездънна.

 

 

— Продължавай, продължавай — нетърпеливо настоя Прашнопръстия. — Ще издържи, макар да не изглежда така.

— Като че ли са го строили древните римляни — изръмжа Елинор. — И то за магарета, не за автомобили.

Но въпреки това тя натисна газта. Меги стисна очи и ги отвори едва когато отново чу дребните камъчета на пътя да скърцат под гумите.

— Каприкорн много цени този мост — промълви Прашнопръстия. — Един добре въоръжен човек е достатъчен, за да го направи непреодолим. Но за щастие тук не всяка нощ има часовой.

— Прашнопръсти… — обърна се Меги колебливо към него, докато автомобилът на Елинор мъчително изкачваше последното възвишение. — Какво да кажем, ако ни питат как сме намерили селото? Сигурно няма да е добре, ако Каприкорн научи, че ти си ни го показал.

— Няма, права си — изломоти Прашнопръстия, без да поглежда Меги. — Макар че му носим книгата. — Той улови Гуин, който се катереше по облегалката на седалката, и го подмами в раницата си с коричка хляб. Откакто се бе стъмнило, невестулката бе станала неспокойна. Искаше да тръгне на лов.

Бяха стигнали гребена на хълма. Около тях светът бе изчезнал, сякаш нощта го бе погълнала, ала недалеч в тъмнината се очертаваха няколко бледи четириъгълника. Осветени прозорци.

— Ето го — посочи Прашнопръстия. — Ето го селото на Каприкорн. Или, ако повече ви харесва: ето го селото на дявола. — Той тихо се изсмя.

Елинор ядосано се извърна към него.

— Веднага престанете! — сряза го тя. — Подобни истории май много ви допадат. Кой знае, може пък вие сам да сте ги измислили, а този Каприкорн да е само безобиден чудак, който колекционира книги.

Прашнопръстия не отвърна. Само погледна през прозореца със странната си усмивка, която винаги отблъскваше Меги. И този път тя сякаш означаваше само едно: какви глупачки сте само!

Елинор изключи мотора и тишината, която ги обгърна веднага след това, бе толкова дълбока, че Меги едва се осмеляваше да диша. Погледна надолу към осветените прозорци. Обикновено през нощта светналите прозорци й изглеждаха гостоприемни, но онези там й се струваха по-заплашителни от тъмнината наоколо.

— Това село има ли и нормални жители? — поинтересува се Елинор. — Например безобидни баби, деца, мъже, които нямат нищо общо с Каприкорн…

— Не. Обитават го единствено хората на Каприкорн — промълви Прашнопръстия. — И жените, които им готвят, чистят и каквото друго има за вършене.

— Каквото друго има за вършене… О, прекрасно! — Елинор изсумтя с отвращение. — Този Каприкорн ми става все „по-симпатичен“. Е, добре, да не се помайваме. Искам да се върна вкъщи при книгите си и да изпия чаша хубаво кафе.

— Наистина ли? Аз пък мислех, че жадувате за някое малко приключение? — Ако Гуин можеше да говори, помисли си Меги, сигурно щеше да има гласа на Прашнопръстия.

— Предпочитам обаче то да се случва на слънчева светлина — сопна се Елинор. — Небеса, как мразя този мрак, но ако останем тук до разсъмване, книгите ми ще изгният, преди Мортимер да успее да се погрижи за тях. Меги, иди и вземи торбата от багажника. Знаеш коя.

Меги кимна и тъкмо понечи да отвори вратата, когато ги ослепи ярка светлина. Някой стоеше отпред и беше насочил джобно фенерче към вътрешността на колата. После грубо почука по стъклото.

Елинор така се стресна, че си удари колената във волана, но бързо се окопити. Ругаейки, потърка пострадалия си крак и отвори прозореца.

— Какво искате? — сряза тя непознатия. — Необходимо ли е да ни плашите до смърт? Не виждате ли, че лесно можете да бъдете сгазен, като се промъквате в тъмнината?

В отговор непознатият промуши дулото на пушка през отворения прозорец.

— Тук е частна собственост! — каза той. На Меги й се стори, че разпознава котешкия глас от библиотеката на Елинор. — А ако пътувате нощем из частна собственост, много лесно могат да ви застрелят.

— Аз ще изясня въпроса! — Прашнопръстия се надвеси над рамото на Елинор.

— Я виж ти, Прашнопръстия! — непознатият отдръпна дулото на пушката си. — Необходимо ли е да се появяваш тук посред нощ?

Елинор се обърна и хвърли на Прашнопръстия поглед, който беше повече от подозрителен:

— Не знаех, че сте толкова близък с тъй наречените дяволи!

Но Прашнопръстия вече бе слязъл. Меги също се учуди, когато видя как мъжете сближиха глави и зашепнаха. Много добре си спомняше какво беше разказал Прашнопръстия за хората на Каприкорн. Как тогава можеше да си бъбри толкова доверено с един от тях? От разговора не се чуваше нищо, колкото и да се напрягаше Меги, само долови, че Прашнопръстия наричаше непознатия Баста.

— Това не ми харесва! — прошушна Елинор. — Погледни ги. Разговарят, сякаш нашият кибритогълтащ приятел е редовен посетител тук!

— Може би знае, че няма да му направят нищо, понеже носим книгата! — отвърна шепнешком Меги, която не изпускаше от очи двамата мъже. Непознатият водеше две овчарски кучета. Те душеха ръцете на Прашнопръстия и махайки с опашки, го побутваха с муцуни.

— Виждаш ли! — изсъска Елинор. — Дори проклетите песове се отнасят с него като със стар приятел. Ами ако…

Преди лелята да успее да продължи, Баста отвори шофьорската врата.

— Вън! — заповяда той.

Елинор с нежелание се измъкна от колата. Меги също слезе и застана до нея. Сърцето и биеше до пръсване в гърлото. Никога не беше виждала човек с пушка. По телевизията да, но не и в действителност.

— Вижте, вашият тон никак не ми харесва! — сопна се Елинор на Баста. — Предприехме изключително неприятно пътуване и дойдохме в тази пустош, за да донесем на вашия шеф или бос, или както там го наричате, нещо, което отдавна иска да има. Така че пазете съответното поведение.

Баста й хвърли толкова презрителен поглед, че Елинор шумно си пое въздух и неволно стисна ръката на Меги.

— Откъде си я намерил тая? — попита Баста и отново се извърна към Прашнопръстия, който стоеше с толкова безразлично изражение, сякаш ставащото не го засягаше ни най-малко.

— Нейна е къщата, нали знаеш… — Прашнопръстия сниши глас, но Меги въпреки това чу. — Не исках да я водя, но инатът й стига за двама.

— Представям си! — Баста още веднъж огледа Елинор, после впи поглед в Меги. — А това трябва да е щерката на Вълшебноезичния, нали? Не си приличат особено.

— Къде е баща ми? — попита Меги. — Как е той? — Това бяха първите думи, които успя да произнесе. Гласът й звучеше дрезгаво, сякаш отдавна не го бе използвала.

— О, много е добре — отговори Баста, мятайки поглед към Прашнопръстия. — Макар че напоследък би трябвало да го наричаме Оловноезичния, толкова скъпи думите си.

Меги прехапа устни.

— Искаме да си го приберем — съобщи тя. Гласчето й звънна пискливо и нестройно, макар че се постара да му придаде тембър на възрастен. — Носим книгата, но Каприкорн ще я получи само ако пусне баща ми.

Баста отново се извърна към Прашнопръстия.

— Все пак напомня баща си. Виждаш ли как стиска устни? А и този поглед. Да, безспорно са една кръв. — Гласът му звучеше шеговито, но в изражението, с което погледна Меги, нямаше и следа от шега. Имаше тясно лице с изсечени черти, близко разположени очи, които собственикът им присвиваше, сякаш за да вижда по-добре.

Баста не беше висок, раменете му бяха тесни като на момче и въпреки това Меги затаи дъх, когато той пристъпи към нея. Никога преди не беше се страхувала така от човек и причината не беше пушката в ръката му. У него имаше нещо гневно, хапливо…

— Меги, извади найлоновия плик от багажника! — Елинор се мушна между двамата, когато Баста посегна да хване Меги. — Там няма нищо опасно! — ядосано поясни тя. — Само онова, което ни доведе тук.

В отговор Баста дръпна кучетата назад. Повлече ги толкова грубо, че те нададоха болезнен вой.

 

 

— Меги, слушай! — прошепна Елинор, след като изоставиха колата и последваха Баста по стръмната пътечка, която водеше надолу към осветените прозорци. — Няма да изпускаш книгата, докато не видим баща ти, разбра ли?

Меги кимна и силно притисна найлоновия плик до гърдите си. За толкова глупава ли я смяташе Елинор? От друга страна, как би успяла да задържи, книгата, ако на Баста му хрумнеше да й я отнеме? Но момичето предпочете да не мисли за това.

Нощта беше задушна. Звезди обсипваха небето над черните хълмове. Пътеката, по която ги поведе Баста, беше камениста и толкова тъмна, че Меги едва виждаше краката си, но всеки път, когато се препънеше, една ръка я подкрепяше — или тази на Елинор, която вървеше плътно до нея, или на Прашнопръстия, който я следваше с тихи стъпки, сякаш й беше сянка. Гуин още се криеше в раницата му и кучетата на Баста душеха с вдигнати муцуни, навярно острата миризма на невестулката дразнеше носовете им.

Осветените прозорци бавно приближаваха. Меги различи очертанията на къщи от сив, грубо одялан камък, над чиито покриви се издигаше белезникава камбанария. Много от къщите изглеждаха необитаеми, когато минаваха покрай тях през улички, които бяха толкова тесни, че Меги дишаше все по-трудно. Някои от домовете нямаха покриви, от други бяха останали само няколко стърчащи стени. В селото на Каприкорн цареше мрак, светеха само няколко фенера, провесени от зиданите арки над уличките. Накрая излязоха на малък площад. От едната страна се издигаше църковната камбанария, която бяха забелязали отдалеч, а наблизо, само през една уличка, видяха голяма двуетажна къща, която беше здрава и солидна. Площадчето беше по-осветено от селото, цели четири фенера хвърляха заплашителни сенки върху паважа.

Баста ги поведе право към голямата къща. Три прозореца на горния етаж светеха. Дали Мо беше там? Меги опита да се съсредоточи, сякаш можеше да намери отговора у себе си, но страх бе единственото, което откри в сърцето си. Страх и тревога.