Корнелия Функе
Мастилено сърце (12)

Все на юг, все на юг

Започва Път от моя праг —

безкраен, обграден с трева.

Увлечен в неговия бяг

и аз ще трябва да вървя,

да тропам весело с пети,

додето стигна друм голям,

събрал пътеки и мечти.

А после накъде? Не знам.

Дж. Р. Р. Толкин, „Властелинът на пръстените“

На следващата сутрин след закуска Елинор разгърна върху кухненската маса една смачкана пътна карта.

— Значи на триста километра южно оттук — погледна с подозрение тя към Прашнопръстия. — Покажете ни тогава къде точно да търсим бащата на Меги.

Сърцето на Меги лудо заби. Очите й бяха потънали в дълбоки сенки, сякаш предишната нощ изобщо не бе спала. Фокусникът колебливо пристъпи към масата и потърка наболата си брада. После се наведе над картата, разглежда я цяла вечност и накрая заби пръст в нея.

— Тук. Точно тук е селото на Каприкорн.

Елинор пристъпи към него и надникна през рамото му.

— Лигурия — установи тя. — Тъй значи. И как точно се нарича селото, ако ми позволите да попитам? Може би Каприкорния? — Тя огледа лицето на Прашнопръстия с присвити очи.

— Няма име — Прашнопръстия отвърна на погледа на Елинор с неприкрита неприязън. — Някога, преди Каприкорн да се засели, там, може и да е имало. Няма да го намерите на тази карта, както и на никоя друга. За останалия свят това село е само една махала с няколко порутени къщи.

Елинор се надвеси още по-ниско над картата.

— Никога не съм била в тази област. Но съм ходила в Генуа. Купих от един тамошен антиквар „Алиса в страната на чудесата“, наистина чудесно запазена, и то срещу половината от действителната й цена. — Тя хвърли поглед към Меги. — Обичаш ли „Алиса в страната на чудесата“?

— Не особено — отговори Меги, без да вдигне поглед от картата.

Елинор поклати глава, останала без думи от това откровено невежество, и отново се обърна към Прашнопръстия.

— С какво се занимава този Каприкорн, когато не краде книги и не отвлича бащи? — поинтересува се тя. — Доколкото разбрах от Меги, вие го познавате доста добре.

Прашнопръстия избегна погледа й и проследи с пръст течението на една река, която се виеше около зелените и бледосините петна на картата.

— О, двамата произхождаме от едно и също място — поясни той. — Но иначе имаме малко общи неща.

Елинор го фиксира толкова настойчиво, сякаш възнамеряваше да пробие дупка в челото му с поглед.

— Има нещо странно — каза тя. — Нали Мортимер искаше да опази „Мастилено сърце“ от онзи Каприкорн. Защо иначе ще носи книгата тук? Все едно че нарочно влезе в капана му.

Прашнопръстия сви рамене.

— Е, може да е смятал вашата библиотека за най-сигурното скривалище.

В съзнанието на Меги изплува спомен, отначало смътен, но после се проясни и блесна като ярка илюстрация на книга. Видя как Прашнопръстия стои изправен до буса край портата на двора им и сякаш отново чу гласа му… Изгледа го стреснато.

— Ти каза на Мо, че Каприкорн е останал на север! — възкликна тя. — Той те попита два пъти, а ти го увери, че не се лъжеш!

Прашнопръстия оглеждаше ноктите на ръцете си.

— Ами… да… вярно е — призна той, без да поглежда Меги или Елинор. Гледаше само ноктите на ръцете си. После ги отърка в пуловера си, сякаш да отстрани грозно петно. — Не ми вярвате — продължи дрезгаво, все още без да ги поглежда. — И двете не ми вярвате. Аз… мога да ви разбера, но не съм лъгал. Каприкорн има две главни квартири и безброй по-малки скривалища, в случай че му припари под краката или че на някого от хората му се наложи да се покрие за известно време… Най-често прекарва топлите месеци горе на север и едва през октомври слиза на юг, но тази година очевидно се кани да остане там долу и през лятото. Знам ли? Може да е имал ядове с полицията на север. Може пък на юг да има нещо, за което лично иска да се погрижи. — Гласът му звучеше обидено, като на момче, което е било несправедливо обвинено. — Каквато и да е причината, хората, които отведоха бащата на Меги, се отправиха на юг, видях това със собствените си очи, а когато се намира на юг, Каприкорн ръководи важните си дела винаги от онова село! Там се чувства сигурен, както никъде другаде. Там полицията никога не му е създавала проблеми, там може да се държи като крал, като че ли светът е негов. Там той създава законите, той определя какво ще се случи, може да върши каквото му скимне, хората му са се погрижили за това. Повярвайте ми, те го умеят. — Прашнопръстия се усмихна. Беше горчива усмивка. Сякаш казваше: само ако знаехте! Но вие не знаете. Нищо не разбирате.

Меги усети как в душата й се надига черен страх. И не заради това, което говореше Прашнопръстия, а заради другото, което премълчаваше.

Елинор, изглежда, почувства същото.

— За Бога, престанете да се изразявате толкова тайнствено! — Грубият й глас успя да подкастри крилете на ужаса. — Пак ви питам: с какво се занимава този Каприкорн? Как печели парите си?

Прашнопръстия скръсти ръце.

— От мен няма да научите нищо. Защо не го попитате сама? Само това, че ще ви заведа в селото му, може да ми струва главата. Опазил ме Господ да ви разказвам нещо друго за делата му. — Той поклати глава. — Не! Аз предупредих бащата на Меги, посъветвах го доброволно да предаде книгата на Каприкорн, но той не пожела да ме послуша. Ако не бях го предупредил, хората на Каприкорн щяха да го открият много по-рано. Питайте Меги! Тя чу, когато го предупреждавах! Е, добре, не му разправих всичко, което знаех. И какво от това? Старая се да говоря колкото е възможно по-малко за Каприкорн, дори избягвам да мисля за него и, повярвайте, ако го познавахте, щяхте да постъпите по същия начин.

Елинор се смръщи.

— Предполагам, не можете да ми разкриете и защо този тип толкова упорито търси книгата, нали? — попита тя, докато сгъваше картата. — Може би е нещо като колекционер?

Прашнопръстия поглади масата с върха на пръстите си.

— Ще ви кажа само това: той иска тази книга и затова трябва да му я дадете. Веднъж с очите си видях как хората му останаха четири нощи поред пред дома на един човек само защото Каприкорн бе харесал кучето му.

— И получи ли го? — едва чуто промълви Меги.

— Разбира се — отговори Прашнопръстия и замислено я погледна. — Повярвай ми, никой не може да заспи, ако хората на Каприкорн застанат пред вратата му и по цели нощи гледат нагоре към прозорците му — или към прозорците на неговите деца. В повечето случаи не минават и два дни, и Каприкорн получава това, което желае.

— Пфу! — възкликна Елинор. — Не бих му дала кучето си.

Прашнопръстия продължи да оглежда ноктите си и да се усмихва.

— Престанете да се хилите — сряза го Елинор. — Опаковай си нещата — обърна се тя към Меги. — След час тръгваме. Време е да ти върнем бащата. Колкото и да не ми харесва да дам в замяна книгата на Онзи-както-там-се-казваше. Мразя, когато книгите попадат в лоши ръце.

 

 

Тръгнаха с комбито на Елинор, макар Прашнопръстия да предпочиташе микробуса на Мо.

— Глупости, никога не съм управлявала такова чудо — отсече Елинор, докато тикаше в ръцете на Прашнопръстия кашон с храна за из път. — Освен това Мортимер го е заключил.

Меги забеляза, че Прашнопръстия имаше готов отговор, но го преглътна.

— А ако ни се наложи да пренощуваме? — попита той, докато отнасяше храната към колата на Елинор.

— Небеса, че кой говори за това? Смятам да се върна най-късно утре. Мразя да оставям книгите си за повече от ден.

Прашнопръстия извъртя очи към небето, сякаш там можеше да се открие повече разум, отколкото в главата на Елинор, и се накани да се настани на задната седалка, но Елинор го възпря.

— Стойте, стойте, по-добре, да карате вие — каза тя и му връчи ключовете. — В крайна сметка вие най-добре знаете къде отиваме.

Ала Прашнопръстия отказа.

— Не умея да шофирам — обясни той. — Достатъчно неприятно ми е да пътувам в това чудо, да не говорим да го управлявам.

Елинор седна зад волана, клатейки глава.

— Странна птица сте вие! — отсече тя, докато Меги се наместваше до нея. — Дано наистина да знаете къде е бащата на Меги, иначе ще установите, че не само Каприкорн умее да всява страх.

Меги свали стъклото на прозореца си, докато Елинор палеше мотора, и погледна назад към буса на Мо. Чувстваше се ужасно, задето бе принудена да го изостави тук. Колкото и чужди да бяха новите места, бусът винаги бе създавал на Мо и на нея усещането за дом. А ето че сега се разделяше с него и нищо вече не бе познато и близко освен дрехите в пътната чанта. Беше пъхнала вътре и някои от дрехите на Мо… както и две от своите книги.

— Интересен избор — бе установила Елинор, докато й даваше назаем чанта, в която да ги сложи, старомоден кожен сак, който можеше да се носи през рамо. — Значи тръгваш на път заедно с рицарите на крал Артур и Фродо с неговите осмина спътници. И двете са много дълги истории, много подходящи за далечно пътешествие. Чела ли си ги?

Меги беше кимнала:

— По няколко пъти — беше прошепнала, докато поглаждаше кориците на книгите и ги прибираше в чантата. Ясно си спомняше деня, когато Мо беше подвързал едната.

— Недей да гледаш толкова мрачно! — беше я окуражила Елинор, но в погледа й се четеше тревога. — Ще видиш, че пътешествието ни няма да се окаже толкова страшно, а и няма да продължи дълго.

Меги щеше да е по-спокойна, ако леля й не беше толкова самоуверена. Книгата, станала причина за пътуването им, бе скрита в багажника под резервната гума, пъхната в обикновен найлонов плик.

— Не позволявай на Прашнопръстия да види къде я слагаш — беше й наредила Елинор. — Все още не му вярвам.

Но Меги реши да му се довери. Кой иначе би я завел при Мо?