Корнелия Функе
Мастилено сърце (11)

Страхливец

У дома! Това му нашепваха нежните позиви, плахите милувки, които идваха с полъха, невидимите малки ръце, които го влачеха и тласкаха в точно определена посока.

Кенет Греъм, „Вятърът във върбите“

Прашнопръстия се промъкна в стаята на Меги едва когато се увери, че е заспала дълбоко. Сигурен бе, че Елинор е виновна — Меги не му се доверяваше, но, от друга страна, бе отказала да върне „Мастилено сърце“ на лелята. Той се разсмя, докато въртеше телта в ключалката. Колко глупава беше тази жена, нищо че бе изчела безброй книги! Нима вярваше, че толкова елементарна ключалка може да го спре — него или когото и да било!

— Да, може би неуки пръсти като твоите ще се затруднят, Елинор — прошушна той, докато отваряше вратата. — Но моите чевръсти пръстчета обичат да си играят с огъня, а това придава бързина и гъвкавост.

По-сериозна пречка беше симпатията, която изпитваше към дъщерята на Вълшебноезичния, а и не можеше да се каже, че гузната му съвест улеснява нещата. Да, съвестта сериозно загриза Прашнопръстия, докато се промъкваше в стаята на Меги, макар че намеренията му не бяха лоши. Той съвсем не искаше да открадне книгата, въпреки че Каприкорн беше решил да я има на всяка цена. Книгата и в добавка дъщерята на Вълшебноезичния, така гласеше новото му поръчение. Но то можеше да почака. Тази нощ Прашнопръстия идваше с друга цел. Тази нощ към стаята на Меги го тласкаше нещо, което от години не му даваше покой.

Той замислено спря до леглото и се загледа в спящото момиче. Не му беше трудно да предаде баща й на Каприкорн, но с нея щеше да бъде различно. Лицето й напомняше на Прашнопръстия друго едно лице, макар че мъката още не бе помрачила детския лик с тъмни сенки. Странно, но всеки път, когато това девойче го погледнеше, го обземаше порив да докаже, че не заслужава подозрението в очите й. А подозрението не си отиваше дори когато му се усмихваше. Баща си тя гледаше по съвсем различен начин — сякаш е способен да я предпази от всички злини на света! Що за глупава мисъл! Никой не би могъл да я защити.

Прашнопръстия поглади белезите по лицето си и сви вежди. Махайте се, ненужни терзания, той ще осигури на Каприкорн каквото беше пожелал. И момичето, и книгата. Ала не тази нощ.

Сгушил се на рамото му, Гуин се размърда. Опитваше се да си свали нашийника. Мразеше го, както мразеше и кучешкия повод, който Прашнопръстия бе закрепил за нашийника. Искаше му се да отиде на лов, но господарят не го пускаше. Миналата нощ Гуин беше избягал, докато Прашнопръстия разговаряше с хората на Каприкорн. Малкият космат дявол все още се страхуваше от Баста. Прашнопръстия много добре го разбираше.

Меги спеше дълбоко, притиснала лице към някакъв сив пуловер. Вероятно принадлежеше на баща й. Тя мърмореше насън, но Прашнопръстия не можа да разбере какво казва. Гузната му съвест отново се обади, ала той прогони досадното чувство. То не му беше нужно. Нито сега, нито по-късно. Момичето не го засягаше, а с баща й си бе разчистил сметките. Да, беше ги разчистил. Нямаше причина да се чувства като презрян, двуличен подлец.

Той се огледа с търсещ поглед. Къде държеше проклетата книга? До леглото на Меги съзря боядисана в червено ракла. Верижката на Гуин тихо издрънча, когато Прашнопръстия се наведе.

Сандъчето бе пълно с книги, с прекрасни книги. Прашнопръстия измъкна от палтото си фенерче и освети вътрешността му.

— Я виж ти! — промърмори той. — Какви сте красавици само. Приличате на великолепно нагиздени дами, отправили се на бал. — Вълшебноезичния, изглежда, беше подвързал всяка от книгите, след като детските пръстчета на Меги ги бяха разпердушинили от прелистване. Естествено, ето го и неговия знак — глава на еднорог. Всяка книга го носеше върху подвързията си, всяка в различен цвят. В раклата бяха събрани всичките цветове на дъгата.

Книгата, която търсеше Прашнопръстия, лежеше най-отдолу, скрита под всички останали, и със сребристозелената си обвивка приличаше на просяк сред натруфени госпожи.

Прашнопръстия не се учуди, че Вълшебноезичния бе избрал тъй невзрачна дреха за тази книга. Вероятно бащата на Меги я мразеше толкова, колкото Прашнопръстия я обичаше. Той внимателно измъкна томчето изпод другите. Бяха минали почти девет години, откакто за последен път го бе държал в ръце. Тогава още бе с картонена корица и хартиена обложка, скъсана в долната част.

Прашнопръстия вдигна глава. Меги въздъхна насън и обърна към него лицето си. Колко нещастна изглеждаше. Устните й потръпваха, ръцете й се бяха вкопчили в пуловера, сякаш търсеше на какво да се опре… или на кого. Но в лошите си сънища човек най-често е сам, ужасяващо сам. Прашнопръстия помнеше много свои кошмари и понечи да протегне ръка, за да събуди момичето. Що за добросърдечно мекотело съм, наруга се той.

Обърна гръб на леглото. Далеч от очите, далеч от ума. После припряно, за да не си даде време за колебание, разгърна книгата. Дишаше тежко. Прелисти първите страници, зачете се, прелисти по-нататък, и още, и още. Но с всяка страница пръстите му ставаха все по-колебливи, а накрая с един замах Прашнопръстия затвори книгата. Лунната светлина се процеждаше през капаците на прозорците. Той изгуби представа за времето, не знаеше колко бе стоял така, с очи, залутани в лабиринта на буквите. Все още четеше прекалено бавно…

— Страхливец! — изсъска той. — О, ти си страхливец, Прашнопръсти! — Прехапа устни, докато го заболя. — Съвземи се — промълви отново. — Това е може би последната ти възможност, глупако. Щом Каприкорн пипне книгата, няма да ти даде да припариш до нея. — Той отново я разтвори, разлисти я до средата, но я затвори повторно, и то толкова шумно, че Меги се стресна насън и отново зарови глава под завивката. Прашнопръстия неподвижно изчака, докато дишането й се успокои, после с дълбока въздишка се надвеси над сандъчето и върна книгата на мястото й.

Безшумно спусна капака.

— Видя ли? — прошепна на Гуин. — Просто не се осмелявам. Не искаш ли да си потърсиш по-смел господар? Помисли си. — Невестулката тихичко изгъргори до ухото му, но ако това бе отговор, Прашнопръстия не го разбра. За миг се вслуша в спокойното дишане на Меги, после се прокрадна към вратата.

— И какво от това? — измърмори той, измъквайки се в коридора. — Кой би желал да узнае как свършва?

После се изкачи в таванската стаичка, която му бе отредила Елинор, и се отпусна на тясното легло, оградено от натрупани един върху друг сандъци с книги. Ала сънят не го споходи чак до сутринта.